Курсови и семестриални работи - не е реклама а реален труд

Предмет, система и извори на историята на българската държава и право. Българското право през Първото и Второто българско царство. Българско обичайно право по време на османското владичество. История на новобългарските държава и право.

Разработки по ИБДП

Сами ли си пишете курсови?/семестриални?

да
6
38%
не
2
13%
50/50
8
50%
 
Общо гласове : 16

Курсови и семестриални работи - не е реклама а реален труд

от I87 » Пон Окт 15, 2007 12:08 pm

Сега съм 2 курс - а на тази работа попаднах случайно като си чисти РС - много приятни спомени изникнохо във връдка с нея - това ми беше първия изпит - първа курсова - така че не съдете строго. (blush)
Тази курсова я писах сама - лекции ни водеше доц.Енчев / уча в БСУ/.
Оценка - 6

МНОГО ВИ МОЛЯ САМО НЕ ЗЛОУПОТРЕБЯВАЙТЕ!

ТЕМА: БЪЛГАРСКОТО ОБИЧАЙНО СЕМЕЙНО ПРАВО

Встъпление.
В „Правни обичаи у словена” /1867г. Загреб/ на Д-р В.Богишич се споменава за юридическите обичаи на българите. Руският етнограф В.Майков използва тази книга при създаване на своята книга „Юридический быт болгар” – това са първите съчинения, в които се споменават българските юридически обичаи. Много интересни са и отговорите на Петър Оджаков от Лясковец и народен учител Стефан Захариев от Татар Пазарджик, на „Упътване за описване правните обичаи, които живеят сред народа” написани също от Богишич. Но този сборник не е бил подходящ за да служи на учения свят поради две причини: написан на недостъпен за всички език – хърватски, и твърде големия си обем. Важен източник за обичайното ни право е и „Жива Старина” на Димитър Маринов – достоинство на този труд е това, че авторът е посочил от кого е получил сведенията с буквална точност.
За да се говори за каквато и да е част от обичайното право / дали за семейно за което става дума в моя курсова работа, или за наследствено, или други /, най-напред трябва да се разгледа съществото и развитието на обичайното право в българските земи.
Обичай, обичайно право – произход и възникване.
Обичаят е най-стария източник на правото, единственият източник на правото в най-древно време. Много по-късно с развитието на държавна организация, обществото е стъпило на по-високо стъпало в обществено-държавен и културен живот – само тогава се появява законът – втория източник на правото.
Както обичаите, така и законите не се създават произволно – те имат дълбоки корени в народното съзнание, убеждения и одобрение.
Обичайно право е съвкупност от норми, които независимо от законодателната власт възникват, живеят и се прилагат непосредствено в живота на народа /народната воля е основата на правото – учеха римските правници/. Обичайното право се е раждало и расло неусетно с повтаряне на народните навици. Не може да се определи кога точно се е създал даден обичай като правна норма. Също както не може да се каже кой е автора, докато законът винаги има един определен законодател. Обичаят произлиза от народа като едно цяло – неговите автори са всички и никой.
„Адетът /навик/ закон не е, но закон става” / П.Р. Славейков, Български притчи /. От тук може да се направи извод, че навикът, усвоен и одобрен от народа, става обичайно право, обичаен закон, щом има задължителен характер. Така юридическият обичай се създавал постепенно, чрез често прилагане на същите правила признати и одобрени от общество като цяло.
Първите народни съдии – родоначалниците, старейшините, жреците са правораздавали като са се ръководили от народните правни разбирания – обичайни норми приети от народа. Решенията или присъда на първия съдия е било произнасяно пред всички, пред лицето на целия народ и с негово одобрение.
Обичаят е бил дълго време неписан, тъй като в условията на племенно-родови общини всяко едно от тези племена се е ръководило от свои правила, тъй като всяко едно от тях се е различавало по свое политическо, културно и икономическо устройство на живот /„Имяху бо обычаи свои законыотець своихъ преданья, кождо свой нравъ” – гласи най-старата летопис за руските славяни, което може да се приеме и задруги славяни/, а без съществуването на държавна организация не може да се говори за писано право. Но когато са записали обичайни норми, голяма част от всяка една от тях е само спомената в писаната сбирка, но не е изчерпана - както поради по-малки или по-големи различия в отделна разпоредба в зависимост от региона където се е прилагала, така и поради източника според който да се прилага – така например Еклога, Закон за съдене на людете, Номоканона дават различни възрастови ограничения за встъпване в брак.
На кратко за възникване и развитие на обичайното право:
1. Източник е бил това, което се изразявало в неписаните обичаи.
2. Нормите на правото не са били ясно определени от другите правила за съвместен живот.
3. Обичаите имали местен характер.
Този ред на нещата се променя – с появата на княжества и държави, новите политически, военни, търговски интереси, приемането на християнството и въвеждане на славянската или друга писменост – довели до една дълбока промяна в действието на обичайното право. Така се появяват най-напред сбирки които кодифицират обичаите, а много по-късно – закони / като пример могат да бъдат посочени Руската правда на Великият Княз Ярослав от ХІІ век, Законника на Стефан Душан, и Полския и Винодолския статут от ХІІІ век /.
Форми на обичайно право
1. Народна форма – национално, дължи се на народното творчество, създадено от анонимен творец то съществува защото е било прието от народа. Изразява се в пословици, песни, поговорки и се приспособява в случай на нужда.
2. Юриспруденция – в начало на обществения живот съдия се е ръководил само с обичайното право като го е създавал сам или го е допълвал със своите решения, при записване на обичаите – съдията прибягва към съответните сбирки, а при възникване на закона, в съвременно значение на думата, остава цяла област отношения, уреждани от юридически обичаи.
3. Научната форма – нейната цел е да открие юридическите обичаи, които живеят сред народа и служат за нуждите на живота в различни случаи от юридически характер. Първите закони, сбирки и паметници, които са сборници с юридически обичаи са на вещи юристи. Като средство за разпознаване на народните правни схващания трябва да се посочат и сборници от решения, съдебни случаи и други юридически актове.
Задължителна сила на обичайно право
Тъй като обичайното право възниква само по себе си, независимо от законодателя не може да се смята, че законодателството може да влияе върху прилагането на обичаите. На човека е присъщо чувство на справедливост и запазване на това което се прилагало от предците, именно то е в основата на задължителния характер на обичайното право – да погледнем по най-примитивния начин, например в съвременния свят - повечето български семейства стриктно спазват обичая вземането на кумовете, вземането на булката и пр. предшестващо официално сключване на брака в Съвета или църквата. Дори това и да не е описано в Конституция като задължителния начин за встъпване в брак, за българският народ, за българското съзнание това е задължителния традиционно прилаган обичай.
Първоначално правото не е задължавало никого и не е имало санкция. То е било един сговор между страни, доброволен, а може и наложен. Но постепенно чрез обществена оценка, религиозни скрупули, обзалагания, в договорни глоби и наказания въвежда санкция. Съзнание за последици от нарушения /респ. неспазване, и приемане на право между всички придава задължителен характер на юридически обичай. Подчинението на този обичай постепенно става едно предание, инстинктивно като подчинението на закона се крие в едно разумно уважение към него.
Колкото и да е вярно това, че против волята на народа могат да се наложат някои закони, които да изменят не само обичайното му право, но и целия му мироглед, не по-малко вярно е и това, че подобни начини са най-успешни и довеждат до известни сътресения, а народното правно съзнание винаги намира начин да прояви волята си, за да заобиколи новите наредби. Свидетелство за това е например по време на турското робство съществуване на шериатско право като държавна законодателна власт наред със старейски съдилища прилагащи обичайно българско право, което е било предпочитано от българите за решаване на правни и обществени въпроси.
1. СЕМЕЙСТВО
Съществуването на задруга е резултат от слаборазвито на производителните сили, агротехника, което е карало хора да сплотят усилията си, за да могат успешно да се борят с природата, да разчистват и обработват запустели земи. Полезни сведения за нейното устройство дават отговорите на Петър Оджаков от Лясковец и народен учител Стефан Захариев от Татар Пазарджик, на „Упътване за описване правните обичаи, които живеят сред народа” написани от проф.В.Богишич.
- Има ли във вашето място или околност обикновени задружни или малките семейства?
П.О. В Лясковец и околността, докато е жив бащата, всички негови деца живеят в една къща под бащината власт, а така също и всички женени синове живеят в една къща със своите жени и деца. Това се смята голямо семейство. Има и такива синове, които, като се оженят, след няколко години се отделят от общото семейство; те са в същия двор или в друг нов, построяват си къща и сами ръководят своето имущество. Но обикновено повечето живеят под властта на бащата или дядото, докато те са живи. Има и женени братя с женени синове, които жиаеят заед¬но и след смъртта на бащата; те именно образуват задруга. Но това става рядко, а и когато се случи, то бива поради това, че бащата рано е умрял, та са останали все още неяки (непълнолетни) братя и неомъжени сестри, и докато не се оженят и омъжат, трябва да останат под властта на по-стария брат и на майката. Роднините от по-далечна степен, освен каквито са сестрите и братята с децата, съвсем рядко се случва да живеят в задру¬га, както е при сърбите. Но при шопите и полянците във Видинско, Софийско и други области в задругата живеят и по-далечни роднини. Същото това може да се каже и за Плевен, както и за селяните, живеещи между Търново и Русчук (Русе).
-Обикновено колко глави има в задругата и колко според случая има в най-голямата задруга?
П.О. В голямото семейство биват от 3 до 4 женени братя с бащата, майката, бабата, неомъжените сестри, женените синове и техните жени и децата, така че в такова семейство може да се наброят от 20 до 30 глави. Но както бе казано, такива семейства тук са твърде малко; напротив, в шопския край е малко, шото всяка селска къща да няма по 15 до 30 домашни. / пообщи сведения дават поразличен брой на членове в задругата – 50-60/
- Дали всички задругари са роднини по кръв или не и в какъв размер и отношение се намират тези два вида един към друг?
П.О. Всички задругари обикновено са в кръвно родство, но от различна сте¬пен; а има такива и по осиновяване, или по домозетство или други.
- Трябва ли домакинът да в женен, или момее и неженен да бъде домакин; дали само по-стар човек, или момее да бъде и по-млад?
П.О. Обикновено домакинът бива женен, но може да бъде и неженен; също така е обичайно, щото по-старият да домакинства, но ако по-младият е по-разу¬мен и по-способен, може н по-млад да бъде старейшина.
Най-важно качество на домакина е била неговата способност да ръководи работите на задругата, за което съответно се изисквал значителен житейски опит. И съвсем естественно се възприема, че той се придобива с възрастта.
-Избират ли членовете домакина? или тази чест се наследява, по какъв ред ? Или пък някои задругар малко по малко сам си я присвоява?
П.О. Обикновено домакинството върви по наследство към най-стария брат. Но когато този не е способен, тогава домакинството се дава на онзи, който е по-способен. Избират го братята, но може да се присвои н незабелязано, особено когато един измежду братята е по-добър и по-умен от другите, та получава известно първество в ръководенето на домашните работи.
Домакинът е управлявал задругата – той е уреждал вътрешни спорове, помирявал скараните, определял кой каква работа ще върши, дори налагал наказания за някои простъпки – и всички в задругата са били длъжни да му се подчиняват. Спрямо жените подобни задължения е имала и домакинката, но и тя е била подчинена на домакина.
-В какво отношение е домакинът към общината, държавните власти и квота?
П.О. Спрямо общината, държавните власти и църквата домакинът се държи , като истински член на общината, като гражданин и като член на църквата. Той представлява задругата като неин началник и главатар във всичко; от него общината, властта и църквата търсят своите права и той отговаря за всички общински нужди, които неговата задруга е длъжна да извърши. Той отговаря за всички лоши постъпки на своите задругари.
Домакинът е представлявал задругата пред външния свят – той е плащал данъци, обезщетения на трети лица за провинения на задругари.
Ако на някому му се стори, че положението на задругарите е било сходно на роби, веднага ще го опровергая със следните сведения – всички недвижими имоти са били общи, домакинът се съветвал с възрастните мъже /съвет на задругарите/ и без тяхното съгласие не е могъл да се разпорежда самоволно с тях, същият съвет е могъл да лиши домакина от власт, ако той не е бил способен или неискал да извършва поетите задължения / поради преклонна възраст, пиянство, лишаване от разсъдък и пр./, т.е. освен задължения, задругарите разполагали с известни права. Подтвърждение за това намираме в същите отговори:
-Какви са правата и задълженията на задругарите?
П.О. Правата на задругара са: да участва в къщното договаряне като член, да дава мнение на глас, да му дават за облекло каквото е прилично, да му обличат жената, децата, както и другите жени и деца, да му дават пари за тютюн, ако пуши, има право да довежда вкъщи гости, да има отделна къщица за своята же¬на и деца, може да има собствени къщни вещи, ниви, ливади, лозя, стока и т.н., ако сам е купил това или му е донесла жената. Има право да почива в празни¬чен ден, да отиде в кръчмата или на гости, да отиде един път в Света гора (Атонската гора), да отиде на събор, на манастир, на църква, на пазар с жената и децата. Задълженията му са; да изпълнява всичко, което му е наредено от дома¬кина и от общия домашен съвет, да работи за обща полза на къщата, да пази къщното имущество, както и своя имот, да държи щото жена му да слуша дома¬кина и да изпълнява своите задължения, да я уговаря да живее в мир и любов с всички вкъщи, и т.н.
-От коя година започват да се ползват напълно от своите задругарски права?
П.О. Тогава, когато се ожени или от 25 години, но могат и от 20-та, ако са зрели и разумни.
Гледай му ума, че му крой шапка. Поникнат ли му мустаци, той се не учи вече. Порастат ли на мома гърди, тя се не учи вече.
-От колко годишна възраст започват да имат глас в домашното сьвешание, и имат ли жените тук достъп и глас?
П.О. По години това не е определено, но зависи от ума и разбирането, но обикновено като се ожени; от женските по-старите снахи имат достъп, но нямат глас, а само дават своето мнение.
Постепенно с развитие на производителните сили, утвърждаването на частна собственост върху земята, с развитие на занаята и търговия и пр., задругата започва да се разпада. От нея започват да се отделят отделни семейства, които се развиват върху основата на еднолично стопанство. Задругарите започват да възприемат за своя собственост тази част от общото имущество, която е била придобита благодарение на тяхната дейност. Това поражда редица конфликти, подялба на имуществото в резултат на което се късат задругарските връзки.
Тези необратими процеси обаче, не са напълно унищожили задругата – на много отделни места тя продължавала своето съществуване дори и след Освобождението. Но вече не е била единствена форма на на родово обединение и наред с нея е съществувало и еднолично /малко / семейство, което все повече се налагало като основен елемент на обществото.

Б. Малкото семейство

П.О.Девойките започват да се омъжват още на 14 години, а мъжете на 18 години, но най-често жените на 18 — 20, а мъжете на 20 — 25 години. В шопския и поляно-кия край обикновено момъкът е по-млад от девойката; нему са едва 15, а на ней вече 25 — 30 години. Това става поради две причини: 1. Бащата на девойката не иска да даде дъщеря си от къщата, докато не му е поработила и нему известно време и с това е изплатила хляба. 2. Бащата на момъка търси невеста вече яка и приучена към всякаква работа — именно по работливост, която е показала вече в бащината къща, се избира невестата. Между годявката и женитбата обикновено минават от 15 дни до 2 месеца.
Кога и колко биват обикновено годежните събирания? Има ли символически обреди на тези събирания и какви са? Кой отива на тези събирания?
П.О. Събиранията биват четири: одумвание, изпитйе, менеж и годеж. Те става обикновено през зимата в коледните пости, и след Коледа от Нова годин до Заговезни. На второто събиране всички пият по чаша ракия, на третото момина майка разменя пръстените накръст; от това и названието на събирането испип менеж. На годежа само се яде и пие, и се играе хоро. На първото събиране отива бащата или братът на младежа; на второто: бащата, майката, братята и сестрите на младежа;на третото: всички тези и още „колко роднини; на последния годеж отиват най-много. Но освен роднини и съседи на годеж идват и попове, и старейшини, и кметове от това място, както и други отлични местни хора със своите жени.
Големият брой на годежните събрания показва сериозното отношение на българина към бракосъчетание – като свързване на два индивида за цял живот или голяма част от него, за това решение е необходимо време за да се осмисли внимателно както от родителите на бракосъчетаващи се, така и от самите тях. И именно годежните събрания са давали това време. Разбира се при нарушаване на годежа без причина това носи неблагоприятни последици за виновната страна, но те от своя страна предотвратяват настъпване на още по тежки последици, а понякога и невъзможност за уреждане на нов брак, в случай на развод / ако например някой от двамата е бил болен от някаква заразна болест и след бракосъчетаването е заразил другиго, дори да се разведът, то и двамата са болни и няма как да всъпят в друг брак, защото никой няма да ги иска /.
-Кога се приема, че годявката е извършена?
П.О. След като са разменени пръстените (тъй като тук не само момъкът из¬праща на девойката пръстен, но и девойката на момъка), след това, когато момъкът получи китка цветя със жълтица, а девойката от момъка наниз жълтици /ремък) за гердан, тогава се приема, че годежният договор е сключен.
Ст.З. По селата обикновено момците се женят от 16— 20-годишна възраст, а де¬войките от 20—25 по причина, че се вземат повече за работа да са способни; между годявките и сватбите няма определено време; за събранията (състанките) рекохме по-горе, както и за религиозните обряди; и годявките се считат оздравени, откато се дадат на годеницата гореречените дарове и половин от агарлъка на годежа.
За самия годеж Еклогата определя редица правила. За да бъде валиден той, необходимо било сгодените да са по-големи от 7 години и да е налице тяхното съгласие или пък съгласието на родителите им. Годежът се сключвал или устно, или чрез писмен договор, при което двете страни раз¬меняли взаимно така нар. „предбрачни дарове". Обилен материал за този обичай намираме в актовете на Охридската архиепископия. След сключване на годежа, бракът бил вече задължителен, никой нямал право да се откаже от него (изключение могло да се направи само за деца сираци, които се били сгодили преди навършване на 15-годишна възраст).

-Какви биват обикновено причините да се развали годявката?
П.О. Причините могат да бъдат много: най-много сплетни на завистници. Случва се и това, щото едната или другата сватя насила да са дали съгласие, а след това да си омръзнат една на друга, да се открият в момъка или девойката недостатъци и т.н. Но случва се и често лакомия за жълтици, към която особено клони девойката, та остави първия годеник и отиде за други. Например ако дру¬гият обещае или изпрати ремък със 120 жълтици, а първият годеник не даде по¬вече от 60 — 70, тогава леко тя оставя първия, за да отиде за другия.
Ст.З. Причина на развалянето на годявките бива, ако усети годеникът, че го¬деницата му люби другиго или се обхожда безчестно, или има някоя лоша бо¬лест като епилепсия, охтика, краста и пр.
-Какво мислят хората за своеволното разваляне на годявката? Трябва ли онзи, който се отказва без причина, да даде някакво обезщетение на другата оспавена страна или да претърпи нещо?
П.О, Народът мисли, разбира се, че това не е редно. Който се откаже без причина, губи каквото е дал като дар, а връща каквото е получил. Добавка за разходи при годежните събирания няма, само ако са скроени и ушити дрехи за сватбата обезщетява онзи, който е виновен за развалянето на годежа. Най-много са девойките, които изоставят младежите. За това обикновено става оправдаване и пред митрополита, и ако пред него те три пъти кажат, че не го искат, че не й е Мил (не ща го; не ми е на сърцето, чер ми е пред очите), тогава вече ни сила, ни затваряне, а казват на младежа да търси друга: Хлопай, дето ти отворят! Търси си честта на друго място! Дето ти отворят, там влез. Насила работа не става.
Ст.3. Когато някоя годявка се развали без благословна причина, тогава оная страна дето разваля годявката, пощо загубва всичко, щото е давала в дар на на другата страна пощо загуби, дава й едно количество пари за разноските на обидената страна и това бива само по годежа, ако се развали годявката; ако ли има е коя от горните болестни причини, тогава взимат и двете страни, щото са дали едни на други в дар и се разваля годявката.
-Случва ли се често някой да осрамоти (обезчести) годеницата и да я остави, и когато последиците са очевидни, какво мислят хората за това?
П.О. Хората обикновено се надсмиват над това. И все пак, ако девойката се оплаче на общината и това може да се докаже, принуждават момъка или да се ожени за нея, или да я обезщети с пари за срама. Хората, след като добре са се насмяли, започват да говорят сериозно, като казват за такъв младеж, че нима да има никакво щастие, ако не вземе излъганата годеница; но пък и самата девойка обвиняват, че не се е пазила.
Ст.З. Ако се случи някогаш годеникът да обезчести годеницата си и после да иска да я остави, това нещо като се докаже, народът незабавно го улавя и го венчава с насилие за годеницата, дето е обезчестил; същото става и един момък ако обезчести някоя девойка и тя склонява да го вземе за съпруг; ако ли девой¬ката не склонява, тогава се предава на правителството да го накаже по граждан¬ските закони.
-Намира ли се у вас наложничество (конкубинат); кои са причините му, какво мислят хората за него и как го наричат?
П.О. Много рядко бива някой да живее в незаконни връзки с някоя вдовица или девойка, но ако се случи, то хората много го осъждат и ругаят, така че ни¬кой от почтените лица не иска да ходи в такава къща, нито пък да разговаря с хора, които така живеят.
Ст.З. Никога не се намира у нас конкубинат, понеже не е опростено да държи при себе си наложница, но само венчана по закона може да има жена.
-Става ли у вас отвличане на девойки, кое му дава повод и какво мислят хората за това?
П.О. Често се случва и не се счита, че е срамота. Причините са най-често: че родителите или роднините на девойката не искат да я дадат на онзи, който я обича, а и тя го обича — тогава те се наговарят тайно или тя да избяга при своя другар, или пък той уж я е грабнал. Тогава отиват при попа и когато попът се увери, че той не я е насилил и че няма други причини, венчава ги църковно. Нейният баща, разбира се, се разсърдва и отива при владиката (понеже турците не осъждат такива работи) и там се оплаква, но работата свършва с това, че владиката ги помирява и уговаря бащата да даде благословия на дъщеря си, тъй като против волята на дъщеря си бащата няма право да я отведе от момковата къка в дома си. В Шопския край обичаят е много стар, щото едно село да отвлича девойки от друго село.
Девойките, които са грабнати насила, хората наричат: открадната, мома кра¬дена. Ако са я откраднали с нейно съгласие, тогава пристанка, мома пристанала, а когато побегне сама в момковата къща, тогава казват побягнала мома.
-Според народното мнение необходимо ли е родителско разрешение за же¬нитба и омьжване; и ако родителите не са живи, тогава кой разрешава? Приема се, че благословия на родителите е необходима, но в някои случаитова става и след венчавката; ако родителите не са живи, тогава се допуска да, ги дадат близките сродници и домакинът.
- Намират ли се родители да принуждават децата си, да вземат или да тръгнат с някой, който не им е по волята, и хората укоряват ли такива родители?
П.О. Намират се, но хората не одобряват. Обикновено такава женитба в не трае продължително време и завършва нещастно:
Ст.З. Много пъти, когато някой момък залюби една девойка и по обичая цраща годежници няколко пъти да я иска и родителите й я не дават, тогава той еь. бира своите побратими момци и отива или на нивата, или на лозето, или на ре, ката, когато е девойката сама или придружена само от жени или девойки, ула. вят, я и насилно я завеждат в гората или по други села, дето се крият, додето предумат девойката да склони да вземе за съпруг момъка, и после се явяват пред духовния началник или пред селските старейшини, дето отнетата девойка като изповяда, че самоволно е бягала по момъка, тогава без да питат родители¬те й, венчават я с него; но сякогаж народът държи за безчестни такива бракосъ¬четания. Ако ли, напротив, изповяда девойката, че насилно са я завлекли или и обезчестили, тогава момъкът със съучастниците си, ако не бяга завсегда, преда¬ва се на наказание като злодей и от притежанията му се заплаща честта на де¬войката. Понякога, ако девойката люби другиго, пък родителите й я принужда¬ват да се ожени за другиго, тя събира своите дрехи и една вечер скрито отива н къщата на любовника си и там сяда при кумина и разравя огъня в знак, че е дошла под защитата на това семейство и така чака отговора на домакина, който е длъжен сякогаж да одобрява нейното побягване, понеже се не задължава да плаща агарлък на родителите й, нито дарове да дава на семейството й и сродни¬ците, но на сватбата никой от сродниците на девойката не присъства, нито, ако излезе обезчестена, може да я изгони из къщата си; и подир време с посредни¬чеството на съседите се примирявит и живеят като сродници.
- Става ли в задругата някакъв домашен договор, когато обещават да оженят мома или момък, и има ли тук нещо особено?
П. О. Става домашен съвет, но девойкиният или момковият баща, а чрез ба¬щата и майката, имат тук решаващ глас.
Ст. 3. Когато един момък или девойка от почит към родителите си и семейс¬твото не избират сами съпрузите си, когато решат да оженят момъка или искат от някое място девойката, тогава домакинът събира родителите им и по-старит членове от семейството и се съветват ако е благословно да вземат девойката Де то иска момъкът или да дадат девойката дето я искат, и като решат повечето гласове съгласно с домакнна, извършва се работата.
Колко вида са забраните за сродяване?
П. О. Три степени: кръвно родство, духовно и сродство (свойство).
Ст. 3. Сродството се дели на четири разреда: сродство от кръв, сродство от сватовщина, сродство от триродие и сродство от кръщение: и кръвното сродство се възпира до 7 степен, от сватовщина до 6 степен, от триродие до 4 степен и от кумство или кръщение до 7 степен, но следва направо. Побратимството бива само от любов без да се счита за сродство, както и деверството, което има повече важност от някои местни обичаи. -След годежа идвал бракът, на който е посветена об¬ширна глава (втора) на Еклогата. За да може да се сключи той, необходими са били следните условия:
1. Определена минимална възраст на младоженците. Съгласно Еклогата мъжът трябвало да бъде най-малко на 15 години, а момата — на 13. Още по-намалена е възрастта в Прохирос номос, византийски правен сборник от края на IX в., където се предвиждат 14, респ. 12 години. Напротив,според Номоканона се иска за момъка да бъде поне на 18 години, а за момата — на 16 години.Твърде ранната възраст, предвиждана като минимум от Еклогата, е отговаряла до известна степен на нуждите на българското селячество от по-бързо задомяване, от привличане на нови работни ръце в семейството. Еклогата е държала може би сметка за този обичай, за тази практика на ранни женитби. Както изглежда обаче, църква¬та не е била съгласна и поради това в Номоканона се пред¬вижда една по-голяма възраст.
2. Да няма близка степен на родство (кръвно, по сватовство или духовно). В чл.2, тит.1 на Еклогата, както и в Номоканона са изброени подробно случаите, при които женитбата се забра¬нява. Важно е да се отбележи, че тя се забранява не само при определена степен на роднинство по кръв или сватовст¬во, но и при тъй нар. „духовно родство", което според цър¬ковните канони се създавало при кръщенията. Така например, между сина на кръстника и кръстената от него девойка брак не е могъл да бъде сключен.
Като препятствия за брака са били и тия случаи, кога¬то е съществувала близост между двете страни по линията на тъй нар. „побратимство". Да се „побратимяват" помежду си мъж с мъж, мъж с жена, или жени помежду си (посест-римство) е било обичай, доста разпространен всред българс¬кото население през Средновековието. За него се споменава и през епохата на турското владичество. Възпят е в нашите народни песни. Пречка за брак е „храненичеството", също доста разпространено по това време. Отглежданото в някое семейство като „храненик" дете било включено в цялата родствена система и за него влизали в сила съответните забрани за женитбите между близки по кръв лица.
3. Съгласие¬то на момъка и девойката, респ. на родителите им. Без това съгласие бракът е бил считан за недействителен. Разбира се, при женитбите, извършвани в ранна възраст, както често ставало, решаващата дума са имали техните бащи и майки, които уреждали всичко. Същото е било и при годежа, който е могъл да бъде сключен и между деца.
Как и какво се уговаря за зестра, и нарича ли се това така във вашата околия ми просто р у х о или как?
П. О. За това се уговарят на годежа между девойкината и момковата страна. При това присъства свещеник или учител, който записва всичко това. Прикя се нарича само рухото със сандъка, постелята и т. н.
-Какво носи обикновено невестата в зестра и пренася ли зестрата преди сватбата или след сватбата в дома на младоженеца, или заедно с невестата?
П. О. Обикновено отнася всички свои дрехи, обувки, и златни и сребърни на¬кити след това някои домакински неща като: два медни котела, ибрик, синия и т. н. при това и по някой брой стока. Рухото и покъщнината се превозват обик¬новено заедно с невестата на особена кола. Дава се обикновено парче земя (целина) за лозе, друго парче за гради¬на и по няколко дула (черници), за да може да храни свилени буби.
- Какви са главните обреди при женитба, т. е. в навечерието на сватбата в невестиния дом, на път за църквата, в църквата , при влизане в къщата на младоженеца, в къщата, в спалнята и в утрото на сутрешния ден?
П. О. Може да се каже, че сватбените тържества започват тогава, когато в навечерието на сватбата се съберат всички свати на младоженеца, т. е. всички омъжени жени и вдовици от неговия род, та с майката или бабата на младоже¬неца начело отидат заедно при невестата: „да гледат момини дарове, какво е прела и тъкала момата работница". Когато дойдат в невестината къща, там ве¬че всичко е приготвено и изнесено на двора като на изложба, та всяка сваха раз¬глежда писиите парче по парче, а след това хвърля върху рухото по някоя сре¬бърна или златна пара. Тогава се гощават, а след това играят и хоро, и преди да се тръгне назад, девойката дарува всички; по една от годежарките се изпраща и дар на младоженеца, обикновено кърпа обшита със злато. Това става в четвър¬тък. В петък са засевки. Това става така, че от момковата къща всички девойки повикват своите роднини от съседите на гости. Те се наричат зълви и засевници. След като са се нахранили добре, пийнали са и са поиграли хоро, отиват със свирачите всички при невестата, за да я поздравят от страна на младоженеца. Тук отново се яде, пие и играе хоро, а след това отиват да повикат на сватба роднините и приятелите на момковата къща. Формата на повикване примерно е следната: „много здраве от момкова майка и баща и от момъка, да заповядате сутра (в събота) на венец, а в неделя на сватба, на венчане." Когато всичко това е извършено, тогава се връщат в къщата на младоженеца, където се сее брашно през седем сита, в едното от които има момков пръстен и няколко ореха. При. отсяването ситото трябва да държат две мъжки деца, от които едното трябва да е първоролче, а другото последно (първенец и изтърсак). През това време девой¬ките пеят засевни песни. От така отсятото брашно пекат хляб меденик (тъй като е намазан с мед), който разчупват на кръст над главата на младоженеца, па и него самия намазват с мед по лицето. Тогава се разчупва меденикът, поставя се в решетото, та се разделя между децата, момците, девойките и жените, които всички играят хоро пред къщата. След като се мръкне, девойките и всички други си отиват, но след това започват да идват зетовете другари на хлебна вечеря при младоженеца и той ги гощава, и гощавката с игра и веселие трае по цяла нощ. За тези гощавки се казва, да му дойдат другарите: да го изпишем от рабоша ер¬генски. Когато те ядат, младоженецът не седи с тях, но трябва да им прислужва. След вечеря събират пари за свирачите и това се нарича парса; а след това и за невестата, което се нарича кръст. Както са на тази гощавка сами младите хо-ра (девойки не бива да има, но те само прикрити надничат и гледат как младите се веселят), така често се случва да се спречкат, а и да се посбият, така че доста пъти има и кървави глави. Преди да се разотидат, младоженецът поканва своите другари да дойдат и в неделя, за да го изпратят на коне на венчавка.
Както в петък младоженецът е угощавал своите другари, също така в събота невеста угощава своите другарки. В събота годегаркит отново се събират при младоженеца на венеца, откъдето те отнасят на невестата от страната на младоженеца цялото фино облекло, обувки и накити които ще носи при венчавката. А невестата от своята страна изпраща на младоженеца няколко фини парчета облекло и обуки за венчавката.
В неделя става брачният обред – от сутринта се събират всички поканени гости и бързоконяци (млади другари на младоженеца). Всички те, освен бързоконяци, които яздат на коне, сядат на седем коли и отивот при кума да го вземат, а оттам заедно с кума се отправят за невестина къща. Там вече се събрали поканените от невестата гости и хора, като се играе пред къщата. Там младоженецът целува всички, които намери в дома на девойката, дарява роднините на булката с подаръци (особено майката ). Преди да заминат, кумата пребули невестата (т. е. метне на лицето й червено, було), става родителският благослов и опрощаване на девойката с родната къща. След натоварването на прикнята на две коли, поставят и невестата на кола, вземат кума и тръгват към църквата на венчавката. По пътя става голяма веселба - тук се пее и свири, тук се удря по прозорците, един от сатовете носи петел, накитен с огърлица от печена царевица, невестата стои права на колата, обкръжена от кума и две зълви. Пред църквата деверът слага невестата на рамо и я саля от колата.
Самия обред в църквата е спорид православния канон – става около стола на който се намира евангилието, кръст, хлаб и вино; свещеникът кади с ливан младоженците и обикаля три пъти стола, а певците пеят: “Исая ликувай, дево бо зачна в чреве” и пр.
След венчавката се отива в къщата на младоженеца, където булка не слиза от колата докато не и обещаят някое парче земя или пари, или др. След което тя слиза и целува ръка на дарителя, след което сядат на маса и докато се хранят гори венчалната свещ.
Вечерта гостите се разотиват, а младоженците отиват да спят. Ако девойка е обезчестена – голям срам е за нейното семейство и баща и трябва да плати обезщетение на зетя. А когато честта на девойка е запазена до сватба – голяма веселба се пада.
На другият ден няма никакви праздненства, затова този ден се нарича чистият понеделник, а се приготвя къщата за пирществото, което ще стане във вторник.
На сутринта във вторник се поканват отново роднини и приятели – всеки поканен донася със себе си някаква храна и пиене, след като гостът влезе в къщата, невеста му полива ръцете да се измиее го дарява с кърпа, гости от своята страна и дават порарък кръст, т.е. от 5 до 100 гроша, а тя им цилува ръцете.После се угощават и веселят; пред вечерта отново си отиват, а остават само най-близките роднини.
Вечерта младоженците отново отиват да спят, но отново около полунощ трябва да станат: тогава невестата дарува пак своите близки роднини, на всеки по някое парче облекло или обувки. От полунощ на този вторник чак до другия вторник отделят зетя и невестата, та през тези осем дни спят поотделно. Сега даруваните близки роднини отиват, като пеят, скачат и се веселят, да отнесат ракия на невестините родители, а там се угощават и веселят чак до зори. А гайдарите припяват на невестината майка.Невестините родители изпращат на дъщеря си, която така достойно им е защитила честта, като дар някакъв меден съд или пари по роднините на младоженеца, които също така весело се връщат вкъщи, както са и отишли.
Трябва да се спомене още един обред, който става във вторник в дома на младоженеца. Идва кумата с 10 — 20 жени: при невестата да булото се хвърля (т.е. да й се свали булото). Вземат невестата и я отвеждат в градина, в която има ябълково дърво. Под дървото поставят ведро пълно с вода, а във водата хвърлят по някоя пара; тогава се хващат на хоро и три пъти се за¬въртат около дървото, но на нея още преди това са свалили от лицето було, кое¬то тя носи от неделя, т. е. от венчаването до вторник. Тогава три мъжки деца вземат булото, набучват го на прът и го провесват в ябълковото дърво. След то¬ва невестата обръща с крак ведрото с вода, водата се разлива и децата събират парите.
В сряда извеждат булката на вода, т. е. отвеждат невестата на бунара, който трябва три пъти да обходи наоколо и на всеки ъгъл на бунара да хвърли по шепа просо. След това деверът изважда ведро вода, хвърля в него няколко пари, а не¬вестата го обръща с крак, както във вторник; тогава й дават съда за вода да го отнесе в-дома. И когато отива, и когато се връща, гайдари придружават цялата свита, а невестата когото срещне, покланя му се и му целува ръка, дава му буч¬ка захар и той й дава по някоя пара. След това се играе хоро и всички се разоти¬ват.
В събота невестините родители поканват нея и зетя на гости на прошка. Предида са седнали на трапезата, зетят не иска да говори с невестата, а се подпре на зида и така стои чак докато невестините родители не го дарят. След някой ден в дома на младоженците става гощавка, на която се поканват невестините роднини и се казва, че отиват на повратки. С това приключват сватбените тър¬жества.
Частична този обред е запазен и до днес, и присътства традиционно във всяко едно българско бракосъчетание.

С въвеждането на християнството и на свързано¬то с него каноническо право, на брака започва да се гледа като на съюз от религиозно естество. Начините за неговото сключване, взаимоотношенията между съпрузите, възмож¬ностите и основанията да бъде разтрогнат — всичко това е било уреждано от църквата, влизало е като съществена част в нейното право и законодателство. Светската власт не се е противопоставяла на тази намеса на духовенството. Напро¬тив, тя е възприемала нейните внушения, одобрявала е пра¬вилата и наредбите във връзка с брака и ги е въвеждала ка¬то задължителни норми. Това личи в Юстиниановото зако¬нодателство, където влиянието на каноничното право е вече доста силно. Още по-подчертано става то в законодателст¬вото на иконоборците, и по-специално в Еклогата, където е отделена обширна глава по въпросите за сключването на брака, за личните и имуществени отношения между мъжа и жената, за разводите и пр. По тези въпроси се изказва и Номоканонът („Кръмчая книга"), който заедно с Еклогата е бил възприет у нас след покръстването и е останал в Средновековието като действащ църковен закон.
Главният момент при сключването на брак е бил спе¬циален обред, който се извършвал в църква от свещениците. Това е тъй нар. „венчание", на което духовенството държало твърде много, считайки го за своего рода тайнство, което свързва съпрузите в траен, благословен от „бога" съюз. На първо време този църковен обред не е бил задължителен и бракът е могъл да бъде сключен по най-обикновен начин, чрез писмен договор, при наличието на определен брой сви¬детели. В такъв смисъл е формулиран пар.З от титул 2 на Еклогата — „Писмен брак се сключва чрез писмен зестрен договор, потвърден от трима достоверни свидетели". За „венчание" там изобщо не става дума, то не се предвижда като необходима форма. Постепенно обаче църквата се на¬лага и „венчанието" става задължително. За пръв път се провъзгласява тази задължителност в една новела на визан¬тийския император Лъв VI (886-912), която е била възприе¬та и останала в сила и при следващите владетели.


-Какви са правата и задълженията на мъжа към жената и какви на жената към мъжа?
П. О. Освен естествените отношения между мъж и жена и по тази причина двустранен дълг на вярност, относно всички техни останали права и задължения те са твърде сходни с онези, които произтичат от отношенията между неомъже¬на сестра и по-стар брат, или пък между дъщеря и баща. Ако се говори въобще тя трябва да е послушна към мъжа .
-В какво се изразява зависимостта на жената към мъжа?
П. О. Вижда се от това, че тя показва пред него някои признаци на учтивост и уважение като: тя започва да яде и да пие след него, ляга след г:его в постеля¬та и става по-рано, когато се връща от път тя става и го поздравява (добре до-шел, мъжо), умива му краката, полива му вода на ръцете, когато се мие, и т. н. Жената ръководи вътрешните домашни работи, а помага да се извърш¬ват и леки полски работи, ако успее, но ръководенето на тежките работи в поле¬то и отношенията с другите хора принадлежи на мъжа.Жената не гради никакви постройки, а само мъжът; мъжът не пе¬че хляб и не приготовлява храна, а само жената; само тя пере, шие, чисти и бе-лосва къщата, приготовлява трапезата, поднася кафе и сладко, отглежда децата. Мъжът вкъщи въобще нищо не работи, а само в полето — или се занимава с ня¬каква друга работа като търговия и т. н. Той само помага на жена си да вари ра¬кия и да наточва вино.
Приведеният зет обикновено приема жениното домашно име, тъй като неговото се забравя.
Ст. З, Домозетът нито приема презимето на семейството, дето отива, нито налага своето, но само се нарича член на това семейство; но властта му над же¬ната сякогаж е по-слаба, ако тя да носи неговото име.
Ст. 3. Имането на мъжа и на жената общи биват и за двамата до живот.
- На кого принадлежи рухото и женината прикя?
П. О. След смъртта на жената всичко остава на децата; ако няма деца, тогава зестрата и рухото, които е донесла със себе си, отиват при нейните родители; ако ли родителите не са живи, тогава на мъжа. И все пак при всеки случай ру¬хото и накита, които мъжът е купил, той може да вземе за себе си.
Жената не смее да отчужди нищо, без да пита мъжа, но може да разполага само със своите пари, и то за да посрещне свои и домашни дребни разходи.

През езическия период съгласно господстващите възг¬леди жената е била поставена в подчинено положение спря¬мо мъжа. Това означавало, че той е могъл да я изгони, да я подлага на физически наказания и пр., без да е длъжен да дава някому сметка за своите действия. Това значело също, че той има пълна власт над нейните имущества, че е могъл да разполага с тях както пожелае, без тя да е в състояние да предявява претенции за собственост.
През епохата на установения вече феодален строй и на новото право традициите и разбиранията от езическо време били заменени с по-прогресивни възгледи. От ред постанов¬ления на Еклогата и на Номоканона се вижда, че жената не е трябвало да бъде третирана като безгласна фигура в се¬мейството, като напълно подчинена на мъжа, както било по-рано. В тях тя се явява вече като равноправен член със своите искания, свои права, свое мнение. Характерно е напр., че при сключване на годеж или на брак, според Екло¬гата съгласие трябва да дадат родителите — т.е. не само бащата, но и майката. За старите схващания от езическия, до-феодалния период едно подобно изискване е необичайно. То противоречи на възгледа, че единствен господар в семейст¬вото е мъжът и че само неговата воля е решаваща и необхо¬дима. Новото право скъсва с тоя възглед и поставя наравно с волята на мъжа и тази на неговата съпруга.
Особено важни предимства е получила жената по от¬ношение на своите имущества, на това, което се считало като нейно притежание в семейството. Съгласно езическите схващания пълен господар на тия имущества е бил съпругьт и той можел да разполага с тях, както пожелае: да ги продава, да погасява с тях задълженията си и пр. Като отделен собственик в семейството жената не е била признавана и на нейно разположение не е имало нищо, над което само тя да бъде собственик.
В разрез с тези разбирания Еклогата съдържа поста¬новления, които се грижат за собствеността на жената в се¬мейството, обосновават правата й върху нейните имущест¬ва. Така, ст.З на титул втори предвижда, че при сключва¬не на брачния договор между съпрузите, мъжът трябва из¬рично да се задължи в писмена форма, че ще пази „непокът¬ната и ненакърнена" зестрата заедно с подарените от жена му предбрачни дарове. Той не е имал право да разполага с нея, да я продава, да я дава в залог, да удовлетворява чрез нея кредиторите си и пр. За особената закрила, с която се ползва зестрата по екложното право, са типични статия 2 на титул трети и статия 4 на титул десети. Първата гласи: „ако жената е донесла зестра на мъжа си и се случи той поради някакво нещастие да изпадне в загуби или дългове към фиска (държавата) или към друго лице и да умре, то няма право нито орган на фиска, нито друг човек да влиза в къщата му и да взема нещо, преди жената да е взела собствената си зестра. След нейното получаване остатъкът (от имота на се¬мейството) кредиторите да си разделят съразмерно. Втората статия гласи: „Ако някой, имайки жена, взема в заем от ня¬кого и не е в състояние да го върне, жена му да не е отговор¬на да плаща на заемодателя, освен ако се окаже, че тя доб¬роволно се е задължила заедно с мъжа си в този дълг.
Прочее, зестрата е била предмет на особена закрила - тя се считала за пълна собственост на съпругата и мъжтът имал право само да се ползва от нея, без обаче да накърнява нейната субстанция, да си служи с нея за една или друга лична цел. В случай на смърт на мъжа, тя веднага трябвала да се върне на съпругата, без никой да има право да посегне върху нея.
Грижите за жената, които Еклогата полага, проличават не само във връзка с въпроса за зестрата. Те личат и от някои постановления на наследственото право, които се съ¬държат пак в този правен паметник, и по силата на които съпругата след смъртта на своя мъж е имала право да полу¬чи освен зестрата си и още част от неговите имоти.

- Смятат ли хората, че докато двамата съпрузи са живи, женитбата е неразрушима, и ако това е възможно, по какви причини може да се разруши?
П. О. Хората смятат, че даже и със смъртта женитбата не може да се разру¬ши, но че и в рая мъжът и жената живеят заедно. И все пак мъжът се освобож¬дава от брачните връзки поради женино прелюбодеяние, а жената поради мъжова злоба, т. е. когато я бие без вина и тем подобни, но се държи, че и двамата трябва да се съгласят на това.

Относно разтрогването на брака правото, дошло от Византия чрез Еклогата и Номоканона, е било значително по-прогресивно от съществуващите дотогава обичаи и традиции. Известно е, че в езическо време мъжът е могъл да прогони жена, да се отдели от нея, без да е длъжен да дава за това отчет на някого. Що се отнася до съпругата, то тя е била поставена в твърде неравноправно положение. Не е могла да се оплаква от своя мъж и да иска развод дори и при най-тежки случаи. Инициативата за разтрогване на бра¬ка е принадлежала изключително на мъжа, както това се вижда от Отговорите на папа Николай.
С въвеждането на новото право възможността за лес¬ни и често пъти безпричинни разтрогвания била ограниче¬на. Мъжът нямал право, както по-преди, да изгонва своята жена от къщи, да се отделя от нея. Освен това сега се дава¬ла свобода и на жената да иска развод.
В Еклогата са пред¬видени следните случаи, при които бракът е могъл да бъде разтрогнат:
1. ако жената извърши прелюбодеяние,
2. ако заговорничи против живота на мъжа си,
3. ако е болна от проказа,
4. ако мъжът е полово неспособен,
5. ако заговор¬ничи против живота на жена си,
6. ако върши прелюбодея¬ние.
Съгласно Номоканона развод се давал още и при след¬ните случаи:
1. при тригодишно отсъствие на мъжа с неиз¬вестно местожителство или с известно, обаче без да праща помощ на семейството,
2. при голямо пиянство,
3. при буйс¬тво и изтезание на жената,
4. при душевна болест или сифи¬лис,
5. при обвинение в прелюбодеяние, което не могло да се докаже,
6. при тригодишно самоотстраняване на жената от дома.
От всички тези примери се вижда, че при разтрогване на брака двете страни са били считани за равноправни. Под¬чиненото положение на жената, характерно за езическия пе¬риод, тук не се проявява. Друг е въпросът, разбира се, докол¬ко правилата на новото законодателство, въведено след пок¬ръстването, са били прилагани на практика. Ако се съди по епизоди сред жители на Македония през XIII в., които се съ¬държат в документите на Охридската архиепископия, може да се извади заключението, че тези правила невинаги са би¬ли спазвани. Имало хора, които сключвали бракове без църковен обред, които напускали жените си противно на разпоредбите за развода и пр.

- След разтрогване на женитбата какво става със зестрата и какво с малките деца?
П. О. Ако тя е причина за развода, не отнася нищо със себе си; ако мъжът е виновен, тогава не само че й дава всичко, което е донесла, но трябва да й даде За ползване, докато е жива. Мъжките деца остават при бащата, женските отиват с майката, но и за тях бащата трябва да се грижи.
- Ако няма деца, кому остава зестрата след смъртта на жената?
П. О. Нейната зестра отива към родителите.

Родителска власт
Властта на родителите се установява от момента на раждането на децата. През езическия период, когато всред висшите слоеве съществувало многоженството, когато сла¬вянските князе и българските ханове имали свои наложни¬ци не е било от значение, дали роденото дете е от „законна¬та жена" или от „наложницата". Но след приемане на хрис¬тиянството и на новото право, силно повлияно от църквата, започнала да се прави разлика между законородените деца и незаконните. Първите имали всички предимства, които за¬конът им давал, докато вторите били подложени на извест¬ни ограничения в наследственото право.
Относно характера на родителската власт, под която се намирали децата (било родени, било осиновени), няма много данни. Знаем само, че в най-стари времена, когато славяните живеели още при условията на първобитно-общинния строй, властта на бащата в семейството е била твърде голяма. Той имал право да им налага физически на¬казания, да ги продава като роби, да ги изпъжда от дома, до¬ри да ги убива. Бивайки неограничен господар на жена си, той бил заедно с това господар и на своите деца, по подобие на римския paterfamiliae.
С течение на времето строгостта на отческата власт бива посмекчена. Това става още през езическия период, т.е. чрез първите векове след образуването на българската дър¬жава. Още по-големи ограничения в тази насока настъпили след приемане на християнството и на новото право.
Съгласно Еклогата властта в семейството се дели ве¬че между бащата и майката. И двамата биват питани за съгласието им, когато детето трябва да бъде сгодено или да встъпи в брак. Едноличната воля на бащата, която някога е била решаваща, е заменена сега с общата воля на родители¬те, които се грижат за своите деца. В старо време в семейст¬вото е могло да става дума само за отческата власт, а сега, тя е заменена с една по-широка, родителска власт, която се признава както на бащата, така и на майката.
Властта на родителите над техните деца е траела до¬тогава, докато синовете се оженят и се отделят в друго семейство или пък останат да живеят при тях, а за дъщери¬те — до момента на омъжването им, след което те обикно¬вено отивали в друг дом. Преди синът да се ожени и да ста¬не глава на семейство, родителската власт над него е про¬дължавала да съществува.
Той е бил „подвластию сущии" независимо от това на каква възраст се е нами¬рал. А това ще рече, че дори и след навършване на 25 г. — т.е. след пълнолетието си — той не бил изцяло правоспосо¬бен, зависел е в своите действия от родителите си. Пълна правоспособност и оттам — и дееспособност — синовете до¬бивали само след като ставали глави на семейство / своето /.
Относно задълженията на децата спрямо родителите им законодателството, въведено у нас след покръстването, има определено становище: децата са длъжни да слушат майка си и баща си, да им отдават почит и с дела, и с думи. В такъв смисъл са редактирани чл.5 и 6 на титул втори от Еклогата, където се разглежда въпросът за брака и имуществено-правните отношения между съпрузите. Задълженията на децата към родителите са обосновани там във връзка с изискванията на религията, по-специално във връзка с пос¬ланията на апостол Павел. Независимо от внушенията на религията обаче, възприети във византийското и българското право, по силата на вековни традиции почит и уважение към родителите са съществували и без това в българското семейство. В такъв смисъл законодателството, дошло след покръстването, не е внесло някакъв нов, необичаен елемент в отношенията между родители и деца. То само е санкционирало, обосновало чрез изказвания от евангелието, един прилаган и считан за необходим начин на поведение.
Наред със задълженията на децата към родителите в Еклогата се говори и за задължения на родителите към децата. Особени грижи се изискват по отношение на малолет¬ните, останали без баща деца. Според чл.7, титул втори на Еклогата, ако майката (респ. бащата) на такива деца, поис¬ка да се отдели от тях и да встъпи във втори брак, докато те са още малолетни, то тя (той) няма право да стори това. Ро¬дителите на сираците, казва се там, са длъжни да „се гри¬жат за тях и да ги управляват". Ако обаче децата са били ве¬че пълнолетни, то родителите могли да се отделят от тях.
-Смятат ли хората, че бащата може да прави със сина си каквото пожелае?
П. О. Не! Синът е и член на семейството, а не само син, затова бащата как¬вото прави със сина, трябва да се съобразява с правото на човека и за полза и с волята на останалите домашни.
Ст. 3. Един баща има право, додето е жив, да се отрече от сина си и да го из¬гони от къщата си гол, без да му даде нищо.
- Остават ли децата винаги под бащината власт, или само докато дос¬тигнат до известни години?
П. О. Докато живеят с бащата, остават под неговата власт, но тази власт има само морално свойство.
Ст. 3. Обикновено децата са под властта на домакина или бащата, додето е той жив, ако да са и женени и да имат свои деца.
-Когато се ожени син, ако е още малолетен, остава ли под бащината власт и ако остане, остават ли и неговата жена и деца?
П. О. Остават и той, и жена му, и децата.
Ст. З. Мъжките деца, като станат на 15 години и начнат да имат сношение с момците и девойките, и момите на 16—17 години, родителите им или домаки¬ните са длъжни да им правят по-добри дрехи и да ги оставят да ходят на хорото и пр., и пр.
-Върху омъжената дъщеря нейните родители имат ли някаква власт?
П. О. Нямат, но могат да се застъпят за нея пред общинския съд.
Ст. 3. Родителите на една девойка, пощо я оженят, нямат никоя власт над нея, освен ако мъжът й я злоупотребява и не живее почтено.
-Могат ли децата да имат свое имущество отделно от бащиното и в какво обикновено се състои?
П. О. Могат да имат по някоя животинка; някакъв дар от дядо или баба, но докато синът е малък, бащата управлява.
Ст. 3. Додето е жив бащата, децата нямат нищо особено имане,
-Смятат ли хората, че децата са длъжни да хранят и да се грижат за своите родители при старост?
П. О. Да, както се държи: Гледай старо, да те гледат кога остарееш!
Ст. 3. Сякогаж синовете са длъжни да гледат и хранят своите родители до живот с изключение на неблагодарните и безчестни синове.
-Случва ли се у вас често осиновяване и кое обикновено му дава повод?
П. О. Случва се, когато някой няма деца. Осиновеният се нарича храненик.
Ст. 3. Посиненици се взимат по две причини: или ако някое семейство няма свои деца, или от милосърдие прибират сирачета бедни.
-Кой трябва да се съгласи за осиновяване освен родния баща?
П. О. Родителите на детето и общината.
Ст. 3. Посинениците, ако са без родители и нямат наследие за препитание, предават се на други от своите сродници или ако някой беден баща овдовее и няма кой да му гледа малките деца, сам ги предава.
-Какви права придобива и задължения поема върху себе си осиновеният и побащимият?
П. О. Които и родният баща, и родният син.
Ст. 3. Посиненици се вземат и мъжки, и женски без разлика, без някои символически обряд и право имат да се наричат синове и дъщери на ония човеци, които са ги вземали за посиненици.
-Променят ли се с това отношенията между осиновения и неговия ис¬тински родител и в каква степен?
П. О. Осиновеният става наследник на своя побащим като родно дете; на осиновената дъщеря се дава обикновено зестра при женитба. Що се отнася до наследствените права върху имуществото на своите истински роди¬тели, то от него зависи иска ли да се отрече от тях или не.
-Какви права и задължения имат незаконните деца към своите родители?
Ст. 3. У нас няма незаконни деца, понеже блудството е запретено и блудни¬ците или разсипват отрочето още в утробата си, или, пощо се роди, тайно го убиват и го хвърлят в някоя река, или го заравят в земята; ако ли някоя девойка или вдовица роди незаконно дете от някого, той ако е неженен, задължава се с насилие да се венчае с нея; ако ли е женен, пощо я удовлетвори за бесчестието, длъжен е и да отхрани детето, додето порасне, и после, ако иска, приема го при себе си и то носи неговото име, но се нарича копиле, изродица.

Настойничество.
Във връзка с грижите на децата стои и въпросът за настойничеството, т.е. въпросът, какво е ставало с малолет¬ните след смъртта на единиячнли на двамата родители и кой е поемал тяхната закрила.
През ранния феодализъм, когато задругарските отно¬шения още преобладавали, след смъртта на родителите за малолетните са се грижили останалите членове на задруга¬та, начело със самия старей, с домакина. Благодарение на тази съвместна грижа, сираците са били отглеждани без да почувстват тежката липса, без да изпаднат в положение¬то на изоставени деца. Задругата е била колектив от свърза¬ни помежду си родственици с цел за подпомагане, за водене по-резултатна борба срещу природата и нещастията. В та¬къв смисъл тя се е намесвала и нейната роля се е чувствала и в случаите, когато дадени деца са били загубили своите родители и имали нужда от подкрепа.
В отделното семейство, обаче въпросът за настойничеството е бил поставен по друг начин. Според Еклогата, която има предвид тъкмо вече едно отделно семейство, а не задруги, за малолетните деца, ако е умрял техният баща, трябвало да се грижи майката. В такъв смисъл е чл.5 на титул шести, който казва: «ако имайки деца, мъжът се помине преди жена си, жената, т.е. майката на децата им е притежателка както на зестрата, така и на всичкото мъжово имущество и тя има всичката грижа и уп¬равление на дома». Тя е била прогласявана за нас¬тойник на децата си и те трябвало да я слушат и да й се подчиняват. В случай че пожелаела да встъпи във втори брак, докато те били още малолетни, тя била длъжна да им потърси други настойници, а не да ги остави на произвола. В такъв смисъл е чл.11 на титул втори: „жена, която встъпва във втори брак и която има деца от предишните бракове, да иска преди сключването на втория брак настойници на де¬цата си и така да встъпи в брак. Защото ако това не стане, ще бъдат отговорни нейните и на втория й мъж имоти за възстановяване на принадлежащите на младите бащини им
имоти".
Правото и заедно с това задължението на майката да поеме настойничеството над децата след смъртта на баща им, е било от българския народ. Това личи от запазените обичаи през епохата на турското владичество и след Освобождение¬то, събрани от С. С. Бобчев в неговия «Сборник на българс¬ките юридически обичаи». В случай на смъррта и на двама родители, Еклогата предвижда две възможности: децата са оставали под опека било на назначен още приживе по волята на родителите настойник, било, ако е липсвал такъв настойник, под опека¬та на църквата. В такъв смисъл е чл. първи, титул седми «ако от някои останат сираци и малки и те имат имущество, ако родителите им след смъртта си писмено или неписмено са им назначили настойник, да се запази тяхната воля, ако пък не, светите божи храмове да приемат тяхното настойни¬чество».
Намесата на църквата в качеството си на настойник над малолетните деца е била обусловена от голямата мощ на духовенството през епохата на феодализма и от стремежа му да посочи, че то се грижи за изоставени и сираци. През епохата на турското владичество, когато църквата загубила предишната си сила и значение, грижата за малолетни и изоставени деца била поета от селските общини.


От всичко това могат да се направят следните важни заключения:
1. Волята на родителите е играла голяма роля при избора на съпруг/ съпруга, но не е била задължителна. Нямало е насилствено бракосъчетание, а това показва богата култура на българският народ, съчетано с символично запазване на езически обичаи каквито са крадене на момата, откупуване и приставане.
2. След покръстването църквата уреждала всички въроси свързани не само с брака /единственият признат по закона брак е бил църковният /, но и с целия семейно-правен институт. Интересен факт е, че църквата е имала по-голяма сила от бащината власт по отношение на бракуващите се. Намесата на църквата при сключването на женитбите е била продиктувана не само от стремежа й да внуши, че бракът е «тайнство», че е съюз, осветен от «бога», но от материални съображения. При всяка женитба свещениците са печелели известни суми. Имало специален данък «каноникон», който младоженците трябвало да плащат на Епископа и който се състоял в пари и разнообразни вещи.
3. Като се проследи историческото развитие на българската държава, вижда се много ясно разширяването на права и свобода на жената в семейството – изравняване на власт на двама родители над децата. Но заедно с това се увеличават и задължения на родителите към децата.
4. Целия живот на българина е изпълнен с най-разнообразни обичаи и той ревностно ги пази, а това е една от причините поради които обичайното право остава да се прилага и след Освобождението, и не се измества от закона.


На 1 януари, 2007 година България влезе в Европейския съюз, много хора спорят за това дали това влизане е за добро или за лошо на нашата държава. Според мен не това са темите, за които трябва да се водят толкова жестоки спорове и да се полагат толкова големи усилия да се предвиди бъдещето. Много по-важен за всеки българин е въпроса, как да не изчезне в това разнообразие на народи. Световна история в която България заема далеч по-значително място отколкото й се предоставя, единственият начин за оцеляване е запазването на българското – българският език, традиции и обичаи, защото всяка книга може да се изгори, всеки град да се унищожи, дори насилствено да се смени вярата, но докато майчиният език остава българският, а бабини песни и предания пленяват сърдцата, запазва се българското съзнание, гордостта за принадлежност към този велик народ, и тогава вече ще е спорен въпроса дали България се присъединява към Европейския съюз или Европейския съюз се присъединява към България.








Източници:
 Стефан С.Бобчев - История на българското право, 1993г.
 Проф.Петър Петров - История на българската държава и право - 1 том, 1996г.
 Димитър Ангелов – История на средновековната българска държава и право, 1992г.
 Михаил Андреев и Фани Милкова – История на българската феодална държава и право, 1993г.
 Отговорите на на Петър Оджаков от Лясковец и народен учител Стефан Захариев от Татар Пазарджик, на „Упътване за описване правните обичаи, които живеят сред народа” написани проф.В.Богишич.
 Лекциите на д-р.Валентин Енчев по история на българската държава и право.
 
Мнения: 2

Re: Курсови и семестриални работи - не е реклама а реален труд

от atanassoff » Пон Окт 15, 2007 12:33 pm

Здравей!

С удоволствие ще прочета този реферат!
Иначе според мен рефератите (курсовите работи) са истинските плодове на семестриалното обучение. Просто те те карат да мислиш, а не архаичните изпити с по два въпроса пред екзаминатора. Мисля че колкото повече курсови работи се дават, толкова по-добре студентите ще усвояват правото.
Аватар
Администратор
 
Мнения: 972


Кой е на линия
Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта