Решение № 410 от 1997 г. на ВКС, 5-членен с-в

[jafiso]

Решение № 410 от 1997 г. на ВКС, 5-членен с-в

чл. 32, ал. 2 ЗС,

чл. 12 ЗЗД

чл. 230, ал. 1 ЗЗД
Всяка от страните е собственик на етаж и избени помещения в двуетажна сграда, а дворното място е съсобствено по 1/2 ид. ч. Отношенията между страните са обтегнати във връзка със спор за правата им, като на преден план излиза спора за собствеността на построения без разрешение двоен гараж в имота. При тази обстановка единият е решил да отдаде под наем притежавана от него част от имота. Реакцията на другия собственик е била такава, че с поведението си по време на огледа на имота от страна на кандидатите за сключване на наемен договор до сключване на наемен договор не се е стигнало. При тези данни РС и ОС са приели, че несключването на наемния договор, респективно пропусната полза от ищеца, е вследствие противоправното поведение на ответника. Този извод обаче е необоснован. Внимателният анализ на данните по делото би могъл да доведе до обратния извод. Несключването на договора за наем не е пряка и непосредствена последица от скандала пред клиентите, а на неуредените отношения между страните. Вярно е, че законът дава право на всеки собственик да си служи с общата вещ според предназначението й, но това е само при условие да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата си - чл. 31, ал. 1 ЗС. Приложен към конкретния случай този текст от закона е задължавал ищеца преди да предприеме действия в изпълнение на замисъла си да отдаде под наем имота, да уреди отношенията си с другия собственик, включително и чрез производството по чл. 32, ал. 2 ЗС. Това уреждане на отношенията на съсобствениците до степен на безспорност се налагало и с оглед задължението на ищеца по чл. 12 ЗЗД да води преговорите и да сключи договор за наем добросъвестно. Именно добросъвестност в поведението му като наемодател е налагало установяване на отношения на безспорност в собствения имот, за да може да бъде престирано спокойствие и необезпокоявано право на ползване. Така той би могъл да изпълни основното си задължение по чл. 230, ал. 1 ЗЗД да предаде вещта на наемателя в състояние, което отговаря на ползването, за което тя е наета.