Разработки по МНП по лекции на д-р Митов /за ВТУ/

Разработки по МНП по лекции на д-р Митов /за ВТУ/

от stancho_83bg » Пет Сеп 05, 2008 7:37 pm

МЕЖДУНАРОДНО НАКАЗАТЕЛНО ПРАВО /Разработки за ВТУ/

1в. Произход и история на институтите на МНП.

В исторически план, веднага след появата на държавите е възникнала и необходимостта да се уредят отношенията между тях, по повод конфликтите, възникващи по повод прилагането на наказателната им юрисдикция. Още в древността е възникнало т.н. “азилно право” и въз основа на него – правото на убеждение. Уредена била екстрадицията, а в последствие са се появили и имунитетите. Повечето от тези институти възникват практически с появата на правно-регламентираната репресивна функция на държавата.
Особено място сред изброените институти заема азиалното право. Неговите корени датират от антична Гърция, в която във всяко гръцко село имало храм, където се е давало убежище на “прибягналите” и те получавали защита от светското правораздаване, успоредно с което е съществувало и религиозно правораздаване. Азилното право е било възприето у нас непосредствено след покръстването на българите от княз БорисІ.
С възприемането на византийското право и със създаването на т.н. Закон за съдене на хората, азиалното право придобило законодателна уредба. Известно е, че по това време българската правна система е следвала византийските образци. Азиалното право обаче, като особен институт, водещ до ограничаване на светската юрисдикция спрямо лицата, се е прилагало единствено в отношенията между църквата и държавата.
По късно с развитието на международните отношения през средновековието, се е появила практиката да се дава убежище от една държава, на бегълци от други държави. Политическите бегълци от Византия са намирали политическо убежище в България и обратно. В последствие със специална клауза в българо-византийски договор е предвидена и екстрадация, т.е. “бегълците от едната и в другата страна, да бъдат връщани взаимно, в случай, че заговорничат срещу властите”.
Прието е, че самото МНП възниква с появата на института на екстрадицията. Постепенно междудържавните отношения наложили необходимостта от появата на дипломатически и консулски имунитети, в тяхната типична форма. В последствие се появява и концепцията за екстериториалността, която от своя страна е залегнала в основата на капитулациите.
През 1889г. в България е учреден Международен съюз по наказателно право, с цел да съдейства на държавите в борбата им с международната престъпност. По-късно, през 1899 и 1907 г. са приети хагските конвенции за правото на война. На 08.08.1945г.е уреден Международния военен трибунал, известен като Нюрнбергския трибунал, който се превърнал в първообраз на съвременното международно наказателно правосъдие. Устава на трибунала е първия опит за кодификация на МНП. След Втората световна война сътрудничеството между държавите в областта на наказателното право получава особено развитие и се свързва преди всичко с дейността на ООН.
2в. Правна същност на МНП.

МНП е сравнително нов, самостоятелен дял от правото, който получи интензивно развитие след приключване на Втората световна война. Неговата обща характеристика съдържа черти и елементи, присъщи на правото, като цяло и най-вече на наказателното и международното право. Същевременно обаче, МНП притежава свои специфични компоненти, които му придават самостоятелен облик и собствена идентификация в правната система.
МНП е съвкупност от правни норми, които регулират сътрудничество между държавите в борбата им с престъпленията, предвидени в международен договор. Тези норми осигуряват защитата на международния обществен ред, уреден от международното публично право (МПП).
Основната разлика между МПП и МНП е в различните субекти на отговорност. При МПП – това е държавата, а при МНП – физическите, наказателно-отговорни лица. Видът на наказанията и начина на изтърпяването им също са различни.
Предмет на регулиране е сътрудничеството между държавите в превенцията, разследването и наказването на престъпленията, които са предвидени в международни договори. Характерно за МНП е, че в хода на неговото създаване, държавите съгласуват волята си, за да защитят своя суверенитет. МНП винаги изразява волята на няколко държави. МНП обединява норми на материалното и процесуалното право, т.е. посочват се както съставите на престъпленията, така и формите за сътрудничество между държавите в борбата срещу тях, които имат процесуален характер.
Основни принципи на МНП:
-неотвратимост на наказанието за всяко деяние, което се явява престъпление по МНП (принципа –“предай или съди” ).
-лицата не се освобождават от международна наказателна отговорност заради обстоятелството, че вътрешното законодателство на съответната държава, не съдържа наказателни санкции за извършеното деяние.
-длъжностното положение на лицето, не го освобождава от отговорност по МНП.
-отговорност се носи не само пред вътрешен, но и пред специален международен съд.
Видове престъпления по МНП – съществуват две големи групи престъпления в МНП :
а)същински международни престъпления – те имат за обект основни международни отношения, свързани с мира и сигурността в света, както и тези, свързани със запазването на човечеството. Към тази група се отнасят :
-престъпленията против мира (планиране, подготовка, започване и водене на агресивна война ).
-военни престъпления (убийства, изтезания на мирно население или военнопленници; нападения над граждански обекти и населени места, на исторически и културни паметници и др.).
-престъпления против човечеството (геноцид, апартейд, расова дискриминация).
Всички лица, извършили такива престъпления, подлежат на наказание, ако се докаже вината им.
б)престъпления против стабилността на международните отношения (тероризъм, вземане на заложници, въздушно пиратство и др.).
-престъпления против икономическото, социалното или културното развитие на държавите (наркотрафик, контрабанда, подправка на парични знаци с курс в чужбина и др.).
-престъпления против правата на човека (робство, мъчения, търговия с жени и др.).
-престъпления извършени в открито море (пиратство, повреждане на подводни кабели и др.).
източници на МНП :
-конвенции (основен източник) – тези, които са разработени със съдействието на ООН и тези създадени в рамките на Съвета на Европа.
-обичаите – повечето от тях са залегнали в конвенционни норми (например принципа “предай или съди”).
-съдебни решения – (например присъдата на Нюрнбергския трибунал).
Особености на обективната страна на престъпленията на МНП – тези деяния могат да бъдат действие или бездействие. Отличават се с особено висока степен на обществена опасност, засягат международния мир и безопасността на човечеството, последиците им са с голям мащаб.
Особености на субективната страна на престъпленията по МНП – извършват се преди всичко с пряк умисъл и точно определена цел, но може и по непредпазливост (повреждане на подводни кабели ).
Санкции за престъпленията по ЧНП – те биват международно-правни и вътрешно-правни наказателни санкции.



3в. Действие на международните наказателно-правни норми по време.

Давността по МНП – Всяка норма има предели на действие по време. Този принцип с пълна сила важи и за международните наказателно-правни норми. Те също се подчиняват на общите правила на давността. Този наказателно-правен институт се проявява в две направления :
-налице ли са и съществуват ли предвидени давностни срокове, които да са процесуална пречка за възбуждане на наказателно преследване.
-второто е свързано с погасяване на изтърпяването на наложеното наказание, когато е изтекла предвидената от закона давност.
Международните наказателно-правни норми се съобразяват с тези два принципа. Тяхното действие по време, се регламентира както в международен правен акт, така и в съответен акт на вътрешното наказателно законодателство на различните държави.
Някои международни наказателно-правни норми действат само по време на война. Такива са например Женевските конвенции от 1949г. съществуват норми (предвидени в Устава на международния наказателен военен съд ), които действат и преди и по време на война.
Следователно могат да се направят следните изводи :
-международните наказателно-правни норми действат в различно време.
-предметите на тяхното действие по време, са регламентирани в международни актове (договори, конвенции…).
През 1968г. Общото събрание на ООН приема Конвенция за не прилагане срока на давност по отношение на военните престъпления и престъпленията против човечеството. Тази Конвенция е в сила за Р. България от 1970г. същността на Конвенцията е в следното :
-няма давност за реализацията на наказателната отговорност относно военните престъпления и престъпленията против човечеството, независимо от тяхното извършване по време на война или в мирно време.


4в.Действие на международните наказателно-правни норми по място.

В международната наказателно-правна доктрина се е утвърдило правилото, че съществуват следните принципи за пределите на действие на наказателно-правните норми по място.
1.)прилагане личния закон на субекта на престъплението (национален принцип ).
2.)прилагане на закона на държавата, чиито интереси са засегнати от деянието (реален принцип ).
3.)прилагане на закона, по местопроизшествие на деянието (териториален принцип ).
Повечето от вътрешните наказателно-правни законодателства са включили елементи и от трите принципа, за да могат да ги прилагат в различни ситуации. Трябва да се отбележи, че териториалния принцип е с най-голямо приложение, защото всяка държава се стреми да ограничи и да доведе до минимум последиците от извършването на престъпления именно върху нейната територия.


5в. Планиране, подготовка, разпалване и водене на агресивна война.

Планирането на агресивна война включва действия свързани с подготовка на военно-оперативни планове, преди започването на самата война.
Подготовка на агресивна война – действия, насочени към осигуряването на благоприятни условия за провеждане на военни операции във всички направления. Подготовката може да бъде вътрешнополитическа (реорганизиране на държавния апарат; приемане на съответното законодателство), икономическа (засилване на военното производство), военна (увеличаване личния състав на армията, провеждане на учения и др.)
Разпалване на агресивна война – както предварителни действия, така и действия в хода на войната (военни провокации към съседите, изявления на държавни ръководители).
Водене на агресивна война – включва ръководенето на военните действия, както на централно ниво, така и надолу по йерархията.


6в. Военни престъпления.

Понятието “военни престъпления” и неговата наказателно-правна характеристика е регламентирано в Устава на международния военен съд в Нюрнберг. По силата на този устав военни престъпления са : “нарушение на законите или обичаите за водене на война”. Към тези нарушения се отнасят : - убийства и изтезания на военнопленници или заложници; - ограбване на обществена или частна собственост и др.
Субекти на тези престъпления са предимно военнослужещи във въоръжените сили на съответната страна, но такива могат да бъдат и членове на правителството или началници, които са издавали заповеди за извършване на посочените военни престъпления.


7в. Геноцид.

Геноцида е физическо изтребление на големи групи хора, по расови, национални, етнически или религиозни причини. Става въпрос за убийства и изтребления, извършвани по отношение на гражданското население.
Правната уредба на геноцида е предвидена в Конвенция за преследване и наказване на престъплението геноцид, приета от Общото събрание на ООН през 1948г.
Според тази Конвенция, всички лица, които са извършили геноцид ще бъдат наказани, независимо дали са правителства, държавни служители или частни лица. Конвенцията предвижда виновните да бъдат съдени или от националния съд на държавата, в която е извършено престъплението или от нарочен международен съд.
Българският НК предвижда за геноцид, наказание лишаване от свобода от 10 до 20 години.


8в. Апартейд.

Апартейда е особена форма на расова дискриминация, при която цели групи от хора, в зависимост от тяхната раса, се поставят в неравностойно положение спрямо останалата част от населението и се лишават от политически, социално-икономически и граждански права. Апартейда се прилага с цел да се обезпечи поддържането на расово господство на една етническа група над друга.
Апартейда е престъпление срещу човечеството, което сериозно нарушава правата на човека и принципите на международното право.
Правната основа на апартейда е международната Конвенция за предотвратяване и наказване на престъплението апартейд от 1973г. конвенцията задължава държавите, които са страни по нея (в това число и България) да наказват лицата виновни в извършване на такова престъпление, независимо чии граждани са.
Престъплението от субективна страна, се извършва с пряк умисъл и специална цел – поддържане на расово господство на определена група хора над друга.


9в. Екоцид.

Екоцида е международно военно престъпление, което се изразява в използването на природни условия или явления за постигане на военни цели 7
-геофизическа война (принудително стимулиране на вулканична дейност; земетресения; наводнения).
-метеорологична война – изкуствено предизвикване с технически средства на урагани или бури.
-използване на оръжия за масово унищожение – ядрени, химически, бактериологически.
Биоцид – характерно за това престъпление е, че въздействията са насочени само върху човека, без да се поразява околната среда, сградите и съоръженията. типичен пример е използването на неутронното оръжие.


10в. Тероризъм – същност и отличителни черти.

В последните няколко години тероризмът се утвърди като социално-правен феномен, който силно привлича вниманието на учени, политици и законодателите на цялата световна общност. За да се ефективна борба с тероризма е необходимо да бъдат анализирани възникването, развитието и най-вече основните причини за терористичната дейност. Корените на това асоциално явление са заложени още в древността, когато са извършвани терористичи действия, главно под формата на атентати и заговори, завършващи най-често с убийство на владетели и високопоставени държавници.
Понятието “тероризъм” е с латински произход – в буквален превод – страх, ужас.
Същинското международно сътрудничество в борбата с тероризма, започва през 30-те години на 20 век.
В литературата няма единно определение за тероризъм. Тероризмът е обществено опасно явление, което се изразява в използването на сила или заплашване с крайно насилие, за постигане на конкретни политически цели. Характерно за съвременните терористични актове е това, че освен политически цели, те могат да преследват и други – чисто криминални цели (най-често искане на паричен откуп). За тази цел се вземат хора за заложници, използва се шантаж на властите за взривяване на сгради и т.н.
Отличителни черти на тероризма са :
-подкопава и отслабва държавните структури и създава проблеми за тяхното нормално функциониране.
-широко популяризиране на идеите на съответните терористични организации.
-внезапност на действието – изненада-конспиративност (секретност) на терористичните групи.
-шантажиране на властите, с оглед получаване на определен резултат.
Посочените основни черти на тероризма дават възможност да се направи разлика между него и организираната престъпност. При извършването на терористичните акции се използват много от типичните за криминалните деяния механизми, но съществената разлика трябва да се търси в стратегическата цел, която преследват терористите, а именно – осъществяване на политически задачи (подкопаване на вътрешния ред; на сигурността; на законността и т.н.).
По отношение на въпроса: “Какво деяние представлява тероризма в системата от престъпления – международно престъпление ли е или престъпление от международен характер?”, в международната правна общност се е формирало становището, че тероризма е престъпление от международен характер.
Международните престъпление (каквито са престъпленията против мира; против човечеството и военните престъпления) са с по-висока степен на обществена опасност от престъпленията с международен характер (каквото е тероризма) и засягат в различна степен световния мир и сигурността на човечеството.


11в. Видове тероризъм.

Тероризма може да бъде разделен на видове, по различни критерии.
1.)според политическата ориентация на неговите членове, той бива – ляв и десен. Левия тероризъм се отличава с идейно-политическата си насоченост, за която е характерно примитивна омраза към демократичните общества. Извършителите се вдъхновяват от илюзията “да се взриви и разруши капитализма, с един удар”. Тези идеи се изповядват от младата интелигенция – млади хора, голяма част от които студенти, които са силно разочаровани от явната социална несправедливост, вина за която според тях носи капиталистическия строй. Най-известни леви терористични организации са “Червените бригади”- (Италия), “Пряко действие”- (Франция), “Революционни ядра”- (Германия). Една от най-характерните черти на съвременния ляв тероризъм се изразява в това, че действията на неговите последователи са насочени предимно срещу ръководния политически елит на западните демокрации, срещу структурите на НАТО и представителите на едрия бизнес.
Десния тероризъм, като самостоятелен вид също се проявява в много държави. Той е най-радикалната активна форма на екстремизма. Специфичен вид тероризъм е “Арабския тероризъм”, който има подчертано религиозен характер и фундаментализъм. По известни организации на арабския тероризъм са “Хизбула”, “Хамас”, “Ислямски джихат” и др.
2.)според методите, които използва, тероризма бива:
-въздушен (въздушно пиратство). През последните 25 години са извършени над 900 терористични акта на отвличане и взривяване на самолети, с 3000 загинали.
-морски тероризъм (морско пиратство). Изразява се в нападение или обстрел на морски съдове, насилие върху екипажи и пътници, отвличане и вземане на заложници и др.
-компютърен тероризъм –Все по-често националните информационни системи стават обект на истинска агресия, от страна на т.н. компютърни вируси. В Р България най-разпространени и най-агресивни са вирусите “Питон”, “Скорпио”, “Джак”.
-телефонен тероризъм – Чрез него е възможно да се създаде паника сред обществото и да се разстрои функционирането на много държавни дейности. Обект на това престъпление у нас са най-вече училищата, съдебните палати и др. важни административни учреждения.
-ядрен тероризъм – Напоследък зачестиха случаите на контрабанда с ядрени материали, от които терористичните групи могат да изготвят атомно оръжие. Утвърди се мнението, че ядрен терор грози света.експертите са категорични, че контрабандата с плутоний и високо обогатен уран са придобили високи мащаби и представляват световна опасност, включително и за народите на Балканите.
-химически тероризъм – разновидност на ядрения, но с химически вещества.
-международен тероризъм – Той е особен вид тероризъм, който се вгражда в конструкцията на другите видове тероризъм – въздушен, морски и т.н. същността на международния тероризъм се изразява в извършване на терористичен акт, с който се цели да се предизвикат политически изменения и усложняване на международните отношения. Обект на международен тероризъм могат да бъдат лица, ползващи се с международна защита (държавни глави, министри и др.), както и официални помещения, жилища или превозни средства на тези лица, а така също и обществени сгради и съоръжения.


12в. Международноправни форми и средства за борба с тероризма.

През последните 20 години тероризмът придоби особено опасни размери. Терористичните актове затрудняват държавните структури, пречат на провеждането на международни форуми, създават напрежение,страх и несигурност в отделните държави. Най-сериозни последици от тероризма са икономическите загуби и гибелта на хиляди невинни и беззащитни хора. Всичко това поражда необходимост от обединяване на усилията на международната общност за противопоставяне на тероризма. Възниква потребност от сътрудничество между държавите, с оглед изграждане на юридическа база и изработване на ефикасни международни форми и способи за борба с това явление. Първа сериозна стъпка в това направление е Конвенцията относно преследване на тероризма, подписана в Женева през 1937г. независимо, че Конвенцията е подписана от 24 държави, тя е ратифицирана само от Индия и то под въздействието на Великобритания, с оглед подтискане национално-свободното движение в тази страна. Следователно тази конвенция не влиза в сила и не поражда правни последици поради политически съображения.
През 1971г. е подписана Конвенция за предупреждение и наказване на лицата, извършили терористични актове. Това е един документ, приет от 13 държави – членки на Организацията на американските държави, който документ е призван да осигури юридически, един геополитически район, в който често се извършват терористични акции. В конвенцията е предвидена възможност, която дава право на всеки член на ООН, да се присъедини към тази конвенция.


13в. Вземане на заложници.

Вземането на заложници е явление, познато още от древността. Чрез заложниците се цели да се шантажират държавите, чиито граждани са те. На тези държави се поставя категорично искане, да се извърши или да не се извършва някакво действие или бездействие.
В днешно време заложници се вземат от членове на терористични организации, т.е. това престъпление може и да е форма на тероризъм. Терористите прибягват до този способ, за да удовлетворят някои свои искания – да получат откуп в големи размери, да бъдат освободени от затвора техни съмишленици и т.н.
С оглед предотвратяване, преследване и наказване на всички действия на вземане на заложници, през 1979г. Общото събрание на ООН прие Международна Конвенция за борба срещу вземането на заложници. В нея е регламентиран въпроса за привличането към наказателна отговорност. Посочено е, че всяко лице, което извършва действие на вземане на заложници “подлежи на наказателно преследване или екстрадиране”. Конвенцията задължава всяка страна да предвиди съответни наказания за тези престъпления. Р България, която ратифицира Конвенцията през 1987г. изпълни това изискване, като включи в НК два състава.






14в. Престъпления, извършвани на борда на самолет.

Международната правна уредба на тези престъпления обхваща :
-Токийската Конвенция за правонарушенията и някои други действия на борда на въздушния съд – приета през 1963г.
-Хагската Конвенция за борба с незаконното завладяване на въздушните съдове – от 1970г.
-Монреалската Конвенция за борба с незаконните актове, насочени против гражданската авиация – от 1971г.
Обект на престъпленията, предвидени в трите конвенции са обществените отношения свързани с нормалното осъществяване на транспортните контакти между държавите, живота и здравето на пътниците и екипажа, а също така и сигурността на хората на земята, които могат да бъдат засегнати от евентуална въздушна катастрофа. В повечето случаи тези престъпления са проява на международен тероризъм.
Горепосочените конвенции предвиждат универсална юрисдикция над тези престъпления. Ако престъплението е на борда на военен или др.,държавен самолет, престъпниците подлежат на екстрадиция, в страната по регистрация на самолета. В останалите случаи (самолети на частни авиокомпании), ако не бъдат екстрадирани в някоя от заинтересованите държави, извършителите подлежат на съдене от тази държава, която има фактическа възможност да упражни юрисдикцията си върху тях.

15в. Злоупотреба с ядрен материал.

Уредбата на това престъпление се съдържа в Конвенцията за физическа защита на ядрения материал – от 1980г. в тази конвенция се подчертава, че с развитието на ядрената техника, възникват възможности за злоупотреба с нея и опасност от незаконно придобиване и използване на ядрен материал във вреда на определена държава, или на околната среда.
Конвенцията предвижда следните престъпни състави :
-получаване, използване, предаване другиму или разпиляване на ядрен материал, което може да доведе до причиняване на смърт или телесна повреда на друго лице ;
-кражба, грабеж, получаване с измама на ядрен материал ;
-заплаха за използване на ядрен материал, като шантаж, насочен към дадена държава.

16в. Наемничество.

През 1989г. Общото събрание на ООН приема Конвенция за борба с вербуването, използването, финансирането и обучението на наемници. До този момент та не е ратифицирана от България.
Наемник е лице, което :
-е специално наето на място или в чужбина да се сражава във въоръжен конфликт.
-взема пряко участие във военните действия.
-подбудителен мотив за наемника е личната облага. Тези лица получават материално възнаграждение, значително надвишаващо онова, което се изплаща на други воюващи с подобно звание и длъжност.
-наемникът не е гражданин на участваща в конфликта държава, нито живее на нейна територия. Той принадлежи към въоръжените сили на воюващата държава, но не е част от личния й състав.
От изложеното до тук следва да се направят следните изводи:
-не са наемници лицата, които участват във военен конфликт в чужбина, с политически, религиозни и други мотиви, както и с цел да се противостои на агресия. Такива лица се наричат доброволци.
-наемниците са обявени извън закона и следователно нямат статут на “комбатанти” (законно воюващи) и не могат да се ползват с правата, предоставени от Женевските конвенции от 1949 г. (при попадане в плен).


17в. Незаконно радиоразпръскване.

Международната правна уредба на това престъпление се намира в :
-Европейско съглашение за радиопредаванията, излъчвани извън националните територии – от 1965 г.
-Конвенция на ООН по морско право – от 1982 г.
Същността на това престъпление се състои в установяване (монтиране) на радиопредавателни станции, на кораби и самолети, от които се излъчват вредни смущения на радио-разпръскващата служба на друга държава.
Субекти на тези престъпления могат да бъдат както физически лица, така също и юридически лица (радио- и тв-станции, осигуряващи излъчването)
Виновните носят отговорност съобразно нормите на вътрешното право. Българският НК не съдържа подобни норми.


18в. Подправка на парични знаци с курс в чужбина.

Правната уредба на това престъпление се съдържа в Женевската конвенция за борба с подправката на парични знаци – от 1929 г. тя е в сила и до днес. Конвенцията включва само книжните и метални пари. Извън обхвата остават подправените чекове, кредитни и дебитни карти, държавните ценни книжа и др. в момента е налице бум във фалшифицирането на тези документи. Това налага осъвременяване на конвенцията.
По силата на тази конвенция престъпление са :
-всички действия по изготвянето или подправката на парични знаци.
-изготвянето или придобиването на средства за създаване или подправка на парични знаци.
В българският НК това престъпление е визирано в чл.243.


19в. Незаконни операции с наркотични и психотропни вещества.

Международните правни документи, които инкриминират тези деяния са
-Единната конвенция за наркотичните средства – от 1961 г.
-Конвенция за психотропните вещества – от 1971 г.
Тези две конвенции кодифицират материята, свързана с борбата с незаконната търговия с наркотици и психотропни вещества и очертават насоките за сътрудничество между държаните по този проблем. В чл. 354 от НК се предвижда наказание лишаване от свобода до 10 години и глоба за извършителите на тези престъпления.
В Иран, Ирак, Малайзия и други страни не само за разпространение , но и за употреба на наркотици се предвижда смъртно наказание.


20в. Пране на пари и други форми на легализация на доходи.

Тези престъпления са характерни за страните с развита пазарна икономика. Тяхната международно-правна уредба е предвидена в Конвенцията относно изпиране, издирване, изземване и конфискация на облагите от престъпления, която е приета в рамките на Съвета на Европа. Конвенцията задължава държавите да предприемат законодателни марки за конфискация на облагите от престъпления.
Текста на чл. 215 НК (вещно укривателство) донякъде отговаря на изискванията на тази конвенция.


21в. Контрабанда

До този момент няма международно съглашение, което да урежда контрабандата. Тя се счита за международно престъпление по силата на обичайното международно право. В българското законодателство контрабандата е уредена в чл.242 НК. Изпълнителното деяние на това престъпление се изразява в пренасяне на стоки през граница, без знанието и разрешението на митницата. С особено висока степен на обществена опасност е контрабандата на оръжие, наркотици и ядрен материал.

22в. Нелегална емиграция.

Към този момент няма международен правен акт, който да урежда това престъпление. Обикновено държавите решават подобни прояви чрез “затягане” на граничния режим и чрез двустранни споразумения. По обясними причини най-потърпевши от нелегалната емиграция са икономически развитите страни. Не се счита за нелегална емиграция незаконното пресичане на границата от лице, което желае да се възползва от правото на убежище. Не са нелегални емигранти и бежанците по смисъла на Протокола за статута на бежанците – от 1967 г.
23в. Престъпни посегателства върху околната среда.

Тези международни престъпления засягат интересите на цялата световна общност. Към момента съществуват над 30 международни договора по опазване на околната среда, но резултатите сочат, че направеното не е достатъчно.
Изпълнителните деяния на тези престъпления са :
-замърсяване на водни басейни
-замърсяване на почвата и въздуха с нефтопродукти или радиоактивни вещества;
-унищожаване на тропическите гори, на живите морски ресурси и т.н.

24в. Престъпни посегателства върху културни ценности.

Правната уредба на тези престъпления се съдържа в :
-Хагската конвенция за защита на културните ценности в случай на въоръжен конфликт – от 1954г. прилага се само във военно време.
-Конвенция за мерките, насочени към забрана и превенция на незаконния внос и износ на собствеността върху културните ценности от 1970г.
-Конвенция за опазване на всемирното културно наследство – от 1971г.
Посочените конвенции предвиждат наказателна отговорност за престъпни посегателства (унищожаване, повреждане, кражби, незаконен износ) срещу паметници на културата.
Във вътрешното право, въпросите относно защитата на културното наследство, са уредени в чл. 278 от НК.

25в. Търговия с жени и деца.

Тази група престъпления се отнася до проституцията и някои явления, свързани с нея. През 1921г. е приета Женевската конвенция за забрана на търговията с жени и деца. Най-голямо значение в борбата с тези явления има подписаната в Ню Йорк Конвенция за преследване на търговията с хора, по силата на която, за престъпления с международен характер се счита :
-сводничеството (даже и със съгласието на склоненото лице).
-съдържателството, управлението и финансирането на публични домове.
В българския НК има съответни състави за склоняване към проституция и отвличане на лице от женски пол, с цел да бъде предоставено за развратни действия. Самата проституция не е престъпление.
Що се отнася до правния статут на децата, в Конвенцията за правата на детето от 1989г., са инкриминирани следните деяния :
-склоняване или принуждаване на детето за всяка сексуална дейност.
-използване на деца в проституцията или при изготвянето на порнографски материали.
В българското законодателство – чл.188 от НК е инкриминирано деянието “принуждаване на непълнолетно лице към проституция”.
26в. Разпространение на порнография.

Доказано е, че разпространението на порнографски материали, създава условия за извършване на полови престъпления – изнасилване, блудство. През 1923г. в Женева е подписана Международна Конвенция за пресичане на разпространението на порнографски издания и търговията с тях.
В Конвенцията за престъпления са посочени деянията :
-изготвяне и съхранение на порнографски издания с цел продажба и разпространение.
-внос и износ на такива издания, с цел да бъдат пуснати в обръщение.
-рекламиране на порнографски издания.
Конвенцията не дава определение на понятието “порнография”. Този въпрос следва да се реши от националните законодателства.
У нас правния режим на това престъпление е даден в чл.159 от НК, където също липсва дефиниция на “порнографията”.

27в. Подлагане на мъчения, изтезания и други форми на нечовешко отношение

през 1984г. Общото събрание на ООН прие Конвенция против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. По-късно Съвета на Европа приема Конвенция с аналогично наименование. По силата на тези конвенции изтезание е всяко действие, с което умишлено се причинява силно физическо или психическо страдание или болка на дадено лице, за да се получат от него сведения или признания.
Субект на престъплението може да бъде само официално длъжностно лице, имащо функции в наказателното преследване.
От субективна страна деянието е с пряк умисъл и специална цел – да се получи някакво признание от измъчвания.
Конвенциите изрично указват, че никакви извънредни обстоятелства (войни, заповед на началник и др.) не могат да служат за оправдаване на изтезанията.
Държавите имат задължение да съдят и наказват виновните лица, които са извършили изтезания, или да ги предадат на държава, която е поискала екстрадирането им.
Всички държави се задължават да не използват като доказателство в наказателен процес онези изявления и показания, които са били изтръгнати чрез изтезания.

28в. Морско пиратство.

Това е едно от най-старите престъпления от международен характер. В днешно време, неговия правен режим се определя от :
-Конвенция на ООН по морско право – от 1982г. В нея, под пиратство се разбира всеки неправомерен акт на насилие, задържане или грабеж, в открито море, извършен от екипажа на частен плавателен съд, с лични цели и насочен срещу друг плавателен съд, неговия екипаж или имущество.
По данни на международната морска организация през последните 10 години са извършени над 200 пиратски акта.
Основни характеристики на морското пиратство :
-то може да бъде извършено само в открито море, т.е. на територия, над която нито една държава не упражнява юрисдикция ;
-пиратския кораб може да е само частен ;
-пиратството е съпроводено с насилие или със заплаха от насилие ;
-пиратските действия се извършват за постигане на лични цели и от користни подбуди.
През 1988г. в Рим бе подписана Конвенция за борба с незаконните актове против морското корабоплаване. В нея освен типичните актове на пиратство са инкриминирани и следните деяния :
-разрушаване на плавателен съд или причиняване на него или на товара такива повреди, които застрашават безопасността на плаването.
-поставяне на борда такива устройства или вещества, които могат да го разрушат или сериозно да го увредят.
-подаване на неистински сигнал за бедствие.

29в. Сблъскване на кораби в открито море.

Тези особени морски катастрофи се извършват поради неспазване на установените правила за морско корабоплаване. Уредбата на тази материя е в Конвенция на ООН по морско право – от 1982г. В нея се посочва, че капитана или друго лице, по вина на което е станала катастрофата се привличат към наказателна отговорност :
-или от съда по флага на кораба ;
-или от съда на държавата, по неговото гражданство.
През 1978г. е приета Конвенция за охрана на човешкия живот на море, която задължава капитана и другите длъжности лица на кораба, да оказват помощ на попаднали зад борда. Предвижда се наказателна отговорност за капитана на кораб, който е могъл да окаже помощ на лице, паднало зад борда и не го е сторил, въпреки, че това не е криело сериозна заплаха за екипажа му или за кораба.

30в. Прекъсване или повреждане на подводни кабели и тръбопроводи.

Това престъпление е предвидено в Международна конвенция за охрана на подводните телеграфни кабели от 1884г., която е в сила за подписалите я държави и до днес. Конвенцията предвижда наказателна отговорност (лишаване от свобода и глоба) само за умишлено прекъсване на кабел в открито море. Виновния се наказва от съда на държавата по флага на кораба.
В по-ново време тази материя е доразвита от Конвенцията по морско право, която разширява кръга от защитените обекти, като включва към тях и тръбопроводите и високоволтовите кабели. Посегателството върху тях се наказва и когато е по непредпазливост.


31в. Нюрнбергски международен наказателен съд.

Международното наказателно правосъдие е само един от аспектите на международното правосъдие като цяло, което се осъществява посредством : - международен арбитраж ; - международен съд ; - административен международен съд ; - други международни съдилища.
Днес с основание се счита, че юридическата база на съвременното международно наказателно правосъдие са проведените в миналото Нюрнбергски и Токийски военен трибунал.
Международния Нюрнбергски трибунал е създаден въз основа на съглашение, подписано на 08.08.1945г. в Лондон,между правителствата на САЩ, СССР, Великобритания и Франция. Идеята е била да се организира и проведе международен наказателен съд, срещу лицата виновни за извършване на престъпления против бира и човечеството (планиране, подготовка и водене на агресивна война, убийства и изтезания на гражданско население и др.). В съглашението се посочва, че “организацията, юрисдикцията и функцията на международния военен трибунал се определя в устава на трибунала”. Устава е перфектен материално правен и процесуален документ, в който подробно са регламентирани :
-целта на трибунала, а именно – “справедливо и бързо съдене и наказване на главните военни престъпници в европейските страни”.
-състав на съда – състои се от четири души и техните заместници.
-разработен е комплекс от права, относно правата на съда и воденето на съдебните заседания.
-предвидено е право на защита и право на последна дума на подсъдимия.
-гарантиран е принципа за равенство на всички граждани пред закона, като се подчертава, че виновните лица, заемали най-висок пост в служебната и държавна йерархия, също ще носят отговорност, за извършените от тях престъпления.
Устава на трибунала има фундаментално значение, не само за дейността на самия трибунал, а и за развитие на международното наказателно право. Неговите принципи и разпоредби имат актуално звучене и днес. В наказателно-правен и процесуален аспект, постановената от първия в историята международен наказателен съд присъда, е образец на международното правосъдие. В мотивите на присъдата е даден възможно най-обоснования и компетентен отговор на понятията – “престъпление против мира”, “военни престъпления” и “престъпления против човечеството”.
Първото заседание на Нюрнбергския военен трибунал е открито на 20.11.1945г. в заседателната зала на двореца на правосъдието в град Нюрнберг. Председателят на съда е прочел обвинителното заключение и е дал думата на подсъдимите, да вземат отношение по обвиненията. Според стенограмата от процеса, нито един от подсъдимите не се е признал за виновен. Следват разпити, представяне на доказателства, и накрая обвинителните речи на четиримата главни обвинители (по един от всяка държава). Те обосновават правната квалификация на извършените от подсъдимите деяния, правят искания за вида на наказанията, размера им и начина на изтърпяване. Следва съвещание на съда.
На 01.10.1946г. съдът постановява присъдата. Осъдени са на смърт 11 човека между които Рибентроп, Гьоринг. На доживотен затвор – 3 ; на различни срокове лишаване от свобода – 4. Други 4 са оправдани. Смъртните присъди са били изпълнени чрез обесване. Известно е, че Гьоринг се е самоотровил с цианкалий в навечерието на изпълнение на присъдата, а Хитлер, Гьобелс и Химлер се самоубиват още преди приключването на Втората световна война.


32в. Токийски международен военен наказателен съд за Далечния изток.

След Нюрнбергския трибунал, Токийския международен военен наказателен съд е друг ярък пример и доказателство за ефективно международно наказателно правосъдие. Той заседава от 03.05.1946г. до 12.11.1948г. Подсъдими са 28 отговорни лица от висшата военна и политическа йерархия на Япония в това число бившия министър председател, генерали, адмирали, дипломати и министри. Спрямо тях са предявени множество доказателства относно участието им (пряко или косвено) в убийства, изтезания, грабежи и насилие над много невинни хора, както в почти всички райони, където са били разположени японските войски, така и в самата Япония.
Съдът осъжда на смърт чрез обесване 7от подсъдимите, на доживотен затвор – 16 и 2 на различни срокове лишаване от свобода.поради географската отдалеченост на мястото на провеждане на процеса (Токио), той в известна степен остава в сянка на Нюрнбергския процес. Независимо от това, дейността на Токийския трибунал има важно значение за развитието на международното наказателно правосъдие. Това е втория по обем и по наказателно-правни последици форум, който показва, че независимо от своите политически, религиозни и идеологически възгледи, съдиите и прокурорите могат да постигнат сътрудничество и да поставят принципите на правото над останалите фактори.
33в. Юготрибунал – (1993г.)

Този международен военен съд бе създаден с резолюция на Съвета за сигурност на ООН, като за седалище бе избран град Хага – Холандия. Международният съд в Хага трябваше да разглежда множеството противоправни деяния, извършени от лица от състава на армията на бивша Югославия по време на войната в Босна и Херцеговина. Именно затова той придоби гражданственост като Юготрибунал.
Бившият президент на босненските сърби Радован Караджич и други от управляващата върхушка, в това число и генерали, трябваше да понесат своята отговорност за извършените от техни подчинени екзекуции на десетки хиляди мирни жители. Според различни източници убитите босненски мюсюлмани са над 20 000, повечето от които са погребани в масови гробове.
За съжаление трябва да се отбележи, че в сравнение с предишните международни военни съдилища - Нюрнбергския и Токийския, международния военен съд в Хага не успя да изпълни докрай своята мисия. Не наказа всички виновни и не се е превърнал все още в ефективен орган.

34в. Постоянен международен наказателен съд на ООН

Този специализиран международен наказателен орган е създаден през 1998 г. със седалище гр. Хага. В компетенциите му е разглеждане на спорове, възникнали между държавите. Съдът не се занимава с престъпни действия на отделни физически лица. Неговата основна функция е да решава в съответствие с МН право спорове, отнесени до него, относно :
-МН конвенции, които установяват правила, изрично признати от спорещите държави.
-общите принципи на правото, признати от цивилизованите страни.
Решението на съда е задължително само за страните по спора и само по отношение на конкретното дело. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Съдът се състои от 15 члена, като в състава му не може да има повече от един гражданин на една държава. Членовете се избират от Общото събрание на ООН, по два критерия :
-да притежават високи морални качества;
-наличие на призната компетентност по МН право.
Мандата на съдиите е 9 години. Те могат да бъдат преизбирани и се ползват с дипломатически привилегии и имунитети.
МН съд в Хага, може да разглежда правни спорове и между държави, които не са членки на ООН. Споровете могат да бъдат относно :
-тълкуване на договор; - всеки въпрос от МН право.
Ако осъдената държава не изпълни решението на МН съд и Съвета за сигурност на ООН сметне за необходимо, може да се направи препоръка или да се предприемат действия за привеждане на решението в изпълнение.
Основни положения на устава на постоянния МН наказателен съд на ООН :
-съдът ще разглежда дела, чиито предмет са престъпления против човечеството, геноцид, военни престъпления и агресия. Съгласно разпоредба от устава, за да може той да породи правни последици, трябва да бъде ратифициран min от 60 държави.
-смъртното наказание е изключено от санкциите, които съдът може да налага.
В заключение следва да посочим, че 120 държави, в това число и България, гласуваха за учредяването на съда и за приемане на неговия устав, 7 бяха против, въздържали се – 21. Не взеха участие в гласуването други 12 държави, членки на ООН.
Стана ясно, че със 113 срещу 7 гласа бе отхвърлено искането на САЩ, които настояваха да получат юридически гаранции, че американските военни и агенти няма да бъдат съдени от този съд, без тяхното изрично съгласие.
35в. Международна правна помощ по наказателни дела.

Съвременното МН наказателно правосъдие е немислимо без взаимопомощ и сътрудничество между държавите, което да осигури нормално правораздаване по наказателни дела с МН елемент. Тази взаимопомощ се изразява в две направления :
-сключване на двустранни договори между държавите;
-участие в многостранни МН правни актове.
Към този момент България има сключени и влезли в сила 20 двустранни договора за правна помощ по наказателно-правни въпроси. В тези двустранни договори се съдържа правната уредба относно начина на оказване на правна помощ, реда за установяване на официални връзки, реда за предаване на задържани лица и вещи – придобити от дееца чрез престъпление, обмен на информация по наказателни дела и др.
Най-важния МН правен документ, който регламентира правната помощ по наказателни дела е Европейската конвенция за взаимопомощ по наказателно-правни въпроси – от 1959 г. тя е в сила за България от 1994 г.
Приложно поле за конвенцията :
А) престъпления, за които конвенцията няма да се прилага са :
-престъпления по военните закони;
-политически престъпления;
-данъчни престъпления;
Б) престъпленията, за които конвенцията ще се прилага трябва да отговарят на две изисквания :
-деянието да е наказуемо и по закона на “замолената “ държава;
-престъплението мотивиращо молбата, да позволява екстрадиция на лица, за съдене или за изтърпяване на наложеното наказание.
Правната помощ по тази конвенция включва :
-извършване на следствени действия (разпити, претърсвания, изземване)
-предаване на предмети, свързани с престъплението, които могат да послужат като веществени доказателства.
-връчване на книжа (за призоваване на свидетели, експерти и др.)
Процедура :
-регламентирано е съдържанието на молбите;
-молбите се предават чрез Министерство на правосъдието на всяка страна;
-документите не се нуждаят от легализация, под никаква форма.
Всяка държава има право на преценка дали да предаде на друга държава държания престъпник.
В конвенцията е разработена материята, свързана с още една категория лица (освен предаването на обвиняеми и подсъдими). Става въпрос за явяване на свидетели и експерти от една държава, пред съда или друг орган от “молещата” държава.



36в. Имунитет в МНП.

Думата имунитет има латински произходи означава укрепване. Наказателно-правния имунитет е юридически факт, който изцяло изключва търсенето на юридическа отговорност от конкретно определени лица. Ползващите се от наказателно-правния имунитет не могат да бъдат привличани към наказателна отговорност и по отношение на тях не може да се възбужда наказателно преследване.
Имунитети във вътрешното право :
-имунитет на народни представители. Съгласно КРБ “народните представители на могат да бъдат задържани и срещу тях не може да бъде възбуждано наказателно преследване, освен за тежки престъпления (за които се предвижда наказание лишаване от свобода над 5 г. или доживотен затвор) и то с решение на Народното събрание.”
-имунитет на държавния глава. Съгласно КРБ президента и вицепрезидента не могат да бъдат задържани и срещу тях не може да бъде възбуждано наказателно преследване.
-имунитет на прокурори, съдии, следователи и членове на Конституционния съд. Тази категория магистрати се ползва с имунитета на народни представители.
-други лица ползващи се с наказателно-правен имунитет. Своеобразна форма на имунитет се съдържа в закона за отбраната и въоръжените сили, според който не може да се извърши предварително задържани на офицерите от въоръжените сили без съгласието на МО.
Имунитет в МН право. МН правни актове, които са създали юридическа база на имунитета са :
-Конвенция на ООН за привилегиите и имунитета – от 1946г., според която ООН се ползва със статут на юридическо лице и като такова има право да договаря, да купува и продава движими и недвижими имоти и да завежда дела. Представителите на държаните – членки на ООН се ползват при изпълнение на функциите и при пътуването си за и от мястото на срещата с имунитет по отношение на лично арестуване, задържане на личния им багаж, както и с неприкосновеност на всички книжа и документи. Конвенцията е в сила за България от 1960г.
-друг много важен документ, който регламентира наказателно-правния имунитет на определена категория лица е Виенската конвенция за дипломатическите отношения от 1961г. Тази конвенция изяснява съдържанието на понятията : - “дипломатически агент” (шефът на представителството); - помещения на представителството (сгради, включително и резиденцията и земния участък, прилежащ към съответната сграда). Съгласно конвенцията, помещенията на представителството са неприкосновени. Властите на приемащата държава не могат да влизат в тези помещения без съгласието на ръководителя на дипломатическото представителство.
Дипломатическия агент не може да бъде задържан под каквато и да е форма и се ползва с имунитет по отношение на наказателната юрисдикция на приемащата държава.
Тази конвенция е в сила за България от 1968 г.
През 1963г. е приета Виенската конвенция за консулските отношения. Консулите също притежават статут на лична неприкосновеност, като длъжностни лица и се ползват със закрила от страна на властите на приемащата държава. Те не могат да бъдат задържани , но това на важи в случаите когато консула е извършил тежко престъпление. Тогава компетентните власти могат да предприемат съответни законови мерки за търсене на наказателна отговорност спрямо консула. Конвенцията е в сила за България от 1989г.
Въз основа на различни критерии могат да бъдат формулирани следните видове имунитет в МНП :
І. Дипломатически имунитет – той представлява съвкупност от специални права и привилегии, които обичайните и договорните норми на МН право предоставят на дипломатическото представителство, с цел да може то безпрепятствено и независимо от властта на държавата, в която е установено, да осъществява своите представителни функции. Дипломатическото представителство обикновено се състои от : -посланик, пълномощен министър и временно-управляващ. Всеки дипломатически представител има дипломатически имунитет, който включва : - лична неприкосновеност (държавата, в която той е представител е длъжна да осигури неговата физическа сигурност); - юридическа неприкосновеност (дипломатическия представител не може да бъде задържан под стража и да бъде привличан под наказателна отговорност – той е наказателно не отговорно лице. Ако той не съблюдава законите на държавата, в която упражнява пълномощията си или е извършил престъпление на нейната територия, тази държава го обявява за “нежелана личност” (persona non grata). С тази специфична дипломатическа мярка той се “поканва” в срок от 48 часа да напусне пределите на страната.
Освен лична и юридическа неприкосновеност, на дипломатическите представители е гарантирана неприкосновеност на резиденцията, на техните жилища и превозни средства.
Дипломатическия имунитет се прекратява в случай на :
-изтичане на срока; - отзоваване; - смърт на дипломатическия представител; - война между двете държави;
ІІ. Консулски имунитет. Консулските функции се упражняват от следните длъжностни лица :
-генерални консули; - вицеконсули; - консулски агенти.
Техния имунитет е уреден от Виенската конвенция за консулските отношения. Съгласно тази конвенция посочените длъжностни лица могат да бъдат задържани в случай на извършване на тежко престъпление.




37в. Екстериториалност

Понятието имунитет не може да бъде разбрано напълно, ако не бъде разгледано във връзка с понятието екстериториалност. Макар и различни, тези две понятия са свързани помежду си. Имунитетът се отнася до лицата, а екстериториалността се отнася до сгради и вещи. Екстериториалността включва една правна фикция, че дипломатическите и консулските представителства, макар реално да са на чужда територия, се считат за част от територията на националната си (изпращащата) държава.
Екстериториалността е най-често функция на имунитета. Първо са дава имунитет на определено лице, а след това възниква екстериториалността на неговото жилище, превозно средство и др.
Ако трябва да обобщим, може да посочим :
-имунитет – неподсъдност на дадено лице на съда на тази държава, на чиято територия е било извършено престъплението.
-екстериториалност – териториална неприкосновеност.

38в. Право на убежище.

Правото на убежище първоначално възниква като азилно право. В храмовете на древен Рим и Антична Гърция, на преследваните от светската власт се е давало убежище и те добивали безнаказаност под закрилата на църквата.
Института на азилното право (от гръцки asilos – човек, който не може да бъде пленяван), според ограничените източници, с които разполагаме, не е съществувал само на книга, а се е прилагал широко в практиката. Имало е и случаи когато това право е било нарушавано, когато независимо от протестите на духовниците, избягалите са били насила извличани от сградата на църквата.
На съвременния етап правната уредба на убежището е регламентирана в Конституцията. “Р.България дава убежище на чужденци, преследвани заради техните убеждения или дейност в защита на международно признати права и свободи”. Следователно основанията задаване на убежище са две :
-убежище се предоставя на чужденци, които са преследвани заради техните убеждения.
-заради дейност в защита на международно признати права и свободи.
Правата и свободите, признати от международното право, заради които се осъществява преследване, могат да бъдат :
-лични права и свободи (право на живот, на свобода, на телесна неприкосновеност).
-политически права и свободи (право на равенство на всички пред съда, право на политически убеждения).
-икономически права и свободи (право на притежаване на собственост, право на труд, на образование).
Нарушаването на всички тези права и свободи, както и всеки опит те да бъдат отнети на едно лице, му дават основание да се обърне към друга държава за защита и убежище. В КРБ се предвижда убежище да се дава не само на лица, преследвани заради възгледи и дейност, но и за раса, цвят на кожата, пол, език, етнически или социален произход, материално, обществено или др. положение.
Чужденците, които имат право на убежище могат да бъдат две категории:
-лица, които се намират извън територията на Р.България.
-лица, които вече са на територията на Р.България.
съгласно КРБ, президентът на републиката има право да предоставя убежище.

39в. Екстрадиция.

В практиката съществуват не малко случаи, когато извършител на престъпление е успял да напусне пределите на страната, чиито гражданин е или на чиято територия е извършено деянието. Екстрадицията се изразява в международно предаване на извършители на престъпления за съдене или за изтърпяване на влезли в сила присъди.
Следователно екстрадицията може да бъде два вида :
-екстрадиция за наказателно преследване
-екстрадиция за изтърпяване на наложено наказание.
Правната уредба на екстрадицията се съдържа както във вътрешни, така и в международни правни актове. На първо място във вътрешното законодателство. Екстрадицията е уредена в Конституцията на Р.България – “чужденците, които пребивават в страната на законно основание, не могат да бъдат изгонвани от нея или предавани на друга държава, против тяхната воля, освен при условията и реда, определени със закон”. Тази разпоредба, която има бланкетен характер препраща към разпоредбите на НПК, където се уреждат реда за предаване, въз основа на международен договор, на лица осъдени на лишаване от свобода за изтърпяване на наказанието в държавата, чиито граждани са те.
Доколкото екстрадицията засяга отношенията между държавите, нейната правна уредба следва да се търси в международните договори, особено място сред които заема Европейската конвенция за екстрадиция от 1957г. по силата на тази конвенция екстрадицията се разрешава за престъпления, които се наказват по законите на молещата и замолената държава, с лишаване от свобода минимум една година или друго по-тежко наказание. Екстрадицията се извършва въз основа на писмена молба, предадена по дипломатически път. Конвенцията предвижда при спешни случаи да бъде извършено временно задържане под стража на издирваното лице. Задържането може да продължи до 40 дни. Ако в този срок не бъде получена молба за екстрадиране, задържането се прекратява и лицето трябва да бъде освободено.
Ако няколко държави са поискали екстрадиране на едно и също лице, замолената държава взема решение, като преценява всички обстоятелства (гражданство на лицето, място на извършване на престъплението, дата на подадените молби). Обикновено в такива случаи се спазва принципа известен от римското прав – “първия по време е първи по право”.
Към Европейската конвенция за екстрадиция, има подписани два допълнителни протокола – 1975г. и 1978г., които доразвиват проблематиката, свързана с екстрадицията и допълват разпоредбите на Конвенцията.

40в. Експулсиране.

За разлика от екстрадицията, експулсирането не е резултат от договореност между две държави, а едностранен властнически акт, с който едно лице бива изгонено от страната. Съгласно Закона за пребиваване на чужденците в Р.България и Правилника за приложение на този закон, може да се откаже влизане в страната или транзитно преминаване през нея, на чужденец, който е бил експулсиран от България. Чужденец, на който е било предоставено право на убежище по различни причини, не може да бъде експулсиран.
По силата на Конвенцията за статута на бежанците не може да бъде експулсирано лице със статут на бежанец, освен по съображения за национална сигурност или опазване на обществения ред.
Съгласно Конвенцията против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне, не може да се екпулсира лице в държава, за която има сериозни основания да се счита, че лицето ще бъде подложено на изтезания.
По принцип експулсирането не може да се осъществи заради извършено от чужд гражданин престъпление. Ако чужденец извърши престъпление на територията на Р.България, то по силата на НК той подлежи на наказателно преследване – трябва да бъде съден, а не изгонен от страната. Причините за изгонването на един чужденец от България трябва да се търсят извън случаите на извършено от него престъпление.
Такива причини могат да бъдат :
-изтичане на определения с визата срок за пребиваване на чужденеца в България ;
-грубо нарушаване на обществения ред ;
-провокационни изказвания за българските национални ценности .
решението за експулсиране се взема от органите на МВР и подлежи на изпълнение от службите за административен контрол върху чужденците. Заповедта се довежда знанието на чужденеца, който има право да определи държавата, за която желае да замине. Обикновено това е държавата по гражданството му или държавата, в която чужденеца има постоянно местожителство. Разходите по експулсирането са за сметка на чужденеца.

42. Конвенцията относно изпиране, издирване, изземване и конфискация на облагите от престъпление, открита за подписване от Съвета на Европа на 08.11.1990 г. е ратифицирана от Народното събрание на 01.04.1993 г. и вече е част от вътрешното законодателство на България. В изпълнение на задълженията, които произтичат от ратификацията на тази конвенция през 1996 г. у нас е приет първият Закон за мерките срещу изпирането на пари /ЗМИП/, през 1997 г. - изменение и допълнение в особената част на Наказателния кодекс, чрез което се криминализира изпирането на пари /чл.253 от НК/. Съгласно приетия през 1998 г. нов ЗМИП /изменен и допълнен през 2001 г./ законодателят е възприел концепцията за самоорганизиране на финансовата система в предотвратяването и разкриването на опитите за използуването й за "изпиране" на пари . Създадена е специална агенция Бюро за финансово разузнаване при министъра на финансите. Предназначението му е да извършва и вече е извършило следните действия: Съвместно с управление "Банков надзор" на Българска народна банка се организират проверки в търговските банки за наличието на сметки или извършвани операции от или в полза на няколко стотици физически и юридически лица, подозирани във финансиране на терористични организации или дейности /по предоставена информация на българската страна от компетентните власти на САЩ/ с цел незабавно да се идентифицират и блокират техните активи. /Въпреки щателните проверки, до момента такива сметки не са открити/.Съвместно с Българска народна банка , органите на Министерство на вътрешните работи, агенция "Митници" и други са организирани проверки на стотици физически лица и организации, чиито списъци се получават от компетентните служби на страните от антитерористичната коалиция. Осъществяват се повторни проверки на информация, получена съгласно действията по изпълнение на ЗМИП, за която може да се предполага, че е свързана с операции и лица от рискови по отношение на финансирането на терористичната дейност държави. Агенцията БФР координира дейността си с институциите на Европeйския съюз, Съвета на Европа, с финансоворазузнавателните звена на други държави, както и с други международни, правителствени и неправителствени организации, ангажирани с противодействие на организираната финансово-икономическа престъпност.
Крачка в борбата с финансовите злоупотреби и "сенчестата" икономика като генератор на организираната престъпност е подготвяният в момента пореден закон - Закон за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност. България има опит и традиции в тази борба. Още от края на ХІХ век датира вътрешната нормативна уредба срещу незаконното обогатяване. Закон за преследване на незаконно обогатените чиновници е приет от Осмото Обикновено народно събрание на 20.12.1895 г. и утвърден с Указ № 618 на Фердинанд І. Редица от мерките в този закон са напълно съпоставими със съвременната международноправна и вътрешноправна уредба. По-късно ХVІІ-то Обикновено народно събрание на 12.04.1919 г. приема нов Закон за отнемане в полза на държавата на незаконно придобити имоти, утвърден с Указ № 58 от Борис ІІІ. И този закон звучи учудващо модерно до днес.
43. Специализираният отдел „Противодействие на организираната престъпност и корупцията” във Върховната касационна прокуратура, създаден със заповед на главния прокурор от 23.03.2006 г., упражнява ръководство и надзор за законност върху досъдебното производство по преписки и дела, образувани за престъпни деяния, съдържащи признаци на организирана престъпност или корупция. В отдела са създадени три сектора: „Противодействие на организираната престъпност”, „Противодействие на корупцията” и „Противодействие на изпирането на пари”. Завеждащият отдела поддържа директен контакт с ръководството на МВР и при необходимост създава съвместни екипи за проверка на постъпили сигнали или за работа по образувани дела. Завеждащият отдела – след одобрение от главния прокурор, с окръжно определя реда, по който да бъдат създадени специализирани звена за противодействие на организираната престъпност и корупцията в Софийската градска прокуратура и окръжните прокуратури.
Европейският съюз придава първостепенно значение на проблема за корупцията и при двете последни разширявания през 2004 и 2007 г. Същевременно законодателството на ЕС не съдържа детайлно регулиране на противодействието на корупцията, тъй като тя е проблем, придобил изключителна острота едва напоследък. Въпреки че Съюзът не разполага с достатъчен инструментариум, който да ръководи страните кандидатки в антикорупционните им усилия, ограничаването на корупцията бе превърнато в ключов критерий за членство. За най-новите членове България и Румъния той остава на преден план и след присъединяването им, тъй като липсата на прозрачно и отговорно управление категорично би възпрепятствала функционирането на вътрешния пазар и провеждането на политиката на ЕС в редица важни сфери. Самото понятие корупция е динамично, като в него често се влага различно съдържание и то търпи непрекъснато развитие.
През 2006 г. става ясно, че автоматичното пренасяне на международните норми в националното законодателство вече не е достатъчно. Независимо от факта, че България се бе присъединила към всички основни международни норми за противодействие на корупцията (като ратифицира преди някои държави – членки на ЕС Конвенцията на ОИСР за борба с подкупването на чужди длъжностни лица в международните търговски сделки, дори без да е член на ОИСР) и националното законодателство вече бе напълно съобразено с техните разпоредби, проблемът за корупцията в страната продължаваше да стои все така остро. Наложително бе акцентът да се измести върху измерването на ефекта от антикорупционните мерки.

44. Уставът на Организацията на обединените нации бе подписан на 26 юни 1945 г. в Сан Франциско на заключителното заседание на Конференцията на Обединените нации за създаване на международна организация и влезе в сила на 24 октомври 1945 г. Статутът на Международния съд е неделима част от устава. ООН е създадена на 24 октомври 1945 г. от 51 държави, изпълнени с решимост да съхранят мира чрез развитие на международното сътрудничество и колективната сигурност. Днес в организацията членуват 191 държави, сътрудничещи си на принципа на суверенното равенство и мирното разрешаване на споровете. ООН има четири основни цели, които произтичат от нейния Устав:
да поддържа международния мир и сигурност;
да развива приятелски отношения между държавите, основани на зачитане принципа на равноправието и самоопределението на народите;
да осъществява сътрудничество при разрешаване на международните икономически, социални, културни и хуманитарни проблеми и да насърчава зачитане на правата и основните свободи на човека;
да бъде център за съгласуване на действията на държавите за постигането на тези общи цели.
Главните органи на ООН са: Общо събрание, Съвет за сигурност, Икономически и социален съвет, Съвет за попечителство, Международен съд в Хага, както и Секретариат на ООН, който включва необходимия за цялостното функциониране на Организацията международен персонал.
Съветът за сигурност носи главната отговорност за поддържането на международния мир и сигурност от името на всички членове на Организацията. Състои се от 15 членове, от които Китай, Франция, САЩ, Русия и Великобритания са постоянни, а останалите десет се избират от Общото събрание - всеки с мандат от 2 години
Икономическият и социален съвет (ИКОСОС) е основният форум за обсъждане на международни икономически и социални въпроси и за разработване на препоръки за провеждане на съответни политики от държавите членки. Този орган разполага с мрежа за консултации с неправителствени организации (НПО), чрез които се поддържа жизнена връзка между ООН и гражданското общество
Съветът за попечителство е създаден през 1945 г. с цел наблюдение над единадесетте територии, намиращи се под попечителството на ООН, и предприемане на необходимите мерки за подготовка на тези територии за самоопределение или независимост
Международният съд е главният юридически орган на ООН. Петнадесетте съдии, които служат в него, се избират от Общото събрание и Съвета за сигурност на ООН
Секретариатът на ООН се състои от департаменти и служби, обхващащи 8900 служители, набрани сред кандидати от страните членки. Секретариатът на ООН е разположен в Щабквартирата на ООН в Ню Йорк и в службите на ООН в Женева, Виена, Найроби, Банкок.

45. Всеобщата декларация за правата на човека е приета от Общото събрание на ООН на 10 декември 1948 г. Тя е първото значително постижение на световната организация в тази област. За приемането на декларацията голяма роля играят пресните спомени от Втората световна война. След като излизат наяве нацистките престъпления, в ООН се формира становището, че Хартата на Обединените нации твърде общо формулира тази материя и е формирана Комисия за правата на човека, която да подработи всеобщата декларация.
Главна роля в изработването на Декларацията играе канадецът Джон Питърс Хъмфри - тогава директор на отдела за правата на човека. Други основни членове на екипа са Рене Касен (Франция), Елеонор Рузвелт (САЩ), Чарлз Малик (Ливан) и Пенг-чун Чанг (Китай).
Декларацията е приета без гласове против. От гласуване се въздържат представителите на 8 държави: Саудитска Арабия, ЮАР и държавите от социалистическия блок.
Основни човешки права [
Право на свобода (всеки човек е свободен) и отхвърляне на робството;
Право на човека да не бъде дискриминиран;
Право на съд и на справедлив съдебен процес;
Право на собственост и гарантиране на собствеността;
Право на човека да не бъде малтретиран;
Право на вероизповедание и право на смяна на вероизповеданието;
Равнопоставеност на половете;
Право на труд и право на почивка.
По повод на годишнината от декларацията, две години по-късно (1950 г.) ООН обявява 10 декември за Международен ден за правата на човека.

46. Конвенция за защита на правата на човека и основните свободи /1992/, приета на 4 ноември 1950 г. в Рим, в сила на 3 септември 1953 г. България подписва конвенцията на 7 май 1992 г. в Страсбург. Ратифицирана е от Народното събрание на 31 юли 1992 г Тя е международен договор, с който страните членки на Съвета на Европа целят да гарантират някои права на човека и основните свободи на всяко лице под тяхната юрисдикция.
Конвенцията е подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. и влиза в сила през 1953 г. Първоначално са създадени два независими органа, които следят за спазването на правата, гарантирани в конвенцията: Европейска комисия по правата на човека (1954 г.) и Европейски съд по правата на човека (1959 г.)
За да посрещне предизвикателствата на новата разширена Европа, по време на срещата на високо равнище във Виена през 1993 г. бе взето решение да се създаде Европейски съд по правата на човека, който да замени предишната двустепенна система.
Новият съд със седалище в Страсбург, като част от Съвета на Европа, започна да функционира на 1 ноември 1998 г.
Конвенцията и протоколът й гарантират:
Правото на:
• Живот, свобода и сигурност на личността;
• Справедлив процес в граждански и наказателни дела;
• Избор и кандидатиране в избори;
• Свобода на мисълта, съвестта и религията;
• Свобода на изразяване (включително свобода на медиите);
• Собственост.
Забрана на:
• Изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание;
• Смъртната присъда;
• Дискриминация на упражняването на правата и свободите, гарантирани от конвенцията;
• Експулсиране от дадена държава на нейни собствени граждани или недопускането им в страната;
• Колективното експулсиране на чужденци.
ЗАЩО е толкова важна?
Конвенцията е първият успешен опит да се защитят редица права и свободи, изложени във Всеобщата декларация за правата на човека, приета през 1948 г. от Организацията на обединените нации. Тя се е превърнала в модел за други системи от целия свят, включително Американската конвенция за правата на човека.
Тя е единственият постоянен и независим механизъм за контрол в Европа, който гарантира, че страните спазват широк кръг основни права (главно граждански и политически).
Значението на Конвенцията е не само в широкия спектър на включените права, но и в защитния механизъм, създаден в Страсбург, който се произнася по обвиненията в нарушения и осигурява спазването на задълженията по конвенцията от страна на държавите.
Правно обвързаните страни са задължени да гарантират, че всеки човек под тяхната юрисдикция, независимо от пол, раса, националност, етнически произход и т.н., може да упражнява човешките права и свободи, защитени от Европейската конвенция за правата на човека.

47. След влизане на Конвенцията в сила, бяха приети още дванадесет допълнителни Протокола.Протоколи номера 1, 4, 6, 7 и 12 добавят права и свободи, към онези, които вече
бяха гарантирани от Конвенцията. Протокол № 2 дава на Съда правомощието да
изразява съвещателни мнения. Протокол № 9 дава възможност на индивидуални
жалбоподатели да отнасят случая си в Съда ако този протокол е ратифициран от
държавата-ответник и в случай, че молбите са приети от Бюрото за .отсяване..
Протокол № 11 реструктурира механизма за контрол (виж по-долу). Останалите
Протоколи засягат организацията и процедурата пред институциите по
Конвенцията.
Увеличаващото се количество дела дава повод за продължителни дебати
върху необходимостта от реформа на надзорния механизъм на Конвенцията,
което довежда до приемането на Протокол № 11. Целта е да се опрости
структурата и по този начин да се съкрати продължителността на процедурата и
едновременно да се затвърди съдебния характер на системата, като я направи
напълно задължителна и премане юрисдикционната роля на Комитета на
Министрите.
Протокол № 11 влиза в сила на 1 ноември 1998 и предвижда
едногодишен преходен период (до 31 октомври 1999), по време на който
Комисията продължава да разглежда делата, които е обявила за допустими до
тази дата.

48.49. Под егидата на ООН са разработени и приети повече от 60
международни акта, засягащи пряко правата на човека. Редица
международни актове са приети от ЮНЕСКО и в рамките на регионалните
международни организации като например: Конвенция за защита правата
на човека и основните свободи на Европейския съвет (1950 г .),
Договор за мир с Япония (1951 г .), Меморандум относно свободната
територия на Триест (1954 г .), Конституция на организацията за
африканско единство (1963 г.), Заключителен акт от Хелзинки (1975
г .) и др.
Кодификацията и прогресивното развитие на международното
право в областта на правата на човека се извършва преди всичко на
основата на общопризнатите принципи на съвременното международно
право - принципът на равноправие и забрана на дискриминацията и др.
Под егидата на ООН са разработени и приети и голям брой
кодифициращи актове относно правата на човека. Около 20 универсални
международни акта, засягащи правата и свободите на човека, са приети
в рамките на МОТ - профсъюзна свобода ( 6 конвенции и 3 препоръки),
забрана на принудителния труд (2 конвенции и 1 препоръка), равенство
на възможностите и третирането между двата пола ( 3 конвенции и 3
препоръки).
Освен универсалните международни актове са приети редица
актове от регионални международни организации. Такива са
заключителните документи от Съвещанието за сигурност и сътрудничество
в Европа ( Хелзинки - 1975 г ., Мадрид - 1983 г ., Виена - 1989 г . и
Копенхаген - 1990 г .); Европейската конвенция за защита правата на
човека и основните свободи и Европейската социална харта,
Американската конвенция за правата на човека, Африканската харта за
правата на човека и др. В тази връзка интересно е, че Лигата на
Арабските държави (1945) сформира Постоянна комисия за човешките
права през 1969 г. За съжаление досега тя не е приела никакъв
документ с нормативна стойност и по този начин комисията остава сякаш
извън рамките на проблематиката, за която е създадена.

50. Конвенцията на ООН срещу транснационалната организирана престъпност и
Протокол на Обединените Нации за предотвратяване и пресичане на търговията с
хора, особено жени и деца, и наказанията за нея, допълващ Конвенция на
Обединените Нации срещу транснационалната организирана престъпност
(Протоколът от Палермо), представляван международно признатата база при
противодействието на всички аспекти на трафика на хора.
Конвенцията и Протокола от Палермо са подкрепени от редица международни
закони, конвенции, протоколи, решения или препоръки, визиращи трафика на хора.
Най-важните конвенции, протоколи, решения и препоръки свързани с търговията с
хора са:
• Конвенция на Обединените Нации срещу транснационалната
организирана престъпност;
• Протокол на Обединените Нации за предотвратяване и пресичане на
търговията с хора, особено жени и деца, и наказанията за нея,
допълващ Конвенция на Обединените Нации срещу
транснационалната организирана престъпност;
• Анекс II от Протокола на Обединените наци към Конвенцията за
правата на детето, Търговията с деца, Детската проституция и
Детската порнография (незадължителен);
• Протокол на Обединените Нации срещу трафика на мигранти по
суша, море и въздух, допълващ Конвенция на Обединените Нации
срещу транснационалната организирана престъпност;
• Върховен комисар на Обединените нации по човешките права -
Препоръчителни принципи и указания относно човешките права и
търговията с хора;
• Конвенция на ООН за премахване на всички форми на дискриминация
спрямо жените;
• Конвенция на Европол;
• Решение на Рамката на Съвета;
• Препоръки от Съвета на Европа;
РЕГИОНАЛНИ КРИТЕРИИ ЗА БОРБА С ТРАФИКА НА ХОРА ОБУЧЕНИЕ ЗА СЛУЖИТЕЛИ НА МВР В ЮИЕ
• Декларация против търговията с хора на ЮИЕ;30
• Брюкселска декларация за превенцията и борбата срещу търговията с хора.
За цялостен преглед на законовата рамка срещу трафика на хора, вижте
приложената “Преглед на законодателството за антитрафик, Септември 2001” 31
Всички нормативни документи могат да бъдат копирани от уебстраницата на
Цялостната програма за обучение и изграждане на ресурси за борба с трафика на
хора в ЮИЕ”, както и уебсайтовете на Съвета на Европа 32 и ОССЕ ODHIR 33
Национално законодателство
Тази глава ще съдържа национално законодателство, свързано с търговията с
хора или подобни нарушения. Тя ще включва и друго национално
законодателство, което може да се използва в борбата с трафика на хора, като
например законодателството за прането на пари. Разделът ще бъде разработен
от националните екипи
Конвенцията на ООН за транснационалната организирана престъпност от 15 ноември 2000 г. определя организираната престъпност като колективна дейност, извършвана от три или повече лица, свързани в определена йерархия или от лични връзки, и позволяваща на нейните ръководители да извличат облаги или да контролират национални или чужди територии или пазари с насилие, заплахи или корупция, използвани както за самата престъпна дейност, така и с цел проникване в законната икономика. Конвенцията предлага един примерен списък, включващ дейности като трафик на хора, фалшифициране на пари, кражба на ядрени материали, терористични актове и др.
Най-общите характерни особености на организираната престъпност са следните:
- монопол върху определени престъпни дейности (наркотици, проституция...);
- системно използване на насилие срещу лицата, дръзнали да оспорят този монопол или вътрешната дисциплина на организацията;
- изчезването на един от членовете на организираната престъпна група не се отразява върху нейната дейност;
- йерархична и бюрократизирана структура с разпределение на функциите;
- придобити знания в областта на правото, финансите и счетоводството;
- транснационализация на някоя от дейностите на организираната престъпна група;
- възможност да въздейства върху политическите, административните и съдебните процеси.

Можем да говорим за три етапа в развитието на организираната престъпност:
- Хищнически етап – малка група с малка територия, прилагаща насилие с предимно отбранителен характер, престъпленията са чисто инструментални.
- Паразитен етап – групата развива корупционно взаимодействие с представители на законната власт, натрупва огромни ресурси и прониква в законните сектори на икономиката;
- Етап на симбиоза – законните политически и икономически кръгове стават зависими от монополите и мрежите на организираната престъпност;
- Транснационален етап – групата развива дейност в световен мащаб, установява транснационални връзки и е способна на отправя предизвикателства към националните и международните органи на властта.
 
Мнения: 48

Кой е на линия
Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта