Раздел VI Субективно право и правоотношение

Конспекти и разработки по Обща теория на правото, съобразени с актуалното учебно съдържание.

Раздел VI Субективно право и правоотношение

от atanassoff » Чет Авг 09, 2007 8:29 pm

Раздел VI Субективно право и правоотношение


Впр. 41 Понятие за субективно право

Субективното право е валидно в рамките на определен правен ред индивидуално правило за поведение, приложимо към конкретен правен субект и изразяващо неговия правен интерес.

Най-същественото качество на субективното право е, че то представлява правило за поведение. По своята логическа природа субективното право представлява нормативно съждение.

1.
Субективното право е признато от правния ред, представлява негова интеграл-на част и получава от него юридическа сила – изпълнимост и санкционна защита. Субективните права възникват в резултат на действието не само на правните норми, а на правния ред като цяло – правни норми, принципи, съществуващи субективни права и т.н. В прецедентните правни системи субективните права по правило получават детайлна формулировка и защита едва със съдебното решение. В континенталните правни системи съдебната практика също утвърждава много субективни права, които изрично не съществуват в правните норми.
Субективните права не са автоматично и безусловно задължително следствие от действието на правните норми, а биват признавани чрез тяхното съгласуване и обосноваване с правния порядък. Юридическата сила на субективното право се установява чрез проверка на условията (фактите) и съвместимостта му с правния порядък. Следователно нито правните норми, нито субективните права са „първични” в правото, защото и едните и другите представляват правила за поведение, изпълняващи различни функции. Субективните права не са „вторични правни последици” (както твърди В.Ганев). Те се създават по начин да бъдат съвместими с целия съществуващ правен ред. Представляват равностойна и активна част от него.

2.
Субективното право е приложимо към конкретен правен субект. Той обаче не е негов „собственик” или „титуляр”. То е правило за поведение от оправомощаващ тип, индивидуално приложимо към субекта, което регламентира действия, които той да извърши в бъдеще. Субектът на правото трябва да се съобрази с предписаните от субективното право действия само в случай, че го използва. Характеристиката на субективното право като правило за поведение показва наличието на друг правен субект, чието участие е необходимо за реализирането му.

3.
Субективното право е израз на правен интерес, който безспорно има фактическо естество. Тук всъщност преминава тънката граница между юридическото и фактическото. По подобен начин правният ред признава за юридическо лице някои форми на материално единство . Според нас „правният интерес” представлява юридическо явление.
Правният интерес съществува в различни форми и в много институти на правния ред. При субективното право „правният интерес” има конкретни, материални измерения. Субективното право възниква и бива признато от правния порядък, за да задоволи конкретен интерес. Липсата на интерес води до нищожност на правната сделка, което означава несъществуване, липса на сделка и на породените от нея субективни права. Това води до отказ от защита от страна на правния ред (злоупотреба с право.

4.
Субективното право трябва да бъде разграничено от юридическите явления, в рамките на които се проявява и действа:
а) обективното право – твърди се, че то има „обективна природа”, защото съществува външно и е еднакво за всички правни субекти; а субективното право има „субективна природа”, защото съществува вътрешно, психологически в съзнанието на своя титуляр. В действителност субективното право е признато от правния порядък, част е от този порядък и е общовалидно, в смисъл, че всички правни субекти трябва да се съобразяват с него. Различието между правната норма и субективното право е единствено в това, че първата има общ характер, а второто – индивидуален. Освен това обективното право е „обективирано”, записано в обективни източници, а за субективното право това не е необходимо.
б) правното отношение – то обединява в едно юридическо и логическо цяло субективното право и юридическото задължение. Във фактическата действителност реализацията на субективното право се осъществява съвместно и с помощта на субективното задължение на друг правен субект. Тази взаимна обвързаност на поведенията в някои случаи е особено силна. Правното отношение е юридически и логически модел на връзка между субективните права и задължения, техните титуляри и предмет. В действителност правното отношение не е нещо друго, освен самите субективни права и задължения, разглеждани в тяхната взаимна връзка. Правоотношението не поражда субективните права, нито е някаква предшестваща форма на тяхното съществуване.
в) фактическото поведение – това са конкретните действия на титуляра на субективното право в социалната действителност. След като се реализира в социалната действителност, субективното право престава да съществува.


Впр. 42 Форми на субективното право

В руската теория Алексеев отрича наличието на форми на субективното право. Според него субективното право е единно и се състои от три правомощия: право на искане – възможността на титуляра на субективното право да изисква изпълнението или спазването на юридическото задължение;право на собствени активни действия – възможността титулярът на субективното право сам да извършва юридически значими действия.; притезанието – възможността да се приведат в действие принудителни действия за реализация на субективното право.
В българската теория Таджер критикува това становище като разграничава субективните права на три основни вида:

– притезателни – то има за предмет действие или бездействие на определено лице
– непритезателни
- - секундарни
- - други непритезателни

Тъй като съществуват различни принципни различия при действието на субективното право в юридическия живот, поради което е наложително да бъдат разграничавани различните негови форми, които се означават и с различни термини.
Критерии, на основата на които разграничаваме различните форми на субективното право, са видът на интереса, който субективното право може да изразява, и характерът на субективното право като правило за поведение.

1.
Притезанието за определено поведение най-често възниква чрез договор, защото по този начин практически най-лесно се постига съгласуването на притезанието на едната страна и съответстващото на нея юридическо задължение на другата. Но притезателните субективни права могат да възникнат и от ред други юридически факти. Най-важна характеристика на притезанието като форма на субективното право се състои в това, че изискването е за конкретно действие. Следователно субективни права, които НЕ СА самоизпълними, нямат характера на притезания.
Юридическо задължено лице може да бъде не само частно лице, но и публична институция или държавен орган, като властта, с която те разполагат, не е основание да откажат изпълнението на дължимото поведение.

2.
Способността, възможността на правните субекти да извършват конкретни правни действия има предварителен характер, а нейното съществуване представлява необходимо условие за възникването на останалите форми на субективно право Освен това, тя не може да се определя свободно от страните, защото представлява субективно право от публичен порядък, ето защо тя трябва да отговаря на определени стандарти. Въпреки че е типично субективно право, способността за извършване на правни действия е типова и се определя от критерии, посочени в закона (възраст, психично здраве).
Интересът, който е в основата на упражняването на тази форма на субективното право, е също конкретен и принадлежи на самия субект. Той е в същото време и от публично естество, защото правният порядък осигурява еднакви условия не само за действието на правните норми, но и за упражняването на субективните права.
Субективното право като възможност се изразява в обща и абстрактна възможност за извършване на бъдещи правни действия, които ще имат правен ефект само в патримониума на титуляра на това субективно право.

3.
Правната власт се състои във възможността титулярът на субективното право да извърши определено едностранно действие на създаване, промяна или и прекратяване на субективни права и задължения, които са част от патримониума на друго лице, а последният е длъжен да приеме правните резултати от тези действия. Властта възниква в определени случаи, детайлно регламентирани от правния порядък, поради което се нарича правна. Съществуват два основни случая, при които субективното право има характера на правна власт: преобразуващите права и представителството
а) Преобразуващите права имат за свой предмет вече съществуващи субективни права и задължения - те биват променяни, прекратявани или на тяхно място възникват нови. Преобразователното право се упражнява чрез едностранно волеизявление от неговия титуляр, а правният ефект настъпва незабавно, без да е необходимо съдействието на задълженото лице и нито то, нито трети лица могат да попречат на упражняването на преобразователното право.
Функционално преобразуващото право възниква в случаите, когато е налице надлежно възникване или изпълнение на първичното субективно право. Юридическо задълженото лице или упражнява надлежно възникнало право, или не оказва съдействие при изпълнение на вече възникнало първично право. Интересът на титуляра на вторичното субективно право произтича от това първичното право да бъде упражнявано по надлежен начин.
Първата хипотеза обхваща случаи на унищожаемост, предвидени в редица отрасли на правото, когато е налице начален недостатък в правопораждащия правен акт. Втората хипотеза обхваща случаите на неизпълнение на редовно възникнали първични субективни права и задължения. В този случай за титуляра на първичното субективно право възниква възможността да иска тяхното изменение или прекратяване. Третата хипотеза обхваща случаите, при които първичните права не са породени или са унищожаеми. В този случай упражняването на секундарното право води до пораждането на първичното право или до санирането му.
б) При представителството представителят има правото да извършва правни действия от името и с непосредственото действие за представлявания като представителната власт се реализира в извършване на правни сделки от представителя. По силата на представителното субективно право правните последици на извършваните сделки преминават направо в патримониума на представляваното лице като последното е длъжно да приеме тези резултати.

4.
Правната свобода като форма на субективно право се реализира от титуляра на субективното право чрез лични действия, като реализацията не изисква съдействие от друго лице. Липсва изискване за някакво специално поведение от страна на обществото. Тази форма на субективно право трябва внимателно да се разграничава от „свободата”, която е налице при правно ирелевантните отношения, при които свободата се изразява в това, че правото не се интересува от едно определено действие или поведение. При правната свобода човек е свободен да избира конкретни варианти на поведение в рамки, определени от правната система.


Впр. 43 Юридическо задължение

Юридическото задължение е валидно в рамките на определен правен ред индивидуално правило за поведение, което един конкретен правен субект трябва да следва по отношение на друг правен субект, за да задоволи неговия правен интерес.

За разлика от субективните права при юридическото задължение модалността на правилото за поведение е от задължаващ тип. Задълженото лице няма право да преценява дали да изпълни, или не юридическото задължение. Втората особеност е, че предписваното от юридическото задължение е във всички случаи за строго определено поведение.

1.
Юридическото задължение може да възникне само като резултат от поведение, което е съобразено с изискванията на правните норми, за разлика от юридическата отговорност и юридическата обвързаност, които възникват като последица от поведение, което не е съобразено с изискванията на правните норми.
Юридическа отговорност. Тя възниква по повод на осъществено от конкретен субект правонарушение – виновно неправомерно юридическо действие, и се състои в понасяната от правонарушителя правна санкция. Юридическата отговорност може да бъде реализирана само чрез действията на компетентните държавни органи. Субектът на юридическата отговорност притежава процесуални субективни права и юридически задължения в процеса на реализация на юридическата отговорност.
Юридическа обвързаност. Тя е налице при юридически ситуации, които възникват в резултат на правомерни юридически действия на субектите на правото, но не са желани от тях. Такива са случаите на неоснователно обогатяване, водене на чужда работа без пълномощие и др. При юридическата обвързаност правилото за поведение произтича не от желанието или намерението на конкретни правни субекти, а от възприетите от правната система принципи на разпределение на риска. Правилото възниква, без да е желано от субектите, към които е приложимо.

2.
Субективното право и юридическото задължение се намират в определена връзка помежду си. В теорията на правото преобладава становището, че те дори не могат да съществуват самостоятелно.
В действителност пълно съответствие и съгласуваност съществува единствено при една форма на субективното право – притезанието . При реализацията на останалите форми на субективното право е трудно да се открие кореспондиращо юридическо задължение. Способността (възможността) на един правен субект да извършва определени правни действия като субективното право не е насочено към определен друг правен субект, а към правния ред като цяло. По аналогичен начин правната власт да бъдат пораждани правни промени в чужда правна сфера без съгласието на титуляра също има за адресат правния ред, който ги приема и зачита. Всички правни субекти имат задължението да приемат и зачитат правните промени, т.е. това задължение има общ характер, а не индивидуален.
Когато титулярът на субективното право упражнява правна свобода да извършва правнорелевантни действия, останалите правни субекти единствено трябва да изпълняват юридическото задължение да не вредят другиму. Няма корелативно юридическо задължение на конкретен правен субект, а на нея отговаря общото задължение на всички останали правни субекти.


Впр. 44 Видове субективни права

Разграничението на субективните права има голямо практическо значение. Когато се работи със субективни права принципно важно е да се определи субективното право по неговите основни критерии.

1.
Съобразно кой от правните субекти осъществява субективното право се субективните права се разделят на:
- самоизпълними – титулярът може да осъществи своето субективно право без да е необходимо за това съдействието на един определен правен субект. Такива са правната власт и правната свобода.
- несамоизпълними – тяхното осъществяване е възможно единствено чрез поведението на определен насрещен субект. Типичен пример е притезанието .
В случай на неизпълнение титулярът на субективното право трябва да търси съдействие от държавните органи и да упражни правна принуда за осъществяване на правото си.

2.
В зависимост дали правният интерес, който е част от субективното право, може да бъде парично оценен се оформят:

Имуществени субективни права
Те притежават стойност и цена, която е основата на стоковата размяна. Чрез своята цена имуществените права могат да бъдат приравнени. Субективните права, които са предмет на пазарна размяна, притежават редица допълнителни свойства, те могат да бъдат отделяни от правния субект. Това е свързано с тяхната прехвърлимост. Те са делими права; и се погасяват по давност: ако едно имуществено субективно право не бъде упражнено в течение на определен период от време, то се погасява възможността да бъде търсена съдебна защита при осъществяването му. Имуществените субективни права образуват патримониума на този правен субект.

Имуществените права се делят на вещни и облигационни.
Вещните субективни права изразяват свободата на субекта да упражнява фактически и правни действия върху определени вещи. Субективното право е съставено от два елемента – субект и обект на правото.
Облигационните субективни права представляват възможност едно лице, наречено кредитор, да изисква от друго лице, наречено длъжник, извършването на определени действия или въздържане от такива. Тук отношението е между два субекта на правото. Субективното право е притезателно.
Това разграничаване на вещни и облигационни субективни права е начинът на тяхната защита. Вещните права са абсолютни и тяхната защита обхваща извършването на правни действия по отношение на всички други правни субекти. Облигационните права са относителни и тяхната защита обхваща извършването на правни действия срещу строго определени субекти.

Патримониумът (имуществото) представлява явление преди всичко на частното право. Той е понятие, чрез което ние описваме юридическата персоналност на правния субект в частното право. Така както правосубектност, така всеки правен субект притежава патримониум. Патримониумът е принципно отношение между субектите на правото и правния ред. Когато характеризираме един правен субект то това става чрез неговите правосубектност и патримониум. Те могат да бъдат само в единство.
В правния живот ние ги разглеждаме заедно:
-Само правни субекти могат да имат патримониум.
-Всеки правен субект има патримониум и патримониумът не съществува без правен субект.
-Патримониумът може да е отрицателна величина.
-Патримониумът и правният субект възникват заедно и се прекратяват с прекратяването на правния субект.

Неимуществени субективни права
Те са пряко свързани със субекта на правото! Упражняването на тези субективни права строго лично, то трябва да бъде извършено чрез лични действия, не е възможно пълномощие на неимуществено субективно право.

3.
В зависимост от отрасъла на обективното право субективните права биват конституционно правни, административно правни и т.н. Значението на това разграничение е в това, че всеки правен отрасъл се отличава със специфични методи на правното регулиране. Тази специфика оказва голямо значение върху упражняването на субективните права. В публичното право свободата на волята, характерна за субективните права, е ограничена. Частното право се характеризира със значително по-голяма свобода; съществуват и различия при процедурите.


Впр. 45 Защита на субективното право

Субективното право би могло да бъде реализирано доброволно и да изпълни своето социално предназначение. Възможно е обаче то да бъде оспорено, нарушено или да не бъдат реализирани доброволно действията, които то предвижда. В тези хипотези е наложително субективното право да бъде защитено. Правната система съдържа различни хипотези, при които се осъществява тази защита.

Защита на субективното право са тези действия на титуляра, които са насочени към неговото установяване, запазване и реализиране. Защитата на субективното право зависи от две предпоставки: форма на субективното право и форма на неговото нарушение.Съществуват две основни форми на защита на субективното право:

1.
Защита на конкретните субективни права. Тя притежава особености при различните форми на субективното право:
- правно притезание – представлява искане за определено поведение към определено лице. В противен случай титулярът може да защити субективното право чрез осъдителен иск, а в случай, че няма интерес от изпълнението на субективното право в първоначалния му вид, възможно е той да упражни секундантно субективно право чрез конститутивен иск и да промени вида на притезанието.
- способността – представлява начална предпоставка за придобиване на субективни права и задължения, която се упражнява едностранно. Преди нейното реализиране тя не може да бъде нарушавана. В правния ред е установена оборимата презумпция, че когато субектите извършват правомерни правни действия, те действат в границите на своята компетентност. Атакува се правното действие, извършено извън правомощието, определено от субективното право.
- правната власт - се упражнява също едностранно и изцяло преценка на титуляра на правото. Пример за нейното нарушаване е излизане на представителя извън рамките на представителната власт. Искането за отменяне на тези действия от страна на представляваното лице е в същото време защита на съществуващото представително субективно право.
- правната свобода – налице е „не-ограничаване” на титуляра на субективното право от страна на правния ред. Нарушение ще бъде всяка форма на фактическо или правно ограничаване на установената от правния ред свобода.
2.
Защита на правната сфера. Тя има за цел да предотврати засягането на материални интереси и нарушаването на субективни права. Титулярът на субективните права извършва свои собствени активни действия, които сами по себе си са неправомерни, срещу потенциални нарушения, с цел предотвратяване на значително по-големи щети. Тази зашита се осъществява в две основни форми: неизбежна отбрана и крайна необходимост; самопомощ.
- неизбежната отбрана и крайната необходимост са институти едновременно на наказателното и гражданското право. Дефинициите на тези действия са дефинирани в наказателното право, където са уредени и техните наказателноправни последици. В същото време тези действия пораждат и гражданско правни последици. При неизбежната отбрана защитата на правната сфера не води до отговорност за причинените на нападателя вреди, за разлика от крайната необходимост.
- при самопомощта едно лице защитава своята правна сфера чрез собствени правомерни действия, които се налага да бъдат извършени неотложно, забавянето им ще ги направи безполезни. Поради това засегнатото лице има правото да извърши действията лично, а не да търси помощта на компетентните органи . Не е налице непосредствено противоправно нападение, нито непосредствена опасност за увреждане на интереси. Самопомощта се различава и от самоуправството, при което е налице осъществяване на собствени права, но не по установения ред.

***

Впр. 46 Правно отношение. Понятие. Теории

Терминът „правно отношение” („правоотношение”), най-общо означава наличие на обвързаност между правата и задълженията на два правни субекта. В българското законодателство терминът „правно отношение” се използва в отделни случаи, без да бъде специфично дефиниран. Ролята на този термин в юридическата практика е огромна. За континенталните юристи правното отношение служи не само като езиков термин, но и като логическа конструкция, около която те построяват своята аргументация.

Теории за правното отношение

Те могат да бъдат обособени в две основни групи:
1.
Правното отношение като единство от фактически и правни елементи. Според тази теория правното отношение представлява всяко фактическо отношение от социалната действителност, което има правно значение. Савини дефинира правното отношение като връзка между „личност и личност”. Той обаче приема, че правното отношение има по-общ характер. Правното отношение изразява връзка, съотношение или положение, в които могат да се намират а) хора (родители и деца) б) вещи (съседни имоти) в) хора и вещи (собственик и вещ).
Социалният живот се състои от множество взаимосвързани фактически обществени отношения, някои от които притежават правен компонент. Творческата роля на правната практика се изразява в това, че тя във всеки конкретен случай отделя и анализира правния компонент на правоотношението. В руската ОТП през 60-те възниква схващането за правното отношение като единство от правна форма и икономическо съдържание. Това схващане впоследствие допълнително еволюира и се приема, че правното отношение може да има не само икономическо, но и друго фактическо съдържание.
Разглежданата до тук теория оставя открит въпроса за съотношението между фактическото и правното в социалната действителност. За германските юристи от началото на XXв. правното и фактическото са неразривно свързани, а извличането на правното от фактическото е възможно благодарение на юридическото изкуство на практикуващите юристи. Теорията за правното отношение като фактическо отношение отрича съществуването на правното отношение като самостоятелно правно явление.

2.
Според втората теория правното отношение не е фактическо, а мислено и като такова представлява самостоятелно обществено отношение. То е различно от фактическото, чрез което се осъществява. В. Ганев определя правните отношения като „взаимно съотношение между субекта на правото и субекта на задължението, насочено да реализира правните последици”. Правното отношение притежава общите белези на всяко обществено отношение, но притежава ясно изразени собствени белези. Правоотношението е „мислено”, „идеално”, но то предполага съществуването на фактическо отношение, което е „реално” – изразява се във външно обективирани човешки действия. Правното отношение регулира фактическото отношение, но в същото време двете отношения притежават значителна степен на самостоятелност.
Понятие за правно отношение

1.
Понятието „правно отношение” се използва единствено в континенталната правна система. Характерна за континенталното правно мислене е аксиомата, че субективните права възникват в момента на проявление на юридическите факти и имат продължителен „живот” до момента на реализацията си. Правното отношение се явява средство за обективиране, визуализиране, обединяване и съхраняване на тези субективни права. Савини използва понятието „правно отношение” като методология, съвместима с аксиомите на континенталното правно мислене и го поставя в центъра на правния анализ, изграждайки около него системата на съвременното континентално право. От средата на XIXв. до средата на XXв. понятието е обект на повишен научен интерес, което показва, че за континенталното юридическо мислене то е жизнено необходимо. В прецедентната правна система, където понятието „правно отношение” не се използва, съществува стремеж такава конструкция да се изгради около понятието „субективно право”.
Някои правни понятия (правна норма, субективно право) означават обособени и самостоятелни правни явления, докато други (субект на правото, правно отношение) изразяват отношения между тези явления. Тези понятия са вторични, защото обозначават връзките между вече съществуващи правни понятия. Правното отношение извежда на преден план връзката и взаимната зависимост между определен вид субективни права и задължения, а това дава възможност те да бъдат разглеждани като едно цяло. Следователно ролята на понятието „правно отношение” е конструктивна. Подобни правни понятия-конструкции са „субект на правото”, „правонарушение”, „състав на престъплението” и др.

2.
Понятието „правно отношение” не изразява самостоятелно, първично правно явление. В редица случаи субективните права и задължения възникват, съществуват и биват упражнявани самостоятелно, извън правното отношение. Следователно то не изпълнява ролята на задължителен посредник в процеса на възникване на субективните права и задължения от правния ред.
Правното отношение не представлява самостоятелен вид обществено отношение. Всъщност за теорията на правото е характерно разделението правно-фактическо Съответно на този критерий можем да кажем, че правното отношение не е част от фактическата действителност, тъй като то изразява отношение между елементи от правния ред – субективни права и задължения, субекти на правото.
Правното отношение няма самостоятелна регулативна роля в правния живот. То представлява отношение, връзка между субективни права, юридически задължения и други юридически явления. То не притежава собствена активна роля в правния живот, различна от тази на съставящите го елементи. Чрез него се създава единство между определени правни явления в случаите когато имаме корелативни субективни права. Понятието изпълнява и концептуална роля – подкрепя аксиомата, че субективните права и задължения възникват от момента на проявление на юридическите факти.

Правното отношение е двустранна индивидуална правна връзка, която логически обединява корелативни субективни права и юридически задължения от момента на тяхното възникване до реализацията им.

1. Правното отношение представлява връзка създадена по логически път. Ново-възникващите при действието на правния ред субективни права и юридически задължения представляват индивидуални правила за поведение, които имат идеален, мисловен характер. Те са приложими само към конкретни правни субекти, но въпреки това тяхното съществуване е обективно, защото възникват от обективен правен ред и съществуват еднакво за всички. 2. Правното отношение е конструирана връзка. Обединяването на отделните елементи, сглобяването им в „матрицата” на правното отношение се извършва от нашето съзнание. 3. Правното отношение е конструкция само на субективни права и юридически задължения, които имат корелативен характер. Взаимната зависимост между тях налага те да бъдат разглеждани съвместно в рамките на правоотношението. 4. Правното отношение е двустранна връзка – ясно са обособени две страни, признати за субекти на правото, всяка от които има конкретно задължение за поведение (субективно право или задължение) по отношение на другата страна. 5. Правното отношение има индивидуален характер. То свързва индивидуално определени правни субекти. Това му позволява да изведе на преден план взаимната връзка между субективните права и задължения на единия правен субект и субективните права и задължения на другия правен субект. 6. Правното отношение съществува от момента на възникването на корелативните субективни права и юридически задължения до приключването на тяхната реализация.


Впр. 47 Структура на правното отношение

1.
Централният елемент на правното отношение са субективните права и задължения, наричани също „съдържание на правното отношение”. Те притежават взаимна функционална обвързаност, което позволява на страните по правното отношение да поставят изпълнението на своите субективни права и задължения в зависимост от изпълнението на субективните права и задължения на насрещната страна. Когато не е налице такава обвързаност – няма правно отношение. Задължението за спазване на общия правен принцип да не се вреди другиму е общо и не е функционално свързано със субективните права на страните по правоотношението.
Когато правното отношение се състои само от едно субективно право, то е свързано функционално с кореспондиращото му юридическо задължение. Тук субективното право се състои във възможността да се изисква от субекта на юридическо задължение неговото изпълнение.

2.
Субективните права и юридическите задължения в правното отношение са за конкретно поведение. Само в този случай те могат да бъдат функционално обвързани помежду си и да образуват правно отношение. Заедно с конкретните правила за поведение всяка правна система се състои и от общи правни принципи. Реализацията на тези принципи, не означава, че между всички правни субекти съществуват правни отношения.
Субектите на правното отношение са тези субекти на правото, към които са приложими корелативните субективни права и юридически задължения. В този смисъл „субект на конкретно правно отношение” представлява реализация на „субект на правото”.
Правното отношение е двустранна правна връзка, която предполага наличието на два „полюса”, на всеки от които може да има повече от един правен субект, които помежду си да имат различни по своето естество правни връзки.
В зависимост от поведението, което трябва да следват субектите на правното отношение сe разграничаваt на активни (адресати на субективните права) и пасивни (адресати на юридически задължения). Инициатива за осъществяване на правното отношение трябва да прояви адресатът на субективното право. Само при това условие е възможно адресатът на юридическото задължение да реализира своето задължение за поведение.

3.
Обектът на правоотношението е материална вещ, нематериално благо или поведение:
вещи – те притежават идентичност, обособеност, материалност и сетивност. Вещите биват движими и недвижими, според това дали могат да се движат,а според признаците си – индивидуално и родово определени вещи. Съществуват специфични вещи – парите, ценните книжа – при тях не е важна материалната субстанция, а това че материализират вземания. Възможно е всички права и задължения да бъдат разглеждани в тяхната цялост, при което образуват имущество.
нематериални блага – те нямат пряк материален израз, но могат да бъдат обект на правно отношение. Особености: 1. защитените от правото нематериални блага в редица случаи се реализират чрез упражняване на субективни права вън от правоотношенията; 2. голяма част от нематериалните блага са свързани с личността и не могат да бъдат част от правния оборот, а следователно и обект на правни отношения.Тези нематериални блага, които могат да бъдат обект на правоотношения, са конституционно прогласени, а встъпват като обект на правни отношения, породени от норми на текущото законодателство.
поведението – се изразява в определени правни или фактически действия. Тези действия се обективират външно и в този смисъл са материални и сетивно възприеамеми. Те са израз на материалния интерес на страните по правоотношението. Когато действията нямат собствен краен резултат, а се материализират чрез определена вещ , обект на правоотношението е резултатът (т.е. вещта).


Впр. 48 Видове правни отношения

В зависимост от характера си правните отношения биват
Абстрактни и конкретни. Конкретните правни отношения изразяват индивидуалната правна връзка между конкретни правни субекти. Възможно е обаче от множество конкретни правни отношения чрез абстракция да се стигне до типичното правоотношение от даден тип. Абстрактното правно отношение не регулира индивидуалните отношения между правните субекти. Обединени сходни правни отношения от един и същи тип образуват правен институт.
В зависимост от характера на субективните права, които образуват съдържанието на правното отношение, правните отношения биват
Относителни и абсолютни. Относителни са тези правни отношения, които съдържат относителни субективни права (такива които имат правна валидност и могат да бъдат упражнявани само срещу определени правни субекти – притезанието, правната власт ). Абсолютни правоотношения са тези, които съдържат абсолютни субективни права (те имат правна валидност и могат да бъдат упражнявани спрямо всички останали правни субекти – това са субективните права, изразяващи възможност и свобода). Конструирането на понятието „правно отношение” е възможно единствено при относителните правни отношения, защото представляват обединение на корелативни относителни права. Абсолютните субективни права се осъществяват непосредствено от своите титуляри, без да са свързани с корелативни юридически задължения.
В зависимост от броя на субективните права и задължения, които образуват съдържанието им, правните отношения биват прости, сложни и комплексни.
Прости са тези правни отношения, при които в съдържанието влиза само едно субективно право, което принадлежи на едната страна – другата страна е носител на задължение да подпомогне осъществяването на субективното право (Пр. едностранни договори).
Сложни са тези правни отношения, при които и двете страни имат по едно или повече субективни права корелативни на тях задължения. Сложното правно отношение може да бъде разчленено на съставящите го субективни права, всяко от което притежава свой правен режим на упражняване, защита и прехвърляне. При тях всяка от страните може да поставя изпълнението на своето правно задължение в зависимост от реализацията на субективното право на другата страна и обратно.
Комплексни са правни отношения, при които няколко прости или сложни правни отношения са обединени в едно функционално цяло от своя обект или правопораждащ факт . При тях е налице не едно, а множество правни отношения, които обаче са така тясно свързани помежду си, че могат да бъдат разглеждани като едно цяло. Комплексното правно отношение е също правна конструкция, както и самото правно отношение. Практическите нужди, пораждащи тази конструкция, както и преследваните чрез нея цели са същите.
Аватар
Администратор
 
Мнения: 972

Кой е на линия
Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 2 госта