МПП Специална част (доц. Видин)

Разработки по Международно публично право, съобразени с актуалното учебно съдържание.

МПП Специална част (доц. Видин)

от Ani » Пет Сеп 26, 2008 6:20 pm

32. Възникване, развитие и кодификация на правото на международните договори.

Под право на международните договори се разбира отрасълът на международното право, който представлява съвкупност от международноправни норми, уреждащи отношенията между държавите и другите субекти на международното право по повод на сключването, действието и прекратяването на международните договори.
До периода между Първата и Втората световна война международното договорно право се урежда от международни обичаи. Опити за кодификация се правят в посоченич период от ОН. Кодификацията на правото на международните договори е насочена към привеждане на многобройните международни норми в тази област в съгласувана система върху основата на общопризнатите принципи на международното право.
Едва след създаването на ООН се приемат редица важни многостранни договори, които се превръщат в универсални източници на правото на международните договори, резултат от дейността на Комисията на ООН по международно право:

1. Виенска конвенция за правото на международните договори от 1969 г.- прилага се към договорите между държави. Урежда:
- сключването и влизането в сила на договорите
- правото да се формулират резерви и тяхното значение
- основания за недействителността на международните договори и др.
2. Виенска конвенция за правоприемство на държави спрямо международни договори от 1978 г.- урежда различни аспекти на правоприемство спрямо многостранни договори, включително учредителни актове на международни организации, и спрямо договори приети в рамките на международни организации.
3. Виенската конвенция на ООН за правото на договорите между държави и международни организации или между международни организации от 1986 г.- своеобразно допълнение на Виенската конвенция за правото на международните договори от 1969 г.


33. Сключване на международния договор. Обикновена процедура. Пълномощия, приемане на текста, подписване, утвърждаване, ратификация, присъединяване. Опростена процедура.

I. Сключване на международния договор. Обикновена процедура.
Всеки международен договор е резултат на съгласуване волята на държави или други субекти на МП. Държавите сключват международни договори чрез висшите си органи на държавна власт или на държавно управление. В зависимост от органите, които сключват международните договори, се разграничават междудържавни, междуправителствени и междуведомствени.
В Конституцията на РБ е предвидено, че Министерският съвет сключва международни договори в случаите предвидени в закона. Прилага се Законът за международните договори на РБ. Уточнено е, че международните договори се сключват от Президента на републиката, от Министерския съвет и от определен министър или ръководител на ведомство, когато международният договор попада в кръга на самостоятелната му компетентност.

II. Пълномощия, приемане на текста, подписване, утвърждаване, ратификация, присъединяване.
1. Пълномощното е документ, изхождащ от компетентния орган на държавата, с който едно или няколко лица се определят да представляват тази държава за воденето на преговори, приемането на текста на международен договор или установяването на неговата автентичност, за изразяването на съгласието на тази държава да бъде обвързана с международен договор или за извършването на всяко друго действие, отнасящо се до договора.
Пълномощните се издават от компетентните органи на държавата в съответствие с националното ù право. Държавните глави, ръководителите на правителства и министрите на външните работи по силата на техните функции, без да е необходимо да представят пълномощно, се считат за представляващи своята държава за осъществяване на всички действия във връзка със сключването на международен договор. Шефовете на дипломатическите представителства не се нуждаят от пълномощни само за приемането на текста на международен договор между акредитиращата държава и държавата, в която са акредитирани. За подписването на договори те имат нужда от пълномощни.
2. Приемането на текста най-често се осъществява с гласуване. Текстовете на двустранните договори се приемат с единодушие. Текстовете на многостранните договори се приемат на международни конференции с мнозинство от две трети. Прилага се и нерядко консенсуса при приемане на текста на международния договор. Той представлява общо съгласие на участниците без провеждане на формално гласуване, ако против проекта не се изкаже нито един от участниците в конференцията. В РБ проектите за международни договори се изготвят от съответния министър или ръководител на ведомство след обстойно проучване и в съответствие с Конституцията, законодателството и международните задължение на държавата. Заедно с проекта на международния договор се изготвя проект на доклад до Министерския съвет. В доклада се обосновава необходимостта от сключване на договора, съответствието на разпоредбите му с Конституцията, законодателството и международните задължения на РБ, както и с правото на ЕС. След завършване на преговорите настъпва необходимост да се фиксира фактът, че подготвеният текст е окончателен и не подлежи на по-нататъшни изменения, чрез установяване автентичността на текста.
3. Подписването на договора в най-важният способ за изразяване съгласието на държавата да се обвърже с международен договор.
4. Ратификацията е акт на висш орган на държавната власт,с който на международен договор се признава задължителната сила за съответната държава. Ратификацията се въплъщава в два различни акта- вътрешнодържавен и международен документ, който се нарича ратификационна грамота. В РБ ратификацията на международните договори е от компетентността на НС.
5. Утвърждаването е акт на висш орган на изпълнителната власт, с който се изразява съгласието на държавата да се обвърже с международен договор, неподлежащ на ратификация.
6. Присъединяване се извършва, когато държава, която не е участвала в сключването на многостранен договор, изявява желание да стане страна при условията, предвидени в него.


34. Резерви и тълкувателни декларации. Депозиране, публикуване и регистриране. Тълкуване, поправка и ревизия

Резервата е едностранно заявление на държава при подписването, ратификацията, утвърждаването или приемането на многостранен договор или при присъединяването към него, с което тя иска да изключи или промени правното действие на определени разпоредби на договора при тяхното прилагане спрямо тази държава. Многостранният международен договор действа в отношенията между държавата, която е направила резервата, и другите държави-участнички в договор, като се изключат или промент отделни разпоредби на договора съобразно съдържанието на резервата.
Правото на резерви е суверенно право на всяка държава. Резерва не може да се предяви ако:
- Договорът предвижда, че могат да бъдат направени само определени резерви, в чийто кръг не влиза конкретната резерва.
- Такава резерва се забранява с договора.
- Резервата е несъвместима с обекта и целите на международния договор.
Резервата и възражението против нея трябва да бъдат направени в писмен вид и съобщени на договарящите държави и на другите държави, които имат право да станат страни по договора. Резервата обикновено се съдържа в ратификационната грамота, в протокола за предаване на ратификационната грамота за пазене от депозитаря или в двата документа.
Депозитар се нарича пазителят на оригинала на многостранен международен договор и на всички отнасящи се за него документи. Депозитар може да бъде една или няколко държави, международна организация или главното административно длъжностно лице на такава организация. Правата и задълженията на депозитаря са установени във Виенската конвенция от 1969г.
Регистрацията на международните договори е важен стадий от сключването им. Дали да регистрират или не конкретен международен договор решават участниците в него. Отказът да се регистрира международен договор в Секретариата на ООН не позволява на страните да се позоват на него в спор, разглеждан в системата на органите за мирно решаване на спорове, действаща в ООН, включително и в Международния съд. Регистрацията на международни договори, в които РБ участва, се извършва от Министерството на външните работи в ООН и в други международни организации.

Тълкуването е изясняване на точния смисъл и съдържание на международния договор. То бива официално и неофициално. Официално се смята тълкуването на международния договор от държавите, които са го сключили, или от международни органи, посочени в него. Тълкуването, което се дава от учени в научни трудове по международно право, както и от практикуващи юристи, е неофициално. То не е задължително за страните по договора.
Тълкуването, което се извършва по съгласие на държавите-страни по международния договор, се нарича автентично. То е задължително за участниците в договора, тъй като почива върху тяхното съгласие. Тълкуване, което се осъществява от международни органи, предвидени в договора, се нарича международно.
Според метода се разграничават граматическо, логическо, систематично и историческо тълкуване.
При тълкуването следва да се спазват правилата за тълкуването на международните договори, които трябва да съответстват на основните принципи на МП. Принципите на тълкуването биват общи и специални. Към общите се отнасят- принципът на добросъвестността, принципът на единството, принципът на ефективността. Специални са принципите за тълкуването на многоезичните международни договори.
Недопустими са както разширителното, така и ограничителното тълкуване на международните договори. Тълкуването трябва да се извършва в строго съответствие с обекта и целта, предвидени в договора и представляващи съдържанието му. Решаващо значение има тълкуването на пълния текст на международния договор.


35. Влизане в сила на международния договор. Временно или частично прилагане

Едно от условията за влизането на международния договор в сила е неговата действителност. Действителен се смята международният договор, ако като цяло или в някоя част не противоречи на основните принципи или императивни норми на МП (норма, която изцяло се приема и признава от международната общност на държавите като норма, отклонението от която е недопустимо и която може да бъде изменена само с последваща норма на общото международно право от същия характер).
Само действителните международни договори пораждат последици за договарящите страни. Едно от основните изисквания е спазването на установените правила за сключването му. Договорът трябва да бъде сключен от надлежните субекти, а преговорите да се водят от надлежно упълномощени представители, да се спазва конституционната процедура за сключването на международни договори и др.

В зависимост от срока на действие международните договори се разделят на три групи: срочни, безсрочни и неопределено срочни. Международният договор, който е сключен за определен срок прекратява действието си с изтичането на този срок. Към безсрочните международни договори се отнасят конвенциите за кодификация и прогресивно развитие на международното право, мирните договори, договорите за разграничаване на територии.
Срещат се и неопределено срочни международни договори. Много двустранни договори се сключват за определен срок, но в тях се предвижда, че след изтичането на този срок договорът остава в сила, докато един от участниците в него не декларира своето намерение да денонсира договора.


36. Спазване на международния договор. Гаранции

Един от основните принципи на МП е принципът за спазване на международния договор (pacta sunt servanda). Държавите и останалите субекти на МП не могат да се отклоняват от изпълнението на задълженията по сключените от тях договори.
Всяка страна по международен договор е длъжна добросъвестно да спазва своите задължения и няма право да сключва договори, които противоречат на по-рано сключени от нея договори. Прекъсването на дипломатическите и консулските отношения между участниците в договор не оказва влияние върху правоотношенията, които произтичат от договора. Отказът да се изпълни изцяло или частично международен договор може да се извърши само на основание, предвидено в МП.
Неспазването на задължение по международен договор е неправомерно деяние. Спрямо страната, която е нарушила международен договор, могат да бъдат приложени различни форми на международна отговорност.
Съгласно чл.5, ал.4 от Конституцията на РБ международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани в ДВ и влезли в сила за РБ, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред онези норми на вътрешното законодателство,които и противоречат.


37. Териториално действие. Действие на договорите спрямо трети страни. Прилагане на последващи договори относно същия предмет

Според мястото на действия международните договори се разделят на:
• Универсални- предполага се участието в тях на държави от целия свят (Уставът на ООН).
• Регионални-предполага се участието на държави само от един регион.
• Локални- с ограничена сфера на действие.

Според Виенската конвенция от 1969 г. международният договор създава задължения само за участниците в него и като правило не създава задължения или права за трета държава (която не е страна по договора) без нейното съгласие за това. Правата и интересите на трети държави не могат да съдат обект на международен договор. Договор, който нарушава правата на трета държава, се смята за недвйствителен.
Правото на третата държава възниква от разпоредбите на международния договор, ако участниците в него имат намерения със споменатата разпоредба да предоставят такова право или на трета държава, или на група държави, към която тя принадлежи, или на всички държави и ако третата държава се съгласи (пр. Конвенцията за режима на корабоплаването по Дунава от 1948 г.).


38. Недействителност и нищожност на международен договор. Прекратяване и спиране действието на договора

Основанията за недействителност на международен договор са уредени във Виенската конвенция от 1969 г. (чл. 46-53). Международният договор е недействителен ако:
• Договорът е сключен при явно нарушение на вътрешните конституционни норми за компетентността и реда за сключването на международни договори.
• Съгласието за обвързване с договора е дадено поради грешка като грешка, която се отнася само до редакцията на текста на договора, не влияе върху действителността.
• Държавата е подведена да сключи договор под влияние на измамно поведение.
• Съгласието на държавата да се обвърже с договора в било изразено в резултат на подкуп.
• Съгласието на държавата да се обвърже с договора в било изразено в резултат на принуда.
• Съгласието на държавата да се обвърже с договора в било изразено в резултат на заплаха със сила или употреба на сила.
• Договорът в момента на сключването му противоречи на императивна норма на МП.

Недействителността може да бъде относителна (нарушение на вътрешните конституционни норми,грешка, измама, подкуп) и абсолютна (принуда, противоречие на императивна норма на МП) .
Ако международният договор е признат за недействителен:
• Участниците в него се освобождават от задължението да изпълняват договора в бъдеще.
• Отстраняват се основанията, които са обусловили недействителността на договора.
• Договорът със съгласието на участниците в него се преразглежда изцяло или в някоя негова част.

48. Правна природа и международноправен статут на международните организации. Привилегии и имунитети на международните организации

Международната междудържавна организация е обединение на държави, което е създадено въз основа на международен договор за постигане на определени цели, има съответна система от органи, притежава права и задължения, различни от правата и задълженията на държавите-членки, и е учредено съобразно с международното право.

I. Правна природа и международноправен статут на международните организации

Правна природа за възникването и за дейността на международните междуправителствени организации е учредителният акт. Уставът е особен международен договор. Той не само определя правата и задълженията на държавите-страни по него, но и създава международна организация. За уставите на международните организации са приложими разпоредбите на Виенската конвенция за правото на международните договори от 1969 г. Тази категория международни договори има специфика, която е резултат от практическата дейност на международните организации.
Международната организация се създава от държавите за изпълнение на определени цели и задачи. За нея в учредителния акт се предвижда компетентност, която се състои от правата и задълженията ù. Държавите предават на международната организация определен кръг от въпроси, по които дотогава отношенията между тях са имали непосредствен двустранен или многостранен характер. След като бъде закрепен в учредитенлия акт, този кръг въпроси става предмет на компетентността на международната организация.
Въпросът за правната сила на актовете, които органите на международната организация приемат, се урежда в устава.

Международните организации първоначално не притежават качеството на международна правосубектност. За разлика от държавите, притежаващи качеството на суверенитет, международните организации, непритежаващи това качество, не могат да станат субект на международното право само въз основа на признаците, които са присъщи на международната организация. За това е нужно изрично волеизявление на държавите. Следователно, международната организация обективно не притежава качеството на международна правосубектност. Държавите-учредителки ù придават това качество.
Всички или почти всички съвременни международни организации имат международна правосубектност. Тя се проявява в правното положение ма организацията като производен субект на международното право. Тя влиза в международни правоотношения с други субекти на МП. Правоотношения между организация и държава могат да се породят, не само когато последната вземе участие в създаването ù и става нейна членка. Установяването на конкретни международни правоотношения между страните е възможно, когато държавата-нечленка признава международната организация. Признаването тук няма конститутивно значение.

• Международните организации притежават и относително самостоятелна воля, която е резултат от съгласуването на индивидуалните воли на държавите-членки.

II. Привилегии и имунитети на международните организации.

Привилегии и имунитети на международните организации имат функционален характер т.е те се предоствят за постигане на целите на организацията и за безпрепятствено изпълнение на функциите на международните длъжностни лица. Те действат, само когато длъжностното лице изпълнява служебните си задължения.
На международните организации като правило се предоставят следните привилегии и имуниитети:
• Неприкосновеност на служебните помещения;
• Неприкосновеност на архивите;
• Съдебен имунитет;
• Освобождаване от преки данъци и такси, и от мита;
• Улеснения за валутата, необходима на международната организация;
На международните длъжностни лица обикновено се предоставят съдебен, данъчен имунитет и митнически привилегии.


49. Международни длъжностни лица. Правен статут, привилегии и имунитети. Гаранции

Международната правосубектност на международните организации се проявява и в привилегиите и имунитетите както на самата организация, така и на длъжностните ù лица. Тези привилегии имат функционален характер. Предоствят се за постигане на целите на организацията и за безпрепятствено изпълнение на функциите на международните длъжностни лица. Те действат, само когато длъжностното лице изпълнява служебните си задължения.
На международните длъжностни лица обикновено се предоставят следните привилегии и имунитети:
• Съдебен имунитет- длъжностните лица на международната организация не подлежат на наказателна или на административнонаказателна отговорност за казаното или написаното от тях и за всички действия, извършени в качеството им на длъжностни лица.
• Данъчен имунитет- длъжностните лица на международната организация, които не са граждани на държавата на седалището ù, се освобождават от облагане с данък за трудовото възнаграждение, което те получават от организацията.
• Митнически привилегии, които се състоят в правото на безмитен внос на мебели и на друго имущество при първоначалното встъпване в длъжност, както и на безмитен износ на мебели и на друго имущество при окончателното отпътуване от държавата на седалището на международната организация.


50. Общество на народите. Организация на обединените нации- история на създаването

I. Обществото на народите (ОН), известно и като Лига на нациите, е международна организация, съществувала между Първата и Втората световна война. Нейните цели са понижение на степента на въоръженост, разрешаването на международни спорове и подобряването на световното благосъстояние.
Ужасът на Първата Световна Война провокира вземането на решение за създаването на Обществото на народите на Парижката Мирна Конференция (1919). В подписаният от 44 държави устав на новата организация заляга Системата от Версайски Мирни Договори, което я превръща в удобен инструмент за прокарване на собствени интереси в ръцете на страните победителки.
Обществото на народите е създадено през 1919 г. От 27-те държави победителки във войната,от доминионите на Великобритания Канада,Австралия,Нова Зеландия и Южна Африка,както и от Индия – колония с голям принос за победата във войната (с 1,5 млн.мобилизирани и 75 хил. Загинали).Към ОН се присъединяват 13 специално поканени неутрални държави. Присъединява се и България

II. ООН е една от най-значимите универсални международни организации, уредена на основата на доброволно обединение на държави за "поддържане на международния мир и сигурност и развитието на сътрудничеството между нациите".

1. История
- идеята възниква по времето на Втората световна война;
- първо предложение: 24 септември 1941 г.
- Декларация за съвместна борба против страните от "оста" - участват 26 държави - обединени нации;
- първа крачка: Декларация за създаването на всеобща организация за сигурност 30.10.1943 г.
- окончателно изработване на устава: 26 юни 1945 г. - от 50 държави.
- фактическата дейност започва на 20.01.1946 г. - първата сесия на Общото събрание в Лондон.

По време на Втората световна война се поставя въпросът за създаване на организация за поддържането на световния мир. На 26 юни 1945 г. в Сан Франциско на международна конференция е подписан и на 24 октомври 1945 г. влиза в сила Уставът на ООН.
Основни цели на ООН са да поддържа международния мир и сигурност, като предприема ефикасни колективни мерки против онези, които ги нарушават; да развива приятелски отношения между всички нации въз основа на принципа на равноправието и самоопределението на народите; да осъществява международно сътрудничество в икономическата, социалната, културната и други области; да бъде център за съгласуване действията на нациите за постигане на тези цели.


51. Членство в ООН. Първоначални и присъединили се членове. Изключване, временно прекратяване на членството и напускане на ООН

Първоначални членове на ООН са държавите, които са участвали в Конференцията на Обединените нации в Сан Франциско за създаване на международна организация или по-рано са подписали Декларацията на Обединените нации от 1 януари 1942 г.
Членовете на ООН могат да бъдат миролюбиви държави, които поемат задълженията, предвидени в устава ù, и които по мнението на ООН са в състояние и желаят да изпълняват тези задължения. Първоначални членове на ООН са 51 държави. Към 1994 г., в нея влизат 191 държави.
Приемането на нови членове в ООН се извършва по препоръка на Съвета за сигурност от Общото събрание с мнозинство 2/3 на гласовете. По същия начин се приема решение за изключването от ООН на държави, които системно нарушават устава, както и за спирането на ползването на права и привилегии, които произтичат от членуването в ООН, спрямо държави, срещу които ООН предприема мерки от превантивен или принудителен характер.


52. Главни органи на ООН. Съотношение на компетенциите на Общото събрание и Съвета за сигурност

В структурата на ООН се различават главни и помощни органи. Главните са предвидени в Устава на ООН: Общо събрание, Съветът за сигурност, Икономическият и социален съвет, Съветът по попечителството, Международният съд и Секретариатът.

Общото събрание се състои от представители на всички държави-членки на ООН и действа на сесии. То има право да обсъжда всички въпроси, които влизат в компетентността на ООН, и да прави препоръки на членовете на ООН и на Съвета за сигурност. Общото събрание е оправомощено да разглежда общите принципи на международното сътрудничество за поддържане на мира и сигурността, включително проблема за разоръжаването; да обсъжда всякакви въпроси по поддържането на мира и сигурността и да прави по тях препоръки, освен ако спорът е вече отнесен до Съвета за сигурност. На всеки въпрос, по който е необходимо да се предприемат конкретни действия, преди или след обсъждането му от Общото събрание трябва да бъде предаден на Съвета за сигурност, тъй като той е единственият орган на ООН, оправомощен да взема решения за такива действия.
Общото събрание също така получава и разглежда доклади на Съвета за сигурност и на други органи на ООН; избира непостоянните членове на Съвета за сигурност; заедно със Съвета за сигурност участва в избирането на съдиите от Международния съд и по препоръка на Съвета за сигурност назначава генералния секретар.
Редовна сесия на Общото събрание се провежда веднъж в годината, Специална сесия на Общото събрание може да бъде свикана при необходимост от генералния секретар по искане на Съвета за сигурност или на мнозинство от членовете на ООН.
Резолюциите на Общото събрание по съществото на дейността на ООН имат характер на препоръки. Резолюциите по организационни, административни или бюджетни въпроси носят задължителен характер.

Съветът за сигурност е най-важният постоянно действащ орган на ООН. Състои се от 15 члена: 5 от тях (САЩ, Русия, Великобритания, Франция и Китай) са постоянни, а 10- непостоянни членове, избирани от Общото събрание за двегодишен срок. Местата на непостоянните членове се разпределят- 5 места за афроазиатските държави, 2 места за държавите от Латинска Америка и от басейна на Карибско море; 2 места за държавите от Западна Европа и 1 място за държавите от Източна Европа.
Върху Съвета за сигурност лежи главната отговорност за поддържането на международния мир и сигурност.

Общо събрание
- единственият орган, в който са представени всички държави-членки;
- обсъждане на всички въпроси, произтичащи от Устава на ООН или отнасящи се до функциите и правомощията на всички нейни органи, с изключение на въпросите под компетенцията на Съвета за сигурност;
- събира се на редовни сесии, около 3-месечни, начало: третия вторник на септември всяка година;
- генералният секретар на ООН изготвя предварително дневния ред на сесиите;
- дейността на ОС на ООН се извършва на основата на установени процедурни правила, приети през 1947 г., многократно изменяни;
- ОС има седем главни комитета: по разоръжаването, специален политически, икономически и финансов, по социални, хуманитарни и културни въпроси, по попечителството, по административни и бюджетни въпроси, по правни въпроси.
Съвет за сигурност
- Носи главната отговорност за поддържането на международния мир и сигурност;
- 15 членове: 5 постоянни (Великобритания, Китай, Русия, САЩ и Франция) и 10 непостоянни;
- гласуване: за приемане на решение минимум 9 "за";
- заседания: без прекъсване в седалището на ООН в Ню Йорк;
- работни езици: анлгийски, китайски, испански, руски и френски;
- два комитета: на експертите и на приемането на нови членове.
Икономически и социален съвет
Съвет за попечителство
Международен съд
Секретариат

Международният съд е постоянно действащ съдебен орган, създаден в съответствие с международен договор, определящ неговия статут, състав, компетенции и дейност за решаване на международните спорове посредством създадена процедура. Със създаването на ООН се учредява Международен съд като главен съдебен орган на ООН. Открит е за всички останали държави, които не са страни по статута на съда.

Състав - 15 члена, независими съдии, избрани в лично качество независимо от гражданството (не може да има повече от един гражданин на една и съща страна); за срок от 9 години (с право да бъдат преизбрани) от Общото събрание и Съвета за сигурност (независими един от друг); основните правни системи в света; нямат право докато са международни съдии да упражняват каквато и да е политическа или административна функция, или да се занимават с друг вид професионална дейност; дипломатически привилегии и имунитети.

Седалището е в Хага. Няма задължителна юрисдикция за държавите, които изрично не са заявили, че я признават. Официални езици на съда са френски и английски.

Съдебният процес се състои от две части – писмена и устна. Решенията са юридически задължителни само за участващите в делото страни, като не създава прецедент за решаването на други дела със същия предмет. Преглед на решението се допуска при откриване на решаващ факт, неизвестен на съда и страните по спора. Решенията се приемат с просто мнозинство (50+1) от гласовете на присъстващите съдии, като в случай на равенство гласът на председателя или заместниците му има решаващо значение. Решението трябва да бъде мотивирано и подписано от председателя или секретаря.

Съвещателни функции – по искане на правоимащи за това иституции, въпросите се представят в писмена форма, разглеждат се на открито заседание.

Специални международни съдилища – Европейски съд на ЕС; Европейски съд по правата на човека в Страсбург, Американски съд за правата на човека и др.


53. Системата, предвидена в Устава на ООН за поддържане и установяване на международния мир

Върху Съвета за сигурност лежи главната отговорност за поддържането на международния мир и сигурност.
Особената отговорност на Съвета за сигурност за съдбата на мира определя и правната сила на решенията му: тези решения, след като бъдат приети по установения ред, са задължителни за държавите-членки на ООН, които следва да се подчинят на решенията на Съвета за сигурност и да ги изпълнят. Съветът за сигурност е единственият на ООН, който има право да взема решения за практическите действия, необходими за поддържането на мира или за възстановяването на нарушения мир.
Съветът за сигурност е оправомощен да разследва всякакъв спор или всякакво положение, което може да доведе до международно разследване или да предизвика спор, за да установи дали продължаването на този спор или положение може да заплаши поддържането на мира и сигурността; да прави препоръки за процедурата или методите за уреждане на такива спорове; да разработва планове за създаване на система за регулиране на въоръженията; да определя наличността на заплаха за мира, нарушаване на мира или акт на агресия и да прави препоръки за мерките, които трябва да се вземат за поддържане или за възстановяване на международния мир и сигурност и др.
Съветът за сигурност може да приема решения за принудителни мерки спрямо държавата, която е нарушила мира или е извършила акт на агресия. Принудителните мерки са съответно мерки, несвързани с използването на сила (прекъсване на икономическите отношения, скъсване на дипломатическите отношения и др.) и мерки, свързани с използването на въоръжени сили. Плановете за използването на въоръжените сили се изработват от Съвета за сигурност с помощта на Военнощабния комитет.
Решенията на Съвета за сигурност по процедурни въпроси могат да бъдат приети с девет гласа на които и да било членове на съвета. При изборите на членовете на Международния съд са достатъчни дори осем гласа.
За приемането на решение по всички други въпроси се изискват девет гласа, включително гласовете на петте постоянни члена на Съвета за сигурност. Ако дори един постоянен член гласува против, решението не може да се смята за прието („право на вето”І. Но въздържанието на един или повече членове на Съвета за сигурност от гласуване не е пречка за приемане на решение.
За осъществяване от Съвета за сигурност функциите му по поддържането на международния мир и сигурност държавите-членки се задължават да предоставят на негово разположение при необходимост въоръжени сили, помощ и съответни средства за обслужване включително право на преминаване.


54. Мироопазващи операции на ООН

Мироопазващите операции на ООН са незаменимо средство на международната общност за разрешаване на тежки проблеми в междудържавните отношения и във все по-голяма степен и на вътрешни проблеми на сигурността в отделни държави. Операциите на ООН по опазване на мира се разширяват значително. Понастоящем в 18 мисии на ООН на четири континента участват близо 100 000 миротворци от 115 страни. Между най-големите контрибутори са Пакистан, Индия и Бангладеш. Бюджетът на операциите за поддържане на мира надхвърли през 2006 г. 5 млрд. долара. В своята преобладаваща част той се покрива главно от Европейския съюз, Япония и САЩ.
Първата от мироопазващите операции на ООН е контролът върху спазването на примирието в Палестина през 1948 година. Втората, само половин година по-късно, е по примирието в Кашмир между Индия и Пакистан.
Днес ООН не е единственият организатор на миротворческия процес. В наши дни подобни задачи изпълняват НАТО, ЕС, ОССЕ, ОАЕ, ОНД и пр.
Според приетото днес определение “поддържане на мира” включва “предотвратяване, сдържане, смекчаване и прекратяване на военни действия между държави или в самите държави, организирано и провеждано от международната общност с използването на многонационални сили, съставени от военнослужещи, полиция и граждански лица, с цел възстановяване и поддържане на мира”.
Операциите по поддържане на мира са особени действия на войски, военни наблюдатели, представители на гражданската полиция и други участници на миротворческите мисии, които не вземат участие в бойните действия и изпълняват роля на неутрален наблюдател. Единственото изключение е в случай на самоотбрана ¬ тогава на войските е разрешено да употребят оръжие.
До 31 август 2002 г. в мироопазващи мисии са загинали 1762-ма души.
За провеждането им от 1948 до 2002 година са похарчени около 26 милиарда долара.
Повече от 100 страни продължават да отделят граждански и военен персонал за операциите по поддържане на мира. Освен познатото разделяне на воюващите страни, контролът дали страните в конфликта съблюдават приетите споразумения и отразяването на всяко тяхно нарушение, днес мироопазващите сили организират хуманитарна помощ, разоръжаване, разминиране на местности, възстановяване на гражданската инфраструктура. Те участват в поддържането на реда, административното управление, провеждането на избори и референдуми, задържането на военни престъпници. Грижат се за бежанците, за правата на човека, за възстановяването на икономиката в засегнатите райони.
Днес ООН има финансови, материални, човешки ресурси, които позволяват в най-кратък срок да бъде разгърната миротворческа мисия в която и да е част на земното кълбо. Има подготвени резерви и материални запаси, има опит и взаимодействие с всички местни и световни организации, фондове и агенции. Една от аксиомите на международната политика, изведена на основата на този опит, гласи: невъзможно е да се реши един военен проблем, като се използва само военна сила. Всеки военен конфликт изисква комплексен подход, в който операцията по прекратяването на огъня е само една от множеството важни съставки.

55. Специализирани огранизации от системата на ООН. Взаимодействие с ООН

Специализираните организации са междуправителствени универсални организации, създадени за укрепване на многостранните отношения между държавите в определена област на международните отношения. Те са самостоятелни (автономни) международни организации, свързани с договори с ООН, при условие, че отговарят на определени изисквания
В договорите се предвижда:
- обмен на информация и документи
- задължение да се взимат предвид препоръките на ООН
- сътрудничество съгласно целите и принципите на ООН

Структура:
- висши органи – общо събрание; участват всички държави – членки
- изпълнителен орган – изборен, ръководи работата на организацията между сесиите на висшия орган
- административен орган – постоянно действащ секретариат
- спомагателни органи – комисии и комитети

Функции:
- разработват и приемат конвенции и препоръки в специализираните от тях области; конвенциите се приемат с квалифицирано мнозинство от 2/3, а препоръките – с обикновено мнозинство
- разработват международни административни и технически правилници, нормативни резолюции

Видове:
- икономически – ЮНИДО
- финансови – МБВР, МВФ, МАР и МФК
- селско стопанство – ФАО, МФССР
- транспорт и връзки – ИКАО, ИМО, СПС и МСД
- метеорология – СМО
- социални – МОТ и СЗО
- културно-хуманитарни – ЮНЕСКО и ОМПИ

58. Понятие за територия според международното право. Видове. Държавна територия- определение и състав. Способи за придобиване на държавна територия и териториални изменения

I. Понятие за територия според международното право
Под територия в МП се разбира цялото земно кълбо със сухоземната и водната му повърхност, недрата и въздушното пространство. Според основните видове правен режим цялата територия на Земята се подразделя на три категории:
• Държавна територия
• Територии с международен режим
• Територии със смесен режим

II. Държавна територия- определение и състав.
Частта от земното пространство, която принадлежи на определена държава и се намира под изключителната ù власт, представлява нейната територия.
Държавната територия представлява пространство, в пределите на което държавата осъществява върховна и изключителна власт, но също така е и обект на публичните правомощия на държавата. Държавата разпорежда със своята територия като я организира в административно отношение. Държавата установява в своето законодателство правния режим на територията като цяло и на отделните ù части, регулира въпросите на населението и придвижването на собствените граждани, условията за влизането и пребиваването на чужденците. Държавата организира и охраната и отбраната на своята територия от всякакви посегателства върху нея от страна на други държави. Посегателството върху държавната територия е пряко посегателство върху държавата, върху сферата на осъществяване на нейната върховна власт. Държавната територия е непроницаема за властта на другите държави.
Територията представлява не само държавна територия, т.е обществена, юридическа категория, но и естествена среда, в която съществува дадено човешко общество. Територията е и достояние на исторически определени, установили се в пределите на дадена географска среда групи хора на нейното коренно население.

III. Способи за придобиване на държавна територия и териториални изменения
В състава на държавната територия влизат сушата и водите с намиращите се под тях недра и лежащото над сушата и водите въздушно пространство. На държавата по силата на нейното териториално върховенство принадлежи цялата пълнота на властта- законодателна, изпълнителна и съдебна. Тя има право да установява такъв правен режим на цялата или на отделни части на своята сухоземна територия, който отговаря на нейните интереси и на интересите на населяващия я народ. Пределите на усмотрението на държавата при установяване на правния режим на сухоземната ù територия са ограничени от задълженията на държавата, които произтичат от правомерни международни договори, сключени на доброволна и равноправна основа.

IV. Способи за придобиване на държавна територия и териториални изменения
1. Допустими способи- прилагат се два способа за изменение принадлежността на държавната територия:
• Въз основа на осъществяване принципа на самоопределение на народите и нациите.
• По съгласие между съответните държави.
Съвременното международно право забранява придобиването на територия чрез прилагане на сила в нарушение на Устава на ООН. В МП също така е установено, че откъсването на част от територията на държават-агресор може да бъде една от формите на отговорността ù за извършена агресия.
Принципът на самоопределението на нациите се смята за основен принцип на териториялно разграничаване. Той има две страни- външна (правото на народа да влезе в състава на една или друга държава или да образува самостоятелна държава) и вътрешна (правото да определи своето държавно устройство).
Принадлежността на отделни участъци на територията, сравнително неголеми и ненаселени или слабо населени, може да бъде изменена по споразумение между съответните държави- цесия.
2. Недопустими способи
• Окупация- заемането и управляването на територия, която не се е намирала пос суверенитета на която и да било държава.
• Придобивна давност- придобиване на територия чрез продължително фактическо и ненарушено владение на територия, която по-рано е принадлежала на друга държава, но тя продължително време не е протестирала против новия териториален суверен.

59. Държавни граници. Установяване и изменение. Режим на преминаване

I. Държавни граници
Различават се:
• Сухоземни- установяват се с международни договори между съседните държави.
• Морските граници, които отделят териториалните води на държавата от открито море, се определят в законодателството на крайбрежната държава в съответствие с общопризнатите принципи и норми на международното право.
• Въздушни граници- страничните и височинни предели на въздушното ù пространство. За странична граница служи вертикалната повърхност, която преминава по сухоземната и водната линия на държавната граница. Приета е въздушната граница да се простира на 100-110 км. над морското равнище.

II. Установяване и изменение
Установяването на сухоземни и водни граници обикновено има два стадия:
• Делимитация- договорно определяне на общата насока на държавната граница и нанасенето ù върху географска карта.
• Демаркация- устоновяване на държавната граница върху местностите. Извършва се от смесени комисии, които означават върху границата върху местността чрез поставяне на гранични знаци.
Държавните граници обикновено се установяват по най-характерните точки и линии на релефа. По пограничните реки границите преминават по средата на некорабоплаателна река или по фарватера на корабоплавателна.

III. Режим на преминаване
За осигуряване неприкосновеността на границите ù държавата чрез издаване на законодателни актове и сключване на международни договори установява определен режим на границата. За правния режим на държавните граници на Република България са в сила два вида нормативни актове- международни (пр. Международна конвенция за защита на растенията от 1929 г.) и вътрешни (пр. Законът за българските документи за самоличност от 1998 г., Законът за митниците от 1998 г.).
Преминаването на хора, стоки и превозни средства през границите на Република България при влизане в нея или излизане от нея е позволено единствени през граничните контролно-пропусквателни пунктове. Граничните контролно-пропусквателни пунктове са междуведомствени звена за граничен контрол. На тях се извършва паспортна, митническа, медико-санитарна и фитосанитарна проверка на преминаващите хора, стоки и превозни средства, както и изискващите се документи.
Документите за преминаване на границата на Република България са:
• Обикновен задграничен паспорт
• Дипломатически паспорт
• Служебен паспорт
• Моряшки паспорт
• Пътен лисат
• Служебен пропуск
Задграничният паспорт е документ с международна валидност, който удовлетворява самоличността на неговия притежател и му дава право да преминава през граница. За преминаване на държавната граница и за пребиваване в друга държава е достатъчен задграничен паспорт или заместващ го документ. Не е необходимо български гражданин да е получил изходна виза.
За влизане на чужденци в Република България се прилага паспортно-разрешителна система. Чужденец, желаещ да пресече българските граници следва да притежава- задграничен паспорт или друг заместващ го документ и (освен когато има безвизов режимІ) разрешение за влизане в България издадено от компетентен държавен орган- входна или транзитна виза. Входната виза е предварително разрешение, което се записва в задграничния паспорт за влизане в Република България.

69. Източници на международното космическо право. Правен режим на космическото пространство и небесните тела. Отговорност за щети, причинени от космическите обекти

Международното космическо право е съвкупност от принципи и норми, които установяват правния режим на космическото пространство, Луната и другите небесни тела и уреждат сътрудничеството на държавите за мирното изследване и използване на космоса.

I. Източници на международното космическо право

Голяма заслуга в практическото разработване правните основи на космическото сътрудничество принадлежи на ООН и органите ù. Особена роля сред източниците на международното космическо право играе Договорът за принципите на дейността на държавите по изследването и използването на космическото пространство, включително Луната и другите небесни тела от 27 януари 1967 г. Нормите, които се съдържат в него създават специалните принципи на новия отрасъл на международното право и определят особеностите му, които се заключват в спецификата на обекта на регулиране, правното положение на международните междуправителствени организации в процеса на космическото сътрудничество и решаването на въпроса за отговорността. Главните правни институти на споменатия отрасъл получават по-нататъшна регламентация в следващите международноправни актове : Спогодба за спасяване на космонавти, връщане на космонавти и връщане на обекти, изстреляни в космическото пространство от 22 април 1968 г., Конвенция за международна отговорност за щета, причинена от космически обекти от 29 март 1972 г. и др.

II. Правен режим на космическото пространство и небесните тела

Външните и вътрешните граници на космическото пространство не са определени по договорен ред. Установена е наличността на обичай, според който космическото пространство се разглежда като обширен район, започващ от външната граница на въздушното пространство (100-110 км от повърхността на Земята) и простиращ се отвъд пределите на Лунната орбита.
Правният режим на космическото пространство и небесните тела се определя от общопризнатите принципи на международното право и от специалните принципи на космическото право, предвидени в договорни и обичайни норми. Космическото пространство и небесните тела се намират в общо ползване на всички държави, които имат равни права на изследване и използване на космоса за мирни цели. Принципът на сътрудничество, който лежи в основата на космическото право, дава право на т.нар некосмически държави да се ползват от резултатите на усвояването на космоса.
Всички въпроси, свързани с усвояването на космоса, се решават изключително с мирни средства. С договора от 1967 г. е забранено националното присвояване на космическото пространство, Луната и другите небесни тела както чрез разпростиране на суверенитет, окупация, така и с всякакви други средства.
Особено значение за космоса има принципът за неприлагане на сила или заплаха със сила. Установена е пълна демилитаризиация на Луната и другите небесни тела. С договора от 1967 г. държавите се задължават и да осъществяват дейност в космоса, така че да се избягнат замърсяването му и неблагоприятните измерения в средата.
При усвояването на Луната и другите небесни тела държавите не бива да прибягват до сила, заплаха със сила или всякакви други враждебни действия, включително по отношение на Земята, изкуствените ù спътници, космическите кораби и персонала им в космоса. Както космическото пространство, небесните тела трябва да се изследват и използват от държавите свободно, на равноправна основа. Държавите са длъжни да се информират взаимно и да информират генералния секретар на ООН за изпращаните на небесни тела експедиции, за откритите там природни ресурси.


III. Отговорност за щети, причинени от космическите обекти.

При изследването и използването на космоса държавите и международните организации са длъжни да спазват общопризнатите принципи на международното право и принципите на космическото право, забраняващи действия, които могат да бъдат квалифицирани като международни престъпления. В тези случаи субектите на международното право носят политическа и имуществена отговорност.
Основен субект на отговорността за космическа дейност е държавата. Когато в космическата дейност участва международна организация, отговорност наравно с нея носят нейните членове-държавите. Когато две или повече държави или държава и международна организация участват в космическата дейност, отговорността зависи от наличността на вина на всеки участник. Пострадалата държава може да поиска и помощ от държавите-ответнички и дори от трети държави, ако вредата, причинена от космическия обект, представлява в големи мащаби заплаха за живота на хората или сериозно се отразява върху условията на живот на населението или жизнено важни центрове.


70.Правен статут на космонавтите и космическите обекти

I. Правен статут на космонавтите

Космонавт (член на космически екипаж) се смята гражданинът на една от държавите-участнички в изстрелването, който се намира в космическото пространство и изпълнява функционални задължения през време на пребиваването в космическото пространство, естествено небесно тяло или на космически обект.

Космонавтът или екипажът на космическия кораб независимо от гражданството на космонавтите се намира под юрисдикцията на държавата на регистрацията. В Договора за космоса от 1967 г. и в Спогодбата за спасяване на космонавти, връщане на космонавти и връщане на обекти, изстреляни в космическото пространство, от 1968 г. космонавтите са обявени за пратеници на цялото човечество. Държавите са длъжни да им оказват помощ при принудително кацане, да информират Генералния секретар на ООН и държавата на регистрация за откриване на космонавти и за предприетите от тях мерки за спасяването им, незабавно да вземат мерки за връщането на космонавтите и др.

II. Правен статут на космическите обекти

Под космически обект се разбира изкуствено небесно тяло заедно със средствата за доставянето на частите му, изстреляно или изградено от държава или от група държави в космическото пространство или на небесни тела за изследване и използване на космоса за мирни средства.
Държавите водят национална регистрация на изстреляните обекти, а от 1962 г. по препоръка на XVI сесия на Общото събрание на ООН ги регистрират в световната организация.
В Конвенцията за регистрация на обектите, изстрелвани в космическото пространство, от 14 януари 1975 г. понятието държава на регистрацията е дефинирано като държава, в чийто национален регистър е вписан космическият обект, при условие, че тя осъществява изстрелването или предоставя територията си за инсталация за изстрелването. В конвенцията е предвидено, че при наличността няколко изстрелващи държави космическият обект има само една държава на регистрация. Тя нанася върху космическия обект обозначение или регистрационен номер, носи отговорност за вредата, причинена от космическия обект на трети държави и др. Юрисдикцията на държавата спрямо регистрирания от нея обект се запазва през целия период, през който той се намира в космоса.
Възможно е правото на собственост върху космическия обект да принадлежи на няколко държави, поради което те съвместно ползват произтичащите от това предимства. Отговорността им за вреда, причинена от космически обект е солидарна.


71. Международно право приложимо по време на сухоземна, морска и въздушна война. Военна окупация

Международно право приложимо по време на сухоземна, морска и въздушна война- правото в периода на въоръжени конфликти представлява съвкупността от конвенционните и обичайните правни норми, които уреждат отношенията между участващите във въоръжения конфликт субекти на международното право по повод на прилагането на средства и методи за водене на въоръжена борба, защитата на ранените, болните, военнопленниците и гражданското население и които установяват отговорността на държавите за нарушаване на тези норми.

I. Източници

Най-голямо значение сред сега действащите международноправни актове в този отрасъл на МПП имат хагските конвенции от 1899 и 1907 г., които получават по-нататъшно развитие в Женевските конвенции от 1949 г. за защита жертвите от войната, които разпростират правилата за водене на война върху гражданските и национално-освободителните войни. Тези норми имат императивен характер. Воюващата страна не може да се откаже от тях, дори ако другата воюваща страна ги нарушава.
През 1977 г. към Женевските конвенции се примат и два протокола, които значително разширяват кръга на лицата, които се намират под защитата на нормите на международното право. Към действащите международни договори се отнасят и Женевският протокол за забрана на прилагането на задушливи, отровни и други подобни газове и бактериологични средства от 1925 г., Хагска конвенция за защита на културните ценности в случай на въоръжен конфликт от 1954 г. в съвременното международно право действа също така голяма група международни актове, в които се уреждат въпроси за наказателната отговорност на отделни лица за агресия и за нарушаване на средствата и методите за война.

II. Начало на войната и неговите правни последици.

Според III Хагска конвенция от 1907 г. военните действия между държавите не бива да започват без предварително и недвусмислено предупреждение, което има или формата на мотивирано обявяване на война или формата на ултиматум с условно обявяване на война. Обявяването на война влиза в компетентността на висшите органи на държавната власт и се определя от конституцията на всяка държава. В България това са НС и Президента при определени условия.
Започването на войната означава край на мирните отношения между съответните държави. Политическите договори прекратяват своето действие. Някои многостранни договори спират своето действие в отношенията между влезлите във война държави. Международните многостранни договори, които съдържат правни норми и принципи за периода на въоръжени конфликти, започват да действат в отношенията между воюващите страни.
Спрямо гражданите на неприятелската държава може да бъде приложен специален режим, който ограничава някои техни права като право на избор на местожителство и право на придвижване.
Имуществото на гражданите на неприятелската държава по принцип се смята за неприкосновено.
Военните действия се разгръщат върху определена територия на воюващите държави- театър на военните действия. Територията на неутралните и на други невоюващи държави не бива да се използва като театър на военните действия.

III. Участници във въоръжените конфликти.

Прието е участниците във въоръжените конфликти да се разделят на две групи: сражаващи се и несражаващи се. Съгласно допълнителен протокол I към Женевските конвенции от 1949 г. лицата, които влизат в състава на въоръжените сили на страната, намираща се в конфликт, са комбатанти. Към несражаващите се отнася личният състав, който правомерно се намира в структурата на въоръжените сили на воюващата страна и ù оказва помощ в постигането на успехи в бойните действия, но не взема пряко участие в тези действия (медицински персонал, кореспонденти и репортери). Неучастващите не могат да бъдат пряк обект на военно нападение от противника. Те използват намиращото се у тях лично оръжие само за самоотбрана и за защита на повереното им имущество.
Съвременното международно право разглежда партизанската война като правомерна форма на въоръжена борба против агресора, колониалната, расовата форма на зависимост и чуждестранна окупация. Наемниците от друга страна, които се използват за борба против национално-освободителните движения и прогресивните правителства на освободилите се страни, не са правомерни комбатанти.

IV. Средства за водене на война.

Средствата за водене на война са оръжието и другите средства, които въоръжените сили на воюващите прилагат за нанасяне на вреда и поражение на противника. Методите за водене на война представляват редът за използване на средствата за водене на война.
Средствата за водене на война се разделят на забранени и незабранени от МП. Забранява се да се прилагат оръжие, снаряди вещества и методи за водене на война, които са в състояние да причинят излишни страдания или правят смъртта на сражаващите се неизбежна, както и които водят до масово разрушаване и безсмислено унищожаване на материални ценности.
Прилагането на авиация не е забранено от МП. Но тя не бива да се използва за безсмислено унищожаване на мирни обекти, масово унищожаване и терор на мирното население. Подводниците също са признати за правомерно средство за водене на война.
Морската блокада е признат метод за водене на война по море. Тя представлява система от насилствени действия на военните флоти и авиацията, които пречат на достъпа както от морето към пристанищата и бреговете, така и от тези пристанища и брегове към морето.
Бомбардирането на защитени обекти от морето е правомерно средство за водене на война. Бомбардирането от морето на незащитени обекти, градове, пристанища, села, жилища и сгради се забранява при всякакви обстоятелства.

V. Военна окупация

Върху територията, временно заета от въоръжените сили на противника, се разпростира режимът на военната окупация, който предвижда само фактическа власт на окупиращата държава, а не преминаване на суверенитета. На окупираната територия остават в сила предишните закони, чието действие може да бъде спряно или отменено, само ако те представляват заплаха за окупираната държава.

72. Правни последици от прекратяване на военните действия и състоянието на война. Постоянен неутралитет, неутралитет при въоръжен конфликт в статут на необвързаност

I. Правни последици от прекратяване на военните действия и състоянието на войнa.

Прекратяването на състоянието на война между по-рано воюващите държави има голямо значение, тъй като стабилизира следвоенните отношения. То се предхожда от прекратяване на военните действия, което може да се осъществи или във форма на примирие, или във форма на капитулация.
Примирието може да бъде местно или общо. Местното се сключва с цел събиране на ранените, погребване на убитите, евакуиране жените, децата и болните от обсадените пунктове. Обхваща се неголям участък от фронта. Общото примирие прекратява военните действия в целия театър на войната.
Примирието не прекратява състоянието на война. То прекратява само военните действия за определен срок или безсрочно до сключването на мирен договор.
Друга форма на прекратяване на военните действия е капитулацията, т.е прекратяването на съпротивата от един измежду воюващите при условия, предявени му от победителя. При пълен разгром на всички войски на противника може да бъде подписана безусловна капитулация. В този случай актът за капитулация не съдържа никакви условия. След Втората световна война Германия подписва акт за безусловна капитулация на 8 май 1945 г., а Япония на- 2 септември 1945 г.
Мирните договори правно закрепват прекратяването на състоянието на война и възстановяване на мирните отношения между воюващите държави

II. Неутралитет във войната.

Хагските конвенции от 1907 г., които разделят с възникването на война държавите на две категории- воюващи и неутрални, имат голямо прогресивно значение. Те подробно уреждат режима на неутралните държави.
Неутралитетът във войната е особено правно положение на държава, която не участва в настъпилата война и се въздържа от оказване на помощ и съдействие както на едната, а така и на другата, така и на другата воюваща страна.
Неутралитетът може да бъде постоянен (постоянен неутралитет), временен- само за конкретната война (евентуален неутралитет) и по силата на по-рано сключен договор между заинтересованите държави.
Постоянно неутралните държави (Швейцария, Австрия, Малта), като запазват своето право на самоотбрана, трябва строго да спазват правилата на неутралитета, но могат да осъдят агресора и да изразят симпатии на жертвата му. Неутралните в конкретната война държави, които са пожелали да останат настрана от войната, трябва да обявят неутралитета си и строго да спазват правилата на неутралитета. Неутралните по силата на по-рано сключен договор за неутралитет държави са длъжни в течение на срока на действие на договора строго да спазват правилата на неутралитета спрямо другия субект на договора от момента, когато стане известно за нападението на трета държава срещу една от договарящите страни.
Никакъв условен или безусловен, пълен или непълен неутралитет няма и не може да има. Оказването на каквато и да било военна помощ на една от воюващите страни е несъвместимо в правното положение на неутралната държава.


73. Международно хуманитарно право. „Хагско” и „Женевско” право

1. Международното хуманитарно право (МХП)е система от договорни и обичайни международноправни норми, уреждащи отношения между субектите на международното право, страни по въоръжен конфликт (или война) относно прилаганите в това отношение средства и методи, защита на ранените, болните, военнопленниците и гражданското население (комбатанти и некомбатанти).
МХП призовава държавите в случаите на въоръжен конфликт (или война) да съдействат, независимо дали са страни, или не по конфликта, за възможно максимално хуманизиране на въоръжените сблъсъци.
2. Принципи, забраняващи използването на въоръжени средства за решаване на проблемите и споровете между държавите:

- ограничаване на воюващите при избора на средствата и методите за водене на военни действия
- защита на правата на пленените, болните и ранените комбатанти
- защита на правата на гражданското население
- закрила и определяне на режими на гражданските обекти и културните паметници
- определяне на статуса и отношенията с неутралните и невойващи държави

3. Важни източници на МХП са Хагските конвенции 1899 и 1907 г. и 4-те женевски конвенции от 1949г. Голям недостатък е включената в тях clausula omnes (уговорка за всеобщнст), съгласно която разпоредбите на определена конвенция важат само за страните по конвенцията.
Съвременното международно право забранява воденето на агресивна война. Въпреки това практиката на МО показва, че правителствата на много държави не се съобразяват със съществуващите международни принципи и норми и водят кръвопролитни и жестоки войни.
Създаването и формирането на МХП е свързано с имената на Анри Дюнан и Франсис Либер.
Анри Дюнан формулира две предложения: 1. договор относно даването на неутрален статус на медицинския персонал, намиращ се на бойното поле; 2. основаването на Червен кръст през 1863г..
Франсис Либер създава наръчник и инструкция относно правото на войната и дава по-нататъшна насока за развитието на МХП.


4. Периодизация:

1. до Първата световна война – Декларация за морската война и редица други, които уреждат положението на ранените, употребата на експлозивни и запалителни куршуми, сухопътната война
2. след Първата световна война – Женевски протокол за забрана да се прилагат по време на война задушливи, отровни или други подобни газове и бактериологични средства за война
3. след Втората световна война – четири женевски конвенции: забрана за разработване, произвеждане и натрупване на запаси от бактериологично и токсично оръжие; забрана за враждебно използване на средствата за въздействие върху природната среда; забрана или ограничение на конкретни видове конвенционално оръжие.
 
Мнения: 7

Кой е на линия
Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта