44.. Европейският съюз

[PyMbama]

Това е лекцията на проф. Дачев за ЕС - новият въпрос, включен в конспекта за изпита.
Развитие на идеята за Европейския съюз
Идеята за обединение на европейските държави е стара. Тя е отражение на космополитичната традиция, идваща от Рим като световна държава. През Средновековието тази идея се поддържа от Данте Алигери. В началото на XX в. се обособяват две схващания за нейното осъществяване – първото е за създаване на световна държава или поне за световно правителство. Опит да се осъществи това виждане е създаденото след ПСВ ОН. След ВСВ ОН се заменя от ООН – тя е международна институция, но се отдалечава от първоначалната идея. Второто схващане се ограничава до обединяване на европейските държави или поне на държавите от Западна Европа. Това схващане се лансира през 1923 г. от австрийския граф Куденхоф-Калерги, който развива идеята за европейски съединени щати. Пет години по-късно Франция и Германия издигат идеята за създаване на европейска федерация в рамките на ОН. Действителни стъпки към осъществяване на идеята за Обединена Западна Европа се предприемат след ВСВ в края на 40-те години на XX в. Така през 1948 г. се създава Организацията за европейско икономическо сътрудничество с цел либерализиране на търговията. През същата година се създава и Съветът на Европа, чиито задачи са в сферата на хуманитарната политика. Именно Съветът на Европа разработва и приема Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ) и във връзка с нейното прилагане се създават Европейската комисия по правата на човека и Европейският съд по правата на човека в Страсбург. В началото на 50-те години в Западна Европа се преминава към създаването на нови организационни форми на сътрудничество, чиито идеолог е френският икономист Жан Моне. В резултат на прилагането на неговите идеи се създава Европейската общност за въглища и стомана, Европейската икономическа общност (ЕИО), организацията Евратом. В резултат на договора за създаването на Европейския съюз от 1993 г. държавите, които членуват в тези организации, създават нова организация, наречена Европейски съюз (ЕС). След 1993 г. се осъществява един процес на включване на нови държави и от първоначалните 8 те са вече 27, което значително разширява както обхвата, така и организацията на ЕС. За да се отговори на тези нови обстоятелства, се изработва една доктрина за ЕС, която е включена в Конституцията за Европа. Тази Конституция не беше приета, тъй като всички държави трябва да я приемат (Франция и Белгия отказват). В нея в най-завършен вид са дадени принципите на ЕС.
Какво представлява Европейският съюз?
Какво представлява ЕС? Дали той е една нова държава, или обединение от държави? Този въпрос изниква още с първите стъпки към институционалното изграждане на първите 3 общности. Очевидно е, че ЕС не може да бъде една унитарна държава. В Европа съществуват много нации и тя не може да бъде национално нивелирана. В отговор на утвърждаването на националното развитие се появява формулата на ген. Дьо Гол, която формулира Европа като „Европа на отечествата”. Тази формула поставя следния проблем – в каква форма да съществуват отечествата – във федерация или конфедерация. Конфедерацията предоставя значителна свобода в действията на участниците. Те запазват своя суверенитет. Решенията на органите на конфедерацията нямат пряко действие и се прилагат и влизат в сила след одобрение от органите на отделната държава. Този модел обаче се явява възможна пречка пред осъществяването на общите политики, което означава еднакъв режим във всички области. В това отношение федерацията представлява по-добрата възможност, но за сметка на държавния суверенитет. Преобразуването на Европа във федерация би означавало свеждане на отделните европейски държави до национални територии. Самият този модел е недопустим за традиционно Великите европейски държави. Така се ражда новото схващане, а именно, че ЕС е съюз от държави. ЕС се определя като своеобразна “sui generis” политическа организация. ЕС притежава белези на държава, без да е държава. ЕС притежава собствена политическа власт, собствено право, следователно има самостоятелен управленски и правов ред. Принципите на политическия и правовия ред са изведени и определени в актовете на европейските общности, на основните три стълба. Основният въпрос в политическата организация на ЕС е за съотношението между Съюза като цяло и държавите членки. Това е проблемът за разпределението на властническите правомощия и компетенции. Решението е подсказано от Конституционния съд на Германия, а именно, че страните членки прехвърлят част от своя държавен суверенитет на съюза. Държавите, които членуват в ЕС, не се отказват от своя суверенитет, а само го ограничават в полза на институциите на ЕС. По същество това е принципът за разделената компетентност, който е присъщ на някои федеративни държави.
Европейските институции
Политическата организация на ЕС е системата на европейските институции. Тази система се определя като институционална рамка. В нея се включват Европейският парламент, Европейският съвет, Съветът на министрите, Европейската комисия и Европейският съд. Европейският парламент съвместно със Съвета на министрите осъществява законодателната и бюджетната функция, както и политически контрол и консултиране. Европейският парламент избира председател на Европейската комисия, която образно е орган на изпълнителната власт. Европейският парламент според приетите условия включва не повече от 736 депутати, които се избират от всички европейски граждани. Европейски гражданин е всеки гражданин на държава, която е включена в ЕС. Броят на депутатите от всяка държава е пропорционален на населението й, като най-малкият брой е 4 представители. Европейският съвет се състои от държавни или правителствени ръководители на държавите членки и председателя на Комисията. Председателят на Европейския съвет се избира от членовете на съвета за 2 години и половина и може да бъде преизбран веднъж.
Съветът на министрите действа съвместно с Европейския парламент. Състои се от по 1 представител от всяка държава членка на министерско ниво. Той заседава в различни формати в съответствие с въпросите, които решава. Така във всеки формат се включва съответния ресорен министър. Решенията се вземат с квалифицирано мнозинство, което е присъщо и за Европейския съвет, а именно мнозинство от 2/3 от държавите членки на ЕС, които 2/3 трябва да са поне 3/5 от населението на Съюза.
Европейската комисия е постоянно действащ орган на ЕС. Условно тя може да се разглежда като орган на изпълнителната власт. Комисията следи за прилагане на правото на ЕС, разпределя бюджета и ръководи програмите. Освен това Комисията единствено има законодателна инициатива. Законодателен акт на ЕС може да бъде приет от Европейския парламент, ако е внесен от Комисията. Комисията представлява колективен колегиален орган и се състои от комисари, като всяка държава има комисар, а разпределението става на принципа на ротацията. Комисията като цяло е отговорна пред Европейския парламент. Ако Парламентът гласува вот на недоверие на Комисията, комисарите са длъжни да подават колективно оставка. Комисарите са с 4-годишен мандат. Председателят на Комисията се предлага от Европейския съвет и се избира от Европейския парламент. Той ръководи и контролира работата на всички комисари и отговаря за техните действия. Председателят може да поиска оставка на комисар и той е длъжен да я подаде.
Съдебната власт се осъществява от Европейския съд, общ съд или първоинстанционен и от специализирани съдилища. В Съда всяка държава е представена с 1 съдия. Съдиите се назначават от правителството на съответната държава за срок от 6 години и могат да бъдат преназначавани за още един мандат. Специализирани съдилища засега няма.
Освен посочените основни институции, ЕС включва и помощни органи – европейски омбудсман, Европейска централна банка и Европейска сметна палата. Тук се включва и институцията ОЛАФ за борба със злоупотребите с финансови средства. Съществуват и консултативни органи към Европейския парламент, Съвета на министрите и Комисията. Те се наричат комитети – комитет на регионите и икономическия и социален комитет.
От казаното следва, че в институциите на ЕС се осъществява разделение на функциите, което се диференцира на вертикално и хоризонтално. Под вертикално се разбира разпределението на компетентността между ЕС и държавите членки; под хоризонтално – разпределението между органите на ЕС.