21. Обстоятелства, при които деянието не е общественоопасно

Разработки по Наказателно право - обща част и изборните наказателно правни дисциплини

21. Обстоятелства, при които деянието не е общественоопасно

от Assasiyah » Вто Окт 23, 2007 11:00 am

21. Обстоятелства, при които деянието не е общественоопасно



1. Обстоятелства, при които деянието не е общественоопасно


2. Неизбежна отбрана
(чл. 12 НК)

2.1. Исторически преглед в българското право
2.2. Неизбежната отбрана в действащия НК

2.2.1. Същност на неизбежната отбрана
- Непосредственото и противоправно нападение
- Защитата
- Случаи, в които няма неизбежна отбрана
2.2.2. Превишаване пределите на неизбежната отбрана
2.2.3. Превишаване пределите на неизбежна отбрана поради уплах или смущение
2.2.4. Случаи, в които пределите на неизбежната отбрана не се превишават


3. Крайна необходимост
(чл. 13 НК)

3.1. Исторически преглед в българското право
3.2. Крайната необходимост по действащия НК

3.2.1. Непосредствена опасност
3.2.2. Защитното деяние
3.2.3. Особените изисквания

3.3. Мнима крайна необходимост
3.4. Разграничение между неизбежната отбрана и крайната необходимост



4. Причиняване на вреди при задържане на престъпник

4.1. Предпоставки за правомерно причиняване на вреди при задържане на престъпник
4.2. Превишаване на мерките за задържане



5. Оправдан стопански риск

5.1. Понятие за оправдан риск
5.2. Оправдан стопански риск по НК
5.3. Условия, при които рискът е оправдан
5.4. Разграничение между оправдан стопански риск и крайна необходимост
Аватар
 
Мнения: 531

Re: 21. Обстоятелства, при които деянието не е общественоопасно

от atanassoff » Чет Юни 26, 2008 2:59 pm

21. Обстоятелства, при които деянието не е обществено опасно.

Част от обстоятелствата са регламентирани изрично в закона: неизбежна отбрана (НО);крайна необходимост (КН); оправдан стопански риск (ОСР); право на задържане (ПЗ); - чл. 12 – чл. 13а. Освен тях от изключително практическо значение е и обстоятелството “съгласие на пострадалия”.

1. Неизбежна отбрана.

Разкриването на съдържанието на института предполага изясняването на 2 понятия: нападение и защита.

1.1. Особености на нападението:
1) Трябва да е противоправно. Не е случайно, че липсва изискване за наказателна противоправност. Съдържанието, което тълкувателно се извлича от термина “противоправност” се заключава в изискването да има обществено опасна проява, независимо от това дали тази проява може да бъде квалифицирана като 1 или друг вид правонарушение. Минимално необходимото и достатъчното е тази проява да е обективно съставомерна с оглед 1 или друг състав на правонарушение. Следователно тя е от значение е за обхвата на приложимост на института.
2) Субект на нападение може да бъде всяко лице. Не е необходимо това лице трябва да бъде наказателно-отговорно, напротив възможно е субектът на нападението да бъде малолетно или невменяемо лице. Ако от обстановката и условията е видно, че недееспособният ще употреби оръжие, няма защо законът да ограничава възможностите за защита. И ако го изпреварим в употребата на оръжие за да се защитим, законът дава основание поведението ни да се третира не като общественоопасно, а напротив - като обществено полезно. В ПП 12/74 г. ВС прави уговорка по установеното иначе принципно положение: ако защитаващият се предварително е знаел, че срещу него стои невменяем - действал е при условия на крайна необходимост, а не на НО. Тази уговорка няма законово основание.
3) Няма ограничение във възможния обект на нападение: както държавни, така и обществени и частни интереси.
4) Нападението може да се изразява както в действие, така и в бездействие. Не е задължително активно поведение, та да има застрашаване на тези групи интереси по смисъла на чл.12 НК.
5) Нападението трябва да бъде непосредствено. В общия случай “непосредствено нападение” означава нападението да е започнало, но да не е приключило,т.е. да е в процес на осъществяване.Счита се основателно, че нападението не е непосредствено и когато от ситуацията е очевидно, че във всеки момент то ще започне, но ако този момент би се изчакал, то евентуални защитни действия биха били или невъзможни или неефективни.

1.2. Особености на защитата:
1) Субект на защитните действия може да бъде не само нападнатият, но и всяко трето лице (чл.12). Законът в тази част намеква за солидарност, но само ако считаме, че имаме основание да я проявим.
2) Насочеността на защитните действия трябва да бъде обвързана единствено спрямо нападателя. Не е възможно те да се насочат срещу трето лице. Идеята е да се предотврати по-нататъшно увреждане на обекта на посегателство.
3) Обектът на защитните действия очевидно съвпада с обекта на нападението. Няма ограничение: могат да бъдат държавни, обществени или частни интереси.
4) Характерно за ситуацията на НО е, че законът не предписва действащият при НО да предприеме ако е възможен друг премерен начин за избягване на опасността без причиняване на вреди на нападателя (нападнатият е републикански шампион по бягане, законът не го задължава да избяга). Идеята по чл.12 е да се предоставят всички възможности, такива каквито се считат възможни и най-ефикасни от защитаващият се или от 3 лице за предотвратяване на нападението.Възможността за причиняване на вреди на нападателя не се изключва от наличието на други възможности.
5) С оглед характеристиката на защитните действия, характерът на вредите, които могат да бъдат причинени на нападателя не се лимитира от характера на вредите, които той би причинил, ако би осъществил докрай нападението. Защитата при НО се характеризира с това, че тя може да доведе до по-значителни вреди от предотвратените. В това отношение, законът поставя изискването тези вреди да останат в рамките на т.н. “необходими предели”. Кога има превишаване на пределите на НО се изяснява на базата на критериите по чл.12 (2): от една страна съпоставят се характерът и вида на нападението с характера на причинените вреди, причинени от защитните действия; приема се, че такова превишаване е налице, когато защитата явно не съответства на характера и опасността на нападението. Прилагане на тези критерии в съдебната практика: характерът на нападението, респективно на защитата се определя от характера на обществените отношения , които съответно се поставят в опасност чрез нападението и са увредени чрез защитата. Явно несъответствие с оглед характера ще има при шамар и последвало убийство. Опасността на нападението се преценява като се съблюдават най-вече следните особености: 1) личността на дееца (нападателя), тъй като не е все едно кой осъществява нападението (шампион по сумо); 2) използваните начини и средства за осъществяване на нападението (лопата, брадва, оръжие и т.н.); 3) условията на време, място и обстановка, при които се осъществява нападението (в планина; на улицата; денем; нощем; от две или повече лица).
Извод: трябва да се види, дали защитата дотолкова съществено се различава от характера и степента на нападението, че това да е ядно очевидно по смисъла на закона, за да се стигне до извод, че причинените вреди надвишават тези, които са предотвратени.

1.3. Случаи, при които необоримо се презюмира, че няма превишаване пределите на НО, въпреки че обективно такова може да е налице - чл.12 (3). Материята е от практическо значение, понеже в тези хипотези може да се постави в опасност човешки живот. Първоначално в ЗИДНК ДВ, бр.62 от 1997 г. установи нова алинея 3 на чл.12, в която предвиди 6 хипотези, при които следва да се презюмира, че няма превишаване на пределите на НО. По-късно с решение №19 `97 г. КС обяви т. 1, 2, 4 и 5 за противоконституционни, а т.3 за частично такава. Тези разпоредби действаха 4 и 1/2 месеца. През този период се разиграха случаи, които демонстрираха житейската неразумност на тези разпоредби. Пример: нападението, извършено от повече лица не се изисква да е извършено от наказателноотговорни лица по принцип. Затова по смисъла на чл.12 (3) т.1 няма да има превишаване пределите на НО при предприемане на действия спрямо група деца, стрелящи с прашки срещу уличен фенер, който е общинско имущество.

1.3.1. Гласовете в КС се разделиха 6 на 6 във връзка с обявяването като противоконституционна на разпоредбата на т.3: “нападението е извършено чрез проникване с насилие или с взлом в жилище”. Аргументи: нападението се характеризира със засягане на 1 особено конституционно защитено благо - неприкосновеност на жилището (чл. 33). Неоснователно е на едни везни да се поставят правото на живот с възможността да се засегнат имуществени блага. Незаконното проникване в жилище е регламентирано в чл.170 (1) НК. Ако липсва някой от посочените начини за проникване, престъпление няма. Законът поставя специални изисквания за да може извършеното да съставлява престъпление. Когато обаче е използвана сила, налице е престъпление по чл.12 (3), т.3.
Чл. 2 (2) от ЕКЗПЧ, която е част от българското право допуска засягане правото на живот, ако нападателят използва незаконно насилие над което и да е лице и защитата чрез засягане на неговия живот е абсолютно необходима. Позоваването на тази разпоредба е неоснователно, тъй като обстоятелствата, които характеризират в единия и другия случай ситуацията са различни. По смисъла на конвенцията условията са свързани само с поставяне в опасност живота и здравето на съответното лице. Докато в българската разпоредба – имуществени интереси. Би могло да се сподели разбиране, че е желателно да се вземе предвид и характера на нападението, не само неговата опасност от гл.т. на използваните начини и средства за осъществяването му, както и от гл.т. на обекта (жилище на пострадалия) на нападение. Днес тази разпоредба на общо основание се прилага.
Терминът “жилище” трябва да се възприеме във възможно най-широкия смисъл, т.е. всичко, което се обитава за живеене, няма значение: 1) какъв е характерът на жилището (апартамент; къща; вила; фургон на строителна площадка); 2) къде се намира жилището (в границите на съответното населено място или не); 3) дали жилището отговаря на съответните строителни, санитарни и други изисквания; 4) дали формално е приет съответния строеж или не е приет; 5) дали съответното място се обитава (временно или постоянно), т.е включва се и всяка хотелска стая, наета за 1-2 дни.
Начин, по който се осъществява нападението - чрез насилие или взлом, т.е. алтернативата е между насилие или взлом: насилие е всяка физическа принуда, т.е. започва от побутване на вратата до опит за убийство; взлом се осъществява чрез преодоляване на каквато и да било преграда, т.е. елемент на жилището, който е здраво направен (врати, прозорци).

1.3.2. Разпоредбата по т.6 води до други недоразумения:
1) Поставя се под съмнение същността на НО като институт на НП, понеже чрез такива изисквания се придава субсидиарен характер на НО, което в никой случай не изразява същността й. По условието в случая, тя се приравнява на крайна необходимост.
2) В практиката така формулираната разпоредба означава: конкретният деец от гл.т. на неговите възможности , а не от обективна гл.т. (всички обстоятелства, характеризиращи случая) да не би могъл да предотврати нападението. Докъде може да доведе това? Инвалид стреля срещу крадец на ябълки: ситуация, в която не се преценява комплексно, а се извежда 1 или друго обстоятелство - невъзможност от гл.т. недъг, т.е. той лично да предотврати нападението.
3) Институтът губи своя обществен смисъл. В практиката се появиха случаи на произвол, т.е. "няма значение какво благо се поставя в опасност - няма превишаване пределите на НО".
4) Случаите, в които "деецът не се наказва, когато извърши деянието при превишаване пределите на НО, ако това се дължи на уплаха или смущение" - дори и житейски не е обосновано приемането на хипотезите по чл.12 (4). Следователно деянието се счита ненаказуемо, когато превишаването се дължи на: уплаха: чувство на силен страх, която парализира едни или други реакции на отбраняващия се, но катализира или активира други; смущение: дезориентация на пострадалия, т.е. невъзможност той обективно да прецени 1 или повече обстоятелства, характеризиращи обстановката, при която действа.
5) Дори и обективно да се превишават пределите на НО, ако то е невиновно: чл.14 и 15 влизат в употреба и следователно, щом деянието е невиновно, то по определение не може да бъде престъпление.
Извод: и за основания, при които дори да има превишаване пределите на НО, деецът не се наказва: невиновност; уплаха;смущение.

1.4. Мнима неизбежна отбрана. Става дума за специален случай на фактическа грешка: действащият погрешно счита, че е налице нападение, застрашаващо с непосредствена опасност:държавни,обществени или частни интереси.
1) Лицето е в грешка, че нападението е по смисъла на чл.12 (1). Ако незнанието на това обстоятелство се дължи на негова непредпазливост, действащият ще носи отговорност, а ако не се дължи на непредпазливост – не се носи отговорност. При мнимата неизбежна отбрана при незнание на фактическите обстоятелства се изключва вината: в двете й форми при извинителна грешка; в по-тежката форма при неизвинителна грешка.
2) Обратната хипотеза: деецът погрешно счита, че няма нападение по смисъла на чл.12 (1), т.е. не знае, че се осъществява такова нападение. Пример: Убиецът не знае, че са налице условията за НО - няма да носи наказателна отговорност. Макар деецът (убиецът) да не съзнава, обективно е налице основание, което изключва обществената опасност на неговото поведение, дори поведението му е обществено полезно, въпреки че той не съзнава това.

1.5. Институт провокация към НО. Предполага възможност да бъдат накърнени съществено интересите на нападателя при условията, посочени в закона (удобно е за редица лица, които придавайки си вид, че действат при НО, разрешат проблемите си с лица, които им пречат). Следователно тъй като се засягат съществени интереси на нападнатия, той може изкуствено да създаде обстоятелства или условия, за които знае, че ще предизвикат лицето, от което се интересува или което иска да започне осъществяването на нападение спрямо него. Изчаквайки подходящ момент, деецът се възползва от случая и действа сякаш при НО. Съдебната практика подхожда диференцирано с оглед случаи на провокация към НО по смисъла на чл.12:
1) практиката е константна за случаи, при които провокацията е с цел да се увреди живота или здравето на провокирания. На общо основание при тази хипотези провокаторът ще носи наказателна отговорност, счита се, че няма действие при НО;
2) провокация, при която няма такава цел. В практиката се приема принципно, че ако провокираният осъществява нападение по чл.12, то може да се действа при НО, включително чрез причиняване на вреди, засягащи живота или здравето му.
Основание в съдебната практика, при които се приема че провокацията не дава основание за НО е съгласието: щом сам провокираш нападение срещу себе си, значи даваш съгласие за нападение срещу себе си. Това означава, че има съгласие на пострадалия, а съгласието е също обстоятелство, изключващо обществената опасност и наказателната противоправност. Съгласието у нас не обхваща евтаназията. При провокацията и в посочените особености е налице заобикаляне на закона. Цели се постигане на желан от дееца, но забранен от закона резултат като привидно се създава впечатление, че е законосъобразно.
ВС приема, че не се допуска НО:1) при мнимо нападение; 2) довършено нападение; 3) срещу крайна необходимост.
Характер и опасност:1) характер - начин на увреждане; 2) опасност - в каква степен уврежда обекта.

2. Задържане на престъпник.

2.1. Регламентация на института. Неговата регламентация (чл.12а непосредствено след неизбежната отбрана) предизвиква много недоразумения в практиката: има сходства между двата института, но те трябва да се разграничават е с оглед нуждите на практиката. Изрична регламентация на този институт не е нещо характерно за западноевропейските правни системи. Те изхождат от обществената опасност като се търси приравняване на действията като тези при неизбежната отбрана. С постановление №12/73 на Пленума на ВС и нашата практика се ориентира към подобно разрешение, т.е. наличие на това постановление и липса на изрична регламентация. Но НП не се прилага по аналогия и ако се превишат необходимите предели при задържане на престъпник, не можеше да се прилага чл.12 (3) и привилегированите състави по чл.119 или чл.132 (2). Затова чрез тълкувателната практика на ВС действията се квалифицираха по основните състави на чл.115 и чл.129, а на съдилищата се указва, че въпреки тази квалификация, те трябва така да отмерят наказанието, както ако би имало изрични правни норми в Особената част, които да указват, че при превишаване пределите на задържане на престъпник да се постигне същия резултат, като при превишаван ределите на неизбежна отбрана. Съдът не трябва да търси смекчаващи обстоятелства и да стигне до намаляване на наказанието. Така се стига до законодателното решение в чл.12а, който възприема текста на чл.39 от руския НК, но с толкова добавки, които доведоха до твърде разноречиви тълкувания, което е много вредно за НП. Това доведе до неразбиране на института.

2.2. Условия на допустимост на действия по задържане на престъпник.
1) да има лице, което е извършило престъпление. У нас е спорен въпросът, от кога до кога във времето има лице, спрямо което може да се осъществи задържане?
- според преобладаващото разбиране в практиката началният момент, в който възниква наказателната отговорност е моментът, в който имаме осъществяване на престъпление, независимо от това, дали има наказуемо приготовление, опит или довършено престъпление, ако престъплението е умишлено. Законът не предполага да има влязла в сила осъдителна присъда, за да се приеме, че има лице, извършило престъпление. Следователно ако лицето, което осъществява задържането погрешно счита, че лицето спрямо което го осъществява, е осъществило определено общественоопасно посегателство, то на общо основание и тук ще се прилагат правилата за грешка, т.е ще има мнимо задържане на престъпник, подобно на мнима неизбежна отбрана. Затова ако има мнимо задържане на престъпник, във всички случаи ще се изключи умисъла относно извършването на престъпление, а ще се изключи и непредпазливостта в случаите, когато грешката е извинителна по чл.14 (2);
- краен момент е този, до който може да се осъществи задържане на лице, извършило престъпление. В тази насока се застъпват различни становища:
а) следва непосредствено извършването на престъпление, т.е. предлага се института да се ограничи до действия, които следват непосредствено действията по извършването, т.е. заварва се извършителя на мястото на престъплението;
б) осъществяването на наказателното преследване, т.е. влизане в сила на осъдителната присъда спрямо дееца;
в) още по-широко разбиране – краен момент е моментът, в който изцяло е осъществена наказателната отговорност.
Нито едно от тези становище няма законова основа. Би следвало да се приеме, че крайният момент е евентуалното погасяване на наложеното наказание на практика. Следователно може да се задържа или лице, което иска да избегне или да бъде осуетено спрямо него наказателно преследване, или лице, което след като вече е било осъдено с присъда, влязла в сила, иска да избегне или бъде осуетено спрямо него изпълнение на наложеното наказание.
Институтът е обвързан с първите 2 правомощия на държавата при реализиране на наказателната отговорност: да осъществи наказателно преследване и да изпълни наложено с присъда наказание.

2) Да съществува реална опасност, лицето да се отклони от наказателното преследване или от изпълнение на наложеното наказание. Тази особеност е изводима е по тълкувателен път от изрично формулираните цели на държавата по задържане на престъпник. Става дума за една единна, но двуяко формулирана цел в 12а (1):
- от една страна тя се характеризира от изискването, действията да са предназначени за предаване на престъпника на органите на властта;
- от друга страна се наслагва и второто изискване - по този начин да се предотврати извършването на ново престъпление от дееца.
Ако не се приеме, че позоваването на второто изискване не е обвързано с първото (няма самостоятелно значение), то би могло да се заключи, че когато лицето, осъществяващо задържане цели изрично 2-ия елемент, не може да се ползва от привилегията на института. Но според Панайотов законът в тази част цели да утвърди съотнасянето на двете изисквания, т.е. че целенето на първото по необходимост предполага постигането и на 2-рото.

2.3. Особености на поведението, в което се изразява задържането на престъпника.
1) субект на това поведение може да бъде не само пострадалият от престъплението, но и всяко 3 лице;
2) насоченост на действията по задържането - да бъде само по отношение на лицето, извършило престъплението;
3) да няма друг начин да се осъществи задържането:
- не да съществува възможност задържаният да се окаже пред органите на наказателното преследване без лишаване от свобода, а като така или иначе трябва да бъде лишен от свобода, да се осъществи лишаването му без причиняване на вреди;
- институтът има субсидиарен характер – вреди на преследвания могат да се причиняват само ако той не може да бъде задържан без да търпи увреждане;
4) действията не превишават "необходимите и законосъобразни мерки". Това е второ основание за недоразумения в практиката: мерките или са законосъобразни или не са, изключено е да се превишават законосъобразните мерки. Фигурата “законосъбразни мерки” няма обяснение. От предвиждането за законосъобразност обаче се застъпва становище, че щом не следва да има превишаване на законосъобразните мерки, това води до силно ограничаване на възможните субекти на правото на задържане на престъпник. Застъпва се разбирането, че тъй като извън НК (на основание НПК, ЗМВР) действия по задържане на престъпник се предвиждат само за оторизирани длъжностни лица, няма такава възможност за други лица извън посочените. Въпреки недоразумението все пак и НК би следвало да се определи като закон, определящ границите на допустимост по действията на задържане. Те не би следвало да се свързват изрично с уредбата, извън НК, но не би следвало да се свързват и само с изричната разпоредба на чл12а.

Кога според чл.12а (2) се счита, че има превишаване на “необходимите мерки” за задържане на престъпник? Обособяват се в алтернатива 2 основания:
а) когато има явно несъответствие м/у характера и степента на обществена опасност на извършеното престъпление от 1 страна, и от друга - обстоятелствата по задържането. Очевидно тук се прави аналогия с режима на неизбежна отбрана, по-точно превишаването на нейните предели. Специфичното е, съобразно какви критерии се преценява това съотношение. Според съдебната практика те са 3:
- тежестта на извършеното престъпление (умишлено убийство или джебчийска кражба);
- личността на дееца;
- условията на време, място и обстановка на задържане.
б) случаи, в които има причиняване, без да е необходимо, на прекомерна вреда. Според Панайотов наличието на тази алтернатива се дължи на несполучливото преписване на чл. 39 от руския НК. У нас то е самостоятелно основание, а там допълнително. За да има прекомерна вреда е необходимо първото основание – на практика то визира случаи, обхванати от първото основание, т.е. не е необходимо самостоятелното обособяване на тази алтернатива.
Извод: необходимо е да се правят ред тълкувания след като има вече изрична разпоредба, за да се достигне до положението отпреди нейното създаване.

2.4. Съпоставка между “неизбежна отбрана” и “задържане на престъпник”. Общото и в 2-та случая има деяние, което не е общественоопасно, а общественополезно. Основни акценти, очертаващи различията:
1) За НО е характерно, че има общественоопасно поведение в процес на осъществяване, т.е. изисква се непосредственост на нападението. При задържане на престъпник има действия, които следват осъществяването на престъплението.
2) При неизбежна отбрана има изискване за противоправност на нападението. Не винаги обаче когато дадено лице извърши престъпление се отклонява от наказателното преследване. Това му поведение е противоправно само в случаите "бягство на затворник" по чл.297, 298 НК. При всички останали случаи не може да се каже, че този, който извършва престъпление се крие, има противоправно поведение, въпреки че това поведение не е в съответствие с обществения интерес.
3) Целта при неизбежната отбрана е да се преустанови осъществяването на 1 налично нападение, докато целта при задържането на престъпник е предимно деецът да бъде предаден на съответните органи на държавната власт и по този начин да бъде ограничена възможността за ново престъпление.
4) Изключително съществено: при неизбежната отбрана липсва елемент на субсидиарност, т.е. ако съществува начин да се отблъсне нападението без причиняване на вреди на нападателя, действащият не е длъжен да го предприеме. При задържане на престъпник има такъв елемент – вреди се причиняват на престъпника, само ако не може да бъде задържан без причиняване на такива.
5) При неизбежна отбрана може да се стигне и до умъртвяване на нападателя. При задържане на престъпник това е изключено. Отделен е въпросът, че действията по задържането на престъпник могат в определени случаи да прераснат в такива по неизбежна отбрана (преследваният започне да използва огнестрелно оръжие спрямо преследващите – следва хипотезата по чл.12, т.е. случай на НО и може да се стигне и до умъртвяването му). Това не означава, че се оправдават случаите, когато се представя, че е имало такова нападение, ако обективно липсва.
Като специален институт правото на задържане би следвало да бъде предпочетено пред неизбежната отбрана, когато има нападение на държавен интерес от лице, което се отклонява от установения ред, бидейки задържано под стража, поради възможността от конкуренция между двата.

3. Крайна необходимост.

Това е класически институт на НП. Съдържанието му се разкрива чрез изясняване на 2 понятия: 1) опасност от увреждане на определени интереси; 2) деянието, с което се противодейства на тази опасност.

3.1. Опасност от увреждане на определени интереси. Под внимание се взимат основно 3 момента:
1) източник на опасността може да бъде както човешко поведение, включващо нападение, така и форсмажорни обстоятелства:
а) не се говори за субект на опасността, а за източник, понеже не само човешко поведение може да инициира (предизвика) състояние на КН. Често на практика това са най-разнообразни форсмажорни обстоятелства (стихийни бедствия; пожар; наводнение; нападение на животни);
б) спорен за някои е въпросът, дали в случаите, когато човешко поведение е източник на опасността и това поведение е нападение, което предизвиква състояние на неизбежна отбрана, би могло действащият при КН да се позове на нея, а не на НО. Твърди се, че при КН няма логика да бъдат увредени интересите на 3 лица. Спорът е, следва ли да се ограничи приложното поле на КН при човешко поведение. Няма такива основания за ограничаване действието на КН, дори човешкото поведение да се изразява в нападение по чл.12, ако опасността се избягва с причиняването на по-малко значителни вреди на 3 лице - поведението следва да се отчете като общественополезно. Теоретично това се обосновава с правилото, че всяко деяние, предотвратяващо по-значителни вреди с причиняването на по-незначителни, би следвало да се зачита като общественополезно.
2) обект на опасността: подобно на НО и тук няма ограничение с оглед кръга обществени отношения, които биха могли да бъдат поставени в опасност. От гл.т. характера си тези обществени отношения могат да се изразяват в държавни, обществени и частни интереси. Няма значение дали тези интереси са от имуществен или неимуществ характер.
3) опасността трябва да бъде непосредствена. Непосредствеността се разкрива подобно на НО - изисква се: тя да е налична; да не е приключила, респ. прекратена към момента на осъществяване на деянието, с което й се противодейства; за разлика от НО, при която тя трябва да е противоправна, тук непосредствената опасност не се характеризира като противоправна (при форсмажорни обстоятелства за противоправност не би могло да става дума).

3.2. Деянието, с което се противодейства. Особености:

1) субект на деянието принципно може да се яви не само този, чиито интереси са поставени в опасност, респ. не само този, който е задължен на 1 или друго основание да охранява поставените в опасност интереси, но и всяко 3 лице.
По-особени случаи, свързани с хипотезите, при които този, който е предизвикал състояние на КН желае да го предотврати от гл.т. развитието на опасността, причинявайки по-малко вреди. Тук могат да се диференцират 3 типа хипотези: а) когато лицето, предизвикало състоянието на КН е направило това невиновно; б) когато е предизвикало състоянието на КН по непредпазливост; в) когато е предизвикало състоянието на КН умишлено.Няма пречка при 1 и 2 хипотези ако лицето предотврати настъпването на по-значителни вреди от опасността, която само е предизвикало чрез причиняване на по-малко значителни вреди, да се приложи института КН.

Първи тип хипотези: предизвикан е пожар - чл.12;

Втори тип хипотези: позоваването на КН е допустимо при вървите 2 хипотези, при което деянието се третира като обществено полезно.

Трети тип хипотези: това е недопустимо. Когато умишлено се предизвика това състояние, има провокация на КН, т.е. лицето нарочно създава условия за КН, третиращи се като КН, за да може възползвайки се от това състояние, да предизвика някакви определени за него, макар и по-малко значителни за него вреди. Тогава не би следвало да се счита, че поведението е общественополезно.

2) обект на деянието могат да бъдат държавни, обществени или частни интереси. С оглед КН е необходимо уточнение – става въпрос за интереси, чийто носители обикновено не са инициатори на опасността. При КН обикновено се увреждат интереси на 3 лица, които не са причастни към възникването на опасността;

3) няма КН, когато самото отбягване на опасността съставлява престъпление. Какво означава да се приложи тази разпоредба - тя цели да ограничи приложното поле на КН в смисъл, че не може да бъдат жертвани интереси в случаите, когато това изрично е предвидено като престъпление.
Примери за приложение на чл.13 (2): чл.392 (престъпления против граничната служба); чл.400 (военни престъпления).

Във всички случаи ли напускането от постовия на охранявания участък от държавната граница би следвало само по себе си да изключи възможност той да се позове на КН или не? Например при незаконен трафик преценява, че не може сам да се справи, ако се опита да арестува групата, преминаваща границата; отклонява се от поста и знаейки позициите на други отряди търси тяхната помощ; междувременно част от хората преминават границата, а друга част са заловени. Ще носи ли наказателна отговорност по чл.392 или може да се позове на КН?
Ако чл.13 (2) се приложи буквално няма да носи отг. Чл.13 (2) е формулиран, за да изключи действието на КН. Дори в случаите, в които е очевидно, че приложението на правилото по чл.13 (1) е безспорно , то действието му е изключено по чл.13 (2). Следва да се откажем от чл.13 (2) с оглед развитието на наказателното законодателство на западноевропейските страни. Не би могло отнапред чрез такава изрична норми винаги да се прокламира, че неизпълнението на служебни задължения се явява далеч по-вредоносен резултат, отколкото който и да е друг резултат - житейската логика не търпи такава норма.

4) да няма друг начин за избягване на опасността: не да не съществува друг начин, чрез който биха се причинили по-малки от действително предизвиканите вреди, а да не съществува начин за избягване на опасността, при който тя да може да бъде предотвратена без изобщо да се причиняват вреди;

5) изискване за съразмерност между причинените и предотвратените вреди. Във всички случаи причинените вреди трябва да са по-малки от предотвратените, т.е. щом законът говори за предотвратени вреди очевидно е, че ако деянието, с което се противодейства на опасността не доведе до предотвратяване на вредите, то не може да се счита като извършено при КН. Нужно е то действително да е предотвратило тези по-значими вреди. Ако не ги е избегнало според чл.13а (1) може да става въпрос за оправдан риск, но не и за КН.

6) изискването за по-малка значителност на причинените спрямо предотвратените вреди води на практика понякога до много трудно преценяване дали това е така или не: когато трябва да се предпочете 1 човешки живот пред друг; когато се спасяват 20 души за сметка на 5-има, напр.; алтернативата 1 измежду 2 човешки живота; само една от алтернативите е безспорна: майка и плод, предпочита се майката.
При всички случаи, деянието ще се зачете като КН щом е спасен 1 човешки живот. Морален е вече въпросът, дали е спасен правилно.

Съществува схващане, което е contra legem, свързано с автотранспортните произшествия: според ВС ако водачът на МПС предприеме действия, за да спаси 1 или повече лица, може да се позове на КН само ако спасявайки човешки живот е причинил имуществени вреди по смисъла на чл.216 НК. Изключва се възможност да се жертва човешки живот за спасяването на повече хора. Противозаконно и неоснователно е схващането, че деецът не може да се позове на КН, ако бъдат засегнати интересите на 3 лица, непричастни.

4. Мнима крайна необходимост.

Има правни последици, които са идентични с тези на института мнима неизбежна отбрана. И тук става въпрос за фактическа грешка по смисъл на чл.14 от закона. Тя може да бъде както извинителна, така и неизвнителна. При КН грешката може да бъде в 4 насоки: лицето може да е в грешка относно: 1) наличието на опасност; 2) това, че тази опасност е непосредствена; 3) това, че не съществува начин за избягване на опасността без причиняване на вреди; 4) съразмерността на причинените и предотвратените вреди.

4.1. Съпоставяне на неизбежна отбрана и крайна необходимост. Общото. И в 2 случая става въпрос за обстоятелства, изключващи обществената опасност и противоправността на извършеното. Според закона то би следвало да се третира като общественополезно.Различия. Разкриват се в 5 насоки:
1) при НО говорим за субект на нападение, понеже само човешко поведение може да предизвика обстановка, при която се действа при НО. При КН говорим за източник на опасност, понеже не само човешко поведение може да инициира обстановка на КН.
2) При НО и да съществува друг примерен начин за избягване на опасността, действащият не е длъжен да го предприеме, за разлика от КН – ако съществува начин за избягване на опасността без причиняване на вреди, то действащият е длъжен да го предприеме.
3) разлика с оглед насоченост на защитното деяние:
а) НО – увреждането може да бъде насочено само спрямо нападателя;
б) КН - увреждат се интересите на 3 лица;
4) с оглед съразмерност на причинени и предотвратени вреди:
а) НО – причинените могат да бъдат и по-значими от предотвратените, стига да са в рамките на т.н. “необходими предели”;
б) КН - изискването е причинените във всички случаи да са по-малки от предотвратените, следователно ако са равни или са по-значими от предотвратените няма да има КН.

5) дължи ли се обезщетение по гражданскоправен ред за причинените вреди при КН и НО и ако се дължи, от кого? Принципното положение по чл.45 ЗЗД:
а) НО – обезщетение не се дължи освен в случаите, когато имаме превишаване пределите на НО, включително и в случаите, когато това превишаване се дължи на уплаха или смущение по чл.12 (4);
б) КН - принципът е, че обезщетение се дължи, но въпросът е кой дължи това обезщетение. Не може да е този, който е действал при КН. Трябва да се прецени: има ли човешко поведение, което е предизвикало опасността, респ. има ли вещ, предизвикала опасността, за да може обезщетението да се поеме от този, който е предизвикал тази опасност или е собственик или е длъжен да надзирава тази вещ. Ако няма такова лице принципът е, че обезщетението се дължи от този, чийто най-съществени интереси са спасени вследствие деянието при КН.

5. Оправдан стопански риск по чл.13а.

В българския НК не е регламентиран рискът изобщо, а само стопанският риск. Рискът може да бъзе предприет само с оглед 1 или други икономически отношения.

5.1. Особености на института по чл.13а.


1) деянието, което се предприема би следвало да е предназначено за постигане на съществен общественополезен резултат или за предотвратяване на значителни вреди. От посочените алтернативи е видно, че при ОСТР не винаги предварително условие е наличието на опасност от увреждане на определени интереси - деянието може да е продиктувано и от мотив за съществено благоприятно изменение в икономическите отношения, страна (имаща интерес) по които е деецът или респ. представлявано от него лице.

2) деянието да не противоречи на изрична забрана, регламентирана в закон или друг НА. Това изискване също ограничава приложното поле на института, понеже на практика всяка ПН-на забрана може да се яви пречка за неговото използване. Все пак това изискване се тълкува, че тя трябва да визира евентуални екстремни условия, при които действа лицето, т.е. тя трябва да визира и случаи, при които имаме форсмажорна обстановка, въпреки която да предписва невъзможност да се предприеме рисковото поведение.

3) особено необходимо е субектът на деянието да е съобразил съвременните научно-технически постижения и опит. Този критерий е от типа на т.н. “каучукови”, което е още 1 основание за създаване на затруднения при приложение на института на практика. Често пъти рисковото деяние не може да бъде съобразено с наличен опит, понеже такъв въобще липсва.

4) деянието да не поставя в опасност живота или здравето на другиго. Законът е изричен: “на другиго”, съобразявайки се с факта, че пределите, в които е допустимо самоувреждане, са предмет на разглеждане от друг институт - съгласие на пострадалия, а не тук в ОСТР. От тази гл.т. няма ограничение за предприемане на такова рисково поведение в случаите, когато предприемащият рисковото поведение (деецът) поставя в опасност своето собствено здраве.

5) деецът да е направил всичко, зависещо от него за предотвратяване на настъпилите вредни последици. Основна характерискита ОСТР във всички случаи е настъпването на вредни последици, с оглед на чието избягване е било предназначено рисковото деяние. Това поставя въпросът, дали деецът ще носи НО или не?
Чл.13а (2) очертава като допълнителна особеност 2 взаимосвързани критерия, които също са от значение при преценяване на въпроса, дали рискът е оправдан: а) съотношението между очаквания положителен резултат и настъпилите отрицателни последици. Тук НК вече говори за “положителен резултат”, респ. “отрицателни последици”, с което не ограничава прилагането на тези критерии само до 1 от 2-те алтернативи, посочени като първа особеност на деянието по чл.13а (1), т.е. прилагането на този първи критерий не се ограничава само до случаите, когато с деянието е предназначено да се избегнат значителни вредни последици; б) съотношението между вероятността да бъде постигнат този положителен резултат и респ. вероятността да бъзе избегнато настъпването на отрицателни последици.

Законът не задължава с изискване това отношение между 2-те вероятности да е 51 на 49 % в полза на постигането на положителен резултат. Законът подчертава по този начин, че ако с оглед І критерий самото съотнасяне на положителния резултат с отрицателни последици заслужава 1 преценка, че търсеният или очакваният положителен резултат е с по-голяма тежест от евентуално предвижданите като възможност да настъпят отрицателни последици, то не е необходим такъв превес да бъде налице и при съотнасянето на вероятността между този положителен резултат отрицателните последици, т.е. в редица случаи деецът е поощрен да постигне положителен резултат, макар вероятността за неговото осъществяване да е по-малка, но ако значението на осъществяването на този резултат сам по себе се е по-голям.
Двата критерия по чл.13а (2) са наистина взаимосвързани и прилагането им без общото им отчитане е неоснователно.

5.2. Преценка на това, кой може да предприеме рисково поведение в областта на стопанските отношения. Това е проблем: ако се отнася до случаи, при които едно стопанско решение трябва да се вземе еднолично, предприема се от управляващите стопански субекти; ако решението трябва да се вземе от колективен орган и ако решението не отговаря на изискванията на чл.13а кой ще понесе наказателна отговорност? Тя трябва се концентрира само към онези членове, които са били отговорни за подготовката или изпълнението на съответното решение.

5.3. Мним стопански риск. Става дума за допускане на фактическа грешка по чл.14 относно наличието на оправдан стопански риск. Фактическата грешка не трябва да е относно 1 от обстоятелствата, които характеризират наличието или не на оправдан стопански риск, т.е. наличието на нормативна забрана, защото това е юридическа грешка.

5.4. Разграничаване от крайна необходимост:
1) едната алтернатива по чл.13а (1) е деянието да е предназначено за избягване на значителни вреди. За да има крайна необходимост тези вреди винаги трябва да са предотвратени.
2) при оправдан стопански риск тези вреди настъпват, въпреки че деецът е направил всичко необходимо,за да ги предотврати.

____________________________________
Източници
Записки по Панайотов, Пл. - лекционен курс 2007-2008
Наказателно право - Обща част, Стойнов Ал., С 1999
Аватар
Администратор
 
Мнения: 972

Re: 21. Обстоятелства, при които деянието не е общественоопасно

от kobretenov » Нед Май 17, 2009 12:00 am

"При НО - Нападението може да се изразява както в действие, така и в бездействие. Не е задължително активно поведение, та да има застрашаване на тези групи интереси по смисъла на чл.12 НК."

Колега , мисля че сте в грешка тук. Проверете пак и ако смятате за нужно - коригирайте.

Поздрави
 
Мнения: 2

Re: 21. Обстоятелства, при които деянието не е общественоопасно

от atanassoff » Нед Май 17, 2009 9:42 pm

Няма грешка. Идеята е НО да е приложима спрямо всички възможни хипотези на престъпно поведение от страна на субекта (действие или бездействие).

Така и според лекционния курс на проф. Груев: "Нападението: човешко поведение, едно или няколко действия/ бездействия, които пряко или непосредствено застрашават обекта. Законови характеристики:"

Институтът на чл. 12 НК е приложим дори, когато нападението не е започнало, но е сигурно че ще започне и ще причини вредоносен резултат (има практика на ВКС по този въпрос).
Аватар
Администратор
 
Мнения: 972

Re: 21. Обстоятелства, при които деянието не е общественоопасно

от kobretenov » Вто Май 19, 2009 8:45 am

atanassoff написа:Няма грешка. Идеята е НО да е приложима спрямо всички възможни хипотези на престъпно поведение от страна на субекта (действие или бездействие).

Така и според лекционния курс на проф. Груев: "Нападението: човешко поведение, едно или няколко действия/ бездействия, които пряко или непосредствено застрашават обекта. Законови характеристики:"

Институтът на чл. 12 НК е приложим дори, когато нападението не е започнало, но е сигурно че ще започне и ще причини вредоносен резултат (има практика на ВКС по този въпрос).


Не мога да се съглася с доводите за лекционния курс(човек може да запише/запомни грешно) както и за незапочнолото деяние и съдебната практика към него( това е съвсем различно нещо, коренно различна ситуация-деянието, уврежданията не са започнали, но въпреки това закона позволява да се реагира, за да се спасят възможно най-много интереси...стига да не става върпос за мнима НО).

Но Въпреки това сте прав (!) проверих и наистина има ограничен брой хипотези, в които непосредственото нападение може да се извърши чрез бездействие или чрез действие и бездействие. Пример : нападателят управлява поточна линия в завод; лице попада в работна злополука и е нужно да се ограничат или възпрепядстват вредите да се спре веднага поточната линия; нападателят не спира - бездейства ( умишлено ).
 
Мнения: 2

Re: 21. Обстоятелства, при които деянието не е общественоопасно

от Aidin » Вто Май 18, 2010 8:35 pm

Колега Кобретенов,
преди да пишете глупости прочетете малко теория.......
Какво ще кажете за лекар, който отказва да окаже медицинска помощ?В този случай пациента има право на неизбежна отбрана спрямо бездействащия лекар.
Едва ли хипотезите са ограничени...след като законодателя е предвидил, че престъплението може да бъде извършено чрез действие или бездействиe!!!
 
Мнения: 1

Re: 21. Обстоятелства, при които деянието не е общественоопасно

от aahz » Вто Юни 22, 2010 11:21 am

Хммм, все пак въпросът е как чрез нанасяне на вреди на бездействащото лице ще го накараме да прекрати престъпното си бездействие? Това с лекаря е абсурд като идея, защото по начало няма нападение(заплахата в конкретния случай не е от лекаря, той има задължение за действие на друго основание). Хипотезата с поточната линия изглежда по-близко до идеята на института, и все пак не мога да си представя да има нападение без каквато и да е форма на активно поведение, защото в противен случай няма да има необходимост от нанасяне на вреди на нападателя. В смисъл, ако нападателят не спира поточната линия, той ще си носи отговорност, но това не пречи на трето лице да я спре, до неизбежна отбрана ще се стигне само ако нападателят го възпрепятства по някакъв начин третото лице (или застрашеното лице) при спирането на линията, което си е активно поведение.
Модератор
 
Мнения: 81

Re: 21. Обстоятелства, при които деянието не е общественоопасно

от atanassoff » Съб Окт 15, 2011 3:24 pm

Има едно доста ясно тълкувателно постановление на ВС по този въпрос. Ще се опитам да го намеря в ел. вариант и да го публикувам тук.
Аватар
Администратор
 
Мнения: 972


Кой е на линия
Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта