Финансово право - лекционен курс 2009-2010

Финансови правоотношения. Субекти на финансовото право. Нормативна уредба.

Разработки по финансово право

Финансово право - лекционен курс 2009-2010

от d.t » Чет Яну 28, 2010 12:45 pm

Обща характеристика на ФП като отрасъл: Има две становища относно ФП като отрасъл – едното е, че той е самостоятелен отрасъл, другото – че е комплексен отрасъл, който има допирни точки с други отрасли. Господстващо е първото становище.

Предмет на ФП: ФП регулира финансовите отношения, които принципно уреждат движението на парични средства, но това не значи, че всички финансови отношения са парични или обратното (пример: при договор за заем възниква гражданско правоотношение, но не е финансово, защото се предоставя доброволно, а не постъпва в бюджета при условията на власт и подчинение). Държавата се проявява в две различни сфери – производствена (свързана с държавния доход) и непроизводствена (свързана с публичните услуги). Задачата на ФП е да намери метод за прехвърляне на средства от производствената в непроизводствената сфера. Това става чрез държавния бюджет, който се характеризира като централизиран паричен фонд, за да се създаде механизмът на преразпределение на средствата от едната сфера в другата.

ФП правоотношения: Има 4 групи – 1. по повод разпределение на националния доход (данъци, такси, мита и др. финансови вноски, които постъпват в бюджета); 2. по повод преразпределение на средствата (след като част от нац. доход постъпи като приход в бюджета след гласуване на НС се определят разходите – това са бюджетните правоотношения); 3. по повод разходване на средствата от бюджета текущо през бюджетната година (това са разходните правоотношения); 4. по повод осъществяване на финансов контрол върху посочените предходни три дейности (това са контролните правоотношения, възникващи и развиващи се, за да се установи дали предните три групи правоотношения са се развили законосъобразно и целесъобразно). В обобщение, ФП правоотношения са правоотношения, които възникват, развиват се и се прекратяват по повод разпределение, преразпределение, разходване и контрол върху националния доход. Те възникват по повод осъществяваната от държавата финансова дейност, която не е отраслова, тъй като във всяка държавна дейност възниква необходимост от финансова регулация. Понятията „финансови отношения“, „финансови норми“ и „финансови закони“ са родови.

Характеристика: 1. Финансовите правоотношения са публичноправни. Те са резултат от държавна дейност, от кеото следва, че поне единият субект по всяко финансово правоотношение е държавата чрез някой от органите си.; 2. Финансовите правоотношения са принципно желани от държавата и се установяват от нея именно за да се реализират преразпределителните процеси.; 3. Финансовите правоотношения възникват само като правни отношения, като резултат от приложението на правна норма (а не както гражданските – фактически съществуващо отношение, което да се уреди от правна норма); 4. Финансовите правоотношения принципно имат паричен характер (в посока от и към бюджета), но съществуват и изключения – безобектните правоотношения/помощни/организационни. (Във ФП-теория отношенията се делят на същински финансови и организационни (гарантиращи развитието на същинските – контролни, процесуални и устройствени))

Метод: Във ФП се прилага властническо-императивният метод. Нормите са императивни и в много малко случаи – диспозитивни. Методът се прилага и при индивидуалните финансови актове, издавани от финансовата администрация, както и при санкциите и принудителните административни мерки.

Разлики с административното право: 1. Финансовите органи (с 4-5 изключения) действат при условията на обвързана компетентност, а не на оперативна самостоятелност; 2. Действието на ФП актове е принципно декларативно, а не конститутивно; 3. ФП актовете правят вземането на държавата изискуемо (настъпил е падежът) и ликвидно (конкретизирано по основание, предмет и субект); 4. Съществуват специални ФП институти като финансовата амнистия, а начинът за определяне на санкцията е особен; 5, Устройствено погледнато, редица институти на АП са адаптирани от ФП, а индивидуалният финансов акт е разновидност на инвидидуалния административен акт; 6. Процесуално погледнато, АПК и ЗАНН се прилагат субсидиарно във ФП, но има множество различни разрешения във ФП – например жалбата не спира изпълнението, както е при АП.

Източници: 1. КРБ (около петнайсетина разпоредби); 2. международни договори – почти само спогодби за избягване на двойното данъчно облагане, необходимо е да бъдат ратифицирани, влезли в сила и обнародвани, за да проявят действие; 3. закони – съществуват чисто финансови (пример: данъчните) и комплексни, в които има и ФП норми (Закон за кредитните институции); 4. подзаконови НА; 5. РКС, които спират действието на правни норми, и РВАС, когато отменят правни норми; 6. обичаят не е източник.

Разграничение и съотношение на ФП с други пр. отрасли: финансовите правоотношения обикновено възникват или едновременно с, или като последица от др. правоотношения и поради това въпросът има не само теоретично, но и практическо значение.
Разграничението е по две линии: в ПП – съотношение на ФП с АП и КП; и с ЧП – съотношение на ФП с ГП и ТП. Критерии: предмет и метод на правно регулиране
Разграничение с КП: КП регулира основни обществени отношения; в КРБ има норми, отнасящи се до фин. материя, фин. закони се издадени въз основа на тези норми.
Разграничение с АП: ФП регулира управленски отношения, свързани с финансите на държавата; АП не се занимава с управлението на преразпределителните процеси, въпреки че има виждания, че ФП е модифицирано АП.
Разграничение с ГП: ФП не се занимава с неимуществени отношения, субектите във ФП не са равнопоставени

Няколко вида връзки/ съотношения (част от тях разяснени по-горе – относно съотношение ФП и АП виж Разлики с АП)
Относно прилагането на ФП норми: възможно е ФП норма да се приложи самостоятелно, без да е необходимо действието на друга правна норма – например: дадена дейност се извършва без разрешение – пак се дължи данък, като плащането му не замества липсата на разрешение).
Възможно е ФП норма да се приложи в резултат на възникнала и приложена преди това др. норма – например: трудов договор – получаване на възнаграждение – дължи се данък общ доход; покупка на имот – дължи се данък недвижими имоти; закупува се стока – дължи се ДДС.
Възможно е въз основа на приложението на ФП норма да възникне гражданско правоотношение – например: единият съсобственик плаща целия данък за недвижимия имот, в резултат на което за него възниква възможност да предяви иск срещу другия съсобственик за съответната част от платения данък.
Възможно е прилагането на ГП норма да е предпоставено от покриването на ФП изисквания: за да се открие обменно бюро, лицето трябва да се регистрира в МФ.

Финансовоправни норми: Като правен отрасъл ФП има двояко битие - като обективно и като субективно ФП. При обективното ФП се включват правните норми (нормативните актове), а финансовите правоотношения го развиват като субективно ФП. В теорията се говори, че ФП норми зависят от материалните условия на живот. Източник на ФП норми са и юридическите актове.

Същност на ФП норми: Това са общи и абстрактни правила за поведение, действат неограничено спрямо времето, територията и лицата. Има ограничени във времето норми, които са такива още от приемането си (бюджетните). Нормите действат по принцип неограничено спрямо лицата, но в рамките на определен кръг лица.- например: данък общ доход се налага само на ФЛ, данък печалба – на ЮЛ, семейни добавки – само за български ФЛ. Има и правни норми (само във ФП и то най-вече в Данъчното право), които се прилагат спрямо образувания, които нямат качеството на ЮЛ - гражданските дружества, клоновете на чуждестранните ЮЛ и търговските представителства. Има и ФП норми, които наподобяват индивидуален финансов акт относно еднократното му действие – законите за - финансовите амнистии.

Структура на ФП норми: В хипотезата е заложен ЮФ - доход, печалба, оборот и др. Тези понятия не са на ФП, така че се поставя въпросът как да се тълкуват. Според едното схващане тълкуването трябва да съответства на отрасъла, от който са понятията. По-често, за да се предотврати заобикалянето на ФП закон, се приема, че ФП придава различно значение на понятията - затова в ПЗР на финансовите закони често има легални дефиниции на понятията извън ФП с различно от отрасловото значение.

Диспозицията на ФП норма: Един от субектите по ФП правоотношение винаги е държавата / д. орган и в повечето случаи държавата носи субективното право и е кредитор. От другата страна обикновено стоят ФЮЛ, които са носители на задълженията. Възможно е и обратното - например при стипендия и пенсия. Особено при диспозицията е, че правата и задълженията се реализират само от носителя им, посочен в правната норма (цесията е недопустима освен при условията на доброволност). (Идеята е, че може да изпълни и лице, различно от носителя на задължението, но в случай на принудително изпълнение то е насочено срещу носителя на задължението и той не може да прехвърли задължението си на другиго)

Санкцията на ФП норма: Във всяка норма на ФП има държавна принуда под формата на санкция и на принудителни административни мерки. Финансова отговорност не съществува. Във ФП санкцията не е разположена в правната норма, а в края на закона, и се отнася за целия закон. Друга особеност е, че санкцията се намира в закона, а не в подзаконовите актове. Тя може да се намира и в друг правен акт от друг правен отрасъл - най-вече при наказателното и административното право (НК и ЗАНН). Има и специфичен начин на изразяване на санкции - санкцията се обвързва с ЮФ (например в митническото право - плаща се в двоен размер).

Видове ФП норми: Всички ФП норми са императивни, а методът на правно регулиране е властнически. Деления: 1. материалноправни и процесуалноправни. Почти винаги тези норми са в един и същи нормативен акт, което е близко до трудовото право, но в последните години съществува чисто процесуален закон – ДОПК; 2. задължаващи, забраняващи и овластяващи (според изискуемото поведение); 3. бюджетни, данъчни, митнически, банкови и др. (според предметното съдържание) – най-важно деление, защото е аргумент за обособяването на ФП като отрасъл).


Особеност на ФП норми е, че съществуват технико-юридически норми, които съдържат ставка, тарифа или цифров израз. Те са материални и не трябва да имат обратно действие, но в действителност имат (според Решение на ВС те имат обратно действие). Специфични са и финансово-контролните норми, съдържащи се в ДОПК, ЗСП и ЗДФИ - чрез тях се проверява правилното приложение на останалите ФП норми.

Финансовият план в съотношение с ФП норма: 1. Финансовият план има задължителен характер, но е възможно да съществува преизпълнение или неизпълнение, при което не се налага санкция, докато при фин. норма се (глоба/имущ. санкция и принуд. адм. мерки); 2. Нормата има неограничено действие, докато планът има еднократно действие; 3. Планът не е нормативен, макар че наподобява закон и се приема чрез закон. (може да се приеме и с акт на правителството, но в България е възприето да се приема със закон) Причислява се към общите ненормативни актове.

Тълкуване на ФП норми: Предхожда ФП норма, като никога не се търси целесъобразност. Не е допустима аналогия поради метода на правно регулиране. Важат всички познати деления на тълкуването.

Действие на ФП норми: Принципно действат неограничено, но в определени граници. Има ограничения спрямо времето, територията и лицата. Във ФП няма кодифициращ акт, който да определя ограничението - във всеки отделен закон е посочено накрая.

Действие спрямо времето: ФП норми влизат в сила в тридневния срок от КРБ (среща се рядко), ако не е посочено нещо различно в ПЗР. Във ФП се ползват често два вида отлагателни срокове: от първи януари на следващата година (тогава съвпадат бюджетната и финасовата година: стиковани са финансова и бюджетна година, като бюджетната е равна на календарната – най-вече при бюджетни и данъчни закони) или първо число на някой от месеците(част от фин. правоотношения се развиват в рамките на един месец – пенсия, стипендия). При плащания, непредвиждащи бюджетни плащания, се прилагат и други отлагателни срокове, но при бюджетни се прилага задължително първи или втори отлагателен срок. ФП норма може да влезе и незабавно в сила (закони за амнистия; всички облагоприятстващи актове), а така също и да влезе в сила с обратна дата.

Спрямо заварените правоотношения се гледат първо ПЗР, а ако няма изрична уредба - се следи дали нормата е материалноправна или процесуалноправна. Материалноправните нямат обратно действие, а процесуалноправните имат. С ФП норми често се въвеждат санкции - тези санкции не бива да имат обратно действие, с едно изключение - ако санкцията е по-лека, тя може да се приложи. Технико-юридическите норми също са изключение, защото са материалноправни, но имат обратно действие.

Ако предварително има уредба за отмяната на нормата, след изтичането на посочения срок нормата се счита за отменена. Ако не е определен такъв срок, то отмяната става с издаване на равен по ранг или по-висок нормативен акт. Съществува предимно изрична и по-рядко мълчалива отмяна. Отмяната може да е пълна и частична. Има разлика между отмяната и "забравените закони", които не са отменени. Общият закон не отменя специалния, а специалният не отменя, а само стеснява обхвата на общия. При международните договори, ако те са ратифицирани, влезли в сила и обнародвани, тогава имат предимство над вътрешните норми.

Действие спрямо лицата: ФП норми принципно действат спрямо всички лица. Във ФП нормите се прилагат и спрямо образувания, които не са ЮЛ - граждански дружества, клонове на чуждестранни ЮЛ и търговски представители. Подходът спрямо лицата е диференциран - нормите действат спрямо неограничен кръг лица, но само от един определен тип - само ЮЛ, само български граждани и т.н. Някои норми се прилагат спрямо субекти, които имат определено качество - напр. финансово-контролните се прилагат спрямо ФЛ, които имат качеството "отчетници". Във ФП (данъчното и митническото право) се прави разлика между местно и чуждестранно лице (което не е същото като българин и чужденец) - критерият е местопребиваването на лицето. Принципът за прилагане на по-благоприятния закон важи и във ФП, но не присъства изрично. Той е уреден в санкционни закони като НК и ЗАНН(когато 2та закона предвиждат разл. санкции, заинтерес. лице може да поиска спрямо него да се приложи по-благоприятното). Така че във ФП съществува „уговорката”, че се прилага само когато става дума за санкциониране (за нарушение), а не за финансово задължение.

Действие спрямо пространството: ФП норми се прилагат на територията на страната (там, където се упражнява държавният суверенитет), но има изключения: в отделни части от територията (планински и полупланински райони, свободни икономически зони) не се прилагат някои норми, а в други се прилагат различни норми. При противоречие между норми, приложими в страната и извън нея (напр. двойно данъчно облагане), първо се търси разрешение във вътрешното законодателство (например: бг гражданин получава наследство в чужбина, плаща данъка там, внася го в България и няма да плаща пак), а после в МПП – 2 държави подписват спогодби на коя да се плаща данъкът (СИДДО) – България е подписала около 35 такива; и накрая чрез метода на дооблагането - облагаш се на две места, но без да се надвишава по-голямата обща дължима сума. (например: български гражданин си, работиш във Франция, плащаш там данък 100, в България трябва да платиш 120 – накрая доплащаш в България 20. Но: ако там си платил 100, а в България трябва да платиш 60 – не ти се връщат 40)


Свободните икономически зони са над 2300 в момента (първата е в Ирландия), повечето се намират в Третия свят. В тях не се прилагат данъчните норми или се прилагат различни. Също така се сключват много договори, чието изпълнение се извършва другаде (избягва се плащането на мито). Не действа и валутният режим, т.е. разплащането е в конвертируема валута е разрешено. У нас свободните зони се ползват само за търговия, не и за производство - такива има от 1987 г. около Видин, Русе, Бургас. Всяка зона има правилник, всяка е ЮЛ. Практическо значение, откакто са създадени, не се наблюдава.

Устройство и компетентност на финансовата система: Има множество органи с много разнородни функции – всички имат властнически правомощия. Някои от органите на държавно управление, които не са специализирано финансови, имат известни финансови функции – НС приема финансовите закони, президентът опрощава несъбираемите вземания, МС изпълнява бюджета, вкарва финансови законопроекти, общ. съвети изготвят, приемат, изпълняват проектобюджета на общината и т.н.

Особености: 1. Предметът, който се регулира (вж. предмет на регулиране от ФП); 2. Регулираните отношения са винаги правни, основават се на норма; 3. Една от страните е винаги държавен орган (отношенията са публичноправни); 4. Отношенията са желани от държавата, те се насърчават от нея; 5. Участват широк кръг субекти + образувания, които не са ЮЛ; 6. Има случаи, в които правоотношението има три страни, като третата не застава на страната на някоя от другите две (заема самостоятелно място) – наблюдава се при разходните правоотношения. Пример: банката служи като посредник и дори има надмощни и санкционни правомощия между разпоредителя и онзи, който разходва бюджетните средства (министър на образованието и директор на училище).

Видове: 1. с обща и специална компетентност; 2. еднолични и колегиални; 3. национални и местни.

Особености: 1. Няма всекомпетентни органи, всеки орган има ясно възложена компетентност; 2. Възможно е да се изземват правомощия при неизпълнение на задълженията (чл. 7, ал. 3 ДОПК – в 3 случая: отвод, самоотвод и невъзможност за изпълнение на предоставените правомощия); 3. Органите принципно действат при условията на обвързана компетентност – с 4-5 изключения – например: указите на президента за опрощаване на несъбираеми държавни вземания – правата и задълженията възникват не въз основа на закона, а въз основа на индивидуалния указ; 4. Държавните органи издават властнически актове с предимно декларативно действие – тези актове правят вземанията ликвидни и изискуеми; 5. Финансовите органи имат санкционни правомощия – преобладаващо това са административни санкции (глоба, имуществена санкция) и едновременно с тях принудителни административни мерки, както и други санкции с изключение на наказателната отговорност, която се налага само по съдебен ред.

Финансови правоотношения: Възникват, развиват се и се прекратяват в резултат на приложението на ФП норма – не може да възникват от морална норма, обичай и т.н. Централно място в правоотношенията заемат финансите, особено в същинските финансови правоотношения в противовес с безобектните. В повечето случаи държавата се явява кредитор (данъци, мита и т.н.) - това е субективно публично право на държавата, но е възможно и обратното (стипендия, пенсия и т.н.). В някои случаи властническият метод е прикрит – при таксите например.

Видове финансови правоотношения: 1. с оглед на предмета – бюджетни, данъчни, митнически, банкови и т.н.; 2. материалноправни и процесуалноправни; 3. същински (има движение на парични средства от или към бюджета) и безобектни (организационни, устройствени, процесуални); 4. финансово-контролни – с оглед субектите, участващи в тях (ЗСП, ЗДФИ).


Особености на финансовите ЮФ: Необходими са две неща за възникването на правоотношението – ФП норма и ЮФ, който се съдържа в нея. ЮФ на ФП биват най-различни – най-вече две групи: икономически понятия и правни понятия. Към икономическите спадат доход, печалба, оборот, а към правните – наследство, собственост, сделка. Във ФП някои ЮФ от типа на юридическите действия се третират като юридически събития – например сделката (защото критерият е чов. воля за настъпването на ФП последици, а субектите, сключващи сделките, едва ли желаят това). Във ФП надделяват юридическите събития. ЮФ биват правомерни и неправомерни – и двата вида пораждат ФП последици. Също така биват прости, сложни, смесени (във ФС са включени понятия на ГП и ТП, относно тълкуването им – ПЗР). Спорно е дали индивидуалните финансови актове са юридически факти, но поради декларативното им действие се приема, че не са ЮФ. Затова те може и да не бъдат издавани. Това се нарича финансов автоматизъм. Въведено е с оглед процесуална икономия, от др. страна – това означава, че вземанията ще бъдат събрани.

Субекти на ФП: Това е кръгът от лица, които могат да бъдат страни по финансови правоотношения. Те са посочени в диспозицията на ФП норма, където са посочени и финансовите права и задължения, които могат да носят. Във ФП се използват различни термини за тези лица – субекти на ФП, правосубектност, субекти на финансовите правоотношения и т.н. Има разлика между субект на правото и субект на правоотношението – при първото говорим за абстрактна годност да придобиваш права и задължения, докато при второто се добавя известен оттенък, произтичащ от финансовите правоотношения – запазва качеството субект на правото и придобива ново качество. Правосубектността бива обща, отраслова, специална и многоотраслова. Финансовата правосубектност (компетентност) бива активна и пасивна. Всички ръководни органи от държавния апарат притежават финансова правосубектност и вършат финансова дейност, дори и това да не е водещото при тях. Финансовата правосубектност е принципно вторична, тъй като следва гражданската, търговската и административната.

Финансовите субекти могат да бъдат отделени в четири групи: ФЛ, държавни органи, ЮЛ и трите образувания. 1. ФЛ стават субекти на ФП от момента на раждането си, макар че за да придобият пълна правосубектност, е необходимо да станат дееспособни. Краят на тяхната правосубектност е 10 години след смъртта, тъй като тогава изтича давността за държавни вземания; 2. Държавните органи стават субекти на ФП от момента, когато придобият качеството да са държавни органи – следва се правилото на административната правосубектност. За да участва във финансовите правоотношения, не е необходимо държавният орган да е ЮЛ – възможно е няколко отделни органи като едно цяло да стоят от едната страна на правоотношението (пример: данъчните органи са едно ЮЛ, но те влизат в правоотношения независимо, че субектът е един). При финансовите органи правата са и задължения и обратното, както при административното право. Държавните органи могат да преотстъпват правата си, най-често в полза на общините, като остават титуляри на правото – напр: общините определят размера на местни данъци и такси и ги събират в полза на общинския бюджет. Титуляр е държавата, но тя е преотстъпила това право на общините; 3. ЮЛ стават субекти на ФП от момента на тяхната регистрация или от момента на обнародването на решението за тяхната регистрация (в последно време съдебната практика акцентира върху втория момент). Между двата периода финансовите права и задължения се поемат от ФЛ, които се включват в бъдещото ЮЛ, а не се изчаква обнародването; 4. Тези три групи субекти са представители на вторичната финансова правосубектност, докато трите образувания са субекти с първична финансова правосубектност – единствено изключение в цялата ни правна система, когато такива образувания могат да влизат в правоотношения, без да притежават друга правосубектност като първична.

Видове субекти: 1. активни и пасивни (според гражданското право това е деление на кредитор и длъжник и този критерий е бил адаптиран от ФП, но от друга страна, в момента по-скоро се приема, че е решаващо дали има власт или подчинение – държавата винаги е активен субект, независимо дали е кредитор или длъжник – двете групи понятия не се припокриват (ако и от двете страни има финансови органи, то се преценява според правоотношението кой от двата е в надмощно положение – напр: МС внася проектобюджета в НС, надмощен орган е НС; някое министерство внася проектобюджета в МС – надмощен орган е МС, МОтбраната внася проектобюджет в МФ – надмощен орган е МФ)); 2. местни и чуждестранни (това разделение се засяга в два случая – във валутните и данъчните закони. Критерий за това разделение е пребиваването на територията на България и регистрацията на ЮЛ (минимум 183 дни в България; регистрация по ЗДДС). Местни и чуждестранни лица по валутните закони и данъчните закони имат различно значение.

Индивидуални финансови актове: Освен чрез нормативни актове ФП действа и чрез ИФА – те се наричат финансови, защото се отнасят до финансова материя, но по своята същност са индивидуални административни актове, които имат своите особености. Те отговарят на изискванията на чл. 21 АПК, които се прилагат субсидиарно във ФП заедно с критериите за законосъобразност на акта (чл. 146 АПК). Терминът ИФА е родово понятие, а в нормативните актове и практиката става дума за конкретни наименования – заповеди, разпореждания, решения.

Особености: 1. ИФА е волеизявление на финансов орган, във връзка с което настъпват правни последици. Наличието на волеизявление разграничава акта от материално-техническите действия, които го следват. ИФА се издава само от държавен орган при упражняване на правомощията му – най-често това е специализираната финансова администрация; 2. ИФА винаги се издава в писмена форма, която има двояко отношение – както като форма за действителност, така и като форма за доказване. За разлика от АП, във ФП не може да се издаде ИФА с конклудентни действия. Когато за ИФА е установен образец от закона, валидността на акта се преценява с оглед на конкретния случай. От изискването за форма се разграничават случаите, когато държавният орган не издава акта и мълчаливият отказ се приравнява на валиден акт; 3. ИФА са едностранно издадени актове от съответния държавен орган, без да има съгласуване на волите между автора и адресата на акта, даже обикновено се издава против тяхната воля. Понякога такива актове се издават по повод на молба, но тази молба има различно предназначение – чрез нея само се сезира държавният орган да упражни правомощията си. По-често вместо молби лицата подават декларация, като разликата е, че при молбата лицето изявява воля, а декларацията е израз на неговото задължение за съдействие спрямо органите на финансовата администрация, предвидено във финансовите закони. В декларацията обикновено се сочат факти и от процесуална гледна точка тя представлява извънсъдебно признание за тези факти. Държавният орган не е обвързан с тези твърдения и може с всички допустими средства да доказва, че те са различни от действителните; 4. За разлика от АП, ИФА принципно се издават в изпълнение на закона – те се съобразяват със законовите изисквания за издаването и съдържанието им. Финансовата администрация не само може, а трябва да се съобрази с тези изисквания – действа при условията на обвързана компетентност. Оперативна самостоятелност има само в няколко изключения. Мнозинството ИФА имат декларативно действие, което важи особено за актовете по повод на същинските финансови отношения – тези отношения възникват ex lege, а ИФА само ги признават, правейки ги ликвидни и изискуеми – определят основанието, размера, адресата и падежа. Тъй като ИФА са властнически, изпълнението им е скрепено с държавна принуда, изразяваща се в реализирането на юридическа отговорност или прилагане на принудителни административни мерки. По повод на декларативния ефект на актовете говорим за финансов автоматизъм – заради това, че финансовото задължение възниква ex lege, е възможно то да бъде внесено без наличието на ИФА, но остава потенциалната възможност актът да бъде издаден в контролната фаза – напр: ДОД се плаща от работодателя и се отразява във фиша, но при ревизия може да се издаде ревизионен акт за неправилно внесен данък; 5. Особеност на ИФА спрямо ИАА е, че при обжалването на някои видове финансови актове (ДРА или постановленията за принудително събиране на митническите органи например) жалбата не спира изпълнението. По принцип е установено предварително изпълнение, освен когато изпълнението не е спряно изрично при предоставено обезпечение. Що се отнася до изпълнението, за ИФА, с които се определят публични вземания, редът за изпълнение не е по АПК, а по ДОПК; 6. При режима на обжалването на някои ИФА (ДРА + Постановления за принудително събиране на митнически органи) трябва да се измине целият административен ред, преди да стигнеш до съда. Има особености в самото обжалване на някои ИФА като актовете на БНБ например – при тях се ограничава възможността за възражения и обяснения на страните; 7. За разлика от ГП, в публичното право, вкл. във ФП, няма разграничителен критерий кой порок на акта до какъв резултат води и затова всеки порок може да доведе и до двата вида недействителност в зависимост от степента на порока. Безспорно е, че липсата на компетентност води до нищожност.

Видове ИФА: 1. облагоприятстващи и утежняващи (според това дали създават права или задължения); 2. декларативни, конститутивни и констативни (според това дали от акта създават права и задължения или се признават); 3. с адресати ФЛ и ЮЛ (според адресата).

Видове финансови усложнения: 1. по повод страните на финансовото правоотношение; 2. по повод промяна в ЮФ, породил правоотношението. При първата група разглеждаме няколко института: отговорност за чужд финансов дълг, солидарна отговорност и правоприемство. При втората група става дума за заобикаляне на финансовия закон, симулация и изменение на финансовите задължения.

Отговорност за чужд финансов дълг: Чрез него се гарантират интересите на държавата. При него съществува едно финансово правоотношение, при което държавата е носител на субективното право, а другата страна е ФЮЛ, което има финансов дълг. Едно трето лице може въз основа на изрично предвидено в законова правна норма основание да бъде привлечено да отговаря за чуждия дълг на мястото на титуляра длъжник. Това е различно от заместването в дълг в ГП, което е недопустимо във ФП, а е вид обективна отговорност за чуждото финансово задължение, при която третото лице, което е увредило държавата в размер на несъбраното вземане, изпълнявайки състав, сходен на чл. 45 ЗЗД, бива привлечено като отговорник. Пример: Закон за държавните такси – длъжностно лице, което не събере таксата, отговаря за размера на таксата ...

Солидарна отговорност: Във ФП тя е възможна само по силата на закона за разлика от ГП. Основата на привличането на третото лице като солидарен длъжник е неизпълнение на задължението му, предвидено със закон. Винаги при прилагането на тези два института следва да е налице неизпълнението на законово уредено задължение. Не може да бъде предвидена солидарна отговорност за финансови задължения по повод един и същи обект на облагане. Чл. 60 КРБ – гражданите плащат данъци и такси според имуществата им. От това следва че: не може да се предвиди, че съсобствениците отговарят солидарно за данъка върху недвижимите имоти или сънаследниците за данъка върху наследството. Всеки ще дължи данък, съответстващ на идеалната част от имуществото, което притежава.

Правоприемство: Тъй като финансовите отношения са предимно парични, е възможно преди да приключи правоотношението, пасивният субект да се замени с друг чрез правоприемство. То е възможно не само при същинските финансови правоотношения, а и при организационните. Универсалните и частни правоприемници в ГП са такива и във ФП, тъй като правата и задълженията във ФП не са свързани с личността, а с имуществото на длъжника. Друг е въпросът за приемането на наследството – то е предпоставка за преминаването на фин. права и задължения. При ЮЛ правоприемството се прилага в резултат на различните форми на преобразуване на ЮЛ.

Заобикаляне на финансовия закон: Поставя се въпросът ако се окаже, че дадена сделка е сключена при заобикаляне на финансовия закон или е симулативна, дали представлява годен ЮФ за възникване на финансовото правоотношение, т.е. дали изобщо следва да се плати в такъв случай. Забранен е ФП резултат, нарушава се финансовият закон, а не ГП резултат. Има два подхода – по-старото разбиране е, че след като сделката, с която се заобикаля закона, е нищожна, значи не се пораждат никакви правни последици. По-съвременното разбиране (уредено и в ЗКПО) е, че се запазва ГП резултат, а страните ще доплатят дължимото държавно вземане.

Симулация: ФП последици са, че финансовите вземания са въз основа на прикритата сделка. Важат всички особености на симулативните сделки от ГП. Принципът е, че симулативните сделки не са недействителни спрямо всички, а спрямо финансовия кредитор в лицето на държавата. Тази относителна недействителност се обяснява с това, че плащането на данъците и таксите не е елемент от сделката, а ФП последица като ЮФ събитие за ФП.

Обем на ЮФ: При развитието на ФП правоотношение е възможно да се стигне до надвнасяне на дължими публични вземания – следва да има възможност за корекция на внесеното и развитие на вторично правоотношение по възстановяване на надвнесените публични вземания. Процедурата е уредена относно данъците – чл. 128 и сл. ДОПК. Твърде често възстановяването се предхожда от прихващане с други дължими публични вземания. Във ФП и ТъргП се говори за сделки между свързани лица (дефиниция на „свързани лица” се съдържа в ДОПК и ТЗ) – когато такива лица уговорят условия по сделките, различни от тези, които биха договорили с несвързани лица, ФП закони предвиждат, че дължимите публични вземания ще се определят при условията за несвързани лица, като за това се използват пазарните цени, които се доказват.

Финансови нарушения: Те са финансови, защото не са спазени ФП норми, но ФП не разполага със собствена финансова отговорност, а използва четирите известни отговорности, вкл. чрез кумулация (освен административна и наказателна). Санкциите обикновено се намират в края на НА. 1. До налагане на наказателна отговорност се стига в случаите, когато финансовото нарушение е с висока степен на обществена опасност и е предвидено в НК като престъпление. В особената част на НК се съдържат такива състави, които са свързани с нарушения на ФП норми – внос или износ на контрабанда, престъпления против паричната и финансовата система и др. ФП органи не могат да реализират наказателната отговорност, защото това може да стане само по съдебен ред по правилата на НПК; 2. Дисциплинарната отговорност се налага, когато нарушителят се намира в трудово правоотношение и по повод на осъществяването на трудовите си функции е извършил някакво финансово нарушение. Видовете дисциплинарни наказания са уредени в КТ – забележка, предупреждение за уволнение и уволнение; 3. Гражданската отговорност във ФП се нарича имуществена, отчетническа или материална. Отговорност за финансови нарушения ще се носи в случаите, когато в резултат на финансовите нарушения са причинени вреди. Специалният вид гражданска отговорност се разглежда във ФП, доколкото е последица от упражнен финансов контрол от Агенция „Държавна финансова инспекция“. Тази отговорност се носи само за имуществени вреди – тя е деликтна, а не договорна и възниква въз основа на закона. Особеното е, че се възстановяват действително причинените вреди за разлика от общия режим, където се възстановяват и пропуснатите ползи; 4. Най-широко приложно поле при извършване на финансови нарушения има административната отговорност. Проявява се основно под формата на глоба. Във ФП принципно се прилага общият режим, но има и специфики – твърде често размерът на глобата е съизмерим с неизпълненото финансово задължение (например двоен размер на таксата). Тази техника постепенно се преодолява от законодателя, като се използва традиционният способ за относителна определеност на санкцията, тъй като при първата хипотеза е невъзможна индивидуализация на наказанието. При ЮЛ и ЕТ са предвидени имуществени санкции (чл. 83 ЗАНН). По принцип глобите са твърде високи – Закон за акцизите и данъчните складове, Закон за митниците. В чл. 7 ал. 3 ЗДТ има друга особеност – ако таксата се плати до издаване на наказателното постановление, глобата се събира с намаление 50 %. Колкото до постановяването на нарушенията и налагането на наказанието, се следва процедурата по ЗАНН. Чл. 34, ал. 2 ЗАНН обаче предвижда по-дълги срокове за съставяне на АУАН и издаване на НП сравнено с общия режим специално за финансовите нарушения. Заедно с глобите са приложими и принудителни административни мерки – възможността за тяхното налагане е предвидена в чл. 22-23 ЗАНН. Както в административното право, така и във ФП те могат да бъдат превантивни, преустановителни и възстановителни. 1. Особеното е, че във ФП те могат да се отнасят както до ФЛ, така и до ЮЛ. 2. Освен това те се свързват с неблагоприятни последици, които засягат имуществената сфера на лицата (по общия режим засягат най-вече личността на дееца). 3. На трето място, те се предприемат само и единствено в интерес на държавата. Приложими са само при незаконосъобразни действия, а не и при нецелесъобразните. При нецелесъобразните действия могат да се правят препоръки, предложения, сигнали до висшестоящ орган, но не и да се реализира юридическа отговорност и да се приложат принудителни административни мерки. Във ФП има различни видове принудителни административни мерки: 1. Чл. 38 ЗустрДържБюджет предвижда възможността министърът на финансите да преустанови трансфер на средства от бюджета или да блокира сметките на бюджетни организации при нарушаване на финансовата дисциплина; 2. Чл. 186 ЗДДС предвижда принудителната мярка запечатване на обект при неправомерно използване на фискални апарати; чл. 17 Валутен закон – запечатване на търговски обект, отнемане на Удостоверение за регистрация на обменно бюро; 3. Указ 1074 за ограничаване вземането на отчетнически, материалноотговорни групи и други длъжности от осъдени лица предвижда превантивна мярка, като се ограничава възможността на лица, извършили определени престъпления по НК, да бъдат назначавани и да заемат отчетническа и материалноотговорна длъжност.

Обща х-ка на финансовото задължение: Всяко едно финансово правоотношение поражда права и задължения. В случая предмет на разглеждане са същинските финансови правоотношения, които пораждат права и задължения по повод определено плащане. Финансовото вземане е равнозначно на субективно финансово право от гледна точка на кредитора. В широкото понятие на вземането се взимат предвид всички субективни права, които имат финансов характер, без значение кой е техен носител и дали е активен или пасивен. Държавно вземане е различно понятие – там също се включват субективните права на държавата, но се обхващат вземания не само с финансов произход, а и нефинансови – санкционни или граждански. Държавно финансово вземане пък обхваща субективни права с финансов произход и носител държавата. Чл. 162 ДОПК дели държавните и общински вземания на публични и частни, като в публичните вземания се включват вземания с финансов и санкционен характер. Всички останали са частни.

Видове финансови вземания: 1. Основните бюджетни приходи са вземанията с ФП произход – те могат да бъдат планирани и прогнозирани и са предвидени срокове в закона за внасянето им, за да постъпват регулярно в бюджета; 2. Другата категория държавни вземания са санкционните – особеното при тях е, че санкцията има двояка функция – чрез нея се постига целта на наказанието от една страна, а от друга страна, тя представлява и приход в бюджета. Не могат да се планират, целта е ограничаването им; 3. Държавните вземания с ГП произход са резултат от участието на държавата в правоотношения като равнопоставен субект. Те могат да бъдат с договорен характер или на деликтно основание.

Начини за определяне на размера на държавните вземания: 1. При тези, които имат санкционен произход, се следва процедурата на ЗАНН или НК; 2. При вземанията с ГП произход, ако те са с договорен характер, зависи от вида и размера на договореното, а при тези с деликтен характер – от размера на вредата; 3. При вземанията с ФП произход разграничаваме няколко възможни варианта за определяне на размера им: а) вземания, определени в твърд (постоянен) размер – например такса за издаване на паспорт и някои акцизи; б) подвижни размери, при които се наблюдават две системи: пропорционална и прогресивна. Използват се два критерия: облагаема основа и ставка. При пропорционалната система ставката е постоянна величина, основата е променлива величина и размерът на държавното вземане зависи от основата. При прогресивните системи заедно с нарастване на основата нараства и ставката. Има обикновена и етажна прогресия – при обикновената доходът се разделя на групи и за всяка следваща група следва по-висока ставка. При етажната прогресия има разделяне както по групи, така и разделяне по етажи, като допълнителната ставка е само за съответния етаж.

Процедури за определяне размера на държавните вземания: 1. Има държавни вземания, при които подробна процедура липсва (при такса с твърд размер). Дори понякога плащането на таксата прехожда услугата; 2. При останалите държавни вземания най-често същинското производство започва с подаването на някаква декларация, която има за цел да посочи облагаемата основа. Финансовият орган не е обвързан от това, което е посочено в декларацията, и може да използва всички позволени доказателствени средства, за да опровергае съдържанието й. Понякога облагаемата основа, посочена в декларацията, може да няма паричен израз – например наследство. За да се определи стойността на стоките, се прави данъчна оценка. Следва като възможна фаза издаването на ИФА, като във всички случаи той има декларативен характер. Предназначението му е да направи задължението ликвидно и изискуемо. Възможната следваща фаза е обжалване на ИФА от лицето, което има правен интерес. Интересът може да се свърже с две неща – обжалване от гледна точка на основанието или на размера. Редът за обжалване може да бъде различен – по общия ред на АПК или по специалния ред на ДОПК. Последната фаза е изпълнението на ИФА – процедурата се осъществява по реда на ДОПК.

Погасяване: Във ФП то е по-широка категория от изпълнението, като включва доброволното и принудителното изпълнение, както и други способи, които законът предвижда за погасяването на един финансов дълг – това включва погасителната давност, финансовата амнистия, опрощаването и т.н. (изброени са в чл. 168 ДОПК). При изпълнението средствата постъпват директно в бюджета, докато при други способи като амнистия и опрощаване това не става. За да започне изпълнението, трябва да има едно изпълняемо право, т.е. да има държавно вземане, което да е определено по основание и размер и да е изискуемо. В чл. 209 ДОПК са изброени изпълнителните основания, така че те са предпоставка за издаване на ИФА или друг изпълнителен титул. Например в чл. 209, ал. 2, т. 2 ДОПК приема данъчните декларации за изпълнително основание. В други случаи самите материални финансови закони предвиждат срокове за внасяне на задължението, след изтичането на които то става изискуемо. Вземането трябва да е безспорно, т.е. актът, с който е установено, да е влязъл в сила. Особеност е, че обжалването на ревизионните актове по ДОПК не спира изпълнението (чл. 157 във вр. с чл. 127 ДОПК), освен ако не е предоставено обезпечение. Друга предпоставка е вземането да не е разсрочено или отсрочено. При разсрочване се променя падежът на вземането, като изпълнението става на части, докато при отсроченото се променя падежът на цялото задължение и се определя нов срок за изпълнението му (чл. 183-187 ДОПК), като според размера на задължението и срока, за който се иска отсрочване или разсрочване, компетентни са териториалният директор на НАП, изпълнителният директор на НАП и министърът на финансите. При разсрочване се дължи лихва в размер на ОЛП, а не законната лихва, а при неизпълнение на погасителния план задълженията стават изискуеми. Актовете за отсрочване и разсрочване могат да бъдат обжалвани (не е пример за оперативна самостоятелност). Разграничаваме най-общо разсрочване и отсрочване с лихва и без лихва. При първата хипотеза разсрочването и отсрочването се допускат при временни затруднения на длъжника и от анализа на финансовото му състояние става ясно, че затрудненията са временни. При втората хипотеза трябва да има форсмажорни обстоятелства, като производствени аварии, бедствия. Възможно е и самите материални закони да предвиждат плащане на части – например при данъка върху недвижим имот и патентния данък. Финансовото задължение към държавата трябва да се изпълни от адресата на финансовия акт, когато има такъв издаден, или от длъжника, посочен във ФП норма. Когато във финансов закон е посочена солидарна отговорност, всеки от длъжниците може да изпълни цялото задължение. При правоприемство правоприемниците дължат определена сума в размер на частта, за която са правоприемници. Освен длъжника може да изпълни и всяко трето лице. Държавата като финансов кредитор е длъжна да приеме такова плащане, без да се интересува от мотивите на третото лице. Чл. 180 ДОПК урежда изпълнението от трети лица. Принципът е, че се дължи изцяло и в срок, освен ако нямаме разсрочване или отсрочване. За разлика от частното право, във ФП няма безсрочни задължения. Може да се каже дори, че срокът за погасяване е съществен елемент от характеристиката на самото държавно вземане. Затова срокът за погасяване на всяко задължение е скрепен в закона и по отношение на сроковете финансовите органи действат при обвързана компетентност. Правното значение на сроковете е различно – те по-често се обвързват с неблагоприятни правни последици. При неспазването на срока длъжникът изпада в забава и дължи лихви. За финансови задължения се прилага законната лихва - ОЛП, увеличен с 10 % (чл. 175, ал. 1 ДОПК). В по-старите закони се е предвиждала и административнонаказателна отговорност. Неизпълнението в срок е и предпоставка за предприемане на действия по принудително изпълнение, като то може да се насочи срещу имущество, с което длъжникът не иска да се раздели.

Доброволно изпълнение: To е уредено най-общо в чл. 178 ДОПК. Възможно е самият финансов закон да предвижда облекчение или отстъпка, ако то бъде изпълнено в посочен от закона срок. Когато длъжникът има две или повече задължения, принципът е, че вземания, отнасящи се до различни години, се погасяват по поредността на възникването им. Ако задълженията настъпват по едно и също време, е възможно длъжникът да посочи кое ще изпълни (чл. 169, ал. 2-3 ДОПК). При принудителното събиране (чл. 219 ДОПК) се предвижда съразмерно погасяване на вземания. Принципът на чл. 169 ДОПК е, че редът на погасяване за доброволно е главница, лихви и разноски, докато преди е било обратното. При принудителното изпълнение редът е същият: главница, лихви и разноски. За да обезпечи събирането на вземанията си, държавата е създала редица гаранции. Разграничаваме гаранции в широк и тесен смисъл. Гаранции в широк смисъл са различните институти на ФП, гарантиращи събирането на вземането. Това са финансовият автоматизъм, отговорността за чужд финансов дълг и солидарната отговорност, обезпечителните мерки, давностните срокове, принудителното изпълнение. От особена важност са чл. 264-265 ДОПК, които изискват при прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти и собственост върху превозни средства да се декларира, че няма непогасени задължения за данъци, мита и задължителни осигурителни вноски. Ако има такива, те се погасяват със сумите по сделката. Нотариусите и съдиите по вписванията отговарят солидарно, ако не поискат такава декларация. В тесен смисъл гаранциите представляват института на привилегиите (което не е същото като облекчения!) или за мястото на държавата при множество кредитори за нейните вземания. Това са привилегии в изпълнителния процес, където държавата е винаги присъединил се взискател (чл. 191, ал. 2 ДОПК), като съдии-изпълнителите уведомяват НАП или АДВ за всяко започнато изпълнение. Според чл. 136 ЗЗД има два вида привилегии – общи и специални, като при общите вземанията на държавата за данъци върху определен имот или МПС се предхождат от разноските по обезпечаването и принудителното изпълнение. В специалните привилегии вземанията на държавата са на шесто място и се предхождат от вземания по трудови правоотношения и вземания за издръжка. Според чл. 722 ТЗ в процедурата по несъстоятелност при разпределението на осребреното имущество публичните държавни вземания са на шесто място.

Принудително изпълнение: При него се упражнява държавна принуда, чрез която длъжникът подчинява поведението си на изискванията на ФП норма. Уредбата е в ДОПК и ЗСДВ, като в последния е уредена структурата и правомощията на АДВ. По реда на ДОПК се събират публични държавни и общински вземания (чл. 163 ДОПК). Принудителното изпълнение има следните основни принципи: 1. Законност – участниците в изпълнителния процес осъществяват правата и задълженията си според предвиденото в ДОПК и останалите нормативни актове; 2. Служебно начало – при наличието на изпълнителен титул и изтекъл срок за доброволно изпълнение органите по принудителното изпълнение (публични изпълнители) са задължени да пристъпят към действия по принудително изпълнение, без да е необходим друг акт; 3. Писмено начало – всички действия на изпълнителните органи се отразяват в съответните документи. Компетентни органи според чл. 167 ДОПК са публичните изпълнители, които биват два вида – при НАП и при АДВ. Според чл. 177 ДОПК, където е предвидено, че тези публични изпълнители при НАП използват два метода: изпълнение върху парични средства на длъжника в банките и вземания от трети лица. Всички останали вземания са били събирани от АДВ. Актовете на изпълнителите са упоменати в чл. 226 ДОПК. В изпълнение на правомощията си публичният изпълнител издава постановления и разпореждания, а за всяко извършено действие съставя протокол. Участниците в производството са изброени в чл. 210 ДОПК – това са публичният взискател, длъжниците и техните правоприемници, трети лица със самостоятелни права върху обекти на изпълнение. В чл. 212 ДОПК са изброени формите за съдействие от страна на трети лица при принудителното изпълнение. Най-общо това включва предоставяне на информация за имуществото и деклариране на имуществото на длъжника, находящо се при тях. Предпоставките, за да започне принудителното изпълнение, са следните: 1. Длъжникът да е изпаднал в забава; 2. Наличие на изпълнителен титул (чл. 165 ДОПК във връзка с чл. 209 ДОПК); 3. Вземането да е безспорно (това не се отнася за данъците – чл. 127, 153, 157, ал. 1 ДОПК). Преди да започнат същинските принудителни действия, финансовият орган, установил вземането, е длъжен да изпрати покана за доброволно изпълнение, в която се дава седемдневен срок за изпълнението (чл. 182, ал. 2 ДОПК) и може да пристъпи към принудителни административни мерки. В чл. 221, ал. 1 ДОПК е предвидена нова покана, вече при започване на принудителното изпълнение, с нов седемдневен срок за изпълнение. Неизпращането на тези покани се счита за съществено процесуално нарушение. Няма пречка да се предприемат и обезпечителни мерки. В чл. 222, ал. 1 ДОПК са уредени основанията за спиране на изпълнението. По време на спирането не се начисляват лихви, а в чл. 225, ал. 1 са изброени основанията за прекратяване на изпълнението. Предметът на изпълнението се урежда в чл. 213-214 ДОПК. Правилото е, че принудителното изпълнение се насочва срещу цялото имущество на длъжника с изключение на несеквестируемото, а несеквестируемото имущество е изрично посочено. В чл. 214 ДОПК е уреден изборът на длъжник, а отказът на публичния изпълнител подлежи на обжалване по чл. 197 ДОПК. Способите за принудително изпълнение са описани подробно в ДОПК, а публичният изпълнител може да избере всеки един от тях заедно или по отделно. Разграничаваме изпълнение върху вземания и парични средства в банки от изпълнение върху други вземания и парични средства на длъжника, изпълнение върху движими и недвижими вещи, върху ценни книги и дялове.

Способи за принудително изпълнение: Принудителното изпълнение се осъществява чрез изпълнителен запор или опис и продажба на имущество. 1. Изпълнителният запор се осъществява чрез разпореждане. Този способ се използва, когато изпълнението се насочва срещу вземания на длъжника от трето лице без значение от произхода на това вземане. Това трето лице се разпорежда да плати на държавата, т.е. това е разпореждане за изпълнение – например чл. 228 ДОПК при вземания на банки и чл. 230 ДОПК при други вземания. Изпълнителният запор е различен от обезпечителния запор. Обезпечителните мерки са уредени в самостоятелна глава и са изброени в чл. 198 ДОПК, където има възбрана върху недвижим имот и кораб и запор върху движими вещи и вземания. Целта на обезпечителните мерки е друга – да се съхрани имуществото на длъжника, за да може след това да се осъществи принудителното изпълнение; 2. Другият способ е изпълнение върху вещи, което включва две фази: в първата се описва, предава се за пазене и се оценява вещта, а втората фаза се състои от публичната продан, която от своя страна бива публична продажба на постоянно определени места и търг. Всяко действие на публичния изпълнител е разписано в ДОПК, като особени случаи на продажба са продажбата на съсобствени вещи (чл. 258 ДОПК), изпълнение върху СИО (чл. 259 ДОПК), чл. 260 – върху влогове и др.

Защита срещу принудителното изпълнение: В хода на производството е възможно органът да предприеме незаконосъобразни действия, които да накърнят правата и законните интереси на длъжника и на трети лица. Затова ДОПК дава възможност на длъжника и(ли) третите лица да се защитят – чл. 266-269 ДОПК: 1. Едната от хипотезите е да се обжалват от длъжника и(ли) третото лице незаконосъобразните действия на публичния изпълнител – обжалва се не основанието и размера на задължението, а само процедурата, и то от гледна точка на нейната законосъобразност. По принцип обжалват длъжниците, но от действията могат да са засегнати и третите лица. Оспорването се извършва чрез публичния изпълнител до съответния директор (на АДВ или териториалния директор на НАП). Срокът е седемдневен, след което има 14 дни за обжалване на решението по жалбата. Допуска се решението на решаващия орган да бъде обжалвано пред съответния административен съд, но в изрично изброени хипотези. Обжалват се конкретни действия и ако се окаже, че са незаконосъобразни, органът по принудителното изпълнение може да предприеме друг способ за реализирането на изпълнението. Това е така, защото жалбата по принцип не спира изпълнението, освен ако не е подадена от лице със самостоятелни права върху вещта; 2. Вторият способ за защита е по исков път и се отнася само за трети лица, чиито права са засегнати от изпълнението. Той се прилага само когато изпълнението е насочено срещу имущество. При тази хипотеза съдът уведомява органа по принудителното изпълнение да спре производството и да премине към друг способ. Ответници са длъжникът и взискателят. Ако се окаже, че третото лице е собственик на вещта, производството се прекратява и продължава върху други вещи.

Други способи за защита срещу принудителното изпълнение: Някои от другите възможни способи за защита са посочени в чл. 168 ДОПК. Други способи извън законодателството са недопустими. Когато нито доброволното, нито принудителното изпълнение могат да се реализират, защото е неприложимо или трудно осъществимо, се стига до тези други способи. Някои от тях, като амнистията и опрощаването, се извеждат от характеристиката на ФП като отрасъл на публичното право. Други като компенсацията или прихващането са общи институти на правото. Има и недопустими в публичното право способи като договаряне и отказ от права. 1. Амнистията (чл. 84, т. 13 КРБ) може да е два вида: наказателноправна и финансова. Това е единствената норма, уреждаща тази материя. Компетентен орган е НС. Актът, който се постановява, е закон. Особеностите на този закон са следните: а) влиза в сила веднага; б) има еднократно действие. След изчерпване на опрощаването на държавните вземания той спира да действа. Амнистията засяга неограничен кръг адресати, които обаче се индивидуализират по някакъв белег. Със закона не се отменя фактическият състав, породил задължението. Законът се прилага служебно от съответните държавни органи, без да е необходимо те да бъдат сезирани от някой адресат. Амнистията може да бъде пълна (пр: главница и лихви), частична (само лихви) или под условие (ще бъдат опростени лихвите, ако се плати главницата в определен срок) в зависимост от обхвата на амнистираното; 2. Опрощаването (чл. 98, т. 12 КРБ) е друг такъв способ, като компетентен орган е президентът. Особеното е, че това правомощие не се делегира на вицепрезидента. Източник в случая е и един указ, в който е описана процедурата по опрощаване. За разлика от амнистията, при опрощаването президентът не действа служебно, а след сезиране от страна на длъжника. Към президента има деветчленна комисия, която разглежда всеки конкретен случай. Събират се данни за имуществото на длъжника, здравословното му състояние и т.н. По преписката дават становище общинските съвети и взискателите. Въз основа на данните се преценява дали вземането е несъбираемо, комисията изготвя доклад до президента и той преценява дали да издаде указ за опрощаване или да не издава такъв указ. Президентът действа при условията на оперативна самостоятелност. Ако издаде указ, това е индивидуален указ с конститутивно действие. Приподписва се от министъра на финансите. Отказът се съобщава на лицето с писмо от председателя на комисията, тъй като в КРБ не е предвиден акт, с който се отказва. Не е пречка при нови обстоятелства лицето отново да поиска опрощаване. Опрощаването също може да бъде пълно, частично и условно; практикака е стеснена до опрощаване на задълженията на ФЛ, защото при ЮЛ несъбираемостта се преценява в много по-късен момент. 3. Компенсацията и прихващането също са допустими. Има разлика между компенсацията, отнасяща се само до публични вземания, компенсацията между липси и излишъци и компенсацията при имуществената отчетническа отговорност. Прихващането пък е уредено за първи път в гражданското право – чл. 103 и сл. ЗЗД. В чл. 105 ЗЗД е предвидено, че не могат да се прихващат без съгласието на кредитора вземания за данъци, като по тълкувателен път се разширява съдържанието и се отнася и до други публични вземания. В ДОПК разграничаваме няколко режима: в чл. 128-132 е уредено прихващането на данъци и задължителни осигурителни вноски с други публични вземания, събирани от НАП; в чл. 170 ДОПК е уредено прихващането до започването на принудителното изпълнение, а в чл. 223 ДОПК – при принудителното изпълнение. Предпоставките за прихващане са едни и същи в общия и специалния режим – трябва да са налице две вземания, които да са насрещни, еднородни и заместими. Особености: а) По принцип трябва да имаме идентичност на субектите, но при публичните държавни вземания държавата може да се представлява от различни органи. Затова не се прави компенсация с държавата като цяло; б) Необходимо е да бъде настъпил падежът за изпълнение и на двете вземания (да са изискуеми). При общия режим е нужно волеизявлението на една от страните, за да се погасят вземанията до размера на по-малкото, докато по специалния режим е необходимо съгласие на финансовия орган. Идеята е той да провери дали длъжникът няма други изискуеми публични вземания, за да се включат при прихващането; в) Актовете, с които се постановява прихващането, и отказът за издаването им подлежат на обжалване по административен и съдебен ред . Правните последици обаче не настъпват към момента на съгласието, а към момента, когато компенсацията е била възможна (когато и 2рото задължение е станало изискуемо). Лихва се начислява върху остатъка и е без значение, ако в периода между 2та момента, когато компенсацията е станала възможна и когато се прави волеизявление, някое от вземанията се погаси по давност (чл. 128, ал. 1, изр. 2 ДОПК, чл. 170, ал. 3 ДОПК). Органите действат при условията на обвързана компетентност, след сезиране или по инициативата на финансовия орган. След постъпването на искането се прави проверка за наличие на други публични вземания. Издават се актове за прихващане и възстановяване; 4. Погасителната давност е ЮФ, с който се погасява правото на принудително изпълнение. Има два елемента – субективен (позоваването на давността) и обективен (изтичането на определен срок). В чл. 171 ДОПК е уредена давността във ФП. Особеното е, че давността във ФП започва да тече от първи януари на следващата година след годината, в която вземането е трябвало да се плати. В ал. 2 на същия член е предвиден втори срок, който наподобява преклузивните, защото не се прекъсва и спира, но законът изрично го определя като давностен, за да не може да се иска недължимо платено. За да се подчертае, че в чл. 171 ДОПК става въпрос за давностни срокове, изрично чл. 174 ДОПК изрично подчертава, че не се дължи връщане на сумите, платени след изтичането на давността. В чл. 109 ДОПК е уреден съвсем различен, преклузивен срок за извършване на процесуални действия. Давността започва да тече от първи януари на следващата година след тази, в която е трябвало да бъде деклариран данъкът; 5. Отписване на вземането: чл. 173 ДОПК препраща към чл. 5, ал. 5, т. 9 ЗНАП, където се дава възможност да се отписват задължения до 100 лева от УС на НАП, ако разноските им по събирането надхвърлят размера на задължението.

Финансов контрол: Това е контролът, осъществяван от различни държавни органи относно спазването на нормите на ФП. Осъществява се от Сметна палата, Агенция „Държавна финансова инспекция”, БНБ и други органи, предвидени във финансовото законодателство, като това е четвъртата група отношения от предмета на ФП. Освен нормативните актове, уреждащи правомощията и статута на органите, осъществяващи външен финансов контрол, съществуват и два нормативни акта, които уреждат вътрешния контрол в публичния сектор. Това са Закон за финансовото управление и контрол в публичния сектор (ЗФУКПС) и Закон за вътрешния одит в публичния сектор (ЗВОПС).

Контрол на Агенция „ДФИ”: Той е най-важен, тъй като въз основа на него може да възникне специален вид имуществена отговорност, наречена имуществено-отчетническа отговорност. Контролът, осъществяван от Агенция „ДФИ”, е по същество административен контрол, чието предназначение е да се провери приложимостта на нормативните актове, уреждащи бюджетната, финансово-стопанската и отчетната дейност на определена група лица. Контролът е в две насоки: за законосъобразност и за целесъобразност. Вреди на държавното имущество могат да настъпят както от незаконосъобразна, така и от неправилна дейност. Юридическата отговорност обаче винаги се свързва с контрола за законосъобразност, докато при неправилните действия се предприемат мерки в полза на подобряване на финансовата дейност. Всяка контролна дейност се дели на два етапа: проверовъчна дейност, изразяваща се в съпоставка на фактическото състояние с изискванията на нормативните актове, и предприемане на мерки за въздействие. Контролът може да бъде предварителен, текущ и последващ, като контролът, осъществяван от Агенция „ДФИ” е последващ. В чл. 4 ЗДФИ са посочени адресатите на контрола. Отграничават се бюджетни организации, държавни предприятия по чл. 62 ТЗ, търговски дружества с блокираща квота на държавата или общините, ЮЛНЦ, в които участват държавата или общините, и лица, финансирани по програми на ЕС . Целите на контрола са посочени в чл. 2 ЗДФИ – обобщено това са спазване на нормативните актове, разкриване на причинените вреди и установяване на предпоставките за административна или имуществена отговорност. Агенция „ДФИ” е органът, който осъществява контрола, като нейни органи са директорът и финансовите инспектори, които могат да издават съответните актове. Това е администрация към министъра на финансите, която е ЮЛ, второстепенен разпоредител на бюджетни кредити. Правомощията за възлагане на заповеди за инспекция принадлежи на директора на Агенцията, като правомощията на органите са изброени в чл. 13-14 ЗДФИ. Те могат да бъдат групирани по следния начин: 1. правомощия във връзка с осигуряване на възможността за проверка – например за свободен достъп до помещение, информация и т.н.; 2. правомощия във връзка със събиране на доказателства – например изискване на писмени обяснения, събиране на документи, включително възможността да се разкрие банкова тайна (директорът на агенцията); 3. санкционни правомощия под формата на принудителни административни мерки или реализиране на административнонаказателна отговорност. Спазва се правилото, че един орган осъществява контрола, а друг реализира отговорността. Чл. 5 ЗДФИ описва случаите, при които се достига до финансова инспекция. Принципно трябва да има сезиране на Агенцията от държавни органи и ФЮЛ. Само при проверка на процедурите по обществени поръчки или при проверка на разходването на целеви субсидии Агенцията действа служебно. В чл. 15 ЗДФИ е уредено задължението за съдействие спрямо органите на Агенцията при упражняването на контрола в различните му форми. Към министъра на отбраната и министъра на вътрешните работи са създадени специални звена за материални проверки на подчинените им структури. Самата инспекция започва със заповед на директора или упълномощено от него лице. Заповедта не подлежи на обжалване и има конститутивно действие. Можем да определим финансовата инспекция като правно регламентирана дейност, форма на последващ финансов контрол, изразяваща се в съпоставяне на извършеното от лицата по чл. 4 ЗДФИ при боравене с държавно или общинско имущество и отразеното в счетоводните документи, с действащото финансовото законодателство, с цел да се установи дали е правилно приложен финансовият закон. Има три категории правоотношения: 1. между ръководителя на ведомството и финансовия инспектор; 2. между финансовия инспектор като проверяващ орган и лицата в обектите на контрол; 3. между ръководителите на обектите на контрол и лицата в тях, които имат качеството отчетници.

Разлики с други институти на правото: 1. Финансовата инспекция е различна от съдебно-счетоводните експертизи, тъй като финансовата инспекция е последващ контрол за цялостната финансова или стопанска дейност на обекта, докато ССЕ е процесуален институт. Тя се назначава при нужда от отговор на специален въпрос на вещи лица със специални познания, в случая икономически и счетоводни. По принцип заключението на експерта не обвързва правоприлагащия орган, а се обсъжда заедно с другите доказателства. При инспекцията е възможно да се приключи със специален акт, наречен акт за начет, чиито констатации се смятат за верни до доказване на противното; 2. Има разлика между инспекция и инвентаризация, тъй като инвентаризацията е форма на текущ контрол, уреден в счетоводното законодателство, и е предназначена за проверка на наличието, състоянието и годността на вещи, наричани стокови и материални ценности. Назначава се контролен орган с вътрешна заповед за конкретния случай и той е съставен от лица, които след това губят качеството си на контролен орган. Тя приключва с обикновен протокол, който е констативен акт и ако се установят вреди, те трябва да се въстановят по общия исков ред.

Инспекционно производство по извършване на финансова инспекция: То преминава през няколко етапа – 1. Подготвителен етап, по време на който финансовите инспектори се запознават с нормативната уредба, отнасяща се до дейността на проверявания обект, резултатите от предходни проверки, подготвят план за инспекцията; 2. Следва същинската проверовъчна дейност, при която се съпоставя обективната действителност с изискванията на нормативните актове; 3. Проверката приключва и се съставя документ; 4. Последният етап включва правните последици по повод установеното при проверката.

Видове издавани актове: 1. Всяка инспекция приключва с доклад, независимо от констатациите на проверяващите органи. Така предвижда и чл. 17 ЗДФИ, според който за резултатите от финансовата инспекция съответният финансов директор съставя доклад, който съдържа направените констатации, подкрепени с доказателства. По доклада проверяваните лица дават становище, а финансовият инспектор се произнася с мотивирано писмено заключение. Копие от него се предоставя на проверяваните лица, а самият доклад и заключението се представят на органа, възложил инспекцията. Този доклад е основният документ, с който приключва инспекцията. В него се отразява фактическото състояние и данни за това дали не са или са констатирани някакви нарушения, установени ли са причинени вреди, виновните лица за това, а също и причините, довели до слабости, и условията, способствали за това. Въз основа на този акт по-нататък може да се търси отговорност от виновните лица, но не и имуществена отговорност; 2. Вторият възможен акт, който е предвиден в чл. 22 ЗДФИ и чл. 43 ППЗДФИ, е акт за начет. Когато са налице условията за търсене на пълна имуществена отговорност по реда на този закон, се съставя именно акт за начет. Неговите фактически констатации трябва да бъдат подкрепени с доказателства. Проверяваните лица имат възможност за възражения, а финансовият инспектор също се произнася с мотивирано писмено заключение. При тази хипотеза инспекцията приключва с два акта, които имат различно предназначение. С доклада се дава цялостна оценка на проверявания обект, докато с акта за начет се описва само фактическият състав, който поражда имуществената отговорност, а това е съставът на непозволеното увреждане – вреда, противоправно поведение, причинна връзка, вина; 3. Възможно е по време на инспекцията да се установят административни нарушения. Чл. 32-35 ЗДФИ урежда административнонаказателната отговорност и съставите на административните нарушения. Актовете за установяване на нарушения се съставят от финансовия инспектор – АУАН, това е третият възможен акт, с който приключва инспекцията. При констатации относно нарушения, които биха могли да се окажат престъпления по НК, се сезира прокуратурата (чл. 19 ЗДФИ).

Общи белези на издаваните актове: Това са възможните документи, с които може да се приключи инспекционното производство. И трите вида актове са официални документи, издадени от държавен орган по повод извършена инспекция, като правнорегламентирано производство. Те са констативни или установителни, защото констатират факти и обстоятелства с правно значение. Това не са ИФА, защото не отговарят на изискванията на АПК. Те сами по себе си не пораждат права и задължения, отнасят се към подготвящите актове и по-късно въз основа на тях се издават други актове, които вече могат да породят права и задължения. Тези последващи актове могат да бъдат заповеди, решения, съдебни актове, наказателни постановления и др. При тези актове разграничаваме няколко функци: 1.Сезираща, при която контролният орган изпраща тези актове до други определени органи, за да могат те да преценят дали са налице предпоставките да реализират съответната юридическа отговорност; 2. Доказателствена – такава има само актът за начет, като тя се съдържа в две разпоредби – чл. 22 ЗДФИ и чл. 44, ал. 4 ППЗДФИ. В последния текст е предвидена презумпцията, че фактическите констатации в акта се считат за верни до доказване на противното, което им дава доказателствена сила. Съображенията за нейното установяване (и то само по отношение на гражданската отговорност) са, че по време на инспекцията са събрани доказателства, които обосновават състава на непозволеното увреждане и които ако тя не съществуваше, би трябвало отново да се представят и преценят от съда. Актът е резултат от правнорегламентирано производство – контролът е осъществен от орган със специални познания и следва да е спазено изискването констатациите да са подкрепени с доказателства, които са обикновено писмени. Последицата от тази функция е, че увредената организация няма да доказва своите претенции. В общия исков процес ищецът доказва своите претенции. Тази презумпция е оборима и ответникът (начетеното лице) има възможност да опровергава констатациите, т.е. тежестта на доказване е прехвърлена от ищеца на ответника. В по-старите учебници се е говорело за обвинителна функция на тези актове, но това е преодоляно, тъй като в наказателния процес обвинителната функция се реализира само с обвинителен акт. По стария ГПК съществуваше особено производство по актове за начет, докато в новия е въведено т. нар. заповедно производство (чл. 410 и сл. ГПК). Според чл. 417, т. 8 актът за начет е извънсъдебно основание за издаване на заповед за изпълнение.

Правни последици от инспекцията: Това е последният етап от инспекцията, през който се реализират резултатите от нея. Той няма задължителен характер, защото могат и да не се установят нарушения. Разграничаваме два вида мерки за въздействие: мерки спрямо контролираната дейност и мерки спрямо контролираните лица. Те са изброени в чл. 18 ЗДФИ и чл. 25 и сл. ППЗДФИ. 1. Мерките спрямо дейността се състоят от следните мерки: а) писмени указания до ръководителя на организацията за отстраняване на установените нарушения. В правилника е предвидено задължението за ръководителя да уведоми директора на агенцията за предприетите мерки за преустановяване на нарушенията и отстраняване на вредите. От своя страна нарушението на това задължение ще бъде и административно нарушение по смисъла на чл. 32, ал. 1, т. 5 ЗДФИ. Тези писмени указания следва да бъдат разбираеми, изпълними, скрепени със срок и конкретни; б) предложение до компетентен органи за спиране на действия, които водят до извършване на нарушения или причиняване на вреди. Използваме по-широкия термин компетентен орган, като това може да е ръководителят на организацията или висшестоящ орган; в) предложение до компетентен орган за отмяна на незаконни актове; г) предложение до министъра на финансите да спре трансфера на бюджетни средства или да блокира сметките на бюджетната организация; 2. Мерките спрямо контролираните лица – това са предложения за реализиране на съответния вид юридическа отговорност. 1. Дисциплинарната отговорност се прилага само от ръководителя на проверяваната организация и е приложима само по отношение на лица, които са в трудовоправни отношения с нея и нарушението на ФП норми е по повод трудовите им функции; 2. Възможно е директорът на Агенция „ДФИ“ да реализира също така административнонаказателна отговорност за нарушенията в чл. 32 ЗДФИ във вр. с чл. 35 ЗДФИ; 3. Когато се установят данни за извършено престъпление, на прокуратурата се изпраща заверено копие на доклада заедно с доказателствата, становищата и заключенията. В наказателния процес актът за начет не се ползва с доказателствена сила; 4. Гражданската отговорност се налага, като при извършено нарушение се съставя акт за начет, който е основание за счетоводно отразяване на задължение на начетеното лице спрямо увредената организация. Чл. 51 ППЗДФИ урежда задължението актът за начет да се изпрати до съответния съд с писмо с определени реквизити. Писмото се изпраща от контролния орган, защото когато вредите са причинени от ръководни лица, те биха могли да осуетят изпращането на писмото. В заповедното производство начетеното лице може да направи отново възражение, а на заявителя се указва едномесечен срок да предяви иск относно вземането си. Гражданската и наказателната отговорност, ако има такива, се реализират по съдебен ред. В наказателния процес актът за начет не се ползва с презумптивна доказателствена сила.

Имуществена отчетническа отговорност: В Чл. 21 ЗДФИ е описан фактическият състав, при който може да възникне имуществена отчетническа отговорност. Общата характеристика на имуществена отчетническата отговорност е следната: принципно става дума за гражданска отговорност, като до нейното налагане се стига, когато има причинени имуществени вреди, открити в резултат на извършена финансова инспекция. Функцията на имуществената отчетническа отговорност е чрез нея да се възстановят причинените вреди и следователно тя има обезщетителен характер. Въпреки че в теорията се застъпват две становища за характера на отговорността, се приема, че това е деликтна отговорност. В чл. 21, ал. 1 ЗДФИ е очертан фактическият състав, пораждащ отговорността. За противоправно причинени вреди виновните лица носят имуществена отговорност, когато вредата е причинена умишлено, от липси или е причинена не при или по повод изпълнение на служебните задължения. Фактическият състав е същият, както при деликтната отговорност, а от друга страна, са изброени конкретните вредоносни фактически състави. Принципът е, че задължение да се опазва имуществото имат не само лицата, които са в трудов договор със съответната организация (с този аргумент се оборва договорната теория), а всяко лице, на което е поверено или борави с държавно или общинско имущество. Обикновено в трудовите договори не се съдържа клауза, че лицето ще пази имуществото. Очертават се трудовите функции, а не задължение по опазване на имуществото. Тази отговорност може да се приложи само в адресатите на контрола, така както са описани в чл. 4 ЗДФИ, и няма да се прилага в частни юридически лица. При тях ще важи общият режим на ЗЗД за непозволено увреждане и режимът на имуществената отговорност на работника или служителя по КТ. Чл. 203 и сл. КТ уреждат именно тази материя. (КТ урежда „ограничена” имуществена отговорност – възстановяването на вредата е съизмеримо с трудовото възнаграждение.)

Сравнение с генералния деликт по ЗЗД: Макар че става дума за деликтна отговорност, това е специална деликтна отговорност спрямо общия режим по ЗЗД. Сравнение: 1. Нормативната уредба на общия режим е чл. 45 и сл. ЗЗД, а на специалния режим – чл. 21 и сл. ЗДФИ; 2. Субектите на отговорността по общия режим са всички, няма нужда от специално качество, докато по специалния режим такава отговорност носят само ФЛ, които имат качеството отчетник; 3. Увреден по ЗЗД може да е както ФЛ, така и ЮЛ, докато при специалния режим само ЮЛ, посочени в чл. 4 ЗДФИ, могат да бъдат увредени; 4. По ЗЗД се възстановяват имуществени и неимуществени вреди, а по ЗДФИ – само имуществени; 5. С оглед обема на вредата по общия режим (чл. 51 ЗЗД) се обхващат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от противоправното поведение и се обхващат действително претърпените загуби и пропуснатите ползи. По режима на ЗДФИ не се говори за претърпяна загуба и пропусната полза, а само за действително причинените вреди. В някои от учебниците се използва специален термин „щета”. Изрично в чл. 39 ППЗДФИ е посочено, че причинителят на вредата отговаря за реално причинените вреди, но не и за пропуснатите ползи; 6. С оглед вредоносния фактически състав по общия режим се възстановяват всички вреди, без значение от вида на деликта. По ЗДФИ се предвиждат няколко форми – умишлено причинена вреда, липси и причинена не при или по повод на изпълнение на трудовите задължения; 7. От гледна точка на давността общата давност е пет години, а за лихви – три години. В чл. 27 ЗДФИ е предвидена петгодишна давност, включително и за лихвите, и десетгодишен преклузивен срок, като актът за начет е основание за прекъсване на давността; 8. Реализирането на отговорността по общия режим става по общия исков ред на ГПК, а при специалния режим действа заповедното производство – чл. 410 и сл. ГПК. Всички тези особености обуславят специалния характер на имуществената отчетническа отговорност, като субсидиарно се прилага общият режим.

Субекти на имуществената отчетническа отговорност: Правната уредба е в чл. 23 ЗДФИ. Тук се включва кръгът от лица, които могат да носят отговорност по реда на специалния режим. Разграничаваме две групи лица – на първо място са лицата, които са причинили вреди. Тази категория субекти трябва да има качеството отчетник. Можем да ги посочим като основни субекти и именно тяхната отговорност е деликтна. На второ място, лицата, които са се възползвали от вредите – те не са причинили вредите и отговорността им не е деликтна. Те отговарят на друго правно основание и са посочени в чл. 21, ал. 3 ЗДФИ. Тяхната отговорност е за неоснователно обогатяване. Това са лица, които са получили нещо без правно основание или по дарение в резултат от действията на причинителя на вредата. Такива могат да бъдат ФЛ и ЮЛ. Те отговарят солидарно до размера на полученото.

Отчетник: В ЗДФИ не се съдържа легална дефиниция на понятието отчетник. Посочени са видовете отчетници и какво вършат. Приема се от анализа на чл. 23 ЗДФИ, че това са лица, които имат възможността правно да боравят с имущество. На всеки работник му се поверява имущество, с което да осъществява трудовите си функции. Боравенето с предметите и средствата на труда може да бъде по различен начин. Видове боравене: 1. Производствено боравене, при което работникът пряко прилага работната си сила към предметите и средствата на труда. В случаите на производствено боравене при увреждане на имуществото, имуществената отговорност се реализира по КТ; 2. Отчетническо боравене във формата на получаване, събиране, съхранение, разходване и отчитане на имуществото. Това може да е въз основа на трудовия договор или да следва от естеството на боравенето. Само при вреди, свързани с отчетническа дейност е приложим специалният режим на отговорността.

Видове отчетници: 1. В чл. 23 ЗДФИ са описани видовете отчетници, като т. 1 са именно лицата, които получават, събират, съхраняват, разходват или отчитат имущество. Това са все отчетнически дейности и която и да се извършва от лицето, то ще има качеството на отчетник (домакин, склададжия, касиер). Тях ги наричаме преки отчетници, тъй като непосредствено боравят с имуществото, но за да се разбере, че отчетническата дейност не е свързана само с трудовото правоотношение, към преките отчетници включваме т. нар. фактически отчетници, а именно – лица, които не са назначени на отчетнически длъжности, не заради това получават трудово възнаграждение, а фактически извършват такава дейност (градинари и т.н.). До фактически отчетник може да се стигне и при заместване, без значение от основанието. Прави се разлика между понятията отчетник и материалноотговорно лице (МОЛ). Понятието отчетник е по-широко, докато МОЛ е пряк отчетник, на когото лично е връчено имущество и в счетоводството на предприятието това е отразено чрез т. нар. партиди, в които се описва имуществото (домакини, склададжии). За отговорността е достатъчно качеството отчетник; 2. Субекти на отговорността могат да бъдат лицата, които управляват или се разпореждат с имуществото. Това са ръководители, които чрез правни актове могат да въздействат върху имуществото и като следствие от тяхното действие или бездействие да са причинени вреди; 3. Съществуват т. нар. косвени отчетници – към тях се включват лица, които упражняват предварителен или текущ контрол (вътрешен контрол) върху дейността на преките отчетници. Предназначението на този контрол е да не се допусне извършването на нарушение. Тяхното противоправно поведение е под формата на бездействие. Така те се явяват съпричинители на вредите и могат да отговарят солидарно с отчетниците; 4. Има лица, които упражняват контрол върху бюджетната, стопанската или отчетната дейност на проверяваната организация или лице. Това са лица, чието качество на контролен орган също дава възможност при бездействие да станат причина за причинени вреди, без значение на какво основание осъществяват контролните си функции; 5. Като специфични субекти могат да се посочат лицата в чл. 21, ал. 4 ЗДФИ, разпоредили или допуснали незаконни плащания, което е конкретен вид деяние (наред с трите хипотези на отчетническа отговорност, посочени в чл. 21 ал. 3, това е четвъртата, при която се осъществява съставът на ИОО. Идеята е, че при изброяване трябва да се спомене и тази).

Хипотези на преки отчетници от категорията 3ти лица: 1. Лице, което е получило нещо без правно основание в резултат на действията на причинителя на вредата. Тук включваме и отпадналото правно основание. 2. Лице, което е получило нещо по дарение, т.е. с правно основание, но законът обявява дарението за нищожно и затова лицето дължи връщане.
Отговорността за неоснователното обогатяване е безвиновна, т.е. не е необходимо третото лице да е действало виновно и е без значение неговата добросъвестност. Изключение прави чл. 271 КТ, според който добросъвестно полученото трудово възнаграждение, ако не е техническа грешка, не се връща. Друга особеност е, че отговорността на третите лица е солидарна с причинителя на вредата, само че основанията са различни – единият на деликтна основа, другият – за неоснователно обогатяване.

Фактически състав на възникване на имуществената отчетническа отговорност: Разглеждат се особеностите на фактическия състав, пораждащ имуществената отчетническа отговорност. Доколкото става дума за деликтна отговорност, това е фактическият състав на този вид гражданска отговорност. Описан е в чл. 21 ЗДФИ и включва от обективна страна причинени вреди, противоправно поведение и причинна връзка между него и вредата, а от субективна – вина. Необходимо е и четирите елемента да са кумулативно дадени, като всеки един има еднаква правна стойност. Липсата на който и да е води до невъзникване на отговорността (да не се бърка с освобождаване от ИОО!!!). Вредата се изразява в намаляване на имуществените права и интереси или в отрицателна разлика в имуществото вследствие на вредоносния фактически състав. Елементи: 1. Вредата следва да е причинена от лице с качеството на отчетник. Става дума само за имуществени и реално причинени вреди. Едно от условията, за да възникне отговорността, е вредата да е от липси. Това понятие се свързва с основното задължение на отчетника да съхранява имуществото. За него можем да дадем две определения – вреда с неустановен произход и отрицателна разлика в имуществото, състояща се в разлика между полученото, отчетеното и намереното в наличност. Тъй като отговорността е деликтна, а задължението на отчетниците е да съхраняват и пазят имуществото, е достатъчно да се появи тази разлика в имуществото, за да възникне отговорността. Останалите три елемента се предполагат. Винаги липсата се е посочвала като основание за пълна отговорност. Дори по КТ (чл. 207 ал. 1 т. 2) е предвидено това основание. ; 2. Втората предпоставка, за да възникне отговорността, е противоправното поведение. Юридическата отговорност, включително гражданската, винаги се свързва с незаконосъобразност. Това означава фактическото поведение на лицето да не съответства на нормативно предписаното. Принципно поведението на отчетниците е правнорегламентирано в различни по степен нормативни актове на финансовото и счетоводно законодателство в задължаващи и забраняващи правни норми. С оглед на това каква правна норма е нарушена противоправното поведение може да се изрази в действие или бездействие. Противоправното поведение следва да е описано в акта за начет, освен ако не става дума за липси (защото там се предполага – виж по-горе). Нецелевото изразходване на средства и най-вече бюджетните такива също е незаконосъобразно поведение; 3. Следващият елемент е причинна връзка – вредата следва да бъде пряка и непосредствена последица от противоправното поведение. Преценява се във всеки конкретен случай. В актовете за начет обективният елемент на връзката се описва и доказва. Тежестта за доказване е на контролния орган; 4. Вината също както при общия режим на деликтната отговорност се предполага до доказване на противното. Доказателствената тежест е за отчетника и той трябва да доказва, че е действал без вина. Особеното по специалния режим е, че отговорност се носи само за умишлено причинени вреди, докато при небрежност отговорността ще е по общия исков ред или по КТ. От посоченото следва, че трудовото правоотношение не е елемент, който поражда отговорността. То може да характеризира някои от видовете отчетници, но е без значение във връзка с възникването на отговорността.

Определяне размера на вредата: Когато е увредено имущество или вредата е във валута, в закона е установена алтернативност на момента, от който се определя размерът. Текстът гласи: определя се от момента на причиняването, а ако той не е известен – от установяването. Прави се оценка, по възможност от НСИ, а ако няма такива - от вещи лица, и се приема по-високата между пазарната и отчетната цена. Моментът на оценяването на вредата е от значение за лихвите и давността, защото от този момент те почват да текат. Когато вредата е причинена във валута, тя се възстановява в същата валута или по най-високия централен курс на БНБ измежду моментите на причиняване, откриване или възстановяване.

Основания за освобождаване от имуществена отчетническа отговорност: При липса на който и да е елементите, пораждащи отговорността, не се стига до носене на отговорност. Тъй като става дума за гражданска деликтна отговорност, са приложими общите основания. Заедно с тях обаче има и специфични, свързани с отчетническата дейност. В ЗДФИ тези основания са изброени в чл. 28-30 и са доразвити в ППЗДФИ. Те биват следните: 1. Едно от основанията е компенсация между липси и излишъци – чл. 30 ЗДФИ, чл. 42 ППЗДФИ. Възможно е като следствие от контрола да се установи, че определено имущество липсва, а друго е в повече. Излишъкът е положителна разлика в имуществото с неустановен произход. За да е възможна компенсация, има няколко условия – а) количествена, а не само стойностна проверка на стоките и материалите; б) причинна връзка между липсите и излишъците, т.е. да са резултат от един и същи вредоносен факт. Допустима и е компенсация между двама отчетници, стига да е налице причинна връзка. Допустима е също и компенсация и при два последователни периода, ако е налице такава връзка; 2. Възражението срещу неправомерна заповед (чл. 28 ЗДФИ) също е основание, което освобождава от отговорност. Хипотезата е следната: ръководно длъжностно лице издава неправомерна заповед, прекият отчетник я изпълнява и настъпват вреди. В този случай възниква солидарна отговорност между автора на заповедта и адресата, тъй като вредите са настъпили от виновното им противоправно поведение. Прекият отчетник може да бъде освободен от отговорността, ако са спазени следните изисквания: а) заповедта да е издадена от длъжностно лице, което има правомощията да издава такава заповед; б) заповедта да е в писмена форма; в) отчетникът писмено да възрази срещу заповедта; г) да последва нова писмена заповед, която може да бъде изпълнена от отчетника, но отговорността ще е за автора й. Ако съдържанието на заповедта води до извършване на престъпление, това основание е неприложимо, а отчетникът не трябва да изпълнява заповедта. Преценката е за всеки конкретен случай според съдържанието на заповедта и интелектуалните способности на отчетника; 3. Друго основание е признаването на естествени фири. Става дума за стоки, които при боравенето с тях (като транспортиране, съхраняване) губят част от количеството, теглото или обема си. Възникнала е вреда, но тя не е в следствие на противоправно виновно поведение на отчетника, а на естествени процеси, на външно въздействие. Тези вреди са възникнали въпреки положената грижа от отчетника при съхраняването на имуществото. Тук се изключват липсите. Необходимо е да се установи, че отчетникът е положил нужната грижа по опазване на имуществото и че вредата е в резултат на обективния процес. Има специален нормативен акт – Наредба за пределните размери на естествените фири и липсите на стоковоматериални ценности при съхраняване и транспортиране. В нея се посочват проценти и ставки за допустимите размери на фирите. Отчетникът може да доказва и свръхфири, т.е. че размерът им е по-голям от допустимия заради форсмажорно обстоятелство. Обикновено фири се признават за стоки в наливно или насипно състояние; 4. Признаване на търговски риск – има случаи, когато в търговски обекти купувачите имат пряк достъп до имуществото и са възможни дребни кражби. Отчетникът може да бъде освободен от отговорност пак при условието, че е положил дължимата грижа за съхраняването на имуществото; 5. Бракуване и обезценяване на стоки – уредени са в счетоводното законодателство и ако са спазени нормативно предписаните изисквания при извършването им, въпреки възникналата вреда няма да възникне отговорност. Принципно бракуваните стоки се унищожават, а обезценените стоки се продават отделно; 6. Престъпление, извършено от трето лице – кражба, грабеж - това престъпление се приравнява по действие на непреодолима сила. За да се освободи отчетника от отговорност, следва да докаже, че неговото поведение е било правомерно, положил е дължимата грижа за опазване на имуществото. В противен случай той ще отговаря солидарно с третото лице. Не е необходимо третото лице да е осъдено с влязла в сила присъда, достатъчно е по надлежния ред да е констатирано престъпление. Обикновено при кражба или грабеж се прави инвентаризация и се приема, че това, което липсва, е следствие от престъплението. Ако 3тото лице бъде осъдено (бъде реализирана нак. отговорност), вече зависи от установеното в нак. производство. Възможно е това, за което е осъдено лицето, и това, което липсва, да са в еднакъв размер, но при разлика се приема, че е била налице липса или излишък; 7. Освен изброените специфични основания са приложими и общите – непреодолима сила, неизбежна отбрана в рамките на необходимите предели, нормален производствено-стопански риск.

Защита на отчетника: 1. Може да докаже липсата на някое от основанията за възникване на отговорността; 2. Може да докаже наличие на основание за освобождаване от отговорност; 3. Може да докаже, че деянието не представлява престъпление, за да не носи наказателна отговорност, а да се размине с гражданската (ИОО); 4. Може да докаже, че вредата не е резултат от липса, а представлява друг вредоносен фактически състав (повреждане, унищожаване), за да не носи пълна имуществена отговорност за липси; 5. Може да докаже, че вредата не е причинена умишлено, за да не носи пълна имуществена отговорност за липси. Когато говорим за умишлено причинена вреда, нямаме предвид престъпление, а граждански деликт. В КТ това е предвидено, но в ЗДФИ – не.

Пълна отговорност: Хипотези на носене на пълна отговорност: 1. когато вредата е причинена умишлено; 2. когато вредата е причинена под формата на липса, т.е. когато има отрицателна разлика между поверено, отчетено и намерено; 3. когато вредата е причинена не при или по повод изпълнение на служебни задължения; 4. когато е разпоредено или допуснато незаконосъобразно плащане. Поне 2 лица имат отношение към това – ръководител на предприятието и главен счетоводител, защото те полагат подписите си при отпускане на средства. Пример: разпределяне на премии от ръководителя на предприятието на служители. Ако са ги получили добросъвестно, не връщат нищо, а ръководителят носи пълна имущ. отговорност (чл. 271 КТ). При всяка от тези алтернативни хипотези са необходими четири кумулативни предпоставки (тоест минимум 5 елемента) – вреда, противоправно поведение (действие или бездействие), причинна връзка между поведението и вредата и вина, която се предполага до доказване на противното и която се счита за доказана, ако са доказани другите. Тази отговорност се носи само от особени субекти с качеството на отчетници или от трети неоснователно обогатили се лица.

Солидарна отговорност: Възможна е по два способа – по закон или по силата на договор. Тъй като във ФП няма договаряне, остава само първата хипотеза на солидарност по закон. Известни са около 62 – 64 случая на солидарност във ФП. Основните 5-6 случая са следните: 1. Съпричиняване – то е различно от съучастие, тъй като то е институт на наказателното право. Съпричиняване значи, че всеки причинява част от вредата, съвместно причиняват една вреда, въпреки че не се познават. Пример: двама склададжии – единият боядисва, оставя ги да изсъхнат на отворен прозорец. Другия тръгва нанякъде по работа и забравя прозореца отворен. На сутринта складът е наводнен. Двамата са съпричинили вредата. 2. Пряк отчетник и контролен орган Пример: когато вредата е следствие от противоправното действие на прекия отчетник и противоправното бездействие на контролния орган, тогава и двамата носят отговорност; 3. Изпълнение на неправомерна заповед – неправомерно поведение на по-висшестоящия орган в комбинация с неправомерно поведение на подчинения (разпоредилият заповедта и изпълнителят носят отговорност – напр: единият казва на другия да свали шоколада в котелното отделение и шоколадът се стопява; 4. Неразграничение на отчетническата дейност – не може да стане ясно кой е причинил вредата от колектива, тъй като всеки от тях работи с повереното имущество и ценности. Пример: в една аптека всеки аптекар работи с пари и ценности и ако се установят липси, не може да се установи кой е извършил нарушението. Не е важно кой е МОЛ, тъй като всички са отчетници, което е по-широко определение; 5. Неизпълнение на задължението по предаване и приемане. Между отчетниците предаването на пари, имущества, ценности се извършва с писмен акт – предавателно-приемателен протокол, при който единият отчетник предава, а другият приема и се задължава за приетото. Когато обаче приемането се извършва на доверие и липсва съответен акт, при нарушение двамата носят солидарна отговорност. Действа презумпция, че вредата е причинена и от двамата; 6. Солидарна отговорност между членовете на колективен ръководен орган, който взима решение и в резултат от решението се нанася вреда на предприятието. Възможно е някой да се освободи от отговорност, ако е гласувал против взимането на това решение. Въздържалите се също носят отговорност, защото са съгласни с това, което другите решат, тоест съгласни са с резултата; 7. Солидарност между третите неоснователно обогатили се лица и прекия отчетник – тук има три хипотези: а) получаване без правно основание; б) получаване на отпаднало правно основание; в) получаване по дарение, като дарението може да е предметът на самата вреда или парични средства, извлечени от него. Особено е, че солидарността е само до размера на неоснователното обогатяване. Отчетникът може да отговаря за повече. Налице е обективна, безвиновна отговорност. Без значение е добросъвестността на 3тото лице.

Бригадна отговорност: Това е институт, който се среща само във ФП. Става дума за отговорност между членовете на един мини трудов колектив. Предпоставките за носене на отговорност са следните: 1. Наличие на мини трудов колектив, съставен от отчетници, които се занимават с приблизително една и съща дейност и боравят с едни и същи пари, стоки или материални ценности. 2. Всеки един от членовете на колектива трябва да е сключил договор с ръководителя на предприятието, с който се съгласява да носи бригадна отговорност. Отговорността е деликтна, а не договорна /няма договорна отговорност във ФП, тъй като не може да се договаря/. Договорът служи за разпределение на отговорността между отделните членове на бригадата. Съотношението е следното – колкото по-високо е възнаграждението и колкото по-дълго е работено през отчетния период, толкова по-голям е размерът на отговорността. Отговорността на бригадирите е лична, тъй като всеки от бригадата отговаря за свой собствен размер от вредата и след внасяне на размера се погасява имуществената отчетническа отговорност, независимо от това дали са внесени чуждите размери. Договорът за носене на бригадна отговорност е различен от трудовия и не е задължителен. Отговорността се носи само за липси и когато не е известен извършителят, т.е. действа презумпция, че всички са виновни за вредата. Ако извършителят стане известен, той понася цялата отговорност лично. Ако не се сключи договор за носене на бригадна отговорност, при липса несключилият такъв договор отговаря солидарно с бригадата. Ето защо този вид договор, макар и да не е задължителен, оказва сериозен икономически натиск върху онези, които не го сключват. Друг недостатък на този институт е, че нормативната уредба е стара (от 1949 г.). Затова пък договорът е изгоден и за бригадира, и за предприятието – при вреда лесно се изплаща задължението (например чрез удържане на заплатата от всички), а и самоконтролът е по-засилен, тъй като всеки следи другите дали не извършват нарушение. Има практика да се използва освен в държавни и общински, и в частни предприятия.

Способи за погасяване на имуществената отчетническа отговорност: Това е различно от способите за освобождаване от имуществена отчетническа отговорност, тъй като при тях изобщо не се стига до носене на отговорност. В хипотезата на погасяване отговорността се носи и впоследствие се погасява чрез някой от способите.

Плащане: Най-желателният способ за погасяване е плащането. Субекти на погасяването са начетените лица (отчетник + неоснователно обогатило се лице). Трябва да има определеност или поне определимост на задължението – да се посочи размерът на вредата, като ако тя е имуществена, то имуществото трябва да бъде трансформирано в левовата му равностойност. Ако вредата е причинена във валута, тя се възстановява в същата валута, но ако не разполагаме с тази валута, тя се възстановява в левове по високия от следните три възможни курса на съответната валута в БНБ: към момента на причиняване, откриване или възстановяване на вредата. При условията на доброволност лицето може да плати и преди съответния акт да е влязъл в съда. По-често обаче след влязъл в сила акт се пристъпва към съответно плащане. Всеки може да изпълни плащането и държавата не може да откаже плащане. Когато имаме бригадна отговорност, за да имаме погасяване на задължението, всеки трябва да плати своята част от съответно припадащата му се част от вредата. При условията на неоснователното обогатяване отговорността е солидарна само до размера на неоснователното обогатяване. Редът за погасяване на задълженията е: главница – лихви – разноски. Особено е, че при публичните държавни вземания първо се събират разноските, а след това главницата и лихвите. Изпълнение е налице тогава, когато е погасена главницата с акцесорните задължения – тези, които следват от нея: лихви и разноски.

Възстановяване в натура: Той не е изрично уреден в закона, но се използва често във ФП. Приложим е тогава, когато вредата е причинена във вещи. 1. За да се погаси в натура, трябва да е налице съгласие на увреденото лице, защото принципно е възможно лицето да няма интерес от подобно изпълнение. 2. Възстановяването в натура е приложимо до постановяването на съдебен акт, защото в акта вещта се дължи в левова равностойност. 3. Когато възстановяваме в натура, можем да възстановим главницата, а лихвата – само ако е оценима чрез главницата. Изпълнение в натура е възможно само при делимите вещи, докато при неделимите е невъзможно. Изпълнението може да дойде и от трето лице.

Прихващане: В тази хипотеза вече имаме ясно определени по основание и размер задължения чрез влязъл в сила съдебен акт. За да е възможно прихващане, трябва задълженията да са еднородни, заместими и изискуеми. Възможно е да се извърши прихващане само тогава когато имаме съгласие на съответния държавен орган. Прихваща се до размера на по-малкото, като правните последици настъпват към момента, към който прихващането е било възможно, а не към момента, в който е направено изявлението за прихващане.

Опрощаване: Държавните органи не могат да опрощават, защото такъв способ при тях не е предвиден. Ако те опростят задължение към държавата или общината, то с това причиняват вреда. Възможност за опрощаване има при кооперациите, но само при кооперативна собственост, а не и при държавно или общинско вземане. Друга такава възможност има президентът, като опрости несъбираеми държавни вземания, които са само публични и частни държавни вземания, а не и битови вземания като такива за ток и парно.

Погасителна давност: Във ФП имаме два вида давност според началния им момент – едната е погасителната давност за имуществената отчетническа отговорност по ЗДФИ, която започва да тече от момента, в който вредата е била причинена, а ако този момент е неизвестен, от момента на откриването й. Независимо от спирането и прекъсването на давността, след изтичането на десет години отговорност не се търси. По отношение на публичните държавни вземания давността е уредена в ДОПК и тя също е петгодишна, но започва да тече от първи януари на следващата година, след тази, в която е трябвало да бъде платено. Също както и при другата давност, и тук има абсолютна десетгодишна давност. Тоест разликата с другата давност по чл .171 ДОПК не е в срока (пак е 5 – 10г.), а в началния момент на течене на давността.

Сливането: Наблюдава се при сливане на кредитор и длъжник в едно, т.е. по някакъв начин увредената организация се слива със своя длъжник. От гледна точка на ЮЛ нещата са лесни – при тях сливането води до погасяване на съответното задължение. Това обаче може да се случи и при сливане на ФЛ и ЮЛ – например при наследяване, ако длъжникът няма наследници или всички се откажат, то наследството отива при държавата и тя наследява чисто.


Бюджетно право: Като обективно право БП представлява съвкупност от правни норми, с които се регулират отношенията по повод съставянето и изпълнението на държавния бюджет. Това са втората група финансови правоотношения, които са свързани с преразпределението на националния доход. В този смисъл БП е подотрасъл на ФП. Освен че притежава белезите на финансовите правоотношения, при бюджетните има и специфики: 1. Те са организационни безобектни правоотношения, тъй като нямат за пряк обект паричните средства; 2. Те освен това са циклични, защото се повтарят ежегодно по един и същи начин между едни и същи субекти; 3. Те се развиват само между държавни органи. В субективен смисъл понятието БП се определя по същия начин, както субективно право. То принадлежи на държавен орган и затова се говори за бюджетни правомощия или компетентност. Има разлика между бюджета като финансов план и закона, с който се приема. Този закон има две части – фин. план и правни норми (ПЗР).

Нормативна уредба: 1. В КРБ (чл. 84, т. 2; чл. 106, чл. 117, чл. 141) се уреждат бюджетните правомощия на НС, МС, общините; 2. Органичен бюджетен закон – Закон за устройството на държавния бюджет. Той е постоянно действащ нормативен акт, уреждащ бюджетната процедура. На местно ниво това е Закон за общинските бюджети; 3. Ежегоден бюджетен закон – поначало бюджетът като финансов план може да бъде приет от НС със закон или с решение. При нас е прието ежегодният бюджет да се приема със закон; 4. Постановление, което МС приема в изпълнение на ежегодния бюджетен закон и в което се уточняват показателите по изпълнението на бюджета от НС (чл. 23 ЗУДБ); 5. Други закони – Закон за Сметната палата, ЗМСМА по отношение на общинските бюджети, Закон за бюджета на НЗОК, Закон за бюджета на държавното обществено осигуряване.

Обща х-ка: Понятието бюджет се гледа от три различни гледни точки: 1. В политически аспект това е политическият инструмент, който управляващите използват като финансова основа на управление. По този начин се очертават отделните политики, които ще имат приоритет при управлението. Ако не бъде приет бюджетът, това се счита за вот на недоверие към управлението; 2. От икономическа гледна точка бюджетът е централизиран паричен фонд. Националният доход се създава в материалната сфера и една част от него остава в стопанските субекти, които го създават. Това са децентрализираните финанси. Друга част от националния доход се изземва и се централизира в бюджета, за да обслужва непроизводствената сфера; 3. Юридически погледнато, бюджетът е план-прогноза, предвиждане в рамките на една година относно средствата, които ще се централизират и изразходват. По съдържание, като план-прогноза, разпоредбите на бюджета нямат нормативен характер, защото това са цифри за приходите и разходите, които могат да бъдат изпълнени, неизпълнени или преизпълнени, а правните норми се изпълняват. Освен това бюджетът не действа неограничено във времето, а в рамките на една финансова година. Няма юридическа отговорност за неизпълнение на показателите в бюджета. От друга страна се приема, че като акт на държавен орган бюджетът има задължителен характер и се обозначава като акт от категорията на общите ненормативни актове. Бюджетът е основният финансов план за държавата, защото с него се обвързват и други финансови планове – например местните бюджети, бюджетът на НЗОК, бюджетът на ДОО. Видът на бюджетната система зависи от устройството на държавата. При нас разграничаваме републикански бюджет, в рамките на който учрежденията и органите имат собствени бюджети, и бюджет на съдебната власт. На второ ниво са местните бюджети – чл. 141 КРБ, Закон за общинските бюджети Има общи и специални бюджети – в общите постъпват различни видове приходи за покриване на различни видове разходи, докато при специалните конкретни видове приходи се използват за конкретни видове разходи (това е известно като асигнираност на приходите и разходите). Затова общинските и държавните бюджети са общи, докато бюджетът на НЗОК (предвиден за приемане в чл. 29 от Закона за здравното осигуряване) или на Държавното Обществено Осигуряване (предвидене за приемане в чл. 19 от Кодекса за застраховането) са специални.

Правни институти в БП: 1. Бюджетното регулиране (чл. 42-44 ЗУДБ; чл. 34 и сл. ЗОбщБюдж) – случва се, когато по съответните бюджети има недостиг на приходите и е необходимо този недостиг да се компенсира, за да може бюджетът да се балансира. Обикновено това е случаят при общините, които имат собствени приходи под формата на местни данъци и такси, но са им необходими средства за покриване на разходите за собствени дейности или дейности, делегирани от държавата. Форми: а) Бюджетна субсидия – според ДР в ЗУДБ тя се отпуска безвъзмездно с общо или целево предназначение, като подобно е определението и в ДР в ЗОбщБюджети; б) Бюджетна субвенция – това е сума, предоставена също от държавния бюджет, но под определено условие; в) Преотстъпването на държавни приходи – при него част от данъците, които принципно постъпват в държавния бюджет, се предвижда със закон да постъпват в бюджета на съответната община; г) Преотстъпване на краткосрочни безлихвени заеми от държавния бюджет за общинските бюджети – възможни са при временен недостиг на парични средства, а краткосрочни значи да бъдат възстановени до края на годината; д) Възможно е и бюджетно регулиране между различните държавни органи, без да се нарушава балансът на държавния бюджет (чл. 33-35 ЗУДБ); 2. В БП се използва изразът „бюджетен кредит“ - това не е кредит по смисъла на банковото право, а означава сумата, гласувана в рамките на бюджета, което е основание за извършване на разход (юридически по-точно е „бюджетно финансиране”); 3. Бюджетна класификация – чл. 2 ЗУДБ казва, че приходите и разходите се групират по единна бюджетна класификация, която се утвърждава от министъра на финансите. Тя представлява нормативно установен ред за групиране на приходите и разходите по един бюджет, като се посочва видът на приходоизточника или разхода. И приходите, и разходите се разделят на групи, раздели, мероприятия и параграфи. Използва се както при изготвянето, таки и при изпълнението и отчитането на бюджета. Особеното в разходната част от юридическа гледна точка е, че бюджетната класификация има значение за законосъобразността на разхода, защото те са целево предназначени, а нецелевото разходване на средства се приравнява на незаконосъобразно разходване (разходи за стипендии не могат да отидат за заплати).

Бюджетен процес: 1. В широк смисъл под това понятие разбираме съвкупност от процесуални действия, които се извършват в определена последователност и са форма за реализиране на бюджетни правомощия на държавните органи. Доколкото в бюджетния процес участват различни държавни органи с различни правомощия, това е сложно производство, в което се издават различни юридически актове. Бюджетният процес се характеризира със стадийност, етапност, като нормативно установените етапи са съставяне, приемане, изпълнение и приемане на отчет за изпълнението на бюджета. Доколкото тези етапи са последователни, бюджетният процес се характеризира като динамичен фактически състав; 2. Бюджетният процес се схваща и като система от правоотношения, развиващи се само между държавни органи. Принципите за всички етапи са законосъобразност, целесъобразност, икономичност и публичност (чл. 10 ЗУДБ). Етапи: 1. Първият етап е изготвянето на проектобюджета, като основната дейност е концентрирана в министерството на финансите. Изготвянето на проектобюджета има икономически характер, доколкото става дума за икономически анализ и предвиждания въз основа на различни икономически показатели – БВП, цени, доходи, инфлация и т.н. Министърът на финансите изготвя бюджетна прогноза за следващите три години въз основа на посочените икономически показатели. Тази прогноза ежегодно се конкретизира в рамките на бюджета за съответната година и това дава макрорамката на бюджета. Оттук нататък изготвянето на проектобюджета върви по две линии – министерството на финансите изпраща бюджетни насоки на ведомствата на бюджетна издръжка, които в тази рамка изготвят собствените си проектобюджети. От друга страна, в министерството на финансите отделно се работи по изготвянето на проектобюджета. Обсъждането на двата проекта – на ведомствата и министерството, става в министерството на финансите във връзка със законосъобразността на приходите и разходите. При разногласие между ръководителите на ведомства и министъра на финансите споровете се решават от МС. Важна особеност е, че Сметната палата и ВСС представят своите проекти за включването им в проектобюджета, без МФ и МС да могат да влияят върху тях. НО: НС може да ги променя като част от законодателния процес. Бюджетната инициатива е на МС, а не на министъра на финансите, който само го докладва. МС трябва до 1.11 да внесе проектобюджета в НС, иначе е необходимо решение за по-късен срок. Тази процедура е решена в чл. 14-20 ЗУДБ; 2. Следва обсъждането на проекта в НС и неговото приемане – ежегодният бюджет се приема със закон, а всеки закон се приема на две четения. На първо четене министърът на финансите прави общ доклад за представяне на законопроекта. Водеща е Комисията по бюджет и финанси, но тъй като бюджетът рефлектира върху всички сфери, становищата на различните постоянни комисии се обобщават в бюджетната комисия. Особеност е, че Сметната палата не дава становище по проектобюджета. Вече приетият със закон бюджет придобива юридическа сила и подлежи на изпълнение. Преди обаче да се изпълнява бюджетът, са предвидени допълнителни предпоставки. В едномесечен срок от приемането правителството приема постановление за изпълнение, в което се конкретизират показателите на бюджета. Отделните министерства и ръководители на ведомства със самостоятелни бюджети въз основа на утвърдените им бюджетни кредити разпределят средствата по тримесечие и по пълна бюджетна класификация. Това разпределение се одобрява от министъра на финансите и едва тогава бюджетът става годен за изпълнение. Ако бюджетът не е приет до 1.01, приходите се събират в съотвествие с действащите закони, а разходите са в размери за съответния период на предходната година, освен ако не се реши друго (чл. 26 ЗУДБ); 3. Изпълнението на бюджета – според чл. 106 КРБ органът, натоварен с това правомощие, е МС. В БП ръководителите на ведомства на бюджетна издръжка се наричат разпоредители с бюджетни кредити, т.е. това са органите, които могат да се разпореждат с парични средства. Разграничаваме първостепенни (напр. министри) и второстепенни разпоредители (напр. ректор, директор на АДФИ) според структурата на съответните ведомства. Във връзка с изпълнението касов орган е БНБ чрез търговските банки. Изпълнението на бюджета се следи чрез БНБ и МФ. Министърът на финансите може да налага два вида принудителни административни мерки – чл. 38 ЗУДБ. Това са спиране на бюджетни субсидии и блокиране на сметки на бюджетни организации. Съставът на нарушението е незаконосъобразност при използването на бюджетни средства и нарушение на финансовата дисциплина. Текущ и последващ контрол се осъществява от Сметната палата. Режимът на банковата тайна не се отнася за бюджетните сметки и средства; 4. Отчитане на изпълнението на бюджета – изпълнението завършва на 31.12, като до този момент поетите за изплащане в рамките на бюджетната година задължения следва да се уредят от съответните разпоредители с бюджетни кредити. Процесът за изготвянето на отчета е същият, както при изготвянето на проектобюджета. Министрите изготвят своите отчети по пълна бюджетна класификация, които внасят в МФ. Изготвеният от МФ отчет се внася в МС, а той го внася в НС. Приемането на отчета трае до края на следващата бюджетна година. Тук вече Сметната палата представя доклад пред НС във връзка с отчета за изпълнение на държавния бюджет. (вж. РКС 2/2009 по к.д. 1/2009 г.; РКС 6/2001 по к.д. 17/2000 г.; РКС 2/2001 по к.д. 10/2000 г.; РКС 9/2000 по к.д. 6/2000 г.).

История на Сметната палата: Важността на бюджета за всяка една държава предопределя необходимостта от съществуването на специален орган, чрез който да се осъществява контрол върху тази дейност. В България Сметна палата е съществувала от 1880 до 1947 г., когато се приема тогавашната Конституция, след което функциите са иззети от Държавния финансов контрол. КРБ от 1991 г. предвиди съществуването на СП – чл. 91 КРБ. През 1991 г. ВНС прие ЗСП в последния си работен ден, тогавашният президент наложи вето върху закона и се поставиха два въпроса – може ли ОНС да се произнесе по върнат закон от ВНС и може ли изобщо НС да се произнесе по закон от предходно НС. 4 години по-късно се прие ЗСП заедно със състав на СП, а през 2001 г. се прие и сега действащият ЗСП.

Обща х-ка: СП е държавен орган, който упражнява властнически правомощия, издава властнически актове и притежава санкционни правомощия. СП се причислява към висшите държавни органи. Това следва от чл. 2-3 ЗСП. Предвидено е, че има самостоятелен бюджет и че е независима при осъществяване на своята дейност и се отчита пред НС. СП се отнася към висшите държавни органи, тъй като съществуването й е установено в КРБ, членовете й се избират от НС и контролира другите власти при изпълнението на бюджета. Тя е специализиран контролен орган, доколкото функциите й са да контролира изпълнението на бюджета от страна на други държавни органи. В България тя осъществява текущ и последващ контрол. НС може да възлага до пет проверки там, където то посочи. Контролът, който осъществява СП, е външноведомствен, защото тя заема самостоятелно място в системата на държавните органи, т.е. тя е външен орган за проверяваните обекти. СП осъществява контролните си правомощия чрез одит. Според § 1, т. 1 ДР на ЗСП това е проверка, която включва действията по събирането и анализирането на финансова и нефинансова информация за оценка на управлението на бюджетните и други публични средства и дейности и на отчетността в одитирания обект с цел подобряване. Обект на проверка/одитиран обект е организацията, лицето, програмата, дейността или функцията, които се издържат от бюджета или получават средства от него. Проверката обхваща и управлението на предоставеното имущество на бюджетните организации. Контролът е както за законосъобразност, така и за целесъобразност, или както се нарича, за ефективност и ефикасност. В чл. 5 ЗСП са описани обектите на контрол – от една страна, това са различните видове бюджети, вкл. извънбюджетни сметки, на второ място – управлението на държавните и общински дългове, а освен това постъпления от приватизации и концесии. Към бюджетните средства включваме и средства от фондове и програми на ЕС. СП има правомощието да дава становища за промени в закони и подзаконови нормативни актове с цел подобряване управлението на бюджетни средства. СП е колективен орган и се състои от председател и 10 членове. Мандатът е 9 години и председателят не може да се преизбира. Важно е ограничението, че членове не могат да бъдат лица, които три години преди избора са били членове на правителството или ръководители на други централни ведомства. СП създава отделения и териториални поделения със сектори към тях. Отделенията се ръководят от членовете на СП. Конкретната проверовъчна дейност се осъществява от одитори – така органи на СП са председателят, членовете като ръководители на отделение, директорите на териториални поделения, ръководителите на сектори и одиторите. При упражняване на контролните си правомощия органите на СП могат да събират доказателства, а длъжностните лица от одитираните обекти са длъжни да им оказват съдействие. Неоказването на съдействие е основание за административнонаказателна отговорност – чл. 31 ал. 2 във вр. с чл. 53 ЗСП.

Видове одити: 1. Разграничаваме финансов одит, който включва одит на финансовото управление и одит на финансовите отчети. Определенията за тези понятия са дадени в § 1, т. 3-5 ДР на ЗСП; 2. Друг вид одит е одит на изпълнението, който е насочен към преценяване на целесъобразността на управлението на одитирания обект. Тези одити се извършват въз основа на приети и обнародвани от СП стандарти. Приема се и годишна програма за одитна дейност. Одитите се възлагат със заповед на председателя на СП и преминават през следните етапи: а) Планиране на одитната задача – проучва се одитираният обект и се създава програма за изпълнение на проверката; б) Изпълнение на одитната задача – състои се от събиране на доказателства и изграждане на констатации и оценки; в) Докладване – изготвя се одитен доклад или одитно становище, които се връчват на проверяваните лица. Одитно становище се издава при одит на финансовите отчети; г) Контрол за изпълнение на препоръките – в тази връзка е чл. 53, ал. 1 във вр. с чл. 51, ал. 2 ЗСП. По докладите заинтересованите лица дават писмени становища, а въз основа на становищата и констатациите в докладите ръководителят на одита изготвя писмено заключение. Докладът и заключението се внасят в СП и се приемат с решение, което е окончателно. Ако се установят действия за незаконосъобразно боравене с бюджетни средства или увреждане на имущество, се уведомява министърът на финансите или друг компетентен орган за предприемане на мерки за спиране на действията, т.е. СП, за разлика от Агенция „ДФИ“ не реализира сама отговорността, а сигнализира други органи за това. Друга мярка за въздействие е препоръки за подобряване на управлението на бюджетни и други средства, като тези препоръки могат да се изпратят и на по-горестоящи органи. За изпълнението на тези препоръки съответният ръководител предприема мерки за изпълнение и уведомява в определен срок СП. Ако не изпълни, се уведомяват по-горестоящите органи. При данни за престъпление материалите се изпращат на прокуратурата. Съществува задължението СП да информира обществеността за резултатите от извършените одити, т.е. СП има предимно сезиращи функции във връзка с установеното от нея незаконосъобразно или нецелесъобразно боравене с бюджетни средства. За своята дейност СП се отчита пред НС. Актовете на СП не се обжалват, освен ако изрично не е предвидено това да се извърши по общия ред на ЗАНН. Само актовете, реализиращи админ.-наказателна отговорност (за неоказване на съдействие и за неизпълнение на мерки), се обжалват по общия ред на АПК. Другите актове – доклади, становища и т.н., не се обжалват.

Обща х-ка на данъците: Те са основната част от бюджетните приходи. Освен от данъци в бюджета постъпват и приходи със санкционен характер (глоби и конфискации), приходи от ГП произход, но 90-95 % от приходите се формират от данъци. Затова изготвянето на проектобюджета се прави най-вече въз основа на прогнозите за приходи от данъци като планирани и редовни бюджетни приходи. Именно въз основа на данъците става преразпределението на националния доход от производствената в непроизводствената сфера. Затова и данъците са символ на държавата, като говорим за данъчен или фискален суверенитет на държавата.

Юридически белези на данъците: 1. Това е субективно публично право на държавата да получи определена парична сума. В основата на това право стои данъчният или фискален суверенитет. На това право съответства конституционно установеното задължение на гражданите да плащат данъци – чл. 60 КРБ. Носител на субективното право е държавата, но тя може да преотстъпи това право на общините и тогава говорим за местни данъци; 2. Данъците са законоустановени – това следва от принципа на законоустановеност в чл. 60 КРБ, като законът урежда не само основанията и размера на данъка, а всички елементи, които го характеризират – субекти, обекти, облекчения, утежнения, срокове и т.н.; 3. С последните изменения на КРБ данъчната уредба е децентрализрана (чл. 84, т. 3 във вр. с чл. 141 КРБ), като се дава възможност на общините да определят конкретния размер на местните данъци, но само размера, в граници, установени от НС; 4. Данъците са невъзвръщаеми вземания – държавата не поема задължението на данъчно задълженото лице да върне сумата при определени условия. В икономически аспект говорим за косвена възвръщаемост чрез използването на обществените фондове (образование, здравеопазване и т.н.); 5. Данъците са безвъзмездни, т.е. липсва насрещна престация от страна на държавата по повод плащането на данъка. Това е разликата между данъка и таксата; 6. Данъците се установяват по общ начин за всички данъчно задължени лица по силата на закона. Данъчното задължение възниква ex lege, когато се проявят предпоставките в нормативния акт, а не въз основа на издаден данъчен акт (като ИАА). Затова последните актове имат декларативно действие; 7. Данъците се определят едностранно от държавата – в качеството си на властнически орган тя упражнява държавния суверенитет, установява данъците, без да договаря с платците; 8. Данъците са непрехвърляеми. За разлика от граждански задължения, които могат да се прехвърлят на трето лице и това задължение да обвърже кредитора, при данъците това е невъзможно. Подобни прехвърляния са относително недействителни спрямо държавата, но това не е пречка всяко трето лице да плати чужд данък при условията на доброволност. Възможно е като парично задължение данъкът да бъде платен на части, ако това е предвидено в закона или е допуснато разсрочване или отсрочване; 9. Изпълнението на данъчното задължение е скрепено с държавна принуда.

Видове данъци: 1. Най-популярното деление е на преки и косвени. Критерият е дали връзката между държавата и платеца е пряка или опосредена чрез друго лице. В данъчното право се използват две понятия – субект на облагане (лицето, което понася данъчната тежест) и данъчно задължено лице (по-широко понятие, обхваща всяко лице, на което данъчният закон възлага задължение). Преки данъци са данък върху доходите на ФЛ, корпоративният данък, данък върху печалбата, данък върху недвижимите имоти, данък върху наследството, докато косвени са ДДС и акцизите; 2. С оглед начина на определяне на размера им има данъци с абсолютен размер (някои видове акцизи), пропорционални (всички останали данъци в РБ) и прогресивни; 3. С оглед обекта на облагане разграничаваме подоходни и имуществени. КРБ в чл. 60 изключва личните данъци, свързани с обществения статус на лицето (пример от миналото – ергенски данък); 4. С оглед на това в кой бюджет постъпват съществуват републикански и местни; 5. С оглед лицата, които ги плащат, има данък от ФЛ и от ЮЛ. Държавата въз основа на фискалния си суверенитет може да провежда фискална политика, както пожелае. След приемането на България в ЕС в областта на косвените данъци се налага хармонизацията им, доколкото те пряко влияят на стопанския обмен и свободното движение на стоки. При преките данъци хармонизацията по-скоро е свързана със свободното движение на капитали.

Основни въпроси на данъчната политика: 1. Колко данъци трябва да има в държавата? Преобладава мнението, че по-високият брой данъци дава възможност за достатъчна диференциация при обхващане на широк кръг лица; 2. На кои данъци да се даде приоритет – преките или косвените? Приоритет се дава на косвените, доколкото те са свързани с потребление; 3. Каква част данъците да отнемат от брутния доход на лицата? 4. Дали да има данъчно облекчение – смята се, че облекченията водят до неравнопоставеност и възможност за заобикаляне на данъчния закон, но според КС чрез данъчните облекчения се цели осигуряване на желаната равнопоставеност.

Приходна администрация: Структурата й е уредена в ЗНАП. НАП е ЮЛ, като негови органи са управителният съвет, изпълнителният директор, териториалните директори, директорите на Дирекции „Обжалване и управление на изпълнението“ и органите по приходите като инспектори и експерти. Митническите органи имат правомощия на органи по приходите във връзка със събирането на акцизите. Органите на общинската администрация също имат правомощия на органи по приходите във връзка с установяването и събирането на местните данъци. Всички органи по приходите действат при условията на обвързана компетентност. Техните актове са декларативни и не пораждат данъчните задължения, които възникват по силата на закона. В изпълнение на правомощията си те издават властнически актове от различен характер – констативни (например ревизионни доклади и актове за установяване на нарушения), декларативни (например ревизионни актове и други актове за установяване на данъчни задължения) и конститутивни (например заповеди за възлагане на ревизии, за разсрочване и отсрочване на задължения) и актове със санкционни последствия: нак. постановления.

Обща х-ка на таксите: Таксите са държавни публични вземания от категорията на държавните финансови вземания и също формулират приходи в бюджета. Те наподобяват данъците, защото много от юридическите белези на данъците се отнасят и за тях, но не са същински данъци. Правното основание за заплащане на таксите е извършването на дадена услуга от държавен или общински орган, при това използването на услугата може да е доброволно или задължително (за издаване на лична карта например). Таксите са финансово плащане, доколкото чрез тях също се постига известно преразпределение на доходите на населението. Методът на правно регулиране е властническият, защото след като услугата се ползва, ползвателят е длъжен да внесе таксата в определения срок и размер. Въпреки че има насрещна престация под формата на услуга, таксата се различава от ГП плащания. Причината е, че липсва еквивалентност в икономически смисъл между стойността на насрещните престации. Подобно на данъците, и таксите се определят едностранно от държавата. Нормативната уредба се извлича от чл. 60 КРБ, където е предвидено, че гражданите са длъжни да плащат такси, установени със закон, според техните доходи и имущество. Принципът е, че основанията за събиране на такси се определят със закон, а конкретният размер на таксите се определя с тарифи по предложение на съответните ведомства, одобрени от МС. Също така е спорна и втората част на чл. 60, ал. 1 КРБ, тъй като не всички такси са съобразени с доходите и имуществото на лицата, а по-скоро с цената на предоставените услуги. Другите два основни източника са ЗДТ и ЗМДТ. Първият урежда режима на държавните такси, които постъпват в републиканския бюджет, по повод услугите, които се дават от централизирани органи – Министерство на правосъдието, МВР, съдилища и др. Самите тарифи, с които се определя размерът на държавните такси, не са нормативни актове, а по-скоро добавка към закона, който определя субекта и основанието за плащане на таксата. По принцип плащането на таксата трябва да следва услугата от гледна точка на времето, но в повечето случаи заплащането на таксата е основание за извършване на услугата.

Видове такси: 1. Разграничаваме държавни и местни такси според органа, който дава услугата; 2. От гледна точка на предметното съдържание разграничаваме такси за комунално-битови услуги, за издаване на документ или акт, за сключване на сделки; 3. Има такси в абсолютен размер („прости”) и пропорционални такси според начина на определяне; 4. Според начина на плащане разграничаваме такси, плащани в брой, и такси, плащани чрез таксови марки. При плащането в таксови марки моментът на плащането е, когато марката бъде унищожена (когато се постави щемпел върху нея).

Особености на държавните такси: Чл. 4 ЗДТ урежда основанията за заплащане на държавни такси. Нормалният законодателен подход е да се допълва чл. 4 ЗДТ. На практика обаче в множество закони се съдържат основания за заплащане на такси. В чл. 5 ЗДТ са уредени освобождаванията. Разграничаваме следните критерии за освобождаване: а) ведомства на бюджетна издръжка; б) лица със специално качество – дипломати, хора с увреждания и т.н.; в) упражняване на основни права – молби до НС, МС, трудови спорове, искове за издръжки. В чл. 6 ЗДТ е предвидено, че съответните длъжностни лица, при несъбирането на таксите се задължават да платят същите и се наказват с глоба до троен размер (отговорност за чужд финансов дълг). В чл. 4 ЗДТ се уреждат основанията за събиране на такси от съдилищата и службите по вписванията. Въз основа на този текст е приета Тарифа 1 към ЗДТ за таксите, които се събират от съдилищата, прокуратурата, следствените служби, Министерство на правосъдието и Агенцията по вписванията (извършването на едно действие се предпоставя от заплащането на държавна такса).

Източници на митническото право: Намира се в два основни НА – Закона за митниците и Правилника за неговото прилагане. Откакто България е членка на ЕС, действат още около (дори над) 200 регламента – 3 са най-важните: 2913/1992 г., с който е приет Митническият кодекс на ЕО; 2454/1993 г., който съдържа правилата за прилагане на Митническия кодекс на ЕО, и 450/2008 г., с който е приет модернизираният митнически кодекс на ЕО. До 2013 г. ще се прилагат паралелно тези три регламента, а след това ще остане в действие само последният (той влиза в сила в периода от 24.06.2008 до 2013, защото изисква приемането на правила за неговото прилагане). Към източниците на митническото право могат да бъдат добавени редица международни конвенции – Международната конвенция за опростяване на митническите формалности; Международната конвенция за хармонизиране на граничния контрол и др. От подзаконовите актове по-важни са Наредба 5/2006 г. за деклариране пред митническите органи по електронен път; Наредба 11/1999 г. за условията и реда за разпореждане на митниците с изоставени стоки и др.

Съотношение с други публични вземания: 1. За разлика от таксите, митата имат безвъзмезден характер; 2. За разлика от косвените данъци, митата целят не само да осигурят постъпления в държавния бюджет, но и да осигурят защита на местните производители от вноса на конкурентни стоки; В действащия Закон за митниците и Регламент 2913 е употребено понятието митни сборове. То е изградено от 2 елемента: 3. Митните сборове се състоят от мита, които се заплащат при внасянето на определени стоки, и от такси с равностоен ефект, които също се заплащат. В европейските регламенти (Регламент 450) обаче не се използва понятието митни сборове, а само мита. Това означава, че таксите с равностоен ефект вече са изключени от съдържанието на понятието митни сборове. Т.е. понятието еволюира; 4. Данъците, особено косвените, са най-близо до митата, защото установяването им се извършва едностранно от държавата. Това обаче не е особено актуално, тъй като установяването вече се извършва по един общ начин за всички държави в ЕС, спрямо които действа единна митническа тарифа (която, както знаете, не се и е забранено да се дерогира от едностранно определени от държавата мита).

Видове митнически закони: закони в държави извън ЕС – 2 групи 1. Някои митнически закони имат административен характер – организ. и контролни правоотношения при тях се съдържат предимно устройствени правни норми, регулиращи структурата и организацията на митническата администрация, админ.-наказателни разпоредби. Същинските митн. правоотношения са преотстъпени за правно регулиране от подз. НА. Всички елементи на митническите правоотношения, нуждаещи се от уреждане, са оставени на волята на изпълнителната власт. Така е и у нас заради членството в ЕС – българският Закон за митниците съдържа правна уредба, касаеща само организ. + контролни правоотношения. По всички въпроси относно същинските митнчески правоотношения се прилага законодателството на ЕС; 2. Други митнически закони са с финансов характер, като при тях на конституционно равнище е поставен знак на равенство между мита и косвени данъци -митата се разглеждат като вид косвени данъци. В такива държави със закон се уреждат не само организационните, но и същинските митнически правоотношения. С акт с ранг на закон се приема митническа тарифа.

Особености: 1. Митата имат винаги паричен характер; 2. Не е от значение кой плаща митото, тъй като то не се дължи с оглед личността на длъжника; 3. Задължението за плащане на мита е делимо, като плащането на части е възможно в два случая – ако е изрично предвидено в закон или при условията на разсрочено плащане. Първата възможност при нас липсва. След влизането на Бъргария в ЕС митата, заплатени като мита за допускане на стоки в свободно обращение на територията на ЕО, се отразяват в нац. бюджет като задължения към бюджета на ЕС; 4. Държавата не дължи насрещна престация на плащането на мито. Подобно на данъците митата са невъзвръщаеми; 5. Митата са пропорционални държавни вземания, което означава, че митническата ставка е фиксирана. Размерът й не се поставя в зависимост от стойността на стоката.

Функции: 1. Фискална – тя доближава митата до косвените данъци. Изразява се в това, че чрез митата се осигуряват периодични постъпления в държавния бюджет, особено когато в приемащата държава не се произвеждат стоки от вида на внасяната; 2. Защитна – насочена е към предпазване на вътрешния производител от конкурентната цена на стоки чрез: 1.ограничение на такъв внос и 2.изравняване на стойността на тези стоки със стойността на произвежданите вътре в самата държава.

Видове мита: 1. Според това дали заплащането се извършва при внасяне/изнасяне на стоки или при преминаване на стока през дадена държава, те биват вносни, износни и транзитни (последните все повече се ограничават, особено покрай евроинтеграционните процеси)

Вносните мита: заплащат се в случаите, когато митническият режим, под който е поставена дадена стока, изисква заплащането на такива мита. Режимите са два: 1. допускане на стоки за свободно обращение на територията на ЕО; 2. поставяне на стоки под режим временен внос с частично заплащане с освобождаване от част от митните сборове. Какво става със стоката след преминаването й през пункт? Стоката се представя на митническите органи. С митнически манифест по старата нормативна уредба (2913) се индивидуализира стоката, съставя се протокол и се иска тя да получи митническо направление. Митническият манифест вече е заменен от обобщена митническа декларация (450), която е сходна по своето съдържание. Митническото направление по 2913 е било свързано с транзитиране на стоката, докато по 450 се иска поставяне под митнически режим – 1. допускане в свободно обращение, като е било възможно; 2. временен внос с частично заплащане (особен юридически режим). Митническото направление като понятие вече не съществува в обновения Митнически кодекс – там се говори само за митнически режим, като има три основни групи: 1. допускане до свободно обращение; 2. специфични митнически режими; 3. износ. Всички режими от старата митническа уредба без допускането и износа са включени в специфичните митнически режими. При новата уредба: подава се обобщена митническа декларация, след което стоката се проверява документално, физически и се съставя протокол. Следва установяване дали декларираният размер на митата съответства на този, който биха определили митн. органи. След заплащане на пълния размер на митата властите издават разрешение за вдигане на стоката – т.е. тя може да бъде разпространявана свободно на пазара. Възможно е и обезпечаване на стойността на всички мита за вдигане на стоката, ако съответно митата не са платени и органите не разрешават вдигането на стоките.

Износни мита: Те се заплащат при износ на стоки от територията на държавата, в която са произведени. Имат предимно фискална функция и се заплащат в редки случаи, като два са основните: 1. когато има квотно ограничение за износ на определени стоки (недостиг на производството на такава стока на Вътрешния пазар) или 2. когато производството на дадена стока е субсидирано от държавата, за да се запази нейната по-ниска стойност. Във втория случай размерът на митата е толкова голям, колкото е и субсидията. При квотното ограничение стоките до размера на квотата се изнасят безмитно и след надхвърлянето се обмитяват.
Транзитни мита: След присъединяването ни към ЕС в България такива мита не съществуват. Заплащат се за преминаване на дадена стока през съответната държава. Световната търговска организация се бори за пълното отпадане на такива мита, за да може да се осигури свободно движение на стоки.

2. Според това дали се определят като процент от митническата облагаема стойност или от други критерии, митата биват: адвалорни и специфични – такива, които се определят спрямо теглото на стоката, обема на алкохолното съдържание и т.н. При първите връзката между колебанията на цените и митата е твърде голяма (тоест постъпленията в д. бюджет намаляват), но при вторите стойността на митото не се определя според стойността на стоката (предназначени са за стоки, които често си променят цената); комбинирани мита (адвалорни и специфични – х лв. + у лв. за всеки започнат килограм), които се прилагат обикновено.

3. Според това кой определя митата, те биват независими и договорни. Независимите биват въвеждани самостоятелно във всяка една държава, докато договорните са резултат от постигането на международни договорености във връзка с облагането. Тези мита биват: общи (когато е договорена обща митническа ставка за внос); преференциални (за внос на същия вид стоки м/у договарящи държави се определя по-нисък размер на митата); нулеви (облагаеми са, но размерът на ставката е нулева).

4. Според това защо се въвеждат, те биват изравнителни, антидъмпингови и ответни. Изравнителните мита се прилагат тогава, когато се цели защита на вътрешния производител от субсидиран внос на стоки. Антидъмпинговите могат да бъдат въведени спрямо дъмпингов внос на стоки, т.е. когато самият производител поддържа по-ниска цена от действителната в приемащата държава, като така цели да увреди вътрешния производител. Тези два вида мита се въвеждат принципно за определен период от време като защитна реакция. Към настоящия момент в ЕС има антидъмпингови мита за стоки, внесени от Китай (Регламент 918). Ответните мита се въвеждат от дадена държава като отговор на дискриминационна митническа политика, водена от друга държава.
Според Р 2913 в „митни сборове” се включва и таксите с равностоен ефект. Тези такси са такива, при които размерът им е в такава степен завишен, че в стойността им е включено и облагане с мито. Например – на митнически органи се заплаща такса за обслужане на вноса. Ако таксата е около 50 лв., а пълният размер е 150 лв., в рамките на разликата от 100 лв. е митото. Целта на СТО е намаляване на такива такси до приблизителната стойност на оказаната услуга.

Пресмятане на мита: Митата у нас представляват: договорената стойност на стоката и след като те се добавят към митническата облагаема стойност на стоките (получава се сбор, който е основа за определянето на разл. косвени данъци), се определя размерът на специфичните косвени данъци като акциза. Стойността на акциза се събира с горните две (получения сбор от дог. стойност и митническата облагаема стойност) и върху получената обща сума се пресмята полученият общ косвен данък – ДДС.

Митническа политика: Свързана е с това какви мита се прилагат, размера на митническите ставки, както и каква част да бъдат митата от приходите в съответните бюджети. Тенденцията е към намаляване до пълно отпадане на митата – това бива провокирано от държавите членки към СТО (ДЧ са поставили цел на СТО) и причината е създаването на общ пазар. Стоките да се разпространяват навсякъде без оскъпяване с мита, независимо от това къде са произведени.
Трябва да се спомене Общото споразумение за митата и търговията от 1994г. –ДЧ са обвързани от него. Всяка една държава е отстъпила от своя личен суверенитет, за да могат да бъдат постигнати целите на Общ. спораз. за митата и търговията. Митническата политика на България е част от митническата политика, която следват повече от 140 ДЧ на СТО.

Митническо представителство: Всяко лице може да бъде представлявано пред митническите органи за извършване на митническите процедури. Това представителство може да бъде пряко и косвено, еднократно или осъществявано по занятие. Лицата, които осъществяват митническо представителство еднократно, вършат това въз основа на писмено нотариално заверено пълномощно. Митническата администрация е длъжна да води регистър, където се съхранява копие от това пълномощно. Всеки пълномощник е длъжен да укаже качеството, в което действа, както и като какъв представител действа (пряк или косвен). Представителите по занятие се наричат митнически агенти, а разрешението за извършване на представителство се издава от Мин-ра на Фин, като то бива одобрено от нарочно създадена комисия, която след решение или предлага да бъде дадено, или отказва. В митническата администрация има специален регистър на митническите агенти, който е публичен. При прякото представителство задълженията се носят от представлявания, докато при косвеното представителство по силата на закона възниква солидарна отговорност между представител и представляван за размера на държавното вземане. При настъпила промяна всяко лице е длъжно да я заяви.

Митническа администрация: Тя е централизирана административна структура, организирана в Агенция „Митници” към МинФин. Тя е ЮЛ на бюджетна издръжка със седалище гр. София. Тя е организирана в централно митническо управление и регионални митнически дирекции. Общата и специализираната администрация на ЦМУ е структурирана в дирекции. Всяка една регионална митническа дирекция се състои от регионално митническо управление и митница. Общата и специализираната администрация е структурирана в отдели. Всяка една митница се състои от териториално митническо управление и митнически бюра и/или митнически пунктове. ЦМУ организира, ръководи, контролира и отчита дейността на митническата администрация на територията на цялата страна. Агенция „Митници” се ръководи и представлява от директор, който се назначава и освобождава от министъра на финансите, съгласувано с министър-председателя. Към агенцията съществува инспекторат, който е пряко подчинен на директора й и упражнява контрол върху дейността й.

Възникване, обезпечаване и погасяване на митническото задължение: Митническото задължение (§ 1 т. 7 от ДР на ЗМ) бива вносно (да заплати вносни митни сборове) и износно (износни митни сборове). Има две групи ЮФ, довеждащи до вносни митнически задължения: 1. правомерни ЮФ – при тях стоката е декларирана с цел да бъде допусната в режим за свободно обращение или временен внос с частично заплащане на мита (частично освобождаване от вносни митни сборове); 2. неправомерни ЮФ – всички останали действия, при което се цели внасянето на стока (напр. неправомерно въвеждане на стока на територията на ЕО, отклоняване на стоката от митнически надзор, неспазване на някое от изискванията на митн. режим, под който е поставена стоката). При износните митнически задължения ЮФ отново са правомерни и неправомерни. Моментът на възникване на митническо задължение при правомерен ЮФ е подаването на декларация, с която е изявено желанието за поставянето на стоката под митнически режим, при който трябва да се платят мита. При неправомерен ЮФ-действие това е моментът на осъществяването на този факт. В ЕС се приема моментът на осъщ. на ЮФ, защото с това се свързва мястото на възникване на митн. задължение, което е от значение за това коя администрация ще бъде компетентна да обслужи внасянето на стоката. Място на възникване на митническото задължение се намира там, където са извършени действия за неговото пораждане, а ако то не може да бъде установено, то е мястото, на което се дължат мита.

Обезпечаване: Възниква най-вече, когато не е платен пълният размер на задължението и когато законът изисква задължително учредяване на такова обезпечение. То може да бъде учредено като депозит в пари под формата на банкова гаранция или залог на ДЦК. Допустими са четири валути за обезпечението – левове, евро, долари и швейцарски франкове. Митническите органи трябва да приемат обезпечението. Отказът да бъде прието се извършва с решение, което представлява ИАА и се обжалва по реда на АПК. Обезпечението може да бъде учредено за всеки отделен внос или да бъде учредено общо обезпечение, което да покрива няколко последователни вноса. Общото обезпечение е такава сума пари, която във всеки един момент трябва да осигури заплащането на публ. държавни вземания. При липса на учредено обезпечение могат да се налагат обезпечителни мерки – запор, възбрана. Вдигането на обезпечението се извършва при пълното му доброволно заплащане или при опрощаване на задължението. Опрощаването в митническото право се различава от опрощаването на несъбираеми държавни вземания. Митническото опрощаване е свързано с отпадането на обстоятелствата, поради които е възникнало митническото задължение. В специален регистър, воден служебно от митническите органи, се взима под отчет (отбелязва се размерът) всяко възникнало митническо задължение. Длъжникът трябва да бъде уведомен за отчетеното задължение, като то се смята за извършено, когато митническите органи разрешат вдигане на стоката. Срокът за погасяване на задължението е 5 години, като той започва да тече от първи януари на годината, след онази, в която трябва да бъде изпълнено.

Възстановяване на мита: Извършва се в случаите, когато митата са били надвнесени или когато ЮФ, пораждащ задължението, е отпаднал. И в двата случая митническите органи преценяват обстоятелствата и се произнасят с мотивирано решение в писмена форма, което подлежи на обжалване по общия ред на АПК.

Актове на митническите органи: В изпълнение на своите задължения митническите органи издават решения, постановления за принудително събиране на публични държавни вземания и наказателни постановления, когато се налагат административни наказания. С постановление се налагат обезпечителни мерки. 1. С решение органите се произнасят по всички въпроси, възникнали пред тях и свързани с издаването на индивидуален акт – например при промяна на тарифно класиране, промяна на митническите облагаеми ... . Тези решения също са ИАА и се обжалват по реда на АПК; 2. Постановленията за принудително събиране на публични държавни вземания се издават от началника на митницата, в чийто район е възникнало и не е било платено в срок митническото задължение. Тези постановления са също ИАА, но за разлика от решенията, контролът за тяхната законосъобразност се извършва по различен ред. Подлежат на административно обжалване пред съответния регионален митнически директор. Това е органът, осъществяващ контрол за законосъобразност. Той следва да се произнесе в 30-дневен срок, считано от датата, на която жалбата е постъпила в регионалната митническа дирекция. Обжалването се извършва чрез началника на митницата, който е издал постановлението. Обжалването по административен ред е абсолютна положителна процесуална предпоставка, за да се стигне до съдебно обжалване. Правомощията на регионалния митнически директор се изразяват в това, че той може да отмени изцяло или отчасти обжалваното постановление или да отхвърли жалбата. Регионалният митнически директор няма право да изменя постановлението за принудително събиране на публични държавни вземания. Обжалването на постановлението по административен ред не спира неговото изпълнение, т.е. дори и да е обжалван ИАА, може да се пристъпи към принудително изпълнение. Спирането на изпълнението е възможно в случаите, когато е представено обезпечение в пари – например банкова гаранция или ДЦК. Регионалният митнически директор се произнася с решение, което обаче не подлежи на съдебен контрол. На съдебен контрол подлежи единствено постановлението, като обжалването е в цялост, ако жалбата е била отхвърлена изцяло, и частично, ако жалбата е била уважена частично. Постановлението се обжалва по съдебен ред по реда на ДОПК, компетентен е съответният административен съд. Неговото решение се обжалва по общия ред на АПК пред ВАС.

Митнически нарушения: Митническите нарушения са вид административни нарушения, при които степента на обществена опасност е ниска и не се предполага носенето на наказателна отговорност. Установяването на нарушението, издаването на наказателно постановление и обжалването са по реда на ЗАНН. Административнонаказателноотговорни лица са извършителите, подбудителите, укривателите и помагачите.

Митнически наказания: Съществуват три вида митническо наказание – глоба, временно лишаване от право да се внасят или изнасят стоки (то е за срок от 6 месеца до една година и се налага само на ЮЛ и ЕТ) и имуществена санкция в размер на 200 процента от митническата стойност на стоката. Нак. постановление се издава от директора на Агенцията или опред. от него длъжн. лице. Стоките обект на митнически нарушения се отнемат в полза на държавата, а ако са допуснати в свободно обращение, се присъжда тяхната равностойност. Може да бъде сключено споразумение между митническите органи и извършителя на нарушението, като в този случай налаганата санкция не може да бъде по-малка от 50 % от митническата облагаема стойност на стоките. Споразумението трябва да бъде одобрено от директора на митницата или оправомощено от него лице. След като бъде одобрено с издаването на решение, това решение се изпраща на прокурора в седемдневен срок и прокурорът преценява неговата законосъобразност. Прокурор, който е установил незаконосъобразност, може да подаде протест по реда на АПК. Ако съдът отмени решението, с кеото е одобрено споразумението, се издава наказателно постановление по общия ред. Отделни състави на митнически нарушения са в закона, като най-разпространените са деклариране на митническа облагаема стойност, по-ниска от действителната; контрабанда и др.

Правен режим на банковото право: Понятието банково право се употребява само в обективен смисъл, т.е. като съвкупност от правни норми, които уреждат определен кръг обществени отношения. Поставя се въпросът дали банковото право е самостоятелен правен отрасъл (дали има собствен предмет и метод на правно регулиране). Смята се, че банковото право не е самостоятелен правен отрасъл, а е с комплексен характер, т.е. съдържа в себе си публичноправна материя и материя с частноправен характер. Публичноправната материя се съдържа основно във 2 водещи закона – Закон за БНБ и Закон за кредитните институции. Тя е част от ФП (публичноправната материята на банковото). Методът е властнически и включва дейността на централната банка, банковия надзор, даването и отнемането на лицензи, санкционните правомощия на централната банка, издаваните от нея индивидуални административни актове. Банковото право има частноправен характер, защото в основата на банковата дейност стоят банковите сделки, които са вид търговски сделки и при тях методът на правно регулиране е този на равнопоставеност. Тази част на банковото право спада към търговското право. Понятието „банка” е известно още от Древността. В Древен Рим търговци сарафи са изнасяли монети за размяна на маси, които са се наричали банки. Необходимостта от съществуването на банките в съвременния им вид се обуславя от няколко неща: 1. Функцията на парите като всеобщ еквивалент на стойността – парите стоят в основата на размяната като измерител на стойността. Следователно, необходимо е да има институция, която да ги създава (обикновено това са централните банки); 2. Необходимо е да съществуват институции, в които да се съхраняват и натрупват пари. Банките участват косвено в стопанския живот, като стимулират стопанската дейност чрез кредитиране. В повечето случаи стопанската дейност започва и се развива именно въз основа на кредитите от банките; 3. Банките извършват и множество услуги, чрез които се улеснява търговският обмен. Например различни видове разплащания или пък издават банкови гаранции, за да се осигури плащането от длъжници. Банките са тези институции в държавата, които изграждат, поддържат и контролират капиталовия, паричен и валутен пазар на всяка държава. Те са в основата на пазарната икономика. За поява на банкова дейност може да се говори от момента, в който едно лице привлича чужди средства и отдава същите като кредит на трето лице. Става дума за възможността този, който съхранява чужди парични средства, да ги използва, да ги отдава на трети лица, без да получава възнаграждание за съхраняването на чуждите парични средства, а обратно – да заплаща лихви, защото използва чуждите пари. Смята се, че ако едно лице дава собствени средства на кредит, става дума за лихварство, а не за банкова дейност. Така че за да съществува банката, трябва да са налице и двете дейности – влогонабирането (водеща дейност) и кредитирането. Това са икономически понятия, на които съответстват правни форми: договори за влог и договор за кредит. Първата емисионна банка като държавна институция с изключителна компетентност е английската (около 1694 г.). В България през 1864 г. в Русе от Митхат паша е създадена своеобразна банка като взаимноспомагателна каса. През 1879 г. се създава БНБ. До 1947 г. се създават и работят множество банки, като някои от тях се национализират и през 1947г. се установява монопол върху банковото дело, което се осъществява само от държавни банки. Действащата Конституция урежда либерализма и за осъществяване на банкова дейност. В основата на банковата дейност стои т. нар. неправилен банков влог. Той е неправилен, защото има различия с обикновения влог: при обикновения се дава индивидуализирана вещ и се връща същата. Влогодателят остава собственик на вещта и погиването е за сметка на собственика. Влогоприемателят полага грижи на добър стопанин за съхраняване на вещта и му се плаща за това от влагодателя. При банковия влог се дават заместими вещи – пари, а не индивидуализирани. Влогоприемателят не е длъжен да върне същите банкноти, а техния номинал. Банката става собственик на парите, а влогодателят губи това си качество, като се трансформира в кредитор и има вземане по отношение на банката. След като тя е собственик на парите, значи може да се разпорежда с тях, като отдава същите пари като кредит на трето лице. Влогодателят трябва да получи нещо за това, че се използват средствата му и това става под формата на лихви. Те идват от получените лихви по кредити, които винаги са по-високи.

Нормативни база: Освен двата основни закона – Закон за БНБ и Закон за кредитните институции, има и други законови актове, които пряко уреждат банковата дейност, като Закон за гарантиране на влоговете в банките, Закон за банковата несъстоятелност, Закон за потребителския кредит, Закон за паричните преводи, електронните платежни инструменти и платежни системи и др. Банковите сделки са уредени в Търговския закон. Съотношението е следното: Законът за кредитните институции е специален спрямо Търговския закон, но е общ спрямо останалите банкови закони. Спецификата в нормативната уредба на банковата дейност е, че тя съдържа множество подзаконови нормативни актове, приемани от управителния съвет на БНБ (над 30 наредби). Тази детайлна правна уредба се налага от рисковия характер на банковата дейност и необходимостта от защита на вложителите. От юридическа гледна точка рискът в банковата дейност се състои в принципната предсрочна изискуемост на влоговете и обратното – принципната предрочна неизискуемост на кредитите.

Обща х-ка на банките: В чл. 2 , ал. 2 ЗКИ са изброени видовете банкова дейност. За да се подчертае значението на влоговата и кредитната дейност, те са изведени в чл. 2, ал. 1. Там банката е определена като юридическо лице, което извършва публично привличане на влогове или други възстановими средства и предоставя кредити и друго финансиране за своя сметка и на собствен риск. Публичното привличане на влогове е определено в допълнителните разпоредби – § 1, т. 3. Изброените в ал. 2., т. 1-4 дейности са изключителна банкова дейност и могат да се извършват само от банкови институции. Останалите дейности могат да се извършват от финансови институции, които не са кредитни институции, като затова в законодателството може да бъде предвиден регистрационен или разрешителен режим. Понятието за финансова институция е дадено в чл. 3. Финансовите къщи са в разрешителен режим, обменните бюра са в регистрационен. Отново с оглед рисковия характер на банковата дейност е предвидено ограничението, че банката не може да извършва по занятие други дейности, освен тези, които са предвидени в ЗКИ, а само по изключение при необходимост за процеса на събиране на вземанията им или когато е необходимо във връзка с осъществяването на дейността. В банковото право сделките по влогонабиране и кредитиране се наричат съответно активни и пасивни. По влоговата дейност банката се явява длъжник, а в частното право длъжникът е пасивен субект. Затова сделките, свързани с влоговата дейност, са пасивни. Докато при кредитната дейност, банката има вземане от кредитополучателя и тя е активен субект, следователно и сделките са активни.

Видове банки: Можем да изберем различни критерии, за да се направи някаква класификация на банките: 1. С оглед на това дали банката има правомощия и на държавен орган, разграничаваме национални и търговски банки. Във всяка държава има една централна банка. На нея са възложени правомощия като държавен орган и тя участва в правоотношенията в качеството й на властнически орган, докато търговските банки са частноправни субекти; 2. С оглед на това в коя сфера преимуществено се осъществява дейността, говорим за промишлени, земеделски, инвестиционни, външнотърговски. Принципно наименованието на банката не е ограничение тя да извършва дейност и в други отрасли. Всички банки се наричат търговски, не защото са свързани с отрасъла търговия, а защото са търговски дружества и притежават спецификите на търговци, за които има отделен закон. Банки могат да съществуват като кооперации, АД, ЕООД. Нашият закон за кредитните институции предвижда, че банка се създава само под формата на акционерно дружество. Затова заедно с общите изисквания за създаване на акционерно дружество по ТЗ, ЗКИ има и специални правила. За основаване на една банка е необходим капитал от 10 милиона лева; 3. С оглед националната принадлежност разграничаваме български банки, клонове на чуждестранни банки и чуждестранни банки.

Понятия в банковото право: 1. Банковият капитал най-общо е съвкупността от парични средства, с които банката разполага. Особеност е, че привлеченият капитал надвишава собствените парични средства. Това следва от основната дейност на банката – да привлича чужди парични средства и да ги дава. Основните приходи на банките са от лихвите по кредити и различните комисионни, които банките събират за извършените от тях услуги, наричани в практиката такси (без да имат значението на такси като публ. вземане). Основните разходи са по лихви на влогове, административностопански разходи и за покриване на несъбираеми вземания. Разпределянето на формираната печалба следва императивните правила на банковото законодателство и устава на банката. Чл. 41 ЗКИ задължава банките да формират фонд „Резервен“ преди разпределянето на дивидентите; 2. Друго понятие е за банкова тайна – чл. 62 ЗКИ. Принципно банковата тайна е вид служебна тайна и неправомерното й разкриване е скрепено със санкция. Тя се отнася до служители в банката и други длъжностни лица, на които съответните данни са станали известни по служба (адвокати, вещи лица). Банковата тайна се свързва с неразпространението на данни и информация относно сумите по сметките и операциите с тях. Тя обхваща както действащи, така и закрити сметки и няма значение какъв е видът на сметките; 3. Централен правен институт в банковата дейност е банковият контрол. Това е вид финансов контрол, който се осъществява в рамките на банковата дейност и се състои от две части – надзор, осъществяван от централната банка по отношение на търговските банки (говорим за банков надзор с цел да се защитят интересите на вложителите – уреден е в глава 11 ЗКИ). Този надзор обхваща и други лица и предприятия, за които според обстоятелствата може да се предположи, че извършват банкова дейност. Втората форма на контрол е вътрешнобанковият контрол, осъществяван в рамките на една търговска банка – чл. 74 и сл. ЗКИ. Задължителен елемент от устава на всяка една търговска банка е да съдържа разпоредби за организацията на вътрешния контрол; 4. Ликвидността на банката, върху която също се упражнява контрол от БНБ, е възможността й по всяко време да изпълнява изискуемите си задължения. Това изискване е уредено в чл. 42 ЗКИ, за което е предвидена и издадена и наредба.

Правен режим на БНБ: Създадена е на 25.01.1879 г. Образувана е с капитал 2 млн. лева, сегашният основен капитал е 20 млн. лева. На 27.01.1885 г. БНБ получава разрешение да емитира парични знаци и се превръща в емисионен център на България. Това си качество БНБ запазва и до днес, като промените в статута й се състоят в това дали тя действа като търговска банка паралелно с емисионните й функции. Основните нормативни актове, източници на правната уредба на БНБ, са ЗБНБ, ЗКИ и другите законови източници на банковото право, както и подзаконовите актове на БНБ. БНБ е ЮЛ със седалище град София и е централна банка на България и с оглед мястото й в банковата система притежава правомощия, различни от тези на търговските банки. БНБ има правомощията на държавен орган и може да участва във властнически правоотношения с търговските банки. Основна характеристика на централната банка е, че тя е независима от указанията на МС и на други държавни органи при изпълнение на дейността си. Това изрично е предвидено в чл. 44 ЗБНБ. Въпреки тази независимост тя трябва съгласувано да провежда националната валутна и кредитна политика. Това е важен момент, защото често интересите на изп. власт и на ЦБ се разминават. Основната задача на всяка централна банка е да провежда валутната и кредитната политика и така да поддържа стабилността на националната валута. Всяка изпълнителна власт има нужда от повече пари, а това може да доведе до обезценка на националната валута и инфлация. Макар и независима от други държавни органи, БНБ все пак се отчита за дейността си пред НС и част от членовете на УС на БНБ се назначават от него. Зависимост от БНБ от правителството няма – те се информират взаимно при определяне на общите насоки на паричната и кредитната политика, а при емисионната дейност правителството се произнася по отношение на дизайна на банкнотите.

Статут на БНБ: Може да се разгледа от няколко гледни точки: 1. Като емисионен център (чл. 2, ал. 5 и чл. 25 и сл. ЗБНБ) – има качеството като национална банка да емитира банкноти и монети, като това качество има само една банка във всяка държава. Това е нейно изключително правомощие, което не може да се делегира на друг държавен орган или банка. Съдържанието на това правомощие се изразява във факта, че само централната банка може да печата банкноти и сече монети, които са законно платежно средство и задължително се приемат за плащания без ограничение. БНБ има също така правомощието да пуска в обращение тези парични средства и да ги вади от обращение, в което се състои автономията й. Трябва да се прави разлика между изваждането от оборот на стари пари като законно платежно средство и изваждането от оборот на изхабени банкноти и пускането на тяхно място на нови със същия номинал и същия сериен номер. Всяко решение на БНБ, свързано с емисионната дейност, се обнародва в ДВ; 2. Като държавен орган – БНБ е държавен орган в сферата на банковата система и от гледна точка на ФП тя е специализиран държавен финансов орган, като това й качество я разграничава от търговските банки, които са субект само на гражданското право. По-важните й правомощия са следните: а) Провеждане на паричната и кредитната политика и регулиране на паричното обращение – те се извършват с подзаконови нормативни актове – наредби, издавани от УС, или чрез издаването на индивидуални административни актове от органите й; б) БНБ издава и отнема лицензи за банкова дейност, която се осъществява в условията на разрешителен режим; в) Определя лихвената политика чрез определянето на основния лихвен процент, като методиката е свързана с доходността на тримесечните държавни ценни книжа (чл. 35 ЗБНБ); г) Определя валутния курс в страната при обичайни условия, т.е. съотношението на българския лев с другите валути; д) Върху дейността на търговските банки централната банка влияе и чрез размера на задължителните минимални резерви, които те поддържат при нея (чл. 41 ЗБНБ); е) Осъществява банков надзор върху дейността на търговските банки и във връзка с упражнения надзор притежава и санкционни правомощия, изразяващи се в налагането на принудителни административни мерки или реализирането на административнонаказателна отговорност (чл. 103 ЗКИ във вр. с чл. 152 ЗКИ); ж) БНБ е касов орган по изпълнението на бюджета, което тя прави чрез търговските банки. Информацията обаче се събира и анализира от БНБ и се предоставя на Министерството на финансите; 3. Като гражданскоправен субект – в зависимост от статута на централната банка тя може да осъществява дейности като всяка друга търговска банка; 4. Специфика в статута на БНБ е, че тя действа и като паричен съвет (валутен борд). До валутен борд се стига при финансова разруха и когато традиционните финансови институции с традиционните финансови инструменти не са в състояние да провеждат стабилна финансова политика. Функциите на валутен борд могат да се възложат на специален орган, който да замести традиционните финансови институции или да се възложат на централната банка. В България функциите на валутен борд са възложени на Управление „Емисионно“ при БНБ. Основните проявления на валутния борд са в следните насоки: а) Паричната маса, която ще е в обращение, трябва да съответства на конвертируемата валута, към която е прикрепена националната. Така се отнема автономията на централната банка в емисионната дейност; б) Забранява се кредитиране на бюджета (чл. 45 ЗБНБ), което иначе е възможно; в) Забранява се рефинансиране на търговските банки, освен при системен риск за банковата система (чл. 33 ЗБНБ); 4. Като ЮЛ със седалище София може да открива клонове в страната и чужбина.

Органи на управление: 1. Управителен съвет, който се състои от седем души – управител, трима подуправители, които ръководят основните управления - „Емисионно“, „Банково“ и „Банков надзор“, и още трима членове. Първите четирима се избират от НС, а другите трима – от президента. Мандатът е шест години, като ЗБНБ съдържа изисквания за тяхната избираемост. УС е колективен орган и притежава правомощия, които превръщат централната банка в държавен орган. Именно УС приема подзаконовите нормативни актове и определя задължителните минимални резерви, поддържани от търговските банки при централната банка. Негови са и решенията, свързани с емисионната дейност. Решенията се приемат с мнозинство от присъстващите, но с не по-малко от 4 гласа; 2. Особеното е, че освен УС като орган правомощия като самостоятелни органи имат както управителят, така и подуправителите на БНБ. По принцип заместниците в държавни органи не притежават собствени правомощия, но в случая подуправителите имат такива и затова те са самостоятелни органи: а) Управление „Емисионно“ поддържа пълното валутно покритие на общата сума на паричните задължения в БНБ (чл. 20 ЗБНБ); б) Управление „Банково“ следи за възникването на системен риск за стабилността на банковата система и осъществява функциите на кредитор от последна инстанция при определени в закона условия; в) Управление „Банков надзор“ осъществява надзор върху банковата система, включително и върху дейност на предприятия, за които се предполага, че извършват банкова дейност; 3. Вътрешен одитор (др. орган на БНБ) – особеното е, че той се избира от УС и се одобрява от Сметната палата – той притежава правомощия за осъществяването на вътрешен контрол в централната банка. Макар да е ЮЛ, БНБ има специфичен ФП режим, тъй като законът предвижда, че тя задължително организира фонд „Резервен“, който се попълва от превишението на приходите над разходите и се използва за покриване на загуби. След заделянето на суми за други фондове със специфично предназначение остатъкът се внася в държавния бюджет и затова БНБ има специфичен ФП режим (тя не дължи данъци, а внася във фондове).

Надзорна дейност на БНБ: част от ПП режим на Банковото право. В качеството си на държавен орган спрямо търговските банки и клоновете на чуждестранните банки в България БНБ упражнява надзорни функции. Касае се за държавен контрол за разлика от вътрешния контрол в рамките на самата търговска банка, който се осъществява от органи на самата банка. Това е разликата между банков контрол и банков надзор.

Цели на банковия надзор: 1. Да се поддържа стабилността на банковата система в държавата; 2. Да се защитят интересите на вложителите. Като всяка контролна дейност, и банковият надзор минава през два етапа: 1. Установяване на определени факти (установителен етап); 2. Предприемане на мерки за въздействие.

Видове надзор: 1. Предварителен (започва още при учредяването на търговската банка) – състои се от преглед на документацията и оценка дали съответното ЮЛ отговаря на условията, поставени от ЗКИ и БНБ; 2. Текущ (по време на извършване на дейността от търговските банки) – тук основно работи подуправление „Банков надзор“; 3. Последващ – към него се пристъпва, когато е налице банкова ликвидация. Тук БНБ дава разрешение за ликвидация при несъстоятелност. Надзорът иначе е повсеместен – осъществява се по повод на всички видове банкова дейност (капитал, произход на капитал, акционери, отпускане на кредити, спазване на лицензии). Обсег: контролът се упражнява както върху търговските банки, така и върху клоновете на чуждестранните банки в България, както и върху предприятия, за които се предполага, че осъществяват банкова дейност при условията на разрешителен режим (имат лицензия), както и субекти, опитващи се да извършват банкова дейност, т.е. нямат лицензия (обменни бюра, заложни къщи, финансови къщи – т.нар. рискови предприятия).

Нормативна база: 1. Няколко текста от ЗБНБ, които вменяват правото и задължението на БНБ да упражнява надзор; 2. ЗКИ, уреждащ статута и дейността на банките; 3. Подзаконови НА, най-вече наредби на УС на БНБ, например за големите експозиции.

Правомощия на БНБ по надзора: 1. Право на абсолютен и непрепятстван достъп и възможност за извършване на проверки на място (счетоводна, договорна, финансова сфера), включително достъп до трезорите, както и достъп и възможност за изискване на информация и документи, стига те да са свързани с дейността на банката. Могат да извършват насрещни проверки, да присъстват на заседанията на управителните и контролните органи на банките. Могат да изискват налагането на запор или възбрана върху имуществото на лица, нанесли вреда; 2. Правомощия, с които се свързва централната банка с други централни банки, както и с чуждестранни органи на надзор. Тези връзки са свързани с обмяната на информация между централните банки (напр. относно разкриване на фин. измами на българи в чужбина); 3. Санкционни правомощия, като санкциите се налагат заради извършени нарушения от самата банка, от нейни акционери или от служители на банката. Най-често става дума за нарушение на императивни норми на банковото право или за нарушение на актове на ЦБ, които не са нормативни, но са задължителни за банките. Накърняването на стабилността на банката също е често срещана хипотеза – например отпускане на прекалено големи кредити без достатъчно обезпечения. Също: неспазване на б. лицензия (извършване на дейност, за която няма разрешение). При констатиране на съответните нарушения централната банка може да налага мерки за въздействие, които са принудителни административни мерки. Те биват около петнайсет вида, като те започват от писмено предупреждение, минават през възможността БНБ да свика ОС на акционерите на банката, да нареди да се преустановят определени действия или да се отстранят допуснати нарушения, може да се ограничи дейността на банката, да забрани плащане на дивиденти, може да изисква увеличиване на капитала на банката, да задължи акционер да си прехвърли дял, да назначи квестори (да поемат управлението). Най-тежката мярка е свързана с отнемането на банкова лицензия. Възможно е да се налагат и глоби, като те съответстват на положението, в което се намира сферата, и са високи (стигат до 200-250 хил. лв), но не толкова ефективни, колкото принудителните административни мерки. Допустимо е освен тези мерки да се търси гражданска отговорност за причинени имуществени вреди. Тя е свързана най-вече с невърнатите кредити. Отговорността между лицето, отпуснало кредита, и кредитополучателя, който не го е върнал, е солидарна. Централната банка и оправомощените от нея лица не носят отговорност за вреди, които те са причинили при упражняване на надзорните правомощия, освен ако са действали умишлено.

Вътрешен банков контрол: Това не е държавна дейност, а вътрешен контрол вътре в самата банка от нейните органи. По закон във всяка една търговска банка трябва да има звено за осъществяване на вътрешен банков контрол. При банковия контрол има специализирана служба (има наредба на БНБ за уреждане функциите на тази служба) във всяка банка, която извършва независима оценъчна дейност за законосъобразност. Тя се осъществява чрез наблюдение и проверки на финансовите, счетоводните и други операции, които се извършват от банката. Назначаваните органи са служители с висок професионализъм и опит в банковото дело. Той подпомага органите на управление на банката. Контролът бива предварителен, текущ и последващ.

Правомощия на вътрешния банков контрол: при проверки и инспекции - 1. Достъп до служебните помещения; 2. Изискват документи и справки; 3. Проверка на отчетността; 4. Изискват и налагат запори и възбрани по отношение на лица, извършили вреди.

Задължения на вътрешния банков контрол: 1. Анализиране на дейността на банката; 2. Преценяване на технологиите и техническите средства за защита; 3. Проверка на всеки един сигнал за допуснати нередности в банката и да отговорят писмено на актовете; 4. Изготвяне на годишен план за контролната си дейност; 5. Контрол върху законосъобразността на банковите операции - Проверка на лицето, позволило извършването на определено действие (наредило б. операция); 6. Неправом. действия на акционерите по отношение на клиенти 7. Следене за евентуални дискриминационни ограничителни условия по отношение на някои клиенти, както и 8. за опити от страна на клиенти или служители на банката за легализиране на облаги от престъпни действия (тероризъм и пране на пари).

Актове на вътрешния банков контрол: 1. Констативен акт, когато са налице нарушения на нормативни актове и причинени вреди; 2. Констативна записка, когато не са налице нарушения или вреди.

Мерки за въздействие на вътрешния банков контрол: Органите по вътрешния банков контрол уведомяват управителните органи на банката и изискват те да вземат съответното решение. Ако ръководителят на вътрешния банков контрол не е доволен от решението на управителния орган, той може да повдигне въпроса на ОС на акционерите. Органът, който извършва контролното действие, е длъжен да информира за своята дейност и банковия надзор на БНБ. Актът, с който се уведомява управителния орган, трябва да съдържа не само констатации, но и предложения за мерки за въздействие. Засегнатите лица могат да представят писмени възражения и накрая проверката приключва с мотив. писм. заключение, в което се приемат или не възраженията на банковия контрол.

Контрол върху големите кредити /големите експозиции/: Банките имат два вида капитал: собствен и заемен /привлечен/. Критерият в банковото право е собственият капитал. Възможно най-малкият собствен капитал на банката е 10 милиона лева, а заемният обикновено е десетки пъти по-голям. Голям кредит е този кредит, който надвишава 10 % и достига до 25 % от собствения капитал на банката. Голям кредит отпуска само УС на банката, а ако кредитът е над 15 % от собствения капитал на банката – при условията на единодушие. Общият сбор от всички отпуснати големи кредити от банката не може да надвишава осем пъти собствения капитал на банката. Възможно е да бъде отпуснат и по-голям от 25 % голям кредит, но при положение, че този голям кредит е обезпечен със злато, или гарант да е станала държавата, или кредитополучателят има депозит в тази банка за същата сума, или ако са налице обезпечения с държавни ценни книжа, емитирани от ЦБ, правителството или от международни банки.

Вътрешни експозиции: за хора, свързани с банката (администратори, акционери и т.н.) – предоставят се от УС с единодушие. При вътрешните експозиции не могат да се предоставят преференциални условия. Отделно от това, за да бъде отпуснат вътрешен кредит, е необходимо съгласие на ръководителия на вътрешния банков контрол; УС се произнася по всички елементи, свързани с тези експозиции. Най-големият размер на необезпечен вътрешен кредит не може да бъде по-висок от 24-кратното брутно трудово възнаграждение на лицето. Общият сбор от всички отпуснати вътрешни кредити към всички възможни субекти не може да превишава 20 % от собствения капитал на банката, а размерът на кредита, отпуснат за едно лице, не може да превишава 10 %.

Кредитни ограничения: 1. Банката е капиталово дружество и по тази причина тя трябва да държи своя капитал в пари. Затова има ограничение, че най-много 50 % от собствения капитал на банката може да бъде в имущество – движимо или недвижимо. Ето защо банките най-често имат централно ръководство в собствен офис и всичко друго е под наем. Това съотношение може да бъде променено, когато банката упражнява правата си срещу своите длъжници (при изпълнително производство). Ако това стане, то банката има две години да възстанови съотношението – дали като увеличи капитала, или като се освободи от имуществото на длъжниците си; 2. Банката не може да бъде неограничено отговорен съдружник поради законовата презумпция, че банката има пари, което значи, че непрекъснато може да плаща, а парите, с които плаща, са пари на вложителите й. Затова банката не може да бъде неограничено отговорен съдружник.

Правен режим на търговските банки: Банките се наричат търговски, защото са вид търговци по смисъла на ТЗ. За разлика от националната банка търговските банки участват в гражданския оборот като субекти на гражданското право, а не като държавни органи. Само по изключение, ако са натоварени от централната банка да осъществят функциите на държавен орган, търговските банки могат да бъдат и субекти на публичното право. Това се получава тогава, когато БНБ няма клон в определено населено място и търговската банка осъществява дейност като държавен орган. Нормативната уредба на търговските банки е в ЗКИ, ЗБНБ (10-15 текста относно ТБ), подзаконови НА като наредби на УС на БНБ /около 15 на брой/, ТЗ в частта му, касаеща акционерните дружества, както и част от видовете сделки, наречени банкови сделки. Уставите на банките също са източници – те се състоят от една част с императивни норми и една, в която страните могат да влагат каквито пожелаят правни норми, стига те да не противоречат на императивното банково законодателство, например какъв да е размерът по дивидента, кога може да се изплаща и т.н.

Дефиниция на банка: Банка е ЮЛ, акционерно дружество, което извършва публично привличане на влогове или други възстановими средства и предоставя кредити или финансиране за своя сметка и на собствен риск. Банката е винаги акционерно дружество, което е получило лицензия за осъществяване на банкова дейност.

Учредяване на банката: Банката се учредява по сложен фактически състав, съдържащ в себе си три юридически факта: 1. Учредяване на АД; 2. Разрешение за осъществяване на банкова дейност от БНБ под формата на лиценз; 3. Вписване на банката в търговския регистър. Водещо е разрешението. Към заявлението за регистриране се добавят редица документи, като например относно записания капитал и направените вноски, като те трябва да са реално внесени. Отделно от това капиталът трябва да е собствен, а не зает. Необходим е и план-обосновка за дейността на банката – в кой отрасъл ще работи, с кои дейности и т.н. Трябва да има данни за лицата, които имат 3 или повече процента от капитала, т.е. дава се произход на паричните средства. Тук се изисква и информация за платените през последните пет години данъци. Изискват се и данни за лицата, които ще управляват банката, данни за квалификацията и професионалния им опит. Представят се всички учредителни документи, включително уставът, както и сертификати за наличие на необходимите квалификации, където са необходими, изисква се и списък на лицата, които ще осъществяват дейността. Възможно е да се иска при разкриване на клон на чуждестранна банка в България да се иска и заверен препис от регистрацията на банката в чужбина, както и заверен препис от решението, че банката ще разкрие клон в друга държава, отчетите на банката за последните три години, писмено съгласие на надзорния орган на държавата, в която е банката, че й дава разрешение да има клон в чужбина (това, ако банката е извън ЕС). Ако банките са в ЕС, има взаимно признаване на банковата лицензия. Съществуването на клона следва съдбата на банката майка, така че ако на майката отнемат лиценза, то го отнемат и на клона. Изисква се и допълнителна информация за други изисквания или условия, които поставя БНБ. Лиценз се издава в срок от три месеца от получаването на заявлението и всички необходими документи. Могат да бъдат поставени и нови условия, от който момент започва да тече нов срок от три месеца за представянето им. Лицензът се издава обичайно в три месеца от подаването на документите, ако няма проблеми с документите. Лицензът се вписва в регистъра на БНБ и за това се уведомява ЕК, която трябва да знае изискванията за лицензиране на кредитните институции, както и всеки един лиценз, издаван от БНБ. Възможно е банков лиценз да бъде отказан, като в закона се говори, че лицензът трябва да бъде мотивиран. Възможно е и лиценз да не бъде издаден в шестмесечен или в дванайсетмесечен срок (ако е имало удължаване на срока), като ако банката не се произнесе в рамките на тези срокове, то се приема за мълчалив отказ за издаване. Този отказ може да се обжалва пред ВАС само за законосъобразност, като съдът не може да спре изпълнението. Няма пречка за ново заявление за получаване на банкова лицензия, но едва една година след влизане в сила на решението за отказ от БНБ. Лицензът може да бъде издаден в пълния му обем, но може да бъде и частичен или условен (при условие че извърши или не определени действия). Отнемането на лиценза става, когато в дванайсетмесечен срок от издаването на лицензията банката не е започнала да осъществява дейност или ако е дала неверни сведения, или когато е започнала банкова дейност, но е преустановена за повече от шест месеца. Лицензът се отменя и когато банката престане да отговаря на условията, при които е бил издаден лицензът или ако банката няма достатъчно средства за собствен капитал, или не може да изпълнява задълженията си към кредиторите. БНБ задължително отнема лицензия: Ако банката изпадне в неплатежоспособност, т.е. в рамките на седем работни дни не изпълни изискуемо парично задължение, БНБ следи и отменя лиценза, но само ако е налице преценка на БНБ, че е пряко свързано с дейността на банката и че в бъдеще банката няма да може да се изпълни това задължение. Решението се взима до пет работни дни от настъпването на неплатежоспособността. Лицензът се отнема, банката се прекратява и се извършва принудителна ликвидация. БНБ отправя искане до ТР за вписване прекратяването на дейността и започване на ликвидацията.

Банкова дейност: Банките могат да извършват дейностите, посочени в чл. 2 ЗКИ, където са посочени 16 категории дейности. Банката не може да извършва нищо извън посоченото в закона, изключение се прави, само ако става дума за събиране на вземания по несъбрани кредити или са пряко свързани с реализиране на дейността на банката. Всяка банка трябва да бъде образувана с уставен капитал от 10 милиона лева, който да е внесен преди образуването на банката, да е реално внесен, да не са заемни средствата, като срещу внесения първоначален капитал се издават поименни акции. Банката се управлява и представлява едновременно от най-малкото две лица, от които поне едното трябва да знае български език. Тези двамата трябва едновременно да подписват всички документи. Двамата управители не могат да се упълномощават един друг някой от тях да извършва цялата дейност, но няма пречка и двамата да упълномощят трето действие за извършването на конкретно действие. Важно е разкриването на Фонд „Резервен“, в който се заделя част от печалбата и който се създава, тъй като банковата дейност е рискова и не бива да се накърнява собствения капитал или интересите на вложителите. Банките участват и в още един фонд за покриване на невъзможни за възвръщане парични средства на вложителите.

Забрани за банките: Банките не могат без разрешение на БНБ да откриват клон в 3та държава, не могат да променят името си, не може да се преобразува, не може да увеличава капитала си с непарични вноски, не може да намалява капитала си под съответния минимум, не може да учредява или придобива банка със седалище в чужбина и не може да извършва дейности извън банковата лицензия. Ако се извърши действие извън обхвата на лиценза без предварителното съгласие на БНБ, то е нищожно (чл. 29а ЗКИ). За всяко такова действие се издава разрешение, срокът е 3-месечен.

Гарантиране на влоговете в банките: Действащата нормативна уредба се намира в Закон за гарантиране на влоговете в банките. Със закона се регламентират условията и реда за плащане на суми по влоговете в банка с отнета лицензия. Законът се прилага за всички банки, които са получили по установения ред разрешение за привличане на влогове. Защитата е по отношение на определени влогове във всички банки, както и за такива, които са в клонове на банки в трета държава. Условия за гарантирането: 1. Държавата по седалището на банката да няма действаща система за гарантиране на влоговете или има такава система, но защитата е до по-малък размер. По смисъла на закона са уредени в допълнителните разпоредби понятията влог, съвместен влог и вложител и така се очертават предметният обхват и адресатите на закона; 2. Гарантират се влогове в левове и чуждестранна валута, като размерът на гаранциите е до 100,000 лв. Тази гаранция се отнася за влоговете на един вложител в една банка. Включват се и начислените лихви към датата на отнемането на лицензията. Извод: може да има влогове в много банки. Ако влогът се намира в клон на чужда банка и в държавата по седалището на банката защитата е в голям размер, е възможно тази защита да се приложи и в България. Всички съвременни банкови законодателства изключват от обсега на защита на влоговете влоговете на лица, които според свързаността си с банката разполагат с достатъчна и достоверна информация, за да могат да преценят състоянието на банката. Поради тази причина и в нашия чл. 5 от ЗГВБ са изключени лица от обхвата на защитата – членове на Управителния и Надзорния съвет, лица, получили преференциални лихвени условия, други банки, инвестиционни дружества и т.н. Общият размер на задължението на банката към един вложител се определя, като се съберат влоговете му заедно с лихвите към датата на отнемането на лиценза. Установени са и правила за съвместните влогове и при договор за влог в полза на трето лице.

Фонд за гарантиране на влоговете: За гарантирането на влоговете се създава специален фонд като юридическо лице със седалище в София и се нарича Фонд за гарантиране на влоговете в банките. Върху неговата дейност се упражнява контрол от Сметната палата. За операциите по гарантиране на влоговете се предвижда освобождаването от заплащане на данъци и такси. Основните функции на фонда са: да определя и събира годишните премийни и встъпителни вноски от банките, да инвестира активите си, да изплаща гарантираните размери на влоговете. Управлението на фонда се осъществява от Управителен съвет, чиито функции и правомощия са посочени в чл. 9-12 ЗГВБ. Източници на набиране на средствата във фонда са 1. първоначалните встъпителни вноски от банките. Тази първоначална встъпителна вноска е в размер на 1% от регистрирания капитал, но не по-малко от 100,000 лв. 2. годишните премийни вноски от банките – техният размер е 0.5% от общия размер на т.нар. влогова база за предходната година. Включват се всички влогове, привлечени от банката, като се изключват някои от влоговете, които не са обхванати от защита (но не всички, които не са обхванати от защита, се изключват – виж закона – напр: влоговете на членове на УС се включват). При забава на вноските се дължи законната лихва. Важно е правилото, че вноските не подлежат на възстановяване, включително и при прекратяване на банката. Други доходи са доходите от инвестиране на активи, получените суми от имуществото на банката в случаите на суброгация, както и доходите от дарение, заеми и т.н. В случай на неплащане на вноските в срок от 3 месеца УС уведомява банковия надзор в лицето на БНБ за предприемане на мерки по ЗКИ – всички мерки, включително и отнемане на лиценза. Механизмът за гарантиране на влоговете е следният – ако БНБ е отнела издадената лицензия, УС на фонда определя търговска банка, чрез която ще става изплащането. Назначеният квестор, ликвидатор или синдик предоставя писмена информация на фонда в 15-дневен срок относно влоговете в банката. УС осведомява публично чрез централни ежедневници за деня, след който могат да се получават плащания, и за банката. Изплащането на суми от фонда започва най-късно до 45 дни от датата на отнемането на лиценза. За да получи сума по гарантиран влог, вложителят трябва да разполага с удостоверение, което се изготвя от квестора, ликвидатора или синдика. От датата на решението на централната банка за отнемане на лицензията фондът встъпва в правата на вложителите на банката до размера на гарантираните суми, независимо от размера и датата, на която фондът е извършил плащания по гаранцията. Фондът не дължи лихви по гарантираните суми. За вземанията си над полученото от фонда вложителите се удовлетворяват от имуществото на банката по общия ред на гражданското законодателство (реда за несъстоятелност по чл. 722 от ТЗ).

Правен режим на влогонабирането: Влогонабирането и кредитирането са двата основни вида банкова дейност. Сделките по влогонабиране се определят като пасивни и в основата им стои привличането на чужди парични средства, необходими на банката, за да оперира. Правната форма за извършване на влогонабиране е договор за влог. Банковите влогове са особен вид влог, а именно – неправилен влог. При обикновения влог след изтичането на определен период влогоприемателят е длъжен да върне на влогодателя конкретната вещ. При неправилния влог влогодателят предоставя на влогоприемателя (който е банка) пари на съхранение. След изтичането на определен период влогоприемателят е длъжен да върне на влогодателя същата сума пари (по номинал, а не същите, тъй като парите са заместими вещи). Налице е трансформация – влогоприемателят има правото да се разпорежда с паричните средства и да ги отдава на трети лица под формата на кредит. Така банката става собственик на тези парични средства, а собственикът на средствата се трансформира в кредитор. По искане на кредитора влогоприемателят е длъжен незабавно да върне паричните средства. Особеното в това правоотношение е, че то не се погасява с давност – във всеки един момент, когато кредиторът поиска, банката трябва да върне парите. Правоотношението не е сключено с оглед на личността – с влога може да се разпорежда не само и единствено титулярът, но и законните представители или наследниците, пълномощници и т.н. Договорът е между лицето и цялата банка, а не между лицето и отделен неин клон.

Нормативна уредба: Намира се в цялото банково законодателство и частично в гражданското – договорите за влог и заем. ФП режим на влогонабирането включва в себе си както публичноправни, така и частноправни средства. Публичноправният режим урежда тези отношения, които са императивни – същинските банкови задължения. При тях не е възможно договаряне и незипълнение на банковото законодателство. Отделно се прилага частноправен режим, където е възможно договаряне. Например, макар че е публичноправен принцип, че се дължи лихва, то според частноправния режим лихвата се договаря.

Принципи: Влоганабирането се основава на конкретни принципи. Това са съществени елементи от банково законодателство, тъй като нарушаването им води до най-тежката санкция – отнемане на банкова лицензия. Те биват: 1. Забрана за осъществяване на влогонабиране от небанкова финансова институция. Банковата дейност изисква банкова лицинзия – осъществява се при разрешителен режим. Такава дейност могат да осъществяват само ЮЛ, АД, които имат качеството банка и имат лиценз за извършване на банкова дейност. Всеки друг (финансови къщи, обменни бюра, заложни къщи), който извършва банкова дейност, нарушава закона; 2. Доброволност – в основата на влогонабирането стои договорът за влог. Никой не може да бъде задължен да сключи такъв договор. Разлика между влог и депозит – понякога депозитът е принудителен, когато служи за гаранция като мярка за неотколонение; 3. Тайна на влоговете – тайна са имената на титулярите, броят на влоговете на едно лице, сумите, движенията. Тайната не е абсолютна – може да се вдигне чрез специална процедура от съд при предвидените в закона случаи. БНБ има изисквания по отношение на лицата, разкрили банкови сметки в чужбина – да уведомят БНБ за разкриването на тези сметки; 4. Възвръщаемост на влоговете – всеки вложител има вземане, а банката е длъжник – при поискване тя е длъжна да върне внесените парични средства. Това е публичноправният режим, докато частноправният дава възможност да се уговорят условията. Връщането не се погасява по давност; 5. Лихвеност на влоговете – в основата стои неправлинят влог. Дават се заместими вещи, влогоприемателят става собственик и трябва да заплати лихва. Лихвите по влогове са най-голямото перо в разходите на банката. Частноправният режим дава възможност да се уговарят различни лихви за различни влогове – за по-дълъг период и повече средства лихвата е по-голяма. Тя трябва да е съобразена с основния лихвен процент. Лихвената политика се определя от самата банка. Винаги има взаимодействие между лихвите по кредити и лихвите по влогове; 6. Неограниченост на влоговете – отнася се до това колко влога да има една лице в дадена банка, колко пари може да внесе и т.н. Съществува едно косвено ограничение – минимален размер на влога – от 3 до 5 лева не са рентабилни; 7. Несеквестируемост на влоговете – подчинен на общия принцип за несеквестируемост в процесуалното право – отнася се само за влогове на ФЛ. Отделно от това, този принцип не се прилага, когато има задължение за издръжка, парични начети и когато влогът е с източник престъпление; 8. Гарантираност на влоговете – по този повод се създава специален фонд с депозитар БНБ, в който всяка банка внася годишна такса и първоначална такава. Идеята е, ако банката изпадне в несъстоятелност и след разпродажбата на имуществото останат неудовлетворени кредитори, този фонд да гарантира, че те ще си получат парите. Фондът гарантира на едно лице в една банка до 100,000 лв. В тази сума влизат и лихвите, независимо дали влогът е в левове или чужда валута.

Видове влогове: 1. Спестовен влог – служи за кумулиране на средства, и то само на ФЛ. Такъв влог може да открие всяко ФЛ, местно иили чуждестранно, може и да е непълнолетно; 2. Разплащателен влог – служи както за кумулиране на средства, така и за извършване на услуги, които банката предоставя на своя вложител (например, извършва разходи от негово име и за негова сметка за комунално-битови услуги); 3. Срочни/безсрочни – разграничават се според това дали имат падеж. Банките предпочитат срочните – дават сигурност на банката, че за определен период може да опрерира със средствата; 4. Влогове в национална и местна валута; 5. Влогове на пълнолетни и детски – с детските се разпореждат законните представители с разрешение на съд; 6. Лични и общи – според това дали са на едно лице или на група лица, както е при етажната собственост; 7. Условни и безусловни, както и такива в полза на трето лице.

Правен режим на кредитирането: Кредитирането е втората основна банкова дейност. Тя е проява на участието на банката по косвен път в стопанския живот. Чрез механизма на кредитиране се насочват временно свободни парични средства от една сфера в друга с цел постигане на икономически ефект. Чрез кредитирането се преразпределят временно свободни парични средства, а не национален доход. Чрез кредитиране се заместват реални парични потоци. Стимулира се икономическият живот. Кредитирането има и чисто контролни функции. В процеса на кредитиране банките имат право да осъществяват различни видове контрол – дали средствата се използват ефективно и за целите, за които са отпуснати. Правната форма на кредитирането е договор за заем, докато кредит е икономическо понятие. И тук има преплитане на публичноправен и частноправен режим според това къде са приложими само императивни норми и къде страните могат да се договарят, без да нарушават императивните норми.

Принципи: 1. Плановост на кредитирането – УС на банката приема в края на финансовата година план за кредитирането, което ще осъществи през следващата година. В рамките на средващата финансова година той може да бъде коригиран в зависимост от това дали има добра събираемост на кредитите – може кредитната дейност да са разшири при добра или да се намали при лоша събираемост; 2. Цел на кредитирането – всеки кредит се отпуска за конкретна цел. Банката упражнява контрол за целесъобразност през цялото време – както при отпускането, така и по време на усвояването. Може кредитирането да се прекрати и кредитът да стане незабавно обратно изискуем; 3. Принцип на кредитните ограничения. Изразява се в три насоки – по отношение на големите кредити (големи експозиции), по отношение на вътрешните кредити, както и същински кредитни ограничения. Критерий е собственият капитал на банката, внесен от акционерите, и заемният капитал, който се отдава като кредит. а) Голям кредит е от 10 до 25% от собствения капитал на банката. Огграниченията са свързани с отпускането на кредити – големият кредит се отпуска от управителния орган на банката. Ако кредитът е повече от 15%, то УС се произнася единодушно. Общият сбор от всички отпуснати големи кредити не може да надвишава осем пъти собствения капитал на банката. Кредитите над 25% трябва да бъдат обезпечени със злато, от чуждестранни банкови институции, държавата или собствен влог в банката; б) Вътрешният кредит се отпуска на служители, акционери и т.н. – най-големият вътрешен кредит без обезпечение не може да превишава двукратно годишната заплата – отпускат се от управителния орган само при единодушие. Вътрешните кредити не могат да бъдат преференциални и УС се произнася по всички елементи. Сборът от отпуснатите вътрешни кредити не може да надвишава 10% от собствения капитал; в) Същински ограничения – банката е капиталово дружество и не може да притежава повече от 50% от собствения си капитал в недвижимо имущество. Законът разрешава отклонение, когато банката влиза в права на свои длъжници, но до две години е длъжна да се освободи. Банката не може да бъде неограничено отговорен съдружник; 4. Срочност на кредитирането – кредити се отпускат за определен срок и трябва да се върнат в него. Със срочността се свързва и лихвеността; 5. Възвръщаемост на кредитите – кредитите трябва да бъдат върнати, което е разлика от финансирането; 6. Лихвеност на кредита – най-голямото перо са доходите по лихви от кредити – също както при влоговете, но с обратен знак; 7. Обезпеченост на кредита – под това разбираме гарантираност от страна на самия кредитополучател. Най-често става въпрос за ипотека или залог на закупените с кредита вещи. Винаги трябва да е по-висок от стойността на кредита; 8. Гарантираност на кредита – тази гарантираност се дава от трето лице чрез института на поръчителството. Гаранцията трябва да е 125% от отпуснатия кредит. Нарушаването на тези приниципи води до най-тежка санкция – отнемане на банкова лицинзия.

Видове кредити: 1. Краткосрочни (до 1 г.) – за оборотни средства/средносрочни(1-5 г.) – както за оборотни средства, така и за материални активи/дългосрочни – над 5 г. – в обхвата им попадат недвижими имоти; 2. Кредити, отпуснати при обикновен и преференциален режим – обикновено при преференциален държавата гарантира; 3. Кредити в лева и във валута.

Валутно законодателство: В правната система няма обособен отрасъл валутно право. Всяка една държава въз основа на суверенитета си може да установява специален правен режим относно сделки и действия, които имат за предмет чуждестранна валута или благородни метали, към които спадат и скъпоценните камъни. Този режим се установява преди всичко с цел да се защити националната парична единица и именно това изключително право на държавата се характеризира като валутен монопол. Съвкупността от нормативните актове, които регулират валутния режим в България, се наричат валутно законодателство. Правната уредба на валутния режим в България се съдържа основно в няколко нормативни акта – Валутен закон (ВЗ), към който има издадени няколко подзаконови НА, като например Наредба за добиване, преработване и сделки със скъпоценни камъни и благородни метали, Наредба за внос и износ на левове и валута в наличност, Наредба за статистиката на платежния баланс. Към правната уредба могат да се отнесат още и Закон за митниците и Закон за кредитните институции. От предметния обхват на ВЗ става ясно, че с него се регулират отношения от гражданския обмен, т.е. тук става дума за нефинансови правоотношения – сделки и свързани с тях плащания. Тези отношения от гражданския обмен са поставени именно във валутен режим, който най-общо се изразява в това, че за посочените в закона сделки се предвиждат различни режими – регистрационен или разрешителен режим или пък е предвидена забрана за извършването им. Валутният режим се изразява в допълнителни условия, които се изискват за валидност или забрана на сделки с валута или благородни метали. Друга особеност е, че по тези сделки става дума за отношения, чиито страни са местни или чуждестранни лица. Във ВЗ е дадена характеристика на понятията „местни“ и „чуждестранни“ лица, която е малко по-различна от дефиницията във финансовото и данъчното право.

Критерии за определяне на местно лице: Местно лице според ВЗ не се определя според гражданството му. 1. За ФЛ най-важният критерий е постоянно пребиваване в страната. Това означава лицето да има право да пребивава на територията на България за неопределен срок, като наличието или липсата на такова постоянно пребиваване се деклрарира. За ЮЛ е достатъчно седалището да е на територията на България, за да е то местно, независимо чия собственост е то и чии са капиталите. Ако чуждестранно лице е регистрирало клон в страната по смисъла на ТЗ, то клонът се приравнява на местно лице; 2. Местно лице е и онова (български граждани), което пребивава в чужбина по поръчение на българската държава или на български предприятия и организации, като към тях се прибавят членовете на техните семейства (бг дипл. и конс. представители, търг. представителства, дългосрочно командировани, кадрови военни на мисия); 3. Местни лица са и български граждани, които пребивават в чужбина за обучение или лечение, независимо от срока на пребиваване. Чуждестранни лица са всички, които не са местни – например у нас такива са дипломатическите корпуси в нашата страна, международните организации и членовете им, чужди граждани с цел обучение или лечение и т.н. Тази дефиниция се различава от дефиницията в дан. законодателство или Закона за насърчаване на инвестициите.

Обхват на валутния режим: В него не влизат абсолютно всички движения на капитали, като например пускането на ценни книжа за чуждестранния капиталов пазар или пускането на капитали за лични цели като дарения и наследства (Законът за чуждестранните инвестиции регулира част от тях), както и случаи на репатриране (изнасяне) на инвестиции от държавата. Една част от тези отношения се регулират от Закон за чуждестранните инвестиции. В обхвата на валутния режим попадат следните сделки: 1. Сделки, които се характеризират или със страните по тях, или с техния обект (т.е. стоки, подлежащи на валутен контрол). Това са сделки между местни и чуждестранни субекти и плащанията между тях; сделки с чуждестранна валута по занятие (обменни бюра); презграничните преводи и плащания, т.е. банкови сделки, като критерият е териториалната насоченост на плащането (напр: от България по сметка на чужда фирма); сделки с благородни метали и скъпоценни камъни по занятие – в тази група спадат придобиването и преработката им; 2. Отношения, свързани с износа и вноса на левове и чуждестранна валута в наличност; 3. Чисто ФП отношения, свързани с организацията на самия валутен контрол; 4. Събирането, поддържането и предоставянето на статистическа информация за целите на платежния баланс на страната.

Понятия от ВЗ: В ДР на ВЗ са дефинирани редица понятия (местно и чуждестранно лице, чужда валута, пряка инвестиция), като те са заимствани от правото на ЕС или се доближават до него и по тази причина са уеднаквени. Основният принцип във ВЗ е посочен в чл. 2, а именно – посочените в закона сделки, действия и плащания се извършват свободно, доколкото за тях не са предвидени регистрационен, разрешителен или забранителен режим.

Видове режими: 1. Разрешителен режим – под него е поставена продажбата на чуждестранна валута по занятие от финансови къщи. Това решение следва от общата хипотеза на ЗКИ. За тях се изисква издаването на лицензия от БНБ. Тук се включва и извършването на превод при плащане на местно лице към чужбина/чужди лица, когато сумата е над 25,000 лева, като тогава е необходимо да има основание + сведения и документи, което да бъде разгледано и разрешено от конкретен орган; 2. Регистрационен режим – под него са обменните бюра, които за да продават чуждестранна валута, трябва да се регистрират според нормите на ТЗ и да се включат в публичния регистър на Министерството на финансите. На регистрационен режим подлежат добиването, преработването и сделките с благородни метали и скъпоценни камъни, когато това се извършва по занятие. Тук също има специален регистър и специални изисквания към лицата, които могат да добиват, преработват или търгуват с такива обекти; 3. Режим на отчетност – например отчетност за плащания и преводи към чужбина, както и отчетност, свързана със събиране на информация за платежния баланс. Такава информация могат да предоставят ТБ към БНБ, министерства и държавни агенции, централният депозитар, инвестиционните посредници, застрахователните и пенсионни фондове, нотариусите и службите по вписванията. Отделно от това има предвиден режим, който е в рамките на този, и той е свързан с предоставяне на информация за БНБ. Според закона БНБ може да изисква от всяко лице информация, която е от значение за платежния баланс. Тук се съдържат и изискванията за отчетност на вземания и задължения на местни лица към чуждестранни и обратното; тук се намира и митнически регистър – митническите органи водят специализирани регистри за търговски кредити по вноса, износа, лизинга и т.н.; 4. Режим за внос и износ – става дума за внос и износ на парични средства, благородни метали и скъпоценни камъни и изделия с такива. Тук се включва вносът и износът на левове и чужда валута в наличност, като принципите са следните: местните и чужд. физ. лица могат да изнасят и внасят неограничено количество левове или чуждестранна валута, докато когато става дума за средства над 5,000 лева или тяхната равностойност в чужбина, те трябва да бъдат декларирани (чл. 11 ВЗ). Когато става дума за внос или износ на суми над 25,000 лева, пред митническите органи се декларира не само размерът, но и произходът на паричните средства чрез представени удостоверения от съотвената ТД на НАП, че не са налице просрочени задължения. Вносът и износът на левове и чуждестранна валута чрез поща е забранена, като тази забрана не се отнася за БНБ и търговските банки. По отношение само на вноса на валута, благ. метали и скъпоц. камъни може да се внася неограничено, ако обектите на вноса бъдат декларирани пред митническите органи.

Валутен контрол: Това е вид финансов контрол върху изпълнението на нормативните актове, които уреждат валутния режим. Може да бъде предварителен, когато става дума за разрешения по разрешителния режим; текущ от гледна точка на различните декларации, които се изискват за дейността; последващ чрез извършването на проверки и ревизии от органи, на които законът възлага правомощия да упражняват валутен контрол. Предметът на валутния контрол се характеризира със своите адресати и обекти – местни и чуждестранни лица, сделки с чуждестранна валута, скъпоценни камъни и благородни метали, както и добиването и преработката им.

Органи на контрола и компетентност: Валутният контрол е възложен на различни органи. С валутен контрол се занимават министърът на финансите, БНБ и пощенските служби. 1. В структурата на Министерството на финансите контрол упражнява приходната администрация на НАП, Агенция „ДФИ“, спец. дирекция „Външни финанси“ към МФ, както и органите на митническата администрация. Контролът се упражнява от 4те органа, а не от министъра. а) Приходната администрация на НАП се занимава с лицата, занимаващи се с обмен на чуждестранна валута – т. нар. сарафски бюра, както и с лица, които се занимават с добиване и преработка на благородни метали и скъпоценни камъни по занятие; б) спец. дирекция „Външни финанси“ се занимава с отчитане на задълженията на местни лица към чуждестранни, както и поддържането на регистри за преките инвестиции и регистрите за недвижимите имоти на местни чуждестранни лица. Митническа администрация – внос и износ на левове и валута, скъп. камъни, благ. метали и изделията от тях. Министърът на финансите (и оправомощено от него лице) и органите на МФ могат да предприемат различни мерки за реализирането на валутния контрол, като например под формата на писмени предписания с посочен срок за отстраняване на нарушения. Правомощията на тези органи са да налагат принудителните административни мерки, като например запечатване на обект, отнемане на удостоверение за регистрация (при обменни бюра); 2. БНБ осъществява контрол по отношение на търговските банки (т. нар. банков надзор). БНБ е тази, която провежда паричната и кредитната политика в страната. Това е органът, който издава разрешенията за осъществяване на банкова дейност – банкови лицензии. БНБ упражнява контрол и върху финансовите къщи и върху спазването на закона и нормативните актове по неговото прилагане. От гледна точка на санкционните правомощия БНБ може да откаже да регистрира или да издаде разрешение. Тя може и да издаде писмено указание за отстраняване на непълноти в документи на лица, които изискват извършването на някаква дейност, свързана с валутните режими. Тя също така може да наложи най-тежкото наказание – отнемането на банковата лицензия; 3. Пощенските службни осъществяват контрол по спазването на забраната за износ и внос на левове и чуждестранна валута, скъпоценни камъни и благородни метали чрез пощенски пратки.

Юридическа отговорност при упражняване на валутен контрол: 1. Глоби и имуществени санкции. Законът предвижда глоби за ФЛ и имуществени санкции за ЕТ и ЮЛ, като актовете се съставят от оправомощени лица от министъра на финансите или от управителя на БНБ. Наказателни постановленията се издават се от министъра на финансите или оправомощено от него лице, а може и от управителя на БНБ или оправомощено лице. Най-ниската глоба е от 200 до 50,000 лева, а имуществената санкция е от 2,000 до 75,000 лева при повторение. Издаването, обжалването и изпълнението на постановленията се извършва по реда на ЗАНН; 2. НК предвижда и наказателна отговорност, ако стойността на нарушението е в особено големи размери. Наказанието е лишаване от свобода до шест години, а глобата е в двоен размер спрямо сумата на предмета на престъплението, като предметът на престъплението се отнема. Ако предметът на престъплението липсва или е отчужден, то се присъжда неговата равностойност; 3. Допустимо е да се носи и дисциплинарна отговорност, но това значи да са налице трудови правоотношения, т.е. трябва лице в рамките на своята длъжност да е нарушило закона. Тази отговорност се ограничава до органите, осъществяващи валутен контрол.
 
Мнения: 132

Re: Финансово право - лекционен курс 2009-2010

от d.t » Чет Яну 28, 2010 12:47 pm

Колеги, това е целият лекционен курс преподаден през 2009-2010г. Лекциите са четени от Петканов, Пенов, Кучев и прочие. Гарантирано проверени са и с отстранени грешки. Надявам се, че съм бил полезен.
 
Мнения: 132

Re: Финансово право - лекционен курс 2009-2010

от Дени » Пон Фев 01, 2010 2:46 pm

Прекрасна работа! Един приятен предмет и един приятен изпит, успех на всички, на които им предстои :)
Аватар
 
Мнения: 22


Кой е на линия
Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта