Раздел VIII Прилагане и тълкуване на правото
7 мнения
|Страница 1 от 1
Раздел VIII Прилагане и тълкуване на правото
Раздел VIII Прилагане и тълкуване на правото
Темата за прилагането и тълкуването на правото представя практическата реализация на правната система. Задачата на правната система е да регулира поведението на хората. Реализацията на правото представлява тези действия на правните субекти, чрез които се изпълняват предписанията на правните норми. Всеки правен субект в своите действия се съобразява с правилата за поведение в правните норми. Тези действия се наричат реализация на правните норми.
ПРИЛАГАНЕ НА ПРАВОТО
Реализация на правните норми
Правните норми се реализират чрез фактическото поведение на правните субекти по няколко основни начина в зависимост от вида на предписаното поведение.
Първият начин е изпълнение на правните норми, което е налице при норми, които предписват извършването на определени действия. Когато правната норма предписва определени действия, тя се реализира чрез изпълнение Например, нормите на Семейния кодекс предписват родителите да отглеждат и възпитават своите деца. Действията на родителите представляват изпълнение на правните норми.
Втората форма на реализация е спазването на правните норми. Тя се осъществява при забраняващите правни норми, които забраняват извършването на определени действия. Реализирането на този вид норми става чрез въздържането от строго определени действия. Например, ректорът забранява пушенето в сградата на университета. Реализирането на тази норма представлява въздържание от пушене в университета.
Третата форма се нарича използване на правните норми и тя се прилага по отношение на оправомощаващи норми. Те дават права на определен субект да извърши действие, без обаче то да представлява задължение за него. Използване е налице само в случай, че субектът реализира поведение, регламентирано от тези норми.
Реализацията на правните норми представлява фактическото поведение на хората. Осъществяването на едно субективно право обикновено е съпроводено с изпълнение на определено юридическо задължение от един или повече субекти на правото. Т.е. реализирането на правната норма се осъществява чрез поведението на правни субекти с различни интереси. В отделни случаи реализирането на правото е съпроводено с определени трудности.
В процеса на реализация на правото отграничаваме безспорна и спорна реализация.
- безспорна реализация – при нея отношенията протичат в рамките на модела предписан от правните норми.
- спорна реализация – при нея се появява ситуация на правен спор.
Правен спор
Според някои автори правният спор е неестествено явление, патология на правото. По-разпространено е становището, че правният спор е естествен феномен, който съпътства реализацията на правото. Всъщност съществуването на правото като социален регулатор е съсредоточено именно в спорната част. Важността на правния спор о гледна точка на интересите на обществото е причината за появата на хора, чиято задача е решаването на правни спорове, чрез специфичните механизми на правото.
Правният спор възниква, когато заинтересованите в едно правно отношение страни имат различно мнение относно субективни права и юридически задължения, които възникват между тях. Когато една от страните отнесе решаването на правния спор до компетентния орган на съдебната власт, започва една специализирана форма на реализация на правото, при която компетентния държавен орган решава възникналия правен спор по задължителен за страните начин и прилага правна принуда в случай, че страните по правния спор не изпълнят доброволно постановеното решение.
От гледна точка на общата теория на правото, правният спор и свързаното с него прилагане на правото бива разглеждано единствено по отношение на общите моменти, присъстващи във всеки спор. Когато един съдебен орган трябва да разгледа един правен спор, обосноваването на съдебното решение включва три основни момента:
1. Правният спор изисква да бъдат установени фактическите обстоятелства, при които е възникнал правния спор.
2. Спорът относно приложимото право – кои правни норми следва да бъдат приложени като модел за решаване на правен спор.
3. Правни изводи, които съдът прави и в съответствие с тях – извеждане на ново правило за поведение (заповедта, която съдът отправя до спорещите страни)
Това са трите основни фази на прилагането на правото, като всички действия, които съдът извършва, биват записани в съдебното решение. Всяко съдебно решение има строго определен начин на съставяне.
Съдебно решение
Основен елемент от съдебното решение са мотивите. Те се разделят на фактически и правни мотиви Правните изводи, които съдът прави на база на фактическите и правните мотиви, се наричат главни мотиви и именно тези мотиви биват обобщени като съдебна практика. В диспозитива на съдебното решение съдът нарежда извършването на конкретни действия.
Всяко съдебно решение съдържа тези основни моменти. Изследват се фактическите обстоятелства във фактическите мотиви, изследва се приложимото право в правните мотиви, правят се изводи и в крайна сметка спорът бива решен.
По своята логическа природа съдебното решение представлява един силогизъм. Силогизъм е форма на мислене, при която при две изходни съждения – едно общо и едно частно – се формулира ново несъществуващо към момента частно съждение. Следователно съдебната дейност представлява формулиране на нови, несъществуващи в правната действителност, правила за поведение. В теорията на правото говорим за юридически силогизъм, защото общото съждение е формулирано в правните норми, а новото частно съждение е задължително за правната реализация.
Юридически силогизъм представлява обосноваването на решението по спора, доказване, че фактите по спора попадат по регулацията на конкретна правна норма и действието на правната норма е еднозначно. Съдебното решение представлява единственият логически верен извод за действие на правните норми. Съдебното решение е задължително, не само защото е постановено от компетентен държавен юридически орган, но и защото е истинно. То представлява едно закономерно извличане на резултата от действието на правните норми по казуса.
Следва да бъдат изяснени по-подробно първите два компонента от юридическия силогизъм.
Съждение относно фактите
Съждението относно фактите представлява няколко логически свързани последователни действия.
На първо място се определят границите на правния спор. По принцип правният спор започва с определени твърдения на ищеца – това са твърдения относно факти. Ответникът също излага своите фактически твърдения. Следва твърденията на двете страни да бъдат съпоставени. Там, където имаме съвпадащи фактически твърдения, няма спор относно фактите. Това е първоначалният етап, при който се формира спора относно фактите. Всяка страна в спора, доказва фактите, които тя твърди /доказване на спорните факти/. Тук действа принципа, че всяка страна носи тежест за доказване на своите твърдения.
Съществуват една особена група факти, т.нар. ноторни факти, за които се приема, че са известни на съда. Те не се доказват. Трябва да се отбележи, че абсолютно ноторни факти не същестуват – те са различни в различните исторически периоди. Например: „България е парламентарна република” и др.
Доказването на спорните факти се осъществява с помощта на доказателства. Доказателства представляват средства, чрез които съдът узнава за фактите по казуса. Те са строго определени и се разделят на три основни групи: писмени доказателства, които биват най-различни видове; гласни доказателства, които трябва да произтичат от свидетели, които пряко наблюдават съответните събития; експертни доказателства (експертизи), чиято задача е да помогне на съда да установи какви процеси протичат спрямо наблюдаваните факти.
Следва съпоставяне на доказателствата, при което съдът елиминира тези доказателства, които са противоречиви на „общата картина” на фактите. За да елиминира едно доказателство, съдът трябва да каже, защо го отхвърля.
Следващ етап са фактическите изводи на съда, които всъщност представляват реконструкция на един факт, който се е осъществил в миналото, на един исторически факт. Ако съдът вярно анализира, обстоятелствата, казваме, че съдебното решение е обосновано. В случай, че доказателствата са събрани правилно, но изводите не са верни, говорим за необоснованост на съдебното решение и то не може да бъде вярно.
Приложимо право
1.Необходимо е на основата на изводите относно фактите да бъде определена приложимостта на правната норма. Съдът определя в кой правен отрасъл се намирала приложимата норма, в кой правен институт и точно кой текст отговаря на казуса. Тази конкретизация от страна на съда се нарича юридическа квалификация. Съдът трябва да докаже, че съответната правна норма притежава юридическа сила към момента, в който са се случили фактите в правото. Прилага се правната норма, която е била в юридическа сила в момента на обективиране на фактите в правото. Ако към момента на решаване на казуса правната норма не е в юридическа сила, то това не означава, че тя няма да бъде приложена към конкретния минал момент.
2.Ако по отношение на една и съща ситуация имаме две правни норми, които едновременно се намират в юридическа сила е налице конфликт (колизия) между правните норми. От гледна точка на системния характер на правото колизиите са нежелателни. Но от практическа гледна точка подобни ситуации се срещат нерядко. Поради това съществуват т.нар. правила за решаване на конфликти между правните норми. Едно от основните правила е йерархичното правило. Правните норми притежават юридическа сила, която е различна. Йерархическото правило гласи, че при колизия между две правни норми съдът ще приложи тази правна норма, която притежава по-голяма юридическа сила.
В правната система съществуват т.нар. институционални средства за отстраня-ване на колизии между правните норми. Конституционният съд обявява за невалидни противоречащите на Конституцията норми от закона. ВАС може да отменя правни норми на подзаконови нормативни актове, поради тяхното противоречие със закона.
Когато съдът установи противоречие на дадена правна норма от закона с нормите на Конституцията, той може да сезира ВКС или ВАС, който отнесе въпроса до Конституционния съд. Ако съдът установи противоречие на норма от закона с подзаконов нормативен акт, ЗНА постановява прилагането на нормата на закона. Така стои въпроса и за противоречия между нормативните актове на Министерски съвет и нормативните актове на отделния министър.
3.В някои случаи дадена правна норма може да бъде неясна или да съществува т.нар. празнота в правото (липса на правна норма). При тези две ситуации, които се срещат нерядко при прилагане на правото, по изключение на съдебната система е разрешено съдът да извърши тълкуване на неясната норма или да извърши прилагане на правото по аналогия. При тълкуването и при аналогията съдията извършва действия, които излизат извън рамките на титпичното прилагане на правото. Налице е правотворчество, макар и ограничено по своя обхват. Причината за това се опира на принципа за забрана на отказ от правосъдие.
Всъщност, говорейки за прилагане на правото, ние говорим за типични и нетипични действия. Нетипични са тълкуването или създаването на правна норма, за да се реши даден казус. Можем да установим прилика с действията на съдията в прецедентната правна система. Тълкуването на правните норми и аналогията се извършва при спазването на строго определени правила, чието изучаване е част от професионалното обучение на юристите.
ТЪЛКУВАНЕ НА ПРАВОТО
Наред с утвърдения в българския език термин „тълкуване на правото” в последните десетилетия започва да се използва и термина „интерпретация” като абсолютен синоним на тълкуването.
Същност на тълкуването
Тълкуването представлява процес, при който имаме една дейност по изясняване на смисъла, който е вложен в едно определено съобщение. Човешката комуникация представлява двустранен процес, при който един автор на съобщение предава определен смисъл до определен кръг от адресати. Този смисъл е закрепен върху определен материален носител, наречен „знак”. Следователно, разграничаваме:
- процес на фиксиране на смисъл върху знак от страна на автора
- процес на разшифроване на смисъла от знака от страна на адресатите
Когато последният процес е по-продължителен, говорим за тълкуване на смисъла. Този процес е характерен за всички сфери на човешкия живот. В правото е налице процес, при който законодателят (като автор) фиксира върху законите (като знаци) определен смисъл. Този смисъл е насочен към субектите на правото, които го възприемат и съобразяват своето поведение с правилата .
И все пак, в правото са налице характерни особености свързани с: автора на смисъла – това е единствено законодателя; знака в правото – това са определени източници, които са характерни във всяка една правна система; адресати – това са всички субекти на правото, сред които по-специално една група органи, които прилагат правото. В областта на човешките взаимоотношения ние можем да тълкуваме смисъла твърде свободно и дори да влагаме нов смисъл. При тълкуването в правото това е недопустимо. Правните норми трябва да бъдат разбирани еднакво от всички правни субекти; правните норми действат еднакво именно защото биват разбирани еднакво и следователно когато са неясни, те биват тълкувани еднакво. Тълкуването в правото следва една строго определена процедура. Органите, които тълкуват правото го прилагат по еднакъв начин.
Правото се практикува от една група хора, които умеят да четат и прилагат правните норми по начин, който съчетава професионализма с уменията за тълкуване, което придава на правото едно творческо битие.
Начини на тълкуване
1. Начинът на тълкуване е средство за изясняване на смисъла на една правна норма.
Всяка норма е изразена езиково на националния език на съответната правна система. Следователно има един пръв, най-близък контекст – езиков контекст. Всяка правна норма притежава определена логическа структура, т.е. правните норми притежават логически контекст. Правните норми се намират в рамките на една конкретна правна система и представляват интегрална част от нея. Следователно ние можем да разберем смисъла на правните норми единствено чрез правните принципи. Затова говорим за системен контекст на правните норми. Всяка правна норма е създадена при строго определена историческа обстановка и преди приемането й са били създадени проекти за този закон. Обстоятелствата, при които е бил създаден закона са много важни, те представляват историческия контекст, който може да ни помогне да разкрием смисъла на правната норма. Всяка правна норма действа в конкретни обществени фактори, които формират т.нар. функционален контекст, който има значение за прилагането на правните норми.
Всеки един от видовете контекст може да бъде осмислен с използването на специфично оръдие, насочено към този контекст. Етозащо приемаме, че съществуват пет основни начина за тълкуване: 1) езиков, 2) логически, 3) системен, 4) исторически, 5) функционален. Всеки един от тези начини представлява единство от правила, които действат в рамките на този вид контекст:
езиков начин за тълкуване единство от езикови правила
логически начин за тълкуване единство от логически правила
и т.н.
2. Не съществува универсален начин за тълкуване! Съвременното тълкуване зависи от правното семейство, някои правила, които ние прилагаме не се проявяват в прецедентната правна система.
Възможно е културната и правната атмосфера да е такава, че използването на някои от тези начини за тълкуване да е забранено. Например, през XIXв. сред юристите е било възприето, че кодексите могат да бъдат тълкувани само езиково, тъй като се смята, че законодателят е създал много добри закони и всяко друго тълкуване е изопачаване на волята на законодателя. Действа максимата, че юристите са длъжни да прилагат буквата на закона. В края на XIXв. започва прилагането на системното и логическо тълкуване. А през XXв. се приемат за допустими историческия и функционалния начин за тълкуване.
Последният (функционален) начин на тълкуване е най-„опасен”, тъй като тълкуването се извършва с помощта на фактори извън правото. Това е прерогатива само на законодателя.
Използването на начините за тълкуване става в строго определена последователност. Тълкуването трябва да следва посоката от „по-близкия” към „по-отдалечения „ контекст. По-близкият контекст ще ни даде повече информация. Естествено се преминава от логическото към функционалното. В практиката обаче, не е необходимо, нито е възможно, прилагането на всички методи на тълкуване. Законодателят преценява естеството (езиково, логическо и т.н.) на неяснотата. Среща се и изпълнение на два или повече начина на тълкуване. Но абсолютно забранено е тълкуването да започва с функционалния начин и след това някой от по-близките начини.
В заключение следва да отбележим, че както прилагането, така и тълкуването са строго разионални процеси. Целта на тълкувателя е да убеди останалите в правотата на тълкуването.
Процедура на тълкуването
Процедурата на тълкуването включва три основни момента:
- I. Доказване на неяснотата – съдията трябва да докаже неяснотата, за да може да я тълкува.
- II. Прилагане на контекстуалните начини за тълкуване – установява се кои правила да се приложат и защо.
- III. Избор на тълкувателен резултат – крайно становище относно резултатите от тълкуването.
Езиков начин за тълкуване
1. Освен общоупотребимия език съществуват т.нар. специализирани езици, които са вградени в него някакъв начин. Например медицински език, инженерен език и т.н. Юридическият език е вид специализиран език; той може да бъде разграничен на три основни групи, а именно а) език на закона б) доктринален език в) практически език Автор на първата група са правотворческите органи, на втората са учените, теоретиците.
Езикът на закона съдържа правила за поведение, предписания как трябва хората да постъпват. Следователно съжденията в правните норми не могат да бъдат определени като истинни или неистинни. Нормативният език на закона е ценностно неутрален. Този език не изразява отношение към действителността. Нормативният език е едносмислен, обективен. По това той принципно се отличава от ежедневния език. Тази едносмисленост е функция от това, че закона изразява предписания, които трябва да бъдат еднакви за всички правни субекти. Когато тълкуваме езика на закона е допустимо да се използва единствено контекста на създаване на правните норми.
2. Има 2 вида правила при това тълкуване: езикови (лингвистични) и юридически.
Правила за определяне на смисъла (семантични правила):
- правила за общоупотребимия смисъл на думата (1)
- правила за понятия с научен и технически смисъл (2)
- за стандарти и нерегистриращи понятия (3)
- за включените понятия от езика на юридическата доктрина и практика (4)
- юридически езикови правила (5)
(1) Правила за общоупотребимия смисъл на думата Според чл. 9 ЗНА разпоредбите на нормативните актове трябва да бъдат формулирани на общоупотребимия български език. Това правило е насочено към автора, но е относимо и към адресата (съдиите).
Отклонения са възможни само в случаите (чл. 36 ал.1 ЗНА), когато това се налага от предмета на нормативния акт, като използваната дума трябва задължително да бъде дефинирана в допълнителните разпоредби на съответния нормативен акт. Друга хипотеза е използването на чужди думи и изрази само ако те са станали трайна съставка на българския език или не могат да бъдат заменени с български. Трета хипотеза на отклонение от българския език са т.нар. фразеологизми, които се използват в нормативния език. Това са изрази, които са типични само за езика на закона и които никога няма да срещнем в обикновения език („състав на престъплението”, „изпълнение на присъда” и т.н.). Когато съдията тълкува една правна норма, той ще избере общо употребимия смисъл на думата.
(2) Правила за понятия с научен и технически смисъл. Те вече имат дефиниция, определена по един ясен начин в съответната област на науката и техниката. В тези случаи техническият и научният смисъл ще бъде предпочетен, когато съответният закон има действие във тази област на науката и техниката.
(3) За стандарти и нерегистриращи понятия. От логическа гл. точка те представляват понятия чиито обем е променлив. Например „биологично силно действащи вещества” чл. 18 ал. 4 Конституция на Р.България. Такива понятия не могат да бъдат избегнати, а от друга страна прилагането им винаги поражда необходимостта от тълкуване.
Стандартът, когато се отнася за човешко поведение, определя това, което изглежда нормално към момента на оценката. Например: „грижа на добър стопанин” и т.н. Чрез тези понятия се прави една цялостна преценка на човешкото поведение в неговия социален контекст.
(4) Понятия, които са приложими в юридическата наука и практика. Доктрината има значение за развитието на юридическия език, като в множество случаи създава и дефинира понятия, които законодателството възпроизвежда без да дефинира (такива са редица изрази в Конституцията – „разделение на властите”). Нови понятия се създават и в юридическата практика. Съдиите са задължени да конкретизират общи понятия, които се съдържат в законодателството. (Например: „стачка”)
(5) Специфични юридически езикови правила. Те имат формата на максими, които съществуват от столетия:
- ius dem generis – от същия род. Смисъл: Авторът на правната норма не е използвал родовото понятие, а е изброил определени видови понятия – лица, действия или вещи. В такъв случай, когато се тълкува това изброяване, тълкуването трябва да определи родовото понятие след това да прецени дали това родово понятие се прилага в конкретния казус.
Например: Кодекс на труда – „предприятие е всяко място, учреждение, организация, кооперация, завод, обект и др. подобни, където се полага наемен труд”
- expresio – изрично установяване на нещо, изключващо останалите хипотези.
Проблемът за доказване на смисъла: смисълът в правните норми може да бъде доказан с помощта на различни експертизи, както и чрез метода на позоваване на авторитетни енциклопедии и тълковни речници.
3.Синтактични правила. Синтаксисът определя правилата за връзка на думите в изречението. Нормативният синтаксис е различен от този на общоупотребимия език. В правото, в езика на закона, съюзът „и” означава едновременност (кумулативност), а съюзът „или” означава алтернативност, несъвместимост.
Логически начин за тълкуване
В континенталната правна система този начин е по-широко използван от прецедентната правна система. Логическите правила, които тълкувателят използва са два вида:
- правила на формалната логика
- правила на нормативната логика
Формалната логика се използва в ежедневния език (както в съдебното решение при мотивите относно фактите). Когато разсъждаваме относно нормите, използваме правилата на нормативната логика. Формалната логика съдържа редица закономерности, които гарантират истинност на заключенията. Някои от тези правила се използват и като аргументи и при тълкуването. Много често те биват наричани аргументи като максими, като истини. Например:
аргумент a pari , при който се използва аналогията.
аргумент a contrario (за противното), при който ние разсъждаваме, че щом законодателят е прикрепил определени правни последици към определени факти това означава, че той е изключил от правна регулация други факти, макар изрично да не е изразил това.
аргумент a fortiori (за по-силното основание), който има две форми – а) a majori minus: от по-голямото към по-малкото (на когото е разрешено по-голямото, на него е разрешено и по-малкото). б) a minori a majorus: който не може по-малкото, не може и по-голямото.
Тези максими служат за насоки на аргументация.
Нормативната логика се използва при аргументация на приложимото право – при съдебното решение. Възниква през XX в. Логиците забелязват, че когато се изследват текстовете на нормите трябва да се спазват определени закономерности.
Правило за непротиворечивост:
По отношение на един и същ правен субект не може да бъде предписвано извършването на противоречиво поведение. Не трябва в една правна норма да се установява извършването на определени действия, а в друга да забранява извършването на тези действия.
Правило за балансираност:
Когато се създава субективно право за един правен субект, едновременно с това да бъде създадено ефективно работещо юридическо задължение за един друг конкретен правен субект. Ако създаваме само субективно право, то не може да бъде ревизирано. Същото отношение важи и за материалното и процесуалното право. Балансът е изключително важен за действието на правната система.
СП --------------- ЮЗ
МП -------------- ПП
Системен начин за тълкуване
При този начин за тълкуване правната система дава информация, с помощта на която ние тълкуваме правните норми. Глосаторите, когато тълкуват Corpus iuris civilis, те тълкуват даден текст с помощта на други текстове, тъй като всички текстове представляват единно цяло. Системното тълкуване обхваща един брой правила, изразени по формата на сентенции:
A rubrica – „чрез заглавието”. В ЗНА е казано, че всеки раздел, глава или институт трябва да бъдат озаглавени като заглавието изразява главното съдържание. Следователно, когато една правна норма е неясна можем да използваме заглавието, за да я тълкуваме.
Pro subjecta materia – смисълът на една норма може да бъде изяснен с помощта на съседните норми т.е. мястото на правната норма ни дава информация за нейната цел и смисъл.
„Използване целта на закона” – някои юристи определят това като самостоятелен начин на тълкуване – телеологично тълкуване. Целта на закона представлява това общо в правните норми, което трябва да бъде постигнато при действието на закона като цяло, при постигането на практически резултати. Постигането на тези резултати представлява част от самия закон. Възможно е целта на закона да бъде посочена изрично от законодателя (преамбюл или първите текстове) в някои закони.
Когато целите на закона не са формулирани от законодателя, но по пътя на анализ се формулира целта. Целта трябва да бъде разграничена от причината или повода, по-който се приема съответния закон. Целта се нарича ratio legis, а повода се нарича ocasio legis. Причините са твърде субективни и те не са част от закона.
„Правило за използване на въведението на закона” – В указа за прилагане на ЗНА се казва, че въведението или преамбюла може да се включва само в нормативни актове с особено важно значение. Той не съдържа правила за поведение, а има деклариращо или оповестяващо действие. Той представлява тази тържествена клетва, която в по-ранните общества е била основание за легитимността на един правен акт.
В съвременните правни системи се приема, че преамбюла е съществена част от закона и въпреки че не съдържа правни норми той има нормативно значение, защото изразява разума на закона. В редица свои решения КС се аргументира като използва преамбюла, въведен в Конституцията като изходна точка в своите мотиви.
Правни принципи за тълкуване
Ролята на правните принципи в тълкуването е те да послужат като насочващи начала при избора на една приложима правна норма. Заедно с това обаче, когато текстът на правната норма не е ясен, когато тълкувателят трябва да вложи определен смисъл в текста, то трябва да се докаже, че изтълкуваният смисъл е в съответствие с правния принцип, който „управлява” (доминира) в конкретната правна ситуация.
Исторически и функционален начин за тълкуване
Общото между тях е, че и при двата вида тълкуването става с помощта на аргументи, информация, която е извън текста на закона. Езиковото, логическото и системното тълкуване стават със средства, които се намират в закона – „intra legem”. Историческото и функционалното тълкуване са тълкуване „extra legem”. Историческото и функционалното тълкуване не са били допустими през 19 век, когато се извършва процеса на кодификация и нагласите, възгледите сред учените са, че трябва да се тълкува единствено буквата на закона. Духът на законите, ако противоречи на буквата на закона, не може да бъде тълкуван.
Исторически начин за тълкуване
Протича с използването на 2 вида аргументи:
1. Т.нар. „подготвителни работи” (от френски). Те са съвкупността от всички документи, които биват съставени в Парламента при приемането на даден закон. Това включва проектозакона, във вида внесен от вносителя, както и мотивите. Ако за един и същ закон са съставени повече от един проекти, се вкюлчват всички. Включват се и стенографските протоколи от обсъжданията на проектозакона в комисиите и в парламентарната зала по време на двете четения.
Какъв е смисълът на подготвителните работи? Когато една правна норма не е достатъчно ясна, ще открием автентичната воля на законодателя в тези документи. Така ще останем максимално близо до това, което е искал да каже законодателят.
Съществуват няколко начина, по които се ползват подготвителните работи:
- Общо позоваване, при което съдията изказва в мотивите си, че смисълът на тълкуваната норма е ... , като се посочват общо без да се прави анализ на подготвителните работи, по които съдията е достигнал до извода си.
- Конкретно позоваване без цитиране
- Чрез цитат от съответния документ, от който най-ясно се установява волята на законодателя.
2. Към историческото тълкуване се отнасят и т.нар. отменени правни норми. Основание за тяхното използване е идеята за стабилност и устойчивост на правната система и за еднакъв подход и регулиране на едни и същи материи. Поради това, когато една норма, която е в сила се нуждае от тълкуване, като средство за тълкуването й може да се използва отменената правна норма, която е регулирала същата материя Отменената и тълкуваната правна норма имат историческа (генетична) връзка, което позволява тълкуването на едната с помощта на другата. Този тип тълкуване се различава от системния по това, че при системния се тълкува чрез съпоставянето на сходни правни норми, но и двете са в юридическа сила!
Функционален начин за тълкуване
(Най-спорен). При него правната норма се изяснява с помощта на обстоятелства, факти, които са extra legem и са актуални. При историческото тълкуване нашата цел е да търсим волята на законодателя. При функционалното тълкуване търсим да докажем какво би казал законодателя сега. С оглед на тази съществена разлика историческото тълкуване бива наричано статично тълкуване – възпроизвеждаме закона такъв, какъвто е бил създаден в миналото. При функционалното тълкуване възпроизвеждаме закона такъв, какъвто би бил създаден от законодателя сега. Това е динамично тълкуване. Поради това динамичното тълкуване няма много привърженици сред учените и практикуващите юристи, но сред тях има такива, които го отричат, но на практика го прилагат.
Фактори, използвани при функционалното тълкуване: политиката и морала.
По принцип, за различните власти в държавата, приемаме, че органите на изпълнителната власт са политически органи, защото представляват групови интереси и чрез тях се приемат решения за бъдещето. Това са органи на политическата власт. В същото време има органи, които осъществяват юридическа власт. Към тях принадлежат органи на съдебната власт, като при юридическата власт се осъществява представителство на частни интереси и тук нещата са обърнати ретроспективно, назад във времето. В действителност границата между политическа и юридическа власт в държавата е много деликатна. Например, орган като Конституционния съд отговаря и пред двете власти. Вътре в изпълнителната власт също има юрисдикции. Една част от органите на изпълнителната власт също осъществяват юридическа власт.
Съдебните органи са към органите на юридическата власт, т.е. трябва да бъдат извън политиката. Има обаче т.нар. гранични случаи като хипотезите, в които някаква много рязка промяна на обстоятелствата полага в рамките на действащото право да бъде извършено пренастройване на цялата система (или части от нея). Това е политиката на прилагане на закона. В някои случаи тази промяна на политиката е свързана с публичен натиск, с лични качества на определени хора вътре в системата. Най-ясният израз на координиране на съдебната политика са едни специални актове – тълкувателните решения. Те целят да бъдат отстранени противоречията в правото, да се изработи единна съдебна политика.
Признавайки ясната граница между политическа и юридическа власт, различният им характер, в същото време трябва да признаем, че самата юридическа власт признава за необходимо за себе си да се води от определени политически ориентации, но в интерес на обществото като цяло.
Политическата роля на конституционните съдилища; Върховният съд в САЩ винаги е обект на дебат, защото според Конституцията Върховният съд е неконтролируем, но от друга страна именно това винаги довежда до стремеж в самия КС да си присвоява правомощия и да се превръща в по-активен политически играч, отколкото е била самата идея. Тази тенденция се определя като съдийски активизъм – термин, с който се определят политическите стремежи на конституционните съдилища.
Видове тълкуване според субектите
Тази класификация се опиа на критерий, който е свързан не с начините за тълкуване, а със субекта, който го извършва. Основно разграничение е на т.нар.
1. Официално и неофициално тълкуване.
1.1. Неофициално тълуване е тълкуване, което се извършва от всички други правни субекти – физически и юридически лица, които, реализирайки правните норми, могат могат също да тълкуват нормативните текстове. Неофициалното тълкуване се нарича още „ежедневно тълкуване”, а от гледна точка на задължителността – то е незадължително, защото субектите тълкуват правните норми за свои нужди.
1.2. Официално тълкуване е това тълкуване, което се извършва от държавен орган по повод на прилагане на правните норми. Този тип тълкуване се извършва ex officio (по силата на заеманата длъжност). Държавният орган не може да откаже тълкуването, в случаите когато то се налага. Тълкуването се обективира в определен писмен официален тълкувателен акт и мотивите по тълкуването притежават задължителност на тълкувателния акт. Официалното тълкуване се нарича още „задължително тълкуване”, защото притежава задължителността на тълкувателен акт.
За правната наука много по-голямо значение има официалното тълкуване, защото протича в рамките на една строго дефинирана процедура. При официалното тълкуване то се отразява в по-нататъшния правен живот.
Официалното тълкуване от своя страна бива два вида: казуално и нормативно.
1.2.1. – Казуално тълкуване (индивидуално, обхваща определен юридически случай) имаме във всички случаи, когато е налице решение на един правен спор от следствие, прокуратура, съд. Казуално тълкуване прилагат административните органи в индивидуалните административни актове.
1.2.2. – Нормативно тълкуване (не е свързано с конкретен казус, а има значение за неопределен брой случай) имаме в 2 основни случая: тълкувателни решения на КС (които са с обща задължителност) и тълкувателни решения на ВКС и ВАС, чрез които в случаите на противоречие в практиката, ВКС и ВАС издават тълкувателно решение как следва да бъде прилаган закона.
2. Доктринално и практическо тълкуване
Общото между тези два вида тълкуване е, че те се дават от юристи по повод действието на определена правна норма.
2.1. Доктринално тълкуване се дава в научни трудове, чиято цел е по-скоро изследователска и педагогическа. Но в същото време доктриналното тълкуване коментира критично съдебната практика и се обосновава с научни аргументи. То не е задълително, но не е „ежедневно тълкуване”, защото се извършва от високо квалифицирани юристи. Поради това, въпреки че не притежава задължителност, правната доктрина се използва. Юридическата теория и практика никога не трябва да се откъсват.
2.2. При практическото тълкуване се включва тълкуване, което се прави от другите участници в процеса (адвокати, прокурор). Това е неофициално, но много качествено и ценно тълкуване.
АНАЛОГИЯ В ПРАВОТО
Понятие за аналогия.
Правоприлагането е дейност на компетентен държавен орган по решаване на юридическите дела. За да реши казусът съдът следва определена процедура. На първо място установява фактите, относими към съответния правен спор, второ – издирва приложимото правило за поведение и трето – решава делото.
В определени случаи обаче се оказва , че липсва правна норма, чрез която да се осъществи правоприлагането. В тези случаи се използва специална правна техника – аналогията. Следователно аналогията е нетипична фаза на правоприлагането. Аналогията има важно практическо значение, защото чрез нея се дава възможност на съда да осъществи правоприлагане, когато отсъства правна норма, годна да се приложи пряко. Аналогията в правото намира приложение във всички отрасли.
Аналогия е правно-технически способ, чрез който при липса на правна норма по аналогичен път компетентният орган формулира правно предписание за решаване на конкретно юридическо дело.
Аналогията намира приложение не само при правоприлагането, но и при тълкуването на правните норми. Поради това от съществено значение е да се провежда разграничение между прилагане на правото по аналогия и тълкуването на правото. Съгласно чл. 46 ал. 1 ЗНА, разпоредбите на нормативните актове се прилагат спред техния точен смисъл, а когато са неясни, се тълкуват по смисъла, който най-много отговаря на други разпоредби, на целта на тълкувания акт, на основните начала на правото на НРБ и на морала. Аналогията при тълкуването се осъществява чрез използване на т.нар. логически аргумент – „a pari”.
Чрез този логически аргумент се постига ново познание постига ново познание по пътя на аналогията. Използването на аналогия се основава на логическия принцип “Където има един и същ смисъл, едно и също трябва да бъде правото”. За да се изяснят неясните елементи в тълкуваната правна норма се използват съответните ясни елементи от аналогична норма. Така се преодолява и неяснотата. Именно в това се състои разликата между тълкуването по аналогия и правоприлагането на аналогия – налице са две норми, които се съпоставят. Специфичното при тълкуването по аналогия е това, че предварително трябва да бъде обоснована съдържателно връзката между двете норми. А тази връзка се състои в сходството между тях. Това сходство е юридическо основание за аналогично пренасяне белезите на ясната норма спрямо неясната.
По отношение на прилагането на право по аналогия трябва да се има предвид, че основание за това е наличието на юридическа непълнота! Непълнота – това е отсъствие на правно регулиране в области на обществените отношения, които налагат съществу-ването на такова регулиране. Могат да съществуват първоначални или последващи непълноти. В първия случай се касае за невъзможност на законодателя да обхване всички случаи, които се нуждаят от пряко регулиране или за допуснати грешки при използването на юридическата техника. Във втория случай непълнотата се появява като следствие от възникването на нови отношения, които би следвало да се регулират юридически, но не са регламентирани в пълнота.
Видове аналогия
Прилагането на правото по аналогия става в рамките на определена процедура. Тя включва следните етапи:
1. Идентифициране и доказване на юридическа непълнота.
2. Прилагане на аналогията на правните норми (analogia legis)
3. Прилагането на аналогията на правните принципи (analogia iuris)
1. В действителност аналогията е само 2 вида аналогия на правните принципи и аналогията на правните норми. Но поради терминологична близост на двете аналогиисе е наложило разбирането, че те представляват подразделения на едно и също явление.
Analogia legis е уредена в чл. 46 ал. 2 ЗНА. Най-същественото оснавание, което обуславя възможността за използване на дадена правна норма по аналогия, е същественото сходство между тези отношения, които не са правно регулирани и отношенията, които са уредени с конкретни правни норми. Въз основа на това съществено сходство се осъществява логическото умозаключение по аналогия. То се нарича още традуктивно умозаключение (традукция – пренасяне на белези на един предмет върху възоснова на общност.
Analogia iuris или аналогията на правните принципи като технически способ е уредена във втората част чл. 46 ал. 2: „... Ако такива разпоредби липсват, отношенията се уреждат съобразно основните начала на правото на НРБ и правилата на морала”. При analogia iuris е необходимо да се открие правния принцип, от който да се извлече правило за поведение за решаване на казуса. Правните принципи имат характера на на аксиоми – не подлежат на доказване, а при непълноти е възможно от тях да се моделира правило за поведение. В този случай обаче не е налице класическа аналогична правоприлагаща схема. Тук се използва индукция.
Следователно прилагане на правото по аналогия имаме единствено при analogia legis!
2. Правоприлагането по аналогия е средство единствено за преодоляване на непълнотите в правото по конкретен казус. Непълнотите продължават да съществуват в позитивното право. Преодоляването им става единствено акт на Парламента. Правоприлагането по аналогия не е правотворчество. Съществуват определени законови ограниченият при прилагането на аналогията. Те са уредени в чл. 46 ал. 1 ЗНА – „Наказателна, административна или дисциплинарна отговорност не може да се обосновава по аналогия”.
Темата за прилагането и тълкуването на правото представя практическата реализация на правната система. Задачата на правната система е да регулира поведението на хората. Реализацията на правото представлява тези действия на правните субекти, чрез които се изпълняват предписанията на правните норми. Всеки правен субект в своите действия се съобразява с правилата за поведение в правните норми. Тези действия се наричат реализация на правните норми.
ПРИЛАГАНЕ НА ПРАВОТО
Реализация на правните норми
Правните норми се реализират чрез фактическото поведение на правните субекти по няколко основни начина в зависимост от вида на предписаното поведение.
Първият начин е изпълнение на правните норми, което е налице при норми, които предписват извършването на определени действия. Когато правната норма предписва определени действия, тя се реализира чрез изпълнение Например, нормите на Семейния кодекс предписват родителите да отглеждат и възпитават своите деца. Действията на родителите представляват изпълнение на правните норми.
Втората форма на реализация е спазването на правните норми. Тя се осъществява при забраняващите правни норми, които забраняват извършването на определени действия. Реализирането на този вид норми става чрез въздържането от строго определени действия. Например, ректорът забранява пушенето в сградата на университета. Реализирането на тази норма представлява въздържание от пушене в университета.
Третата форма се нарича използване на правните норми и тя се прилага по отношение на оправомощаващи норми. Те дават права на определен субект да извърши действие, без обаче то да представлява задължение за него. Използване е налице само в случай, че субектът реализира поведение, регламентирано от тези норми.
Реализацията на правните норми представлява фактическото поведение на хората. Осъществяването на едно субективно право обикновено е съпроводено с изпълнение на определено юридическо задължение от един или повече субекти на правото. Т.е. реализирането на правната норма се осъществява чрез поведението на правни субекти с различни интереси. В отделни случаи реализирането на правото е съпроводено с определени трудности.
В процеса на реализация на правото отграничаваме безспорна и спорна реализация.
- безспорна реализация – при нея отношенията протичат в рамките на модела предписан от правните норми.
- спорна реализация – при нея се появява ситуация на правен спор.
Правен спор
Според някои автори правният спор е неестествено явление, патология на правото. По-разпространено е становището, че правният спор е естествен феномен, който съпътства реализацията на правото. Всъщност съществуването на правото като социален регулатор е съсредоточено именно в спорната част. Важността на правния спор о гледна точка на интересите на обществото е причината за появата на хора, чиято задача е решаването на правни спорове, чрез специфичните механизми на правото.
Правният спор възниква, когато заинтересованите в едно правно отношение страни имат различно мнение относно субективни права и юридически задължения, които възникват между тях. Когато една от страните отнесе решаването на правния спор до компетентния орган на съдебната власт, започва една специализирана форма на реализация на правото, при която компетентния държавен орган решава възникналия правен спор по задължителен за страните начин и прилага правна принуда в случай, че страните по правния спор не изпълнят доброволно постановеното решение.
От гледна точка на общата теория на правото, правният спор и свързаното с него прилагане на правото бива разглеждано единствено по отношение на общите моменти, присъстващи във всеки спор. Когато един съдебен орган трябва да разгледа един правен спор, обосноваването на съдебното решение включва три основни момента:
1. Правният спор изисква да бъдат установени фактическите обстоятелства, при които е възникнал правния спор.
2. Спорът относно приложимото право – кои правни норми следва да бъдат приложени като модел за решаване на правен спор.
3. Правни изводи, които съдът прави и в съответствие с тях – извеждане на ново правило за поведение (заповедта, която съдът отправя до спорещите страни)
Това са трите основни фази на прилагането на правото, като всички действия, които съдът извършва, биват записани в съдебното решение. Всяко съдебно решение има строго определен начин на съставяне.
Съдебно решение
Основен елемент от съдебното решение са мотивите. Те се разделят на фактически и правни мотиви Правните изводи, които съдът прави на база на фактическите и правните мотиви, се наричат главни мотиви и именно тези мотиви биват обобщени като съдебна практика. В диспозитива на съдебното решение съдът нарежда извършването на конкретни действия.
Всяко съдебно решение съдържа тези основни моменти. Изследват се фактическите обстоятелства във фактическите мотиви, изследва се приложимото право в правните мотиви, правят се изводи и в крайна сметка спорът бива решен.
По своята логическа природа съдебното решение представлява един силогизъм. Силогизъм е форма на мислене, при която при две изходни съждения – едно общо и едно частно – се формулира ново несъществуващо към момента частно съждение. Следователно съдебната дейност представлява формулиране на нови, несъществуващи в правната действителност, правила за поведение. В теорията на правото говорим за юридически силогизъм, защото общото съждение е формулирано в правните норми, а новото частно съждение е задължително за правната реализация.
Юридически силогизъм представлява обосноваването на решението по спора, доказване, че фактите по спора попадат по регулацията на конкретна правна норма и действието на правната норма е еднозначно. Съдебното решение представлява единственият логически верен извод за действие на правните норми. Съдебното решение е задължително, не само защото е постановено от компетентен държавен юридически орган, но и защото е истинно. То представлява едно закономерно извличане на резултата от действието на правните норми по казуса.
Следва да бъдат изяснени по-подробно първите два компонента от юридическия силогизъм.
Съждение относно фактите
Съждението относно фактите представлява няколко логически свързани последователни действия.
На първо място се определят границите на правния спор. По принцип правният спор започва с определени твърдения на ищеца – това са твърдения относно факти. Ответникът също излага своите фактически твърдения. Следва твърденията на двете страни да бъдат съпоставени. Там, където имаме съвпадащи фактически твърдения, няма спор относно фактите. Това е първоначалният етап, при който се формира спора относно фактите. Всяка страна в спора, доказва фактите, които тя твърди /доказване на спорните факти/. Тук действа принципа, че всяка страна носи тежест за доказване на своите твърдения.
Съществуват една особена група факти, т.нар. ноторни факти, за които се приема, че са известни на съда. Те не се доказват. Трябва да се отбележи, че абсолютно ноторни факти не същестуват – те са различни в различните исторически периоди. Например: „България е парламентарна република” и др.
Доказването на спорните факти се осъществява с помощта на доказателства. Доказателства представляват средства, чрез които съдът узнава за фактите по казуса. Те са строго определени и се разделят на три основни групи: писмени доказателства, които биват най-различни видове; гласни доказателства, които трябва да произтичат от свидетели, които пряко наблюдават съответните събития; експертни доказателства (експертизи), чиято задача е да помогне на съда да установи какви процеси протичат спрямо наблюдаваните факти.
Следва съпоставяне на доказателствата, при което съдът елиминира тези доказателства, които са противоречиви на „общата картина” на фактите. За да елиминира едно доказателство, съдът трябва да каже, защо го отхвърля.
Следващ етап са фактическите изводи на съда, които всъщност представляват реконструкция на един факт, който се е осъществил в миналото, на един исторически факт. Ако съдът вярно анализира, обстоятелствата, казваме, че съдебното решение е обосновано. В случай, че доказателствата са събрани правилно, но изводите не са верни, говорим за необоснованост на съдебното решение и то не може да бъде вярно.
Приложимо право
1.Необходимо е на основата на изводите относно фактите да бъде определена приложимостта на правната норма. Съдът определя в кой правен отрасъл се намирала приложимата норма, в кой правен институт и точно кой текст отговаря на казуса. Тази конкретизация от страна на съда се нарича юридическа квалификация. Съдът трябва да докаже, че съответната правна норма притежава юридическа сила към момента, в който са се случили фактите в правото. Прилага се правната норма, която е била в юридическа сила в момента на обективиране на фактите в правото. Ако към момента на решаване на казуса правната норма не е в юридическа сила, то това не означава, че тя няма да бъде приложена към конкретния минал момент.
2.Ако по отношение на една и съща ситуация имаме две правни норми, които едновременно се намират в юридическа сила е налице конфликт (колизия) между правните норми. От гледна точка на системния характер на правото колизиите са нежелателни. Но от практическа гледна точка подобни ситуации се срещат нерядко. Поради това съществуват т.нар. правила за решаване на конфликти между правните норми. Едно от основните правила е йерархичното правило. Правните норми притежават юридическа сила, която е различна. Йерархическото правило гласи, че при колизия между две правни норми съдът ще приложи тази правна норма, която притежава по-голяма юридическа сила.
В правната система съществуват т.нар. институционални средства за отстраня-ване на колизии между правните норми. Конституционният съд обявява за невалидни противоречащите на Конституцията норми от закона. ВАС може да отменя правни норми на подзаконови нормативни актове, поради тяхното противоречие със закона.
Когато съдът установи противоречие на дадена правна норма от закона с нормите на Конституцията, той може да сезира ВКС или ВАС, който отнесе въпроса до Конституционния съд. Ако съдът установи противоречие на норма от закона с подзаконов нормативен акт, ЗНА постановява прилагането на нормата на закона. Така стои въпроса и за противоречия между нормативните актове на Министерски съвет и нормативните актове на отделния министър.
3.В някои случаи дадена правна норма може да бъде неясна или да съществува т.нар. празнота в правото (липса на правна норма). При тези две ситуации, които се срещат нерядко при прилагане на правото, по изключение на съдебната система е разрешено съдът да извърши тълкуване на неясната норма или да извърши прилагане на правото по аналогия. При тълкуването и при аналогията съдията извършва действия, които излизат извън рамките на титпичното прилагане на правото. Налице е правотворчество, макар и ограничено по своя обхват. Причината за това се опира на принципа за забрана на отказ от правосъдие.
Всъщност, говорейки за прилагане на правото, ние говорим за типични и нетипични действия. Нетипични са тълкуването или създаването на правна норма, за да се реши даден казус. Можем да установим прилика с действията на съдията в прецедентната правна система. Тълкуването на правните норми и аналогията се извършва при спазването на строго определени правила, чието изучаване е част от професионалното обучение на юристите.
ТЪЛКУВАНЕ НА ПРАВОТО
Наред с утвърдения в българския език термин „тълкуване на правото” в последните десетилетия започва да се използва и термина „интерпретация” като абсолютен синоним на тълкуването.
Същност на тълкуването
Тълкуването представлява процес, при който имаме една дейност по изясняване на смисъла, който е вложен в едно определено съобщение. Човешката комуникация представлява двустранен процес, при който един автор на съобщение предава определен смисъл до определен кръг от адресати. Този смисъл е закрепен върху определен материален носител, наречен „знак”. Следователно, разграничаваме:
- процес на фиксиране на смисъл върху знак от страна на автора
- процес на разшифроване на смисъла от знака от страна на адресатите
Когато последният процес е по-продължителен, говорим за тълкуване на смисъла. Този процес е характерен за всички сфери на човешкия живот. В правото е налице процес, при който законодателят (като автор) фиксира върху законите (като знаци) определен смисъл. Този смисъл е насочен към субектите на правото, които го възприемат и съобразяват своето поведение с правилата .
И все пак, в правото са налице характерни особености свързани с: автора на смисъла – това е единствено законодателя; знака в правото – това са определени източници, които са характерни във всяка една правна система; адресати – това са всички субекти на правото, сред които по-специално една група органи, които прилагат правото. В областта на човешките взаимоотношения ние можем да тълкуваме смисъла твърде свободно и дори да влагаме нов смисъл. При тълкуването в правото това е недопустимо. Правните норми трябва да бъдат разбирани еднакво от всички правни субекти; правните норми действат еднакво именно защото биват разбирани еднакво и следователно когато са неясни, те биват тълкувани еднакво. Тълкуването в правото следва една строго определена процедура. Органите, които тълкуват правото го прилагат по еднакъв начин.
Правото се практикува от една група хора, които умеят да четат и прилагат правните норми по начин, който съчетава професионализма с уменията за тълкуване, което придава на правото едно творческо битие.
Начини на тълкуване
1. Начинът на тълкуване е средство за изясняване на смисъла на една правна норма.
Всяка норма е изразена езиково на националния език на съответната правна система. Следователно има един пръв, най-близък контекст – езиков контекст. Всяка правна норма притежава определена логическа структура, т.е. правните норми притежават логически контекст. Правните норми се намират в рамките на една конкретна правна система и представляват интегрална част от нея. Следователно ние можем да разберем смисъла на правните норми единствено чрез правните принципи. Затова говорим за системен контекст на правните норми. Всяка правна норма е създадена при строго определена историческа обстановка и преди приемането й са били създадени проекти за този закон. Обстоятелствата, при които е бил създаден закона са много важни, те представляват историческия контекст, който може да ни помогне да разкрием смисъла на правната норма. Всяка правна норма действа в конкретни обществени фактори, които формират т.нар. функционален контекст, който има значение за прилагането на правните норми.
Всеки един от видовете контекст може да бъде осмислен с използването на специфично оръдие, насочено към този контекст. Етозащо приемаме, че съществуват пет основни начина за тълкуване: 1) езиков, 2) логически, 3) системен, 4) исторически, 5) функционален. Всеки един от тези начини представлява единство от правила, които действат в рамките на този вид контекст:
езиков начин за тълкуване единство от езикови правила
логически начин за тълкуване единство от логически правила
и т.н.
2. Не съществува универсален начин за тълкуване! Съвременното тълкуване зависи от правното семейство, някои правила, които ние прилагаме не се проявяват в прецедентната правна система.
Възможно е културната и правната атмосфера да е такава, че използването на някои от тези начини за тълкуване да е забранено. Например, през XIXв. сред юристите е било възприето, че кодексите могат да бъдат тълкувани само езиково, тъй като се смята, че законодателят е създал много добри закони и всяко друго тълкуване е изопачаване на волята на законодателя. Действа максимата, че юристите са длъжни да прилагат буквата на закона. В края на XIXв. започва прилагането на системното и логическо тълкуване. А през XXв. се приемат за допустими историческия и функционалния начин за тълкуване.
Последният (функционален) начин на тълкуване е най-„опасен”, тъй като тълкуването се извършва с помощта на фактори извън правото. Това е прерогатива само на законодателя.
Използването на начините за тълкуване става в строго определена последователност. Тълкуването трябва да следва посоката от „по-близкия” към „по-отдалечения „ контекст. По-близкият контекст ще ни даде повече информация. Естествено се преминава от логическото към функционалното. В практиката обаче, не е необходимо, нито е възможно, прилагането на всички методи на тълкуване. Законодателят преценява естеството (езиково, логическо и т.н.) на неяснотата. Среща се и изпълнение на два или повече начина на тълкуване. Но абсолютно забранено е тълкуването да започва с функционалния начин и след това някой от по-близките начини.
В заключение следва да отбележим, че както прилагането, така и тълкуването са строго разионални процеси. Целта на тълкувателя е да убеди останалите в правотата на тълкуването.
Процедура на тълкуването
Процедурата на тълкуването включва три основни момента:
- I. Доказване на неяснотата – съдията трябва да докаже неяснотата, за да може да я тълкува.
- II. Прилагане на контекстуалните начини за тълкуване – установява се кои правила да се приложат и защо.
- III. Избор на тълкувателен резултат – крайно становище относно резултатите от тълкуването.
Езиков начин за тълкуване
1. Освен общоупотребимия език съществуват т.нар. специализирани езици, които са вградени в него някакъв начин. Например медицински език, инженерен език и т.н. Юридическият език е вид специализиран език; той може да бъде разграничен на три основни групи, а именно а) език на закона б) доктринален език в) практически език Автор на първата група са правотворческите органи, на втората са учените, теоретиците.
Езикът на закона съдържа правила за поведение, предписания как трябва хората да постъпват. Следователно съжденията в правните норми не могат да бъдат определени като истинни или неистинни. Нормативният език на закона е ценностно неутрален. Този език не изразява отношение към действителността. Нормативният език е едносмислен, обективен. По това той принципно се отличава от ежедневния език. Тази едносмисленост е функция от това, че закона изразява предписания, които трябва да бъдат еднакви за всички правни субекти. Когато тълкуваме езика на закона е допустимо да се използва единствено контекста на създаване на правните норми.
2. Има 2 вида правила при това тълкуване: езикови (лингвистични) и юридически.
Правила за определяне на смисъла (семантични правила):
- правила за общоупотребимия смисъл на думата (1)
- правила за понятия с научен и технически смисъл (2)
- за стандарти и нерегистриращи понятия (3)
- за включените понятия от езика на юридическата доктрина и практика (4)
- юридически езикови правила (5)
(1) Правила за общоупотребимия смисъл на думата Според чл. 9 ЗНА разпоредбите на нормативните актове трябва да бъдат формулирани на общоупотребимия български език. Това правило е насочено към автора, но е относимо и към адресата (съдиите).
Отклонения са възможни само в случаите (чл. 36 ал.1 ЗНА), когато това се налага от предмета на нормативния акт, като използваната дума трябва задължително да бъде дефинирана в допълнителните разпоредби на съответния нормативен акт. Друга хипотеза е използването на чужди думи и изрази само ако те са станали трайна съставка на българския език или не могат да бъдат заменени с български. Трета хипотеза на отклонение от българския език са т.нар. фразеологизми, които се използват в нормативния език. Това са изрази, които са типични само за езика на закона и които никога няма да срещнем в обикновения език („състав на престъплението”, „изпълнение на присъда” и т.н.). Когато съдията тълкува една правна норма, той ще избере общо употребимия смисъл на думата.
(2) Правила за понятия с научен и технически смисъл. Те вече имат дефиниция, определена по един ясен начин в съответната област на науката и техниката. В тези случаи техническият и научният смисъл ще бъде предпочетен, когато съответният закон има действие във тази област на науката и техниката.
(3) За стандарти и нерегистриращи понятия. От логическа гл. точка те представляват понятия чиито обем е променлив. Например „биологично силно действащи вещества” чл. 18 ал. 4 Конституция на Р.България. Такива понятия не могат да бъдат избегнати, а от друга страна прилагането им винаги поражда необходимостта от тълкуване.
Стандартът, когато се отнася за човешко поведение, определя това, което изглежда нормално към момента на оценката. Например: „грижа на добър стопанин” и т.н. Чрез тези понятия се прави една цялостна преценка на човешкото поведение в неговия социален контекст.
(4) Понятия, които са приложими в юридическата наука и практика. Доктрината има значение за развитието на юридическия език, като в множество случаи създава и дефинира понятия, които законодателството възпроизвежда без да дефинира (такива са редица изрази в Конституцията – „разделение на властите”). Нови понятия се създават и в юридическата практика. Съдиите са задължени да конкретизират общи понятия, които се съдържат в законодателството. (Например: „стачка”)
(5) Специфични юридически езикови правила. Те имат формата на максими, които съществуват от столетия:
- ius dem generis – от същия род. Смисъл: Авторът на правната норма не е използвал родовото понятие, а е изброил определени видови понятия – лица, действия или вещи. В такъв случай, когато се тълкува това изброяване, тълкуването трябва да определи родовото понятие след това да прецени дали това родово понятие се прилага в конкретния казус.
Например: Кодекс на труда – „предприятие е всяко място, учреждение, организация, кооперация, завод, обект и др. подобни, където се полага наемен труд”
- expresio – изрично установяване на нещо, изключващо останалите хипотези.
Проблемът за доказване на смисъла: смисълът в правните норми може да бъде доказан с помощта на различни експертизи, както и чрез метода на позоваване на авторитетни енциклопедии и тълковни речници.
3.Синтактични правила. Синтаксисът определя правилата за връзка на думите в изречението. Нормативният синтаксис е различен от този на общоупотребимия език. В правото, в езика на закона, съюзът „и” означава едновременност (кумулативност), а съюзът „или” означава алтернативност, несъвместимост.
Логически начин за тълкуване
В континенталната правна система този начин е по-широко използван от прецедентната правна система. Логическите правила, които тълкувателят използва са два вида:
- правила на формалната логика
- правила на нормативната логика
Формалната логика се използва в ежедневния език (както в съдебното решение при мотивите относно фактите). Когато разсъждаваме относно нормите, използваме правилата на нормативната логика. Формалната логика съдържа редица закономерности, които гарантират истинност на заключенията. Някои от тези правила се използват и като аргументи и при тълкуването. Много често те биват наричани аргументи като максими, като истини. Например:
аргумент a pari , при който се използва аналогията.
аргумент a contrario (за противното), при който ние разсъждаваме, че щом законодателят е прикрепил определени правни последици към определени факти това означава, че той е изключил от правна регулация други факти, макар изрично да не е изразил това.
аргумент a fortiori (за по-силното основание), който има две форми – а) a majori minus: от по-голямото към по-малкото (на когото е разрешено по-голямото, на него е разрешено и по-малкото). б) a minori a majorus: който не може по-малкото, не може и по-голямото.
Тези максими служат за насоки на аргументация.
Нормативната логика се използва при аргументация на приложимото право – при съдебното решение. Възниква през XX в. Логиците забелязват, че когато се изследват текстовете на нормите трябва да се спазват определени закономерности.
Правило за непротиворечивост:
По отношение на един и същ правен субект не може да бъде предписвано извършването на противоречиво поведение. Не трябва в една правна норма да се установява извършването на определени действия, а в друга да забранява извършването на тези действия.
Правило за балансираност:
Когато се създава субективно право за един правен субект, едновременно с това да бъде създадено ефективно работещо юридическо задължение за един друг конкретен правен субект. Ако създаваме само субективно право, то не може да бъде ревизирано. Същото отношение важи и за материалното и процесуалното право. Балансът е изключително важен за действието на правната система.
СП --------------- ЮЗ
МП -------------- ПП
Системен начин за тълкуване
При този начин за тълкуване правната система дава информация, с помощта на която ние тълкуваме правните норми. Глосаторите, когато тълкуват Corpus iuris civilis, те тълкуват даден текст с помощта на други текстове, тъй като всички текстове представляват единно цяло. Системното тълкуване обхваща един брой правила, изразени по формата на сентенции:
A rubrica – „чрез заглавието”. В ЗНА е казано, че всеки раздел, глава или институт трябва да бъдат озаглавени като заглавието изразява главното съдържание. Следователно, когато една правна норма е неясна можем да използваме заглавието, за да я тълкуваме.
Pro subjecta materia – смисълът на една норма може да бъде изяснен с помощта на съседните норми т.е. мястото на правната норма ни дава информация за нейната цел и смисъл.
„Използване целта на закона” – някои юристи определят това като самостоятелен начин на тълкуване – телеологично тълкуване. Целта на закона представлява това общо в правните норми, което трябва да бъде постигнато при действието на закона като цяло, при постигането на практически резултати. Постигането на тези резултати представлява част от самия закон. Възможно е целта на закона да бъде посочена изрично от законодателя (преамбюл или първите текстове) в някои закони.
Когато целите на закона не са формулирани от законодателя, но по пътя на анализ се формулира целта. Целта трябва да бъде разграничена от причината или повода, по-който се приема съответния закон. Целта се нарича ratio legis, а повода се нарича ocasio legis. Причините са твърде субективни и те не са част от закона.
„Правило за използване на въведението на закона” – В указа за прилагане на ЗНА се казва, че въведението или преамбюла може да се включва само в нормативни актове с особено важно значение. Той не съдържа правила за поведение, а има деклариращо или оповестяващо действие. Той представлява тази тържествена клетва, която в по-ранните общества е била основание за легитимността на един правен акт.
В съвременните правни системи се приема, че преамбюла е съществена част от закона и въпреки че не съдържа правни норми той има нормативно значение, защото изразява разума на закона. В редица свои решения КС се аргументира като използва преамбюла, въведен в Конституцията като изходна точка в своите мотиви.
Правни принципи за тълкуване
Ролята на правните принципи в тълкуването е те да послужат като насочващи начала при избора на една приложима правна норма. Заедно с това обаче, когато текстът на правната норма не е ясен, когато тълкувателят трябва да вложи определен смисъл в текста, то трябва да се докаже, че изтълкуваният смисъл е в съответствие с правния принцип, който „управлява” (доминира) в конкретната правна ситуация.
Исторически и функционален начин за тълкуване
Общото между тях е, че и при двата вида тълкуването става с помощта на аргументи, информация, която е извън текста на закона. Езиковото, логическото и системното тълкуване стават със средства, които се намират в закона – „intra legem”. Историческото и функционалното тълкуване са тълкуване „extra legem”. Историческото и функционалното тълкуване не са били допустими през 19 век, когато се извършва процеса на кодификация и нагласите, възгледите сред учените са, че трябва да се тълкува единствено буквата на закона. Духът на законите, ако противоречи на буквата на закона, не може да бъде тълкуван.
Исторически начин за тълкуване
Протича с използването на 2 вида аргументи:
1. Т.нар. „подготвителни работи” (от френски). Те са съвкупността от всички документи, които биват съставени в Парламента при приемането на даден закон. Това включва проектозакона, във вида внесен от вносителя, както и мотивите. Ако за един и същ закон са съставени повече от един проекти, се вкюлчват всички. Включват се и стенографските протоколи от обсъжданията на проектозакона в комисиите и в парламентарната зала по време на двете четения.
Какъв е смисълът на подготвителните работи? Когато една правна норма не е достатъчно ясна, ще открием автентичната воля на законодателя в тези документи. Така ще останем максимално близо до това, което е искал да каже законодателят.
Съществуват няколко начина, по които се ползват подготвителните работи:
- Общо позоваване, при което съдията изказва в мотивите си, че смисълът на тълкуваната норма е ... , като се посочват общо без да се прави анализ на подготвителните работи, по които съдията е достигнал до извода си.
- Конкретно позоваване без цитиране
- Чрез цитат от съответния документ, от който най-ясно се установява волята на законодателя.
2. Към историческото тълкуване се отнасят и т.нар. отменени правни норми. Основание за тяхното използване е идеята за стабилност и устойчивост на правната система и за еднакъв подход и регулиране на едни и същи материи. Поради това, когато една норма, която е в сила се нуждае от тълкуване, като средство за тълкуването й може да се използва отменената правна норма, която е регулирала същата материя Отменената и тълкуваната правна норма имат историческа (генетична) връзка, което позволява тълкуването на едната с помощта на другата. Този тип тълкуване се различава от системния по това, че при системния се тълкува чрез съпоставянето на сходни правни норми, но и двете са в юридическа сила!
Функционален начин за тълкуване
(Най-спорен). При него правната норма се изяснява с помощта на обстоятелства, факти, които са extra legem и са актуални. При историческото тълкуване нашата цел е да търсим волята на законодателя. При функционалното тълкуване търсим да докажем какво би казал законодателя сега. С оглед на тази съществена разлика историческото тълкуване бива наричано статично тълкуване – възпроизвеждаме закона такъв, какъвто е бил създаден в миналото. При функционалното тълкуване възпроизвеждаме закона такъв, какъвто би бил създаден от законодателя сега. Това е динамично тълкуване. Поради това динамичното тълкуване няма много привърженици сред учените и практикуващите юристи, но сред тях има такива, които го отричат, но на практика го прилагат.
Фактори, използвани при функционалното тълкуване: политиката и морала.
По принцип, за различните власти в държавата, приемаме, че органите на изпълнителната власт са политически органи, защото представляват групови интереси и чрез тях се приемат решения за бъдещето. Това са органи на политическата власт. В същото време има органи, които осъществяват юридическа власт. Към тях принадлежат органи на съдебната власт, като при юридическата власт се осъществява представителство на частни интереси и тук нещата са обърнати ретроспективно, назад във времето. В действителност границата между политическа и юридическа власт в държавата е много деликатна. Например, орган като Конституционния съд отговаря и пред двете власти. Вътре в изпълнителната власт също има юрисдикции. Една част от органите на изпълнителната власт също осъществяват юридическа власт.
Съдебните органи са към органите на юридическата власт, т.е. трябва да бъдат извън политиката. Има обаче т.нар. гранични случаи като хипотезите, в които някаква много рязка промяна на обстоятелствата полага в рамките на действащото право да бъде извършено пренастройване на цялата система (или части от нея). Това е политиката на прилагане на закона. В някои случаи тази промяна на политиката е свързана с публичен натиск, с лични качества на определени хора вътре в системата. Най-ясният израз на координиране на съдебната политика са едни специални актове – тълкувателните решения. Те целят да бъдат отстранени противоречията в правото, да се изработи единна съдебна политика.
Признавайки ясната граница между политическа и юридическа власт, различният им характер, в същото време трябва да признаем, че самата юридическа власт признава за необходимо за себе си да се води от определени политически ориентации, но в интерес на обществото като цяло.
Политическата роля на конституционните съдилища; Върховният съд в САЩ винаги е обект на дебат, защото според Конституцията Върховният съд е неконтролируем, но от друга страна именно това винаги довежда до стремеж в самия КС да си присвоява правомощия и да се превръща в по-активен политически играч, отколкото е била самата идея. Тази тенденция се определя като съдийски активизъм – термин, с който се определят политическите стремежи на конституционните съдилища.
Видове тълкуване според субектите
Тази класификация се опиа на критерий, който е свързан не с начините за тълкуване, а със субекта, който го извършва. Основно разграничение е на т.нар.
1. Официално и неофициално тълкуване.
1.1. Неофициално тълуване е тълкуване, което се извършва от всички други правни субекти – физически и юридически лица, които, реализирайки правните норми, могат могат също да тълкуват нормативните текстове. Неофициалното тълкуване се нарича още „ежедневно тълкуване”, а от гледна точка на задължителността – то е незадължително, защото субектите тълкуват правните норми за свои нужди.
1.2. Официално тълкуване е това тълкуване, което се извършва от държавен орган по повод на прилагане на правните норми. Този тип тълкуване се извършва ex officio (по силата на заеманата длъжност). Държавният орган не може да откаже тълкуването, в случаите когато то се налага. Тълкуването се обективира в определен писмен официален тълкувателен акт и мотивите по тълкуването притежават задължителност на тълкувателния акт. Официалното тълкуване се нарича още „задължително тълкуване”, защото притежава задължителността на тълкувателен акт.
За правната наука много по-голямо значение има официалното тълкуване, защото протича в рамките на една строго дефинирана процедура. При официалното тълкуване то се отразява в по-нататъшния правен живот.
Официалното тълкуване от своя страна бива два вида: казуално и нормативно.
1.2.1. – Казуално тълкуване (индивидуално, обхваща определен юридически случай) имаме във всички случаи, когато е налице решение на един правен спор от следствие, прокуратура, съд. Казуално тълкуване прилагат административните органи в индивидуалните административни актове.
1.2.2. – Нормативно тълкуване (не е свързано с конкретен казус, а има значение за неопределен брой случай) имаме в 2 основни случая: тълкувателни решения на КС (които са с обща задължителност) и тълкувателни решения на ВКС и ВАС, чрез които в случаите на противоречие в практиката, ВКС и ВАС издават тълкувателно решение как следва да бъде прилаган закона.
2. Доктринално и практическо тълкуване
Общото между тези два вида тълкуване е, че те се дават от юристи по повод действието на определена правна норма.
2.1. Доктринално тълкуване се дава в научни трудове, чиято цел е по-скоро изследователска и педагогическа. Но в същото време доктриналното тълкуване коментира критично съдебната практика и се обосновава с научни аргументи. То не е задълително, но не е „ежедневно тълкуване”, защото се извършва от високо квалифицирани юристи. Поради това, въпреки че не притежава задължителност, правната доктрина се използва. Юридическата теория и практика никога не трябва да се откъсват.
2.2. При практическото тълкуване се включва тълкуване, което се прави от другите участници в процеса (адвокати, прокурор). Това е неофициално, но много качествено и ценно тълкуване.
АНАЛОГИЯ В ПРАВОТО
Понятие за аналогия.
Правоприлагането е дейност на компетентен държавен орган по решаване на юридическите дела. За да реши казусът съдът следва определена процедура. На първо място установява фактите, относими към съответния правен спор, второ – издирва приложимото правило за поведение и трето – решава делото.
В определени случаи обаче се оказва , че липсва правна норма, чрез която да се осъществи правоприлагането. В тези случаи се използва специална правна техника – аналогията. Следователно аналогията е нетипична фаза на правоприлагането. Аналогията има важно практическо значение, защото чрез нея се дава възможност на съда да осъществи правоприлагане, когато отсъства правна норма, годна да се приложи пряко. Аналогията в правото намира приложение във всички отрасли.
Аналогия е правно-технически способ, чрез който при липса на правна норма по аналогичен път компетентният орган формулира правно предписание за решаване на конкретно юридическо дело.
Аналогията намира приложение не само при правоприлагането, но и при тълкуването на правните норми. Поради това от съществено значение е да се провежда разграничение между прилагане на правото по аналогия и тълкуването на правото. Съгласно чл. 46 ал. 1 ЗНА, разпоредбите на нормативните актове се прилагат спред техния точен смисъл, а когато са неясни, се тълкуват по смисъла, който най-много отговаря на други разпоредби, на целта на тълкувания акт, на основните начала на правото на НРБ и на морала. Аналогията при тълкуването се осъществява чрез използване на т.нар. логически аргумент – „a pari”.
Чрез този логически аргумент се постига ново познание постига ново познание по пътя на аналогията. Използването на аналогия се основава на логическия принцип “Където има един и същ смисъл, едно и също трябва да бъде правото”. За да се изяснят неясните елементи в тълкуваната правна норма се използват съответните ясни елементи от аналогична норма. Така се преодолява и неяснотата. Именно в това се състои разликата между тълкуването по аналогия и правоприлагането на аналогия – налице са две норми, които се съпоставят. Специфичното при тълкуването по аналогия е това, че предварително трябва да бъде обоснована съдържателно връзката между двете норми. А тази връзка се състои в сходството между тях. Това сходство е юридическо основание за аналогично пренасяне белезите на ясната норма спрямо неясната.
По отношение на прилагането на право по аналогия трябва да се има предвид, че основание за това е наличието на юридическа непълнота! Непълнота – това е отсъствие на правно регулиране в области на обществените отношения, които налагат съществу-ването на такова регулиране. Могат да съществуват първоначални или последващи непълноти. В първия случай се касае за невъзможност на законодателя да обхване всички случаи, които се нуждаят от пряко регулиране или за допуснати грешки при използването на юридическата техника. Във втория случай непълнотата се появява като следствие от възникването на нови отношения, които би следвало да се регулират юридически, но не са регламентирани в пълнота.
Видове аналогия
Прилагането на правото по аналогия става в рамките на определена процедура. Тя включва следните етапи:
1. Идентифициране и доказване на юридическа непълнота.
2. Прилагане на аналогията на правните норми (analogia legis)
3. Прилагането на аналогията на правните принципи (analogia iuris)
1. В действителност аналогията е само 2 вида аналогия на правните принципи и аналогията на правните норми. Но поради терминологична близост на двете аналогиисе е наложило разбирането, че те представляват подразделения на едно и също явление.
Analogia legis е уредена в чл. 46 ал. 2 ЗНА. Най-същественото оснавание, което обуславя възможността за използване на дадена правна норма по аналогия, е същественото сходство между тези отношения, които не са правно регулирани и отношенията, които са уредени с конкретни правни норми. Въз основа на това съществено сходство се осъществява логическото умозаключение по аналогия. То се нарича още традуктивно умозаключение (традукция – пренасяне на белези на един предмет върху възоснова на общност.
Analogia iuris или аналогията на правните принципи като технически способ е уредена във втората част чл. 46 ал. 2: „... Ако такива разпоредби липсват, отношенията се уреждат съобразно основните начала на правото на НРБ и правилата на морала”. При analogia iuris е необходимо да се открие правния принцип, от който да се извлече правило за поведение за решаване на казуса. Правните принципи имат характера на на аксиоми – не подлежат на доказване, а при непълноти е възможно от тях да се моделира правило за поведение. В този случай обаче не е налице класическа аналогична правоприлагаща схема. Тук се използва индукция.
Следователно прилагане на правото по аналогия имаме единствено при analogia legis!
2. Правоприлагането по аналогия е средство единствено за преодоляване на непълнотите в правото по конкретен казус. Непълнотите продължават да съществуват в позитивното право. Преодоляването им става единствено акт на Парламента. Правоприлагането по аналогия не е правотворчество. Съществуват определени законови ограниченият при прилагането на аналогията. Те са уредени в чл. 46 ал. 1 ЗНА – „Наказателна, административна или дисциплинарна отговорност не може да се обосновава по аналогия”.
-
- Администратор
- Мнения: 972
Re: Раздел VIII Прилагане и тълкуване на правото
Имам въпросче, необходимо ли е на изпита да обясняваме подробно за всеки един от начините за тълкуване? 
- Мнения: 4
Re: Раздел VIII Прилагане и тълкуване на правото
Мисля, че е добре да се знаят с по едно изречение за пояснение.
-
- Модератор
- Мнения: 137
Re: Раздел VIII Прилагане и тълкуване на правото
... а и все пак, колкото повече кажеш, толкова по-добре 
-
- Модератор
- Мнения: 254
Re: Раздел VIII Прилагане и тълкуване на правото
Аналогията в правото намира приложение във всички отрасли.
Може ли да ми обясните защо е така, понеже :
чл.46. (2) (изм.,ДВ,бр.46 от 2007 г.) Когато нормативният акт е непълен за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят за подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Ако такива разпоредби липсват, отношенията се уреждат съобразно основните правила на правото на Република България.
(3) Наказателна,административна или дисциплинарна отговорност не може да се обосновава на предходната алинея.
- Мнения: 2
Re: Раздел VIII Прилагане и тълкуване на правото
Така е, защото наказателната ,административната и дисциплинарната отговорност далеч не изчерпват съдържанието на съответните правни отрасли - те са просто един от правните институти в рамките на отрасъла.
-
- Мнения: 36
Re: Раздел VIII Прилагане и тълкуване на правото
^^^
Неприложимостта на аналогията в тези случаи е уредена, защото не е редно чрез нея да се налагат санкции. При наказателната отговорност това би влязло в директно противоречие с чл. 5, ал. 3 от Конституцията. В другите хипотези би се нарушил принципа за правната сигурност, като се налагат наказания за нещо, за което няма как да е било известно, че подлежи на таквова.
Неприложимостта на аналогията в тези случаи е уредена, защото не е редно чрез нея да се налагат санкции. При наказателната отговорност това би влязло в директно противоречие с чл. 5, ал. 3 от Конституцията. В другите хипотези би се нарушил принципа за правната сигурност, като се налагат наказания за нещо, за което няма как да е било известно, че подлежи на таквова.
- Мнения: 10
7 мнения
|Страница 1 от 1
Кой е на линия
Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта