Дела срещу България в Страсбург

Право на Европейския съюз. Източници на Европейското право. Йерархия на източниците на европейското право.

Разработки по право на ЕС

Дела срещу България в Страсбург

от Spaceman » Сря Ное 14, 2007 10:19 am

Любопитно е да научим как стоят нещата с делата срещу България, водени в международния съд по правата на човека в Страсбург. В. "Дневник" ни помага за това:


"http://www.dnevnik.bg/show/?storyid=397541

Страсбург съди България в геометрична прогресия

от Павлина ЖЕЛЕВА

в. Дневник, 14 ноември 2007

Осъдителните решения срещу България в Страсбург и размерът на обезщетенията, които изплаща държавата, се увеличават лавинообразно. През тази година има рекорд на изплатените компенсации - близо 200 хил. евро, като за сравнение от 1992 г. до 2005 г. по решения на в Европейския съд за правата на човека българи са получили общо 500 хил. евро.

Рязкото увеличение на обезщетенията се усеща още през 2006 г., когато държавата е платила 153 хил. евро заради нарушения на правата на граждани и юридически лица. Статистиката показва, че от септември 1992 г., когато страната е ратифицирала Евроконвенцията за правата на човека, за нарушаване на разпоредбите й държавата е платила близо 750 хил. евро. Тази геометрична прогресия, с която нарастват осъдителните решения в Страсбург, е факт и може да се обясни с няколко важни промени, обясни адвокат Михаил Екимджиев, който е сред правозащитниците, спечелили най-много дела в евросъда. Според него за 15 години гражданите вече познават достатъчно добре възможностите, които им дава съдът за правата на човека, юристите също са по-навътре с материята. Значително се промени и отношението на институциите, те вече не са толкова агресивни, а случаите, в които прокурори оказваха натиск на адвокати да оттеглят жалбите си, са в миналото, твърди Екимджиев. Според него от времето на първото осъдително решение по жалба на бившия премиер Андрей Луканов, за което тогавашният главен прокурор Иван Татарчев заяви, че не е задължително и няма да се изпълни, нагласата се е променила значително. Хората търсят справедливост на другия край на Европа, защото не я получават в България, посочи адвокатът.

България е осъждана най-често за бавно правосъдие, лоши условия в затворите и полицейско насилие, показва справка в решенията. Има десетки случаи на хора, чиито дела не приключват след изтичането на повече от разумен за правосъдие срок, а има и осъдителни решения за свръхупотреба на сила от полицията. Освен това делото в Европейския съд е единствената възможност за защита срещу "лошите" закони, обясни Екимджиев. В България гражданите нямат право да сезират Конституционния съд, който единствен може да отменя закони, и ако те противоречат на евроконвенцията, това може да стане в Страсбург (виж карето).

Близо 3000 жалби още не са разгледани

По неофициална информация досега са подадени над 5000 жалби от български граждани, като 2000 от тях са "отметнати", в това число и отхвърлените. Така в момента пред съда има висящи около 3000 жалби на наши сънародници. По правило над 90% от тях се определят за негодни и не се разглеждат. Правосъдието в Страсбург обаче е доста бавно. Последните произнесени присъди срещу България са по жалби от 2000 г. и 2001 г., има и изостанали и от 1999 г. Справка в информационната система на съда показва, че последно евромагистратите са се произнесли по жалбата на Бонка Калинова, която е подадена преди девет години.

Заради бавността на делата и за процесуална икономия европейският съд насърчава жалбоподателите и държавите да сключват т.нар. приятелски споразумения. Чрез тях държавата признава, че някои от органите й е нарушил правата на гражданина и за да се избегне осъдително решение, сама се съгласява да го компенсира с определена сума.

Споразуменията са изгодни и за жалбоподателите, тъй като така избягват дългото чакане. По споразумения през 2007 г. България е платила близо 48 хил. евро. Най-голямата сума е получил Иван Иванов от Пазарджик - 11 250 евро за това, че 15 години паспортът му е бил отнет заради обвинение в изнасилване, за което делото още не е приключило.

Българският съдия - втори опит

Общо 19 юристи са се кандидатирали за поста на български съдия в Страсбург, който остана овакантен след отхвърлянето на предишните три номинации като неадекватни. От Министерството на правосъдието казаха, че ще обявят новите, след като мине пресяването по документи. Знае се, че сред тях са бившият премиер Филип Димитров, зам.-шефът на Върховния касационен съд Румен Ненков и правозащитничката Здравка Калайджиева. За първи път министерството е обещало да направи прозрачен конкурс за поста и в петък изслушването на кандидатите ще бъде открито за слушатели в Съдебната палата. Преди това, за да се избегне повторение на конфуза, всички ще преминат езиков тест за писмено и говоримо владеене на английски или френски език.

Важни казуси пред съда в Страсбург

- Непостроени жилища, обещани от социалистическата власт. Четирима души осъдиха държавата за това, че през 80-те години на миналия век имотите им са били отчуждени срещу обещанието да получат апартаменти в бъдещи блокове, които 20 години по-късно още не са построени. Европейският съд прие, че държавата е нарушила правото на собственост на гражданите и не им е предоставила ефикасни средства за защита.

- Как се доказват морални страдания. Европейския съд разкритикува изискването на българските институции при жалба за причинени неимуществени вреди гражданинът да доказва, че действително е изпитал такива негативни емоции. Евросъдиите прогласиха, че е достатъчно да се докаже, че условията в ареста например са лоши, за да е налице морална вреда.

- Невъзможността за накараш държавата да ти плати. В България гражданите и фирмите не могат да използват съдебен изпълнител, за да съберат вземанията си от държавата. Така, ако някое учреждение не иска да плати, няма ефективен механизъм, по който то да бъде принудено да го направи. Проблемът е констатиран от Европейския съд в решението по делото "М. Манчева срещу България", но промяна още няма.

- Отказано възстановяване на ДДС заради нарушения на контрагент. Проблемът, за който бизнесът алармира от години, вече е в Страсбург. Много фирми са подали жалби срещу разпоредбата на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, която позволява на фиска да отказва възстановяване на данъчен кредит на коректен търговец, защото е сключвал сделки с друг недобросъвестен.

- Таванът на пенсиите. Пред Европейския съд е висящ и проблемът с тавана на пенсиите. Граждани са поискали държавата да бъде осъдена за това, че в Кодекса за социално осигуряване се въвежда принципът за пропорционалност на размера на пенсиите с големината на осигурителните вноски и с продължителността на стажа, а от друга страна, се ограничава максималният им размер.

- Безконтролните специални разузнавателни средства. Държавата беше осъдена за това, че не осигурява надежден контрол съхраняването и използването на събраната чрез подслушване информация, както и че не дава възможност на гражданите да проверят дали срещу тях са използвани СРС. Засега законът не е променен, но министърът на правосъдието Миглена Тачева обеща да се съобрази с решението на съда в Страсбург.

- Необжалваемост на актове на администрацията. Делото "Капиталбанк срещу България" очерта проблемът, че при несъстоятелност на банките синдикът им се определя от БНБ, а назначението му не може да се обжалва."
Аватар
 
Мнения: 138

Re: Дела срещу България в Страсбург

от Spaceman » Вто Мар 17, 2009 9:51 am

Ето допълнителна информация за още едно интересно дело, водено срещу България в Европейския съд по правата на човека:

"http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=3483&sectionid=5&id=0001001

в. Сега, 17 март 2009 г.

Страсбург топна православието в законовия си купел

В казуса с църквата Европейският съд се опитва да реши задача по химия с правила от аритметиката

Ясен Бориславов

На 22 април изтича тримесечният срок, който Европейският съд за правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург даде на българското правителство, за да постигне разбирателство с църковната формация на митрополит Инокентий по делото й срещу България. Миналата седмица, след работна среща на представители на автокефалните православни църкви в София, стана ясно, че подобно разбирателство не е възможно и решението по делото ще бъде обжалвано.

Ситуацията, в която е поставена българската държава, е меко казано интересна, както е интересна и ситуацията, в която може да се озове ЕСПЧ. Според съда българската държава се е намесила непропорционално в делата на църквата, признавайки със Закона за изповеданията от 2002 г. Светия синод, председателстван от патриарх Максим, за единствено законно ръководство на Българската православна църква. Така държавата е нарушила религиозните свободи на последователите на Инокентий. Освен това тяхното извеждане от храмовете с прокурорско решение и с намеса на полиция през юли 2004 г. също се смята за укоримо, тъй като подобен акт е трябвало да бъде санкциониран от български съд.

В мотивите си ЕСПЧ приема, че през 1992 г., когато започна разколът, тогавашното правителство в лицето на директора на изповеданията, който "уволни" патриарха и двама митрополити и "назначи" ново църковно ръководство, неправомерно се е намесило в делата на църквата. В същото време съдът приема, че през последвалите десет години от неправомерния акт на правителството са произтекли реални религиозни права за последователите на Пимен и Инокентий. Разделението, макар и противоканонично и последвано от противозаконно и дори криминално окупиране на храмове и църковни имоти, ги е превърнало в действителна църква, чиито права държавата вече трябва да признае. Иначе казано, от неправомерното поведение на държавата тогава впоследствие са произтекли реални религиозни права.

За съда в Страсбург е без значение кое от двете църковни ръководства е канонично

и кое не е, тъй като и двете страни взаимно оспорват своята каноничност с аргументи, които според съда "не са лекомислени или несъстоятелни (frivolous or untenable)." За него е без значение и позицията на Вселенската патриаршия и останалите православни църкви, които след 1992 г. многократно и недвусмислено са изразявали подкрепата си за патриарх Максим. Кулминация на това усилие беше всеправославният надюрисдикционен събор в София през септември 1998 г., когато шестима патриарси и още толкова предстоятели на православни църкви потвърдиха каноничността на Максим. Тогава хората около Пимен и Инокентий за пореден път се покаяха и обещаха да възстановят единството на църквата, което после някои направиха, но други не.

От строго църковна гледна точка (изразявана в случая от православните църкви, а не от разколниците) решението на ЕСПЧ е несъстоятелно, тъй като е в разрез с каноните. За православния свят разколът е приключил през 1998 г., когато част от отделилите се митрополити се върнаха под юрисдикцията на Св. синод. Онези, които не го направиха, на практика не представляват БПЦ. Те не са част от Едната, Света, Вселенска и Апостолска Църква. За ЕСПЧ това е без значение, тъй като той не прилага Символа на вярата, а нормите на законодателството за правата на човека. Същественото за него е, че група свещеници и вярващи желаят да практикуват своите религиозни убеждения, макар и в разрез с правилата на църквата, към която претендират, че принадлежат. Така излиза, че в България може да има две автокефални православни църкви или повече, стига определена група хора да пожелаят това. От канонична гледна точка това е абсурд. Но за ЕСПЧ плурализмът е основополагаща демократична ценност, която има свое място и в църквата. Не би имало проблем разколниците около Инокентий да бъдат регистрирани като някаква църква. Проблемът е в претенцията им, че те представляват Българската православна църква. В това качество (Holy Synod of the Bulgarian Orthodox Church - Metropolitan Inokentiy) съдът в Страсбург е разгледал и тяхната жалба.

Колкото и грижливо да заобикаля строго каноничната проблематика, съдът в Страсбург на практика е въвлечен в нея и няма как да избяга от това. Ако той легитимира някакви административни граници на формацията на Инокентий, оттук неизбежно ще следва и претенция за харизматични граници. На практика ЕСПЧ интерпретира църквата като административно тяло, а не като мистично тяло, което от канонична гледна точка е неприемливо. Църквата е общество от вярващи със свой тайнствен и благодатен живот. Затова богословите говорят за "видима" и "невидима" църква. Едната включва клира, вярващите, храмовете, а другата представлява тайнствата и благодатните дарове. Съществена за ЕСПЧ е видимата църква, а за православните църковници - невидимата, т.е. благодатната. Де факто съдът се опитва да реши задача по химия с правила от аритметиката.

Цялата история на разкола в БПЦ беше поредица от парадокси

Все повече хора, които са наблюдавали отблизо този процес, от хоризонта на днешния ден са склонни да приемат, че това беше една чисто политическа интрига с милиционерски привкус, която СДС прегърна със странно лекомислен ентусиазъм. Изглежда, това беше някакъв сценарий, чрез който църквата трябваше да бъде изолирана от обществените процеси. Неговите автори едва ли са подозирали до какви последствията може да доведе тази авантюра. След като правителството на Филип Димитров се опита да администрира църквата и след произтеклите от това шумни скандали, окупации, шествия и т.н. се стигна до първия парадокс - създаде се убедителното впечатление, че не друг, а комунистите защитават църквата от демократите. В същото време водачи на т.нар. обновително движение в църквата се оказаха най-прононсираните от комунистическия режим митрополити. Между 1992 г. и 2001 г. двете правителства на СДС с подкрепата на прокуратурата, оглавявана от Иван Татарчев, и съдилищата се опитваха да "декомунизират" църквата с помощта на рестриктивни текстове от Закона за изповеданията от 1949 г.

Насилието над каноничното църковно ръководство беше публично интерпретирано като воля за модернизиране и обновление на църквата. Тук се налага да обясним, че

идеята за модернизиране на църквата е чиста глупост

Църквата (и по-точно православната църква) няма как да се модернизира, защото тя е антимодерна по своята същност. Модерността е отношение към конкретното време, в което отделният човек или едно общество живее. Това е разбиране за собственото време като двигател на някакви динамични промени, развитие, прогрес, движение, които могат да засягат политиката, науката, изкуството, модата, техниката и т.н. Отношението към времето в църквата е друго. То е диаметрално противоположно. Църквата свидетелства за неизменяемото, постоянното, вечното, изначалното време. Тя свидетелства за времената, за началото и края. В този смисъл тя е антимодерна. Нейната мисия е да противостои на модерността. Което не пречи на дядо поп да кара кола, да ползва мобилен телефон или интернет, но това са чисто външни и битови атрибути на модерността, които нямат отношение към априори антимодерната природа на църквата, произтичаща от самоналожения императив да съхранява и следва църковното предание. Модернизирането би означавало някой ден да се пренапише и Библията. Дали някой си го мисли сериозно?

Разколът в БПЦ нямаше догматическа основа. Той имаше чисто политически характер. Обвиняваха Максим, че през 1971 г. е станал патриарх с помощта на комунистическите власти, което никога не беше категорично доказано, а пименовите попове твърдяха, че максимовите имали петолъчки на челата. Постепенно спорът си стана чисто имуществен, макар и облечен в религиозна форма. В този вид той стигна и до Страсбург. Инокентий претендира за обезщетение от 680 млн. евро или за 106 църковни имота. По този казус ЕСПЧ предстои да се произнесе. Несъмнено претенцията за парите и имотите ще трябва да бъде аргументирана, което няма да е никак лесно. Ако съдът в Страсбург удовлетвори исканията на Инокентий, българската държава ще трябва да изплати обезщетението и така България ще се сдобие с църковен олигарх, както и с нова "православна църква", която православният свят не признава. Така самият съд ще внесе свой принос към абсурдите на разкола и почти сигурно ще се окаже въвлечен в международен скандал.

След като истерично обвиняваха дядо Максим, че е станал патриарх с намесата на светските власти, хората около Инокентий (ако бъдат регистрирани като православна църква) ще получат легитимност единствено въз основа на решение на граждански съд, пък бил той и в Страсбург. Може ли това да бъде православна църква?

Истинската религия на хората около Пимен и Инокентий беше и си остава антикомунизмът. Много от тях са искрени и последователни в своята ненавист към стария режим. Заради личните им съдби тази ненавист може да изглежда разбираема.

Комунизмът със своите догми и ритуали много приличаше на някаква ерзац религия. Истинска религия обаче той не беше, както и антикомунизмът не може да бъде религия и още по-малко православна. Антикомунизмът, както и комунизмът са просто опиум за народа.

Поради всичко това ситуацията е интересна и сложна не само за българската държава, но и за съда в Страсбург. Би било пресилено да се твърди, че решенията на ЕСПЧ, макар и задължителни за държавите от ЕС, не подлежат на коментари и дори на съмнения относно тяхната коректност. Подобни съмнения са par excellence израз на онази свобода на мисълта, която самият съд в Страсбург е призван да защитава."
Аватар
 
Мнения: 138


Кой е на линия
Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта