Каква трябва да бъде съдебната фаза в наказателния процес

[Spaceman]

Няма да престанат никога споровете каква трябва да бъде съдебната фаза в наказателния процес. Особено ако се сравнява тази в системата на общото право с тази в системата на континенталното право.

Ето един прекрасен и поучителен материал за размисъл в тази насока:

"http://www.capital.bg/showblog.php?storyid=400338

За разликата межу правото и Правото

от адв. Калин Ангелов

През месец април тази година имах късмета да посетя Ирландия. Воден от любопитство един ден реших да посетя дъблинския съд. Изборът на делото оставих на случая и интуицията ми. За моя радост не ме подведоха. Разглеждаше се случая на 21-а годишният Патрик О’Дуиър, който на 29 ноември 2004 година, беше убил с чук 17-годишната си сестра Маргерит, и който пледираше невиновен по обвинението в умишлено убийство (murder). Освен семейната драма, любопитен беше и фактът, че за първи път щеше да се приложи новия Наказателен закон за психичните разстройства (Criminal Law (Insanity) Act).

Колкото и впечатляващ да беше самия казус, онова, което видях като отношение към Правото, беше далеч по-впечатляващо.

Първо, необходимо беше да се състави жури от дванадесет съдебни заседатели, обикновени граждани. Имаше над 100 човека. Секретарят на съда изваждаше имената от една кутия. Нито един от изтеглените не липсваше, а тези, които биваха одобрени заставаха на скамейката. След конституирането на журито, съдията освободи останалите. Помислих си какво ли щеше да стане, ако това жури трябваше да се конституира тук. Колко от призованите хора щяха да се явят? А колко от явилите се щяха да се съгласят да бъдат жури и дали нямаше, точно тези дни да бъдат „изключително ангажирани”?

Подсъдимият стоеше седнал на скамейка, разположена точно срещу журито. До него бяха седнали, майка му, баща му и сестра му. У нас подсъдимият най-често стои прав през цялото време, а достъпа на роднини до него е абсолютно невъзможен, тъй като служителите от съдебна полиция прогонват всеки опитал се да се приближи, с изключение на адвоката, но и на него гледат като съмнително лице.

Защита, обвинение и съд бяха с еднакво облекло – черна тога и бяла перука. Идеята идва от това, че всички те са служители на Правосъдието и като такива имат общи цели и не се противопоставят един на друг. У нас съдиите са с черни тоги, прокурорите с винено червени, а адвокатите с каквото намерят. Групите са ясно обособени и винаги можеш да забележиш, ако някой от едните се навърта около другите, което е съмнително.

По делото нямаше спор относно факта, че подсъдимият беше убил сестра си, спорът беше относно психическото състояние, в което я беше убил. Това определяше изключителното значение на свидетелите-експерти. Разрази се изключителна научна битка между двамата експерти на обвинението и тримата на защитата. Експертите извличаха тезите си и от най-малките детайли, които им бяха известни за О’Дуиър – надписът „Месарчето” (Butcher Boy) изписан с кръв на стената след убийството; спокойното му поведение в полицията, прякорът в детството „Психо Па” (Psycho Pa), за злоупотребата му с алкохол, употребата на трева, скандалът с баща му относно пиенето на някаква сватба, искането на целувка от непознато момиче през 2004-та, спомените му от събитието, демонстративните опити за самоубийство. Всичко това беше внимателно разчепквано пред публиката с помощта на обвинението и защитата, чиито въпроси показваха познаване на материята за човешката психика почти на нивото на психиатрите. Като се замисля за психиатрични експертизи в българския съд, с изречения от рода „психомоторно спокоен, ситуативно напрегнат, пълноценен словесен контакт, емоционално волево – съответен, памет и интелект в норма”, към които, най-често, нито адвоката, нито прокурорът имат въпроси...

Пледоариите върху събраните доказателства продължиха пет часа. Защита и обвинение разсъждаваха за това какво се е случило на 29 Ноември 2004; реална ли е твърдяната от експертите на защитата психична болест (mental disorder); дали ако е реална, значително е въздействала на психиката на обвиняемия; накрая искаха от журито да мисли върху философския въпрос – Сложен или прост е светът. Пледоариите бяха записвани от най-незабележимия човек в залата – стенографката, която нито веднъж не прекъсна някой с молба да говори по-бавно, защото не може да записва.

Съдията говореше само, за да съобщи, кой призовава, но след края на пледоариите дойде и неговия ред. Обясни на съдебните заседатели какъв е спорът, какво твърди едната страна и какво другата, кои са относимите текстове на законодателството. В една чудесна и напълно разбираема лекция разказа какво е убийство, каква е разликата между умишлено (murder) и непредпазливо убийство (manslaughter), кои факти обосновават едното и кои другото, обясни съдържанието на наскоро приетия в Ирландия Наказателен закон за психичните разстройства и по–специално неговия чл. 6. След това прочете целия съдебен протокол – дума по дума, всички показания на свидетели и експерти. Това също беше записвано от стенографката. Тъй като беше петък вечер, прекрати заседанието и обяви следващото за понеделник от 10:00.

В понеделник съдията изпрати съдебните заседатели в стаята, в която трябваше да вземат решението и тогава се случи най-разтърсващото събитие. Изправи се защитника на обвиняемия и заяви, че когато е призовал един от експертите на обвинението, съдията е направил грешка, като го е назовал „Топ психиатъра на Ирландия”. Тази квалификация е можела да се възприеме погрешно от журито. Съдията помисли малко и извика отново журито. Извини се, че е прекъснал работата им и обясни, че няма спомен какво е казал, но ако е споменал „Топ психиатър”, то тези му думи следва да се разбират в смисъл „Председател на Ирландската асоциация на психиатрите”, а не като човек, който знае повече от другите. Журито отново влезе да заседава.

Няколко часа по късно, то все още заседаваше. Съдията ни призова в залата. Каза, че е прегледал внимателно протоколите и наистина е обявил експерта на обвинението като „Топ психиатър”. Допуснатата от него грешка е сериозна и наистина е можело да повлияе върху решението на журито. Помоли ни да го извиним – изправи се на крака и ни се поклони. Ако в съдебно дело заявя на съдия, че е допуснал грешка, едва ли бих получил такъв резултат.

Съдебните заседатели заседаваха 7 часа. Излизаха единствено, за да пушат цигари на двора (в Ирландия пушенето в сгради е абсолютно забранено и тази забрана се спазва както в съда, така и в кръчмите). Конвоираше ги полицай, който всеки път се заклеваше пред секретаря на съда, че по никакъв начин няма да им въздейства.

На два пъти излизаха да заявят, че не могат да стигнат до единодушие. Обясниха, че имат затруднение при тълкуването на думата „значително” (substantially). Съдията отвори закона и известно време чете. Каза, че се опитва да види дали думата е обяснена там. След като не я откри заяви, че не може да им дава насоки за начина, по който да тълкуват думата, може само да им каже, че трябва да я разбират така, както в обикновения език. Защита и обвинение излязоха, за да търсят казуси на английския съд, в които се е разсъждавало върху думата. Части от тях бяха прочетени и след около половин част журито се върна. Присъдата беше невинен за умишлено убийство, виновен за непредпазливо.

В сградата на съда нямаше нито една камера. Никой не тичаше с микрофон и никой не притесняваше участниците в процеса. Информацията по случая в медиите беше умерена без да се търси скандала.

Общо делото продължи четири дни. От съда излязох със смесени чувство. От една страна бях щастлив, че имах щастието да видя един истински процес, от друга страна си давах ясна сметка, че в моята собствена страна такъв процес не може да има. Не защото законите са ни различни, отношението ни към тях е различно.

*Калин Ангелов е адвокат и живее в София. Може да му пишете на pravo@capital.bg"