Раздел X Съвременни правни теории

Конспекти и разработки по Обща теория на правото, съобразени с актуалното учебно съдържание.

Раздел X Съвременни правни теории

от atanassoff » Пет Авг 10, 2007 6:26 pm

Раздел X Съвременни правни теории


1. Теория на естественото право. Общи характеристики

Исторически първа възниква доктрината на естественото право. Тя е единствената доктрина, която в течения на столетия – до XIX век. Доктрината на естественото право възниква в Античността – в гръцката философия. Можем там да срещнем възгледи за правото, които по естеството си са естественоправни.

Основни възгледи на естествено правната доктрина

Естественоправната доктрина е дуалистична – тя приема съществуването на два различни правни порядъка. Съществува на първо място една правна система на естественото право. Това е система от вечни, неизменни и универсални принципи.
Една от причините за съществуването на естественото право е Бог, друга е разумът. Дотук – имаме естествено право, а едновременно с него и система на позитивното човешко право – законите, които хората приемат в ежедневния си живот. Позитивното право се състои от временни, променливи и локални норми.
Системата на естественото право стои над системата на позитивното право, която трябва да му бъде подчинена. Ако системата на позитивното право не съответства на естественото, то действащото право е несправедливо и ни следва да не го изпълняваме. Системата на естественото право служи да легитимира, да обоснове системата на позитивното право Този подход от историческа гл. т. е естествен, защото съчетава 2 елемента:
- обяснява какво представляват правните норми;
- всяка естественоправна теория е потенциална критика към действителността;
Тази естественоправна доктрина е израз на недостатъчното развитие на пр. системи. Правото съществува под формата на правни обичаи. Обособяването на правото от социалната действителност се извършва през XIX век. (векът на кодификацията)


2. Основни направления и етапи в развитието на естественото право

В един ранен етап намираме естественоправни възгледи в трудовете на гръцката класическа философия – Платон и Аристотел. Платон приема, че съществува един свят на материална, сетивновъзприемаема действителност, който обаче е временен нетраен и дори измамлив. Зад него се намира света на идеите, които са вечни, неизменни и истински. Теорията на Платон служи като философия и на християнството. Св. Тома Аквински и Св. Августин Блажени са неоплатоници, а християнското разбиране за правото е естественоправно. съществува Божествено право, което е вечно, неизменно и справедливо, има и човешко право, което е бледо и неточно отражение на Божественото право. Но човешкото право следва да бъде спазвано, защото то носи отделни черти на Божественото право.
През XII и XVIII век християнската теория за правото е атакувана от т. нар. рационално направление, според което основанията на естественото право трябва да се търсят в разумната природа на човека. Рационализмът води началото си от Гроций, бива развит от Спиноза и в трудовете на Кант.
Обобщение: Всяко човешко същество е надарено със способността да разсъждава разумно и това е именно естественото право. Позитивното право е задължително, доколкото отразява принципите на човешкия разум Едновременно с рационалзма възниква и още едно направление на естественото право, което бива наричано, теория за вродените права на човека: Всеки човек се ражда свободен и равен на останалите хора. Всеки човек притежава права, които са неотменими, неотчуждими и неотделими от индивида. Тези права на човек са онзи естествен фундамент, на който законодателят трябва да се опре в при създаването на позитивните закони. Те са справедливи и легитимни само доколкото не влизат в противоречие с естествените човешки права.
През XIX вел кодификацията води до радикални промени в правната теория. Възниква теорията на правния позитивизъм. За няколко десетилетия естествено правната теория губи доминиращата си роля. След няколко етапа на развитие обаче правният позитивизъм изпада в криза към средата на XX век, тъй като вярата в закона бива изключително сериозно разклатена и това дава възможност за възраждане на естественоправната доктрина.


3. Теория на правния позитивизъм

Правният позитивизъм възниква през XIX век, като причините за това са политически, юридически и научни.

1. Политически. През XVIII – XIX век в Европа се развива процеса на централизация на политическата власт. На мястото на разпокъсаните слаби държави възникват абсолютните монархии, а след буржоазните революции този процес изчезва, а се извършва разделение на властите. Централизацията се проявява и в т. нар. държавен монопол върху правото. Държавата – единствен автор на правни норми и единствен авторитет, който прилага правна принуда. Правните норми са правни защото се създават от държавата. Това е един от постаментите на правния позитивизъм.
Друг политически фактор е обединяването на модерните държави по национален признак. Съвременните държави се превръщат в духовно-политическо единство на хора, обединени от обща култура и традиция, представляващи една нация.
2. Юридически. Развитието на ИнП се обуславя от кодификацията, която е една икономическа и политическа необходимост. Тя се осъществява чрез приемане на закони и кодекси и води до възникване на втория основен постулат на правния позитивизъм – „Правото – това е закона”.
3. Научни. През XVIII и XVIII век се създава една научна методология, основана изцяло върху опита. По това време възниква философския позитивизъм. Той е един нов подход, който също приема опита като основен постулат и има претенцията да разреши една хилядолетна дилема – между идеализма и материализма. Според позитивизма идвете идеи са грешни, тъй като се основават на предварителни (априорни) съждения, а знанието трябва да се постигне по опитен път. Всяко друго знание е спекулативно.

Юридическият позитивизъм е продукт на тези политически юридически и научни фактори.
Според правният позитивизъм предмет на правната наука могат да бъдат само пр. норми, коиот притежават юридическа сила, които служат за ръководство на нашето поведение. Правната наука трябва да изостави разглеждането на всички други социални явления, които нямат пряка връзка с валидните правни норми.
Правният позитивизъм отрича отрича всякаква връзка между правните норми и морала, както и между пр. норми и други опитно недоказуеми явления като Бог, човешкия разум, естествени права на човека.
Правните норми са задължителни, защото са приети от държавните органи. Несъответствието с морала не е основание за неизпълнение на правните норми.


4. Основни направления и етапи в развитието на позитивизма

Правният позитивизъм притежава много разновидности. Можем да разграничим 3 основни етапа в развитието му:
1. РАНЕН ПОЗИТИВИЗЪМ
2. НОРМАТИВИЗЪМ (30-те год. на XX в.)
3. МОДЕРЕН ПРАВЕН ПОЗИТИВИЗЪМ (50-те год. на XX в.)

1. Ранен позитивизъм. Характерно за ранния позитивизъм е, че за него правото са само тези норми, които са израз на „волята на суверена” (Дж. Остин). Суверенът е онази личност или група лица, която по силата на определени факти властва върху една определена територия и население. Само тези общи правила, които са издадени от името на суверена носят белега право; Това е един много ясен формален критерий за това какво е право.
В Англия една немалка част от правото се създава от съдиите, и тези пр. норми вече се смятат като израз на волята на суверена, за разлика от предшестващите векове. По този начин се избягва неудобството свързано с обратното действие на пр. норми. Във Франция възниква т. нар. форма на екзекезата, която приема, че правото се съдържа само в текста на закона и, че правните решения могат да се намерят само чрез буквално прочитане на текста на закона.
За ранния позитивизъм е характерна една много тясна връзка между правото и държавата. Правото е продукт съпътстващ държавата. Това становище се критикува от Х.Келзен, който създава една принципно нова позитивистка теория за правото.

2. Нормативизъм. Изходна позиция за нормативизма е, че пр. норми са вид социални норми, които са самостоятелна част от света и те трябва да бъдат разглеждани самостоятелно. Поради това учението на Келзен бива наречено от него самия „чиста теория за правото” – теория, изчистена от всякаква емпиричност, от емпирични дадености. Келзен не отрича съществуването на фактическата действителност, но смята, че е възможно правото да се обясни без тази действителност.
Правото според Келзен представлява система от взаимно свързани, йерархично подредени пр. норми. Системата на правото представлява пирамида с йерархично подредени няколко нива на правни норми. По-общите пр. норми действат, за да се прилагат по-частните. В основата на пирамидата се намират индивидуалните норми – правила за поведение към конкретни правни субекти. Въпросът е от какво естество е правната норма, която Келзен нарича „първична норма” и която е на върха на пирамидата. Това е норма основна норма и тя не представлява правило за поведение! Тя има методологически характер и тя задължава субектите на правото да разглеждат правото като единно цяло. Всяка правна норма е основание за създаване на по-долусторяща правна норма.
Правното има свой самостоятелен живот, свое нормативно битие, където действат правила различни от закономерностите, действащи във фактическата действителност. Рабира се Келзен отрича съществуването на връзка между правото и морала. Нормативнизмът е една много крупна стъпка напред в изследването на правото, защото го разглежда от гл. т. на нормативният му характер. Философската обосновка на нормативизма е т.нар. логически позитивизъм, който се развива през
30-те години във Виенския кръг. Възниква правната логика, която се съсредоточава върху изследването на логическите закономерности в правото.


Съвременен правен позитивизъм.
Хърбърт Харт критикува Келзен в тази част на теорията му, според която правото е пирамида от непротиворечиви пр. норми. В средата на XX век се наблюдава едно значително усложняване на модерните правни системи. Модерните пр. системи са децентрализирани, има много нови ИнП, в сложни отношения помежду си.
1. Правните системи не са елементарно построени. Те са съставени от пр. норми, които са в юридическа сила. Новото при Харт е, че пр. норми биват първични (норми за поведение) и вторични (с тях се установява дали първичните норми са валидни). Следователно правната система не е пирамида, а цялостна система от първични и вторични норми. Тестът за валидност е това дали една пр. норма е създадена в съответствие с една по-горестояща правна норма.
2. Втората съществена черта е разбирането на Харт за т.нар. отворена текстуалност на правните норми, което обяснява действието на правото. Отворена текстуалност означава, че в употребимия език всяка от думите притежава една зона на безспорна употреба и зона на спорна употреба (зона на несигурност).
Когато правните норми действат и казусът е в безспорната употреба на понятието, съдията трябва да реши съгласно утвърдената употреба. Ако е в спорната употреба, съдията е длъжен да я изтълкува нормата преди да я приложи. Така прилагането на правото е процес изясняване на спорната зона от страна на съдиите. Действието на правото е свързано с отворената текстуалност на понятията, изграждащи правните норми.


5. Други съвременни теории за правото

Разграничаването на направленията в модерната теория е условно, условни са и наименованията. Съществуват три направления:

1. семантично – 2. лингвистично – 3. херменевтично

1. Семантично (логическо) направление – вътре в него могат да се открояват две направления – формално логическо и неформално логическо. Формално логическото се основава на теорията на Келзен. Той прави принципно разграничение между света на правните норми, където действат нормативни закономерности и света на емпиричното, където дейтсват причинни закономерности.
- Формалнологическото направление – се стреми да формализира правните норми, да ги представи като математически изрази и да направи възможно прилагането на математически методи в правото.
- Неформалната логика – обединява различни логически подходи, коиот използват средствата на съвременните неформални логики; Перелман – правна реторика (да се наложи една теза над друга); Роберт Алекси – теория за правната аргументация.

2. Лингвистични теории – изследват процеса на взаимодействие между еже-дневния и правния език в процеса на прилагане на правото. Правното общуване се извършва едновременно на два езика. Правният език също не е хомогенен: той се разлага на подезици – езика на закона, езика на практикуващите юристи, езика на доктрината.

3. Херменевтично направление в правото – Когато законодателят създава зако-ните, той формулира в тях едно общо значение на правни норми на базата на т. нар. контекст на създаване на пр. норми. Контекстът на създаване включва всички фактори, повлияли при формализирането на това общо правило за поведение. Прилагането на правните норми според правната херменевтика е процес на създаване и нарастване на смисъла на правните норми. Прилагането на пр. норми е в зависимост от контекста на прилагането!
Прилагането на правните норми е творчески процес, в който централно място заема съдията и този процес преполага да бъде реконструиран смисъл на пр. норми. Съдията създава правни норми като този смисъл се влияе от конкретния контекст на прилагане.

4.
Догматичната юриспруденция приема, че пр. норми притежават обективно, независимо от нас, общ единен смисъл, а прилагането на правните норми е процес на разкриване на този смисъл, докато за херменевтичната теория правните норми нямат общ и задължителен смисъл. От значение е и състоянието на предразбиране в този, който прилага нормите.
Аватар
Администратор
 
Мнения: 972

Кой е на линия
Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта
cron