04. Източници на гражданското право – понятие, видове...

[Assasiyah]

Въпрос 04.
Обективно гражданско право. Източници на гражданското право – понятие, видове. Нормативните актове и правните обичаи като източник. Тълкувателни решения на ВКС и ВАС


Под източник на гражданското право се разбира юридически факт, който е визиран в закона и има за последица създаването на нови гражданско–правни норми и/или изменението, отменянето, суспендирането и тълкуването на вече влезли в сила гражданско–правни норми. Характерно за тези юридически факти е, че за разлика от другите юридически факти, тяхното действие е свързано с пораждането, изменението, прекратяването и тълкуването на правните норми, а не на правоотношението.

Като източник на гражданското право ще бъдат окачествени не само онези юридически факти, които пряко пораждат, изменят, отменят или суспендират, но и онези юридически факти, които внасят промяна било в тълкуването на правната норма, било в начина на прилагането й и по този начин могат косвено да станат причина за възникването на нови правни последици.
Преки юридически факти (източници): правните норми, правният обичай и решенията на КС, които провъзгласяват за противоконституционна дадена правна норма.
Косвени източници: тълкувателните решения на КС и тълкувателните решения на ОСГК на ВКС и ВАС.
Субсидиарни източници: правилата на морала и справедливостта.
Спорно е дали към източниците на гражданското право спада автономното право на колективните тела (устави на кооперации, дружества, както и вътрешните актове, уреждащи взаимоотношенията между работещите в една организация).

Нормативни актове
Нормативният акт може да се определи като волеизявления на овластени от закона лица, извършени по установен от правото ред. Нормативните актове се намират в йерархична подчиненост в зависимост от юридическата си сила, като на върха стои Конституцията, а след нея се подреждат според юридическата си сила международните договори, ратифицирани от българското право, кодексите, законите, постановленията на МС (включително и тези, с които се приемат правилници и наредби), правилниците, наредбите на МС и наредбите и нормативните решения на Общинските съвети.
Останалите актове (включително и тези, издавани от НС) не са нормативни актове. Същото важи и за разпоредбите и решенията на МС. Нормативен характер нямат и указите на президента.
Решенията на Общинските съвети могат да имат като нормативен, така и не нормативен характер. Правилниците и наредбите винаги са нормативни актове, но когато те са дело на МС, трябва да бъде издадено съответно постановление за приемането им. Нормативен характер имат и инструкциите.

Закони
Законът безспорно е главната форма на източник на позитивното право. Той е нормативен акт на НС. Но НС не е единственият орган с нормативни компетенции – 2, ал. 1 ЗНА предвижда, нормативна компетентност за определени органи може да се признае и със закон). Като гаранция за това е 2, ал. 2 ЗНА, която гласи, че компетентност да се издават нормативни актове не може да се делегира. Този въпрос обаче не е безспорен – напр. 26, ал. 2 ЗАдм приема, че министър може да делегира свои правомощия, включително и нормативни на своя заместник – министър.
Оттук следва, че делегиране на нормотворчески компетенции е възможна, но само когато е установена със закон. От тълкуването на ЗНА се прави извода, че компетентността за издаване на нормативни актове не може да се прехвърля, освен в изрично установените случаи, а такъв именно е 26, ал. 2 ЗАдм.
Под делегация на правомощия се разбира и прехвърлянето на правомощия от законодателната към изпълнителната власт.
Всички други актове, които нямат формата на закон, се определят като подзаконови, независимо от това кой ги издава. Но подзаконовият акт не е винаги вторичен. Първични по съдържанието си могат да бъдат само постановленията на МС (6 ЗНА).

Наредбите
Наредбите, издавани от Общинските съвети също могат да създават първична уредба на обществените отношения, но вече с местно значение – 8 ЗНА.
Следователно разликата между първичния и вторичния нормативен акт е в това, че за първичните ЗНА изисква те да бъдат съобразени със закона, докато за производните (подзаконовите нормативни актове) се издават, за да осигурят прилагането на закона и следователно трябва да го следват по съдържание.
Друг спорен източник на ГП са българските държавни стандарти и съществуващите отраслови нормали (по отменения Закон за стандартизацията). Според този закон те се разглеждат като специфични подзаконови нормативни актове. Според ЗНСт от 1999 г. българските държавни стандарти се определят като съставени чрез общо съгласие и определящи за общо и повтарящо се прилагане правила, основни насоки или характеристика за дейности, за да се постигнат оптимални резултати. Те влизат в сила след публикуване на наименованието и номера им в официалния бюлетин на Националния стандартизационен комитет. Съгласно 5 ЗНСт българските държавни стандарти се прилагат доброволно. В някои случаи обаче, някои стандарти (като националните статистически стандарти например), се обнародват в Държавен вестник (10, ал. 3 ЗСт) , а други национални стандарти (като националните счетоводни стандарти например), са задължителни за предприятията (6, ал. 1 ЗСч). Оттук, задължителността и обнародването на националните счетоводни стандарти, могат да послужат като аргументи за обосноваването на тезата, че някои от българските държавни стандарти са задължителни подзаконови нормативни актове.
Основните законови и подзаконови актове, които са източници на ГП са следните: ЗЗД, ТЗ, ЗС, ЗДС, ЗЧС, ЗКооп, ЗН, СК, ЗАПСП, ЗОП, ВЗ, ЗЗК и т.н.
По-характерни подзаконови източници на облигационното право са: ПМС № 245 от 1994 г., Наредба № 35 от 1995 г. и т.н.

Международните договори
Тези, които имат за предмет регулирането на гражданските правоотношения са: (главно в облигационното и търговското право) – Виенската конвенция от 1980 г. за международната продажба на стоки и т.н.

Правният обичай
Като източник на ГП – подобно на всяка друга норма, обичаят е общо правило за поведение. Два основни елемента го формират – продължителното му прилагане и създаденото убеждение в правосъзнанието за неговата задължителност. За да имаме правен обичай, трябва да е налице още един елемент – държавата да допусне съответния обичай и да гарантира спазването му с държавна принуда.
Признаването на правния обичай става чрез правни норми, които препращат към определени обичайни правила или допускат при дупки в правото да се използва обичая (напр. 1, ал. 2 от Наредбата за плащанията).
В нашето право правният обичай няма самостоятелна правна задължителност, а черпи силата си от закона, т.е. в българската правна система не съществува обичай със задължителна правна сила, която да конкурира или да измести правна норма.
В ГП традиционно се прокарва разграничението между правният обичай и обичаят в практиката. При последния липсва като елемент и убеждението за задължителност. Той намира приложение, но само тогава, когато законът изрично е препратил към тях. Между двете категории обаче няма непреодолима преграда и обичаите в практиката могат да се превърнат в правен обичай, стига да са упоменати в правна норма.
В съвремието търговският обичай се формира много бързо. Международният търговски обичай се прилага засилено, тъй като законите в отделните държави не са толкова гъвкави и е необходимо препращането към международните търговски обичаи. В ТЗ се съдържат много норми за допустимостта на правния обичай при празноти в правото (288, 494, ал. 2, 299 и 300 ТЗ).
Кодексът на търговското мореплаване също предвижда задължителната сила на уговореното или чуждият морски обичай (154 КТМ). Международните обичаи имат значение при определяне вида на аварията.
Към обичаите на практиката препраща напр. 20 ЗЗД; по повод отмяна на дарение 227 ЗЗД;
За да се отстрани несигурността на международните обичаи, те се кодифицират (включват се в отделни сборници, какъвто е този на търговските камари например и т.н.). Усъвършенстването на международните обичаи се извършва по два начина – или чрез създаването на общи търговски условия, или чрез създаването на еднообразни обичаи и правила от организации, които имат тежест в международната търговия. Пример за последните са т. нар. инкотермс на Международната търговска камара.
Понякога обаче се оказва, че и обикновеният обичай има значение за правото. Практиката на ВС приема, че както по повод на годежа, така и по повод на църковния ритуал за непозволени увреждания. Чеизът се счита от ВС за индивидуална собственост и полагането му по обичай в ръцете на съпруга не означава, че той става обща съпружеска собственост.

[Josefinne]

Въпрос 4
Обективно гражданско право. Източници на гражданското право – понятие, видове. Нормативните актове и правните обичаи като източник. Тълкувателни решения на ВКС и ВАС.

Източник:
Лекции на Екатерина Матеева на 2ри курс задочно обучение по право на СУ „ Климент Охридски”
Мария Павлова – „Гражданско право – Обща част” 2ро издание.


1. Понятие за източник на гражданското право
А. Определение: Юридически факт, от чието осъществено правно действие в съответствие с установения правен ред се поражда изменя и/или прекратява (суспендира) действието на една гражданскоправна норма или се изяснява нейното значение ( чл 50 ЗНА ) – точният й смисъл, даден от законодателя.
Б. Източникът на гражданското право не е:
- материалните условия на живот в обществото – макар да оказват влияние върху социално-икономическите отношение не моеж да се приеме, че са източник на гражданското право;
- първоизточникът, от който са реципирани идеите или нормативните решения за създаване на правните норми;
- писменият документ, в който се съдържа текстът на нормативната норма;
- източник на гражданскопроцесуални норми – гражданскопроцесуалните норми пораждат, изменят или прекратяват граждански правоотношения, а не правни норми.

Чл. 50 ЗНА (1) Тълкуването има действие от деня, когато е влязъл в сила актът, който се тълкува.
Чл 1а от ЗНА (нов,ДВ,бр.46 от 2007 г.) Нормативният акт съдържа общи правила за поведение, които се прилагат към индивидуално неопределен кръг субекти, има нееднократно действие и се издава или приема от компетентен държавен орган. ( -> Определение за източник на гражданското право )

2. Класификация на източниците на гражданското право
А. Според начина на формиране
- чрез целенасочено волеизявление на компетентен държавен орган
- стихийно ( хаотично ) – правни източници като обичаите и правилата на морала, на които държавата признава качеството на източници.
Б. Според начина на съществуване на източника
- писани ( чл. 1а ЗНА )
- неписани ( правни обичаи, правила на морала и справедливостта )
В. Според съсдържанието
- Нормативни актове
- Решения на Конституционния съд
- Основни начала на правото
- Правни обичаи
- Тълкувателни решения на ВКС и ВАС
- Правила на морала
- Справедливост
Г. Според източника на правната им сила
- Основни
- Субсидинарни

Чл. 5 от Новия ГПК

Д. Според институцията, приела източника
- Вътрешноправни
- Международноправни
- Източници на ЕС

Бр 103 и бр 104/2006 ДВ

Е. Според действието на източника (Деление на Ц. Торбов)
- Преки ( нормативните актове и правнитя обичай ) – установяват правни норми
- Косвени ( съдебната практика, правната наука, практиката в обмена, справедливостта )

3. Характеристика на гражданскоправните актове
А. Плурализъм ( множественост ) – липсата на Граждански кодекс, предопределя съдъжанието на тези норми в множество различни нормативни актове
Б. Разновидност по правна сила
В. Вътрешна съподчиненост по правна сила
- Международни договори ( чл. 5 ал. 4 изр. 1 от Конституцията )
- Конституцията ( чл. 5 ал 1 )
- Кодекси, закони и други актове на НС ( указите на президента нямат нормативен характер )
- правилници, наредби, инструкции и разпоредби на МС
- нормативни актове на министрите и ведомствените ръководители
- актове на местното самоуправление ( общински съвети )

4. Конституцията като източник на гражданското право

Глава 1
Основни начала
Чл. 1.
(1) България е република с парламентарно управление.
(2) Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция.
(3) Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет.
Чл. 2.
(1) Република България е единна държава с местно самоуправление. В нея не се допускат автономни териториални образувания.
(2) Териториалната цялост на Република България е неприкосновена.
Чл. 4.
(1) Република България е правова държава. Тя се управлява според Конституцията и законите на страната.
2) Република България гарантира живота, достойнството и правата на личността и създава условия за свободно развитие на човека и на гражданското общество.
(3) (Нова - ДВ, бр. 18 от 2005 г.) Република България участва в изграждането и развитието на Европейския съюз.
Чл. 5.
(1) Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат.
(2) Разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие.
(4) Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. ( вкл. И Конституцията. Това се отнася до правни норми, подлежащи на пряко изпълнение и които са ратифицирани от НС, но не и тези, които са утвърдени от МС! – бел. М.П. )
Чл. 6.
(1) Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права.
(2) Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние. ( следва да важи не само за ФЛ, но и за ЮЛ по смисъла на чл. 19 ал 2 от Конституцията: Законът създава и гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност, като предотвратява злоупотребата с монополизма, нелоялната конкуренция и защитава потребителя. )
Чл. 15.
Република България осигурява опазването и възпроизводството на околната среда, поддържането и разнообразието на живата природа и разумното използване на природните богатства и ресурсите на страната.
Чл. 17.
(1) Правото на собственост и на наследяване се гарантира и защитава от закона.
(2) Собствеността е частна и публична.
(3) Частната собственост е неприкосновена.
(4) Режимът на обектите на държавната и общинската собственост се определя със закон.
(5) Принудително отчуждаване на собственост за държавни и общински нужди може да става само въз основа на закон при условие, че тези нужди не могат да бъдат задоволени по друг начин и след предварително и равностойно обезщетение.
Чл. 21.
(1) Земята е основно национално богатство, което се ползва от особената закрила на държавата и обществото.
(2) Обработваемата земя се използва само за земеделски цели. Промяна на нейното предназначение се допуска по изключение при доказана нужда и при условия и по ред, определени със закон.

Глава 2
Основни права и задължения на гражданите

Чл. 28.
Всеки има право на живот. Посегателството върху човешкия живот се наказва като най-тежко престъпление.
Чл. 29.
(1) Никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение, както и на насилствена асимилация.
(2) Никой не може да бъде подлаган на медицински, научни или други опити без неговото доброволно писмено съгласие.
Чл. 33.
(1) Жилището е неприкосновено. Без съгласието на обитателя му никой не може да влиза или да остава в него освен в случаите, изрично посочени в закона.
(2) Влизане или оставане в жилището без съгласие на неговия обитател или без разрешение на съдебната власт се допуска само за предотвратяване на непосредствено предстоящо или започнало престъпление, за залавяне на извършителя му, както и в случаите на крайна необходимост.
Чл. 37.
(1) Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними. Държавата съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи.
(2) Свободата на съвестта и на вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани.
Чл. 41.
(1) Всеки има право да търси, получава и разпространява информация. Осъществяването на това право не може да бъде насочено срещу правата и доброто име на другите граждани, както и срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала.
Чл. 55.
Гражданите имат право на здравословна и благоприятна околна среда в съответствие с установените стандарти и нормативи. Те са длъжни да опазват околната среда.
Чл. 56.
Всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси. В държавните учреждения той може да се явява и със защитник.


Глава 3
Народно Събрание

Глава 4
Президент на републиката

Глава 5
Министерски съвет

Глава 6
Съдебна власт

Глава 7
Местно самоуправление и местна администрация

Чл. 136.
(3) Общината е юридическо лице.
Чл. 137.
(1) Самоуправляващите се териториални общности могат да се сдружават за решаване на общи въпроси.
(2) Законът създава условия за сдружаване на общините.
Чл. 140.
Общината има право на своя собственост, която използва в интерес на териториалната общност.
Чл. 141.
(1) Общината има самостоятелен бюджет.
(2) Постоянните финансови източници на общината се определят със закон.
Чл. 145.
Общинските съвети могат да оспорват пред съда актовете и действията, с които се нарушават техни права.

Глава 8
Конституционен съд

Глава 9
Изменение и допълнение на Конституцията. Приемане на нова Конституция

Глава 10
Герб, Печат, Знаме, Химн, Столица

Преходни и Заключителни разпоредби
§ 3. (1) Разпоредбите на заварените закони се прилагат, ако не противоречат на Конституцията.
(2) В едногодишен срок от влизане на Конституцията в сила Народното събрание отменя тези разпоредби на заварените закони, които не са отменени по силата на непосредственото действие по чл. 5, ал. 2 на Конституцията.
(3) Народното събрание в срок от три години приема законите, които изрично са посочени в Конституцията.


4. Законът и подзаконовите актове като източници на гражданското право
А. Закони – ЗНА е общ закон от завареното от Конституцията законодателство и следва да се прилага дотолкова, доколкото не й противоречи. Въз основа на този закон и Конституцията следва да се приеме, че първичната правна уредба на гражданскоправните отношения следва да се установи със закон. Законите съдържат основните правни норми.
- чисто гражданско правни закони: ЗЗД, ЗЛС, Закон за Собствеността, ЗН
- комплексни : Закон за гражданската регистрация, Закон за устройството на територията, Закон за защита на конкуренцията, Закон за банките и др.
Б. Подзаконови нормативни актове – издават се въз основа на законите и ги доразвиват и конкретизират или с тях се организира тяхното приложение.
- постановленията на МС за одобряване правилници за приложение на граждански закони или наредби за приложение на отделни разпоредби от тези закони
- инструкциите, правилниците и наредбите на министрите
- Правилник за вписаванията, правилник за управлението, реда и надзора на етажната собственост, правилник по приложението на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи
- издаване на нормативни актове въз основа на делегация ( издаване на наредби от БНБ)

5. Решения на Конституционния съд
А. Решения на КС, с които се тълкуват разпоредби от Конституцията , приложими в областта на гражданското право.

Б. Решения на КС, с които сеобявяват за противоконституционни гражданскоправни норми

Чл. 149.
(1) Конституционният съд:
1. дава задължителни тълкувания на Конституцията ;
2. произнася се по искане за установяване на противоконституционност на законите и на другите актове на Народното събрание, както и на актовете на президента;
3. решава спорове за компетентност между Народното събрание, президента и Министерския съвет, както и между органите на местно самоуправление и централните изпълнителни органи;
4. произнася се за съответствието на сключените от Република България международни договори с Конституцията преди ратификацията им, както и за съответствие на законите с общопризнатите норми на международното право и с международните договори, по които България е страна;
5. произнася се по спорове за конституционността на политическите партии и сдружения;
6. произнася се по спорове за законността на избора за президент и вицепрезидент;
7. произнася се по спорове за законността на избора на народен представител;
8. произнася се по обвинения, повдигнати от Народното събрание срещу президента и вицепрезидента.
(2) Със закон не могат да се дават или отнемат правомощия на Конституционния

6. Международните договори
Според Конституцията те пораждат задължителна сила за правните субекти у нас след ратификация от НС или потвърждение от МС и след публикуване в ДВ и влизането им в сила. Тези междудържавни актове стават част от националното право* , без да е необходимо да се издава вътрешен нормативен акт, който да възпроизвежда съдържанието им. Мястото на тези актове в йерархията на националните нормативни актове се определя от органа, който ги е ратифицирал и потвърдил. След влизането си в сила, ратифицираните от НС междудържавни актове, дерогират противоречащите им вътрешни закони.
След 01.01.2007г източниците на правото на ЕС придобиват на територията на Република България непосредствено действие. Подписвайки договора за присъединяване към ЕС и ратифицирайки ги, България се отказва доброволно от част от своя вътрешен суверенитет, тъй като правото на ЕС отменя вътрешните норми, които му противоречат. Нормите на ЕС имат директен ефект върху територията на Република България. Чл. 249 от Договора за Създаване на Европейската общност ( След редакцията в Амстердам и Ница) става основен източник на уребда и йерархическа подредба на източниците.

Чл. 249 от ДСЕО:
За да осъществява своята работа и в съответствие с разпоредбите на този договор, Европейският парламент, действайки съвместно със Съвета и Комисията, изготвят регламенти и издават директиви, вземат решения, отрпавят препоръки или дават становища.
Регламентът има общо приложение. Той е задължителен в своята цялост и е пряко приложим във всички държави – членки. ( = на закон бел. моя)
Директивата е задължителна за всяка държава – членка, до която е адресирана, по отношение на резултата, който трябва да бъде постигнат, но оставя на националните органи избора на формите и начините.
Решението е задължително в своята цялост за онези, до които е адресирано.
Препоръките и становищата нямат задължителна сила.

7. Правният обичай

А. Историческо развитие
В ранните човешки общества правният обичай е бил единствен източник на право, а по късно и първостепенен източник за създаване на гражданско законодателство.
Развитието на обичайното право е преминало през три етапа, през които по различен начин се очертава съотношенито между закона и обичая: 1. правният обичай е единствен или първостепенен източник на право, защото още няма достатъчно развито законодателсво; 2. законът се утвърждава като равноправен на правния обичай източник на право, без да оспорва самостоятелната задължителна сила на обичая; 3. Законът се налага като основен източник на гражданско право и измества на заден план обичая като зависим, субсидинарен източник ( 19 век до днес )

Б. Характеристика
Правният обичай възниква постепенно и непосредствено чрез продължително съблюдаване на определено поведение за урегулиране на взаимоотношенията между хората. С течение на времето спазването на правилото създава убеждението у хората за необходимост от съблюдаването му. Следователно два основни фактора формират правния обичай като правна норма – продължителното спазване на определено правило за поведение ( външен фактор ) и съзнанието, че това се прави поради неговата задължителност ( вътрешен фактор ).
Понастоящем преобладава разбирането, че законът има предимство пред правния обичай. Правният обичай трябва да се установява пред съда по съдържание от страната, която се позовава на него. Нормативните актове се знаят от съда и те нямат нужда от допълнително доказване.

В. Определение
Правният обичай е задължително правило за поведение, което възниква в резултат на продължително спазване със съзнание за необходимост и се признава от държавата като правна норма.

Г. Видове
* В зависимост от отношението на правния обичай спрямо писаното право
- secundum legem – правен обичай, който е в съгласие със съдържанието и духа на закона; той изяснява съдържанието на правните норми от закона
- praeter legem – установява правила, които не са установени в закона.
- contra legem – установява правила, които противоречат на закона. Прилагат се разпоредбите на закона.
* В зависимост от териториалното действие
- общи – действат на територията на цялата страна
- местни ( локални )
* В зависимост от действието спрямо лицата
- Общи – действат по отношение на всички граждани
- Специални – действат по отношение само на онези граждани, които отговарят на определен критерии ( професия, народност, религия и т.н. )

Д. Обичай в практиката
Обичаят в практиката е повтарящо се фактическо действие, което участниците в частноправния живот съблюдават при сключване и изпълнение на правни сделки. Те се установяват чрез продължително повтаряне на фактически действия, но съществената разлика между правният обичай и обичаите в практиката е, че при вторите липсва убеждението за задължителност. Възможно е един обичай в практиката да се превърне в правен обичай с течение на времето.