Финансово право 2008/2009

Разработки по финансово право, съобразени с актуалното учебно съдържание.

Финансово право 2008/2009

от Ani » Съб Фев 21, 2009 2:23 pm

Лекция N:1/06.10.08
Тема N:1
Финансовото право като отрасъл на действащото право на Република България. Обща характеристика. Предмет и метод на правно регулиране. Източници на финансовото право. Разграничение и съотношение на финансовото право с останалите правни отрасли. [/b]

В правната теория финансовото право е самостоятелен отрасъл, който има допирни точки с всички правни отрасли.

1. Предмет
Финансовите отношения имат паричен характер, но изходната позиция е, че според правната концепция за финансите не всички финансови отношения са парични, както и не всички парични отношения са финансови.

2. Организация на финансовите отношения
Гражданското право също урежда парични отношения.
В държавата съществуват основно две сфери- производствена и непроизводствена. Без непроизводствената държавата не може да съществува. Поради това трябва да се осигури метод за прехвърляне на средства от производствената в непроизводствената сфера. Създава се държавният бюджет, който се характеризира като централизиран паричен фонд. Именно отношенията по прехвърляне на производството в непроизводствената сфера са част от финансовите отношения. Те включват:

• Отношения по разпределяне на националния доход (данъци, такси, мита и други постъпващи в бюджета);
• Отношения по преразпределяне на бюджета (НС е органът, който гласува бюджетните закони);
• Отношения по разходването на средствата;
• Отношения по осъществяване на финансов контрол (съществува, за да се прецени дали финансовите правоотношения са се развили законосъобразно и целесъобразно);

Финансови са отношенията, които възникват, развиват се и се прекратяват по повод разпределяне на националния доход, преразпределението му, разходването му и контролът върху тази дейност. Те възникват по повод осъществяваната от държавата финансова дейност във финансовата сфера, финансовата система на държавата и това не са отраслови дейности, защото финансовите отношения намират място във всички обществени сфери.
Понятията финансови отношения, финансови закони са родови.

Финансовите правоотношения са:
• Публичноправни
• Резултат от държавна дейност
• Един от субектите винаги е държавата, чрез свой орган или два държавни органи.
Държавните органи са различни. Финансовите правоотношения са желани от държавата. Чрез тях се осъществява разпределението на държавния доход. Тези отношения се развиват само като правоотношения и са резултат само от прилагането на правните норми.
Финансовите отношения имат паричен характер- възникват и се развиват по повод развиването на паричните средства. Отношенията, които нямат паричен характер са организационни, безобектни. Те гарантират развиването на паричните (процесуални- подаване на декларации, контрол).

3. Метод на правно регулиране
Методът на правно регулиране е властническо-императивен. Той се изразява в самото финансово законодателство. Във финансовото право липсват диспозитивни норми. Органите на финансовата администрация издават индивидуални финансови актове, които са вид административни актове. Те се издават в приложение на финансовите норми и са израз на властнически правомощия.
Тук водещ е принципът на обвързаната компетентност => оттук следва и определянето на актовете на финансовата администрация като декларативни.
Във финансовото право се използват и множество принудителни административни мерки.

• Финансов; фискален суверенитет на държавата;

4. Източници на финансовото право

Обичаят не може да е източник на финансовото право.
От нормативните актове основни източници са:
• Конституция – чл. 60 ; чл. 84 от Конституцията полагат основите на финансовото право.
• Чисто финансови закони с комплексен характер – Закон за кредитните институции, Данъчно осъгурителния процесуален кодекс;
• Закони, които се прилагат субсидиарно- АПК; ЗЗД;
• Международни договори;
• Решенията на ВС, КС, ВАС са източници само когато чрез тях се отмянят или изменят разпоредби на финансов закон или подзаконов акт.

5. Взаимодействие на финансовото право с други правни отрасли

• С Конституционното право
Финансовото и Конституционното право са публичноправни отрасли, но Конституцията урежда основни обществени отношения. В нея се съдържат обаче и норми на финансовото право.
• С Административното право
Административното право се занимава с управлението като цяло, но разглежда и специални отношения свързани с преразпределение на националния доход. Съществуват теории, които поставят финансовото право като част от административното, но се приема, че властническият метод има свои особености, поради което и финансовото право не е част от административното.
• С Гражданското право
Методът на правно регулиране на гражданското право е различен. Също така финансовото право не се занимава с неимуществени отношения.

Финансовото право си взаимoдейства с другите правни отрасло. Самите финансови органи са държавни органи, а индивидуалният финансов акт е вид индивидиуален административен акт. Също така и финансовите закони, уреждащи санкции препращат към ЗАНН.

• Възможно е финансовата правна норма да е приложена самостоятелно (получаваш доход – дължиш данък);
Финансовоправната норма се надстроява. Нейното прилагане следва прилагането на гражданскоправна норма;
Възможно е финансовото право да предвижда разрешителен режим;


Разработка на асистент Савина Големинова:
ФИНАНСОВОТО ПРАВО КАТО ОТРАСЪЛ
НА ДЕЙСТВУВАЩОТО ПРАВО НА
Р БЪЛГАРИЯ


I. Понятие

1. Предмет на правно регулиране.
За да съществува една държава, са необходими средства за нейната издръжка. Затова всяка една държава формира бюджет, който обхваща нейните приходи и разходи в една година. Една държава има освен производствена сфера, така и непроизводствена, където не се формира доход. С оглед на това се поставя въпросът за изграждането и функционирането на правен механизъм, чрез който създаденият национален доход в производствената сфера да се насочи към непроизводствената. За целта са създадени определена категория обществени отношения, чрез механизмите, на които част от формирания доход от стопанските субекти в производствената сфера се изземва под определени правни форми /данъци, такси и др./ и се насочва и концентрира към съответния бюджет. Оттам събраните средства се преразпределят за непроизводствената сфера, като след приемането на Закона за бюджета тези средства се използват от отделни звена/ полиция, армия, и др./ в рамките на една година. Цялата тази дейност по разпределение, преразпределение и използването на националния доход следва да се контролира.
Именно отношенията чрез механизмит,е на които се осъществяват описаните процеси, са предмет на правно регулиране от ФП и се наричат финансови отношения.
Следователно ФП като обективно право, като отрасъл на действащото право, има за предмет на правно регулиране обществени отношения свързани с разпределението, преразпределението и използването на националния доход и контролът върху тази дейност.

2.Белезите на финансовите отношения са следните:
а) те възникват, развиват се и приключват в резултат на финансовата дейност на държавата;
б) те възникват, развиват се и приключват по силата на финансовоправните норми (ФПН) съществуват единствено като финансови правни отношения (ФПО);
в) те са публични отношения;
г) чрез тях се осъществяват процесите на разпределение, преразпределение и използуване на обществените парични средства;
д) те са парични отношения;
е) всички те се регулират с властнически метод на правно регулиране.

3. Метод на правно регулиране.
Той е властнически. Под неговото въздействие финансовите отношения възникват, развиват се и се прекратяват по вертикала на власт и подчинение. Властническият метод на правно регулиране във ФП има особености:
А/ с оглед на субектите, между които се установяват и развиват ФПО. Тези субекти са в отношения на власт и подчинение, т.е. не са равнопоставени. Държавата се представлява от съответен държавен орган и тя винаги играе ролята на активната страна по ФПО. Задължението на пасивната страна се установява без нейно съгласие, доколкото това е резултат от прякото разпореждане на закона или индивидуалния акт на държавен орган. Принципно договорното начало във ФП е изключено;
Б/с оглед начина на неговото проявление във връзка с осъществяване на властническата принуда. Държавните органи преимуществено действат при условията на обвързана компетентност. Много рядко действат при условията на оперативна самостоятелност / напр. При опрощаване от президента, при отсрочване и разсрочване, при издаване и отнемане на лизценз за банкова дейност от БНБ и др./;
В/ с оглед на актовете, които се издават. Индивидуалните актове са предимно с декларативен характер и много рядко с конститутивен. Декларативният акт декларира едно възникнало вече по силата на закона задължение. Ролята на акта е да декларира едно вече възникнало задължение или право, като го направи ликвидно / определено по вид, основание и размер/ и изискуемо / с определен падеж/. Този акт не поражда отношението. Конститутивните актове пораждат права и задължения с последствия за в бъдеще, като въз основа на тях възникват правата и задълженията;
Г/с оглед погасяването на ФПО. За да се погаси едно финансово задължение извън случаите на неговото плащане е необходима държавна воля за опрощаване на задължението. Тази воля може да се прояви само в установените от законодателството.

4. ФИНАНСОВАТА НАУКА.

Тя има за предмет на изучаване ФП, като отрасъл на действуващото право. Тя има за задача да изучи ФПН и ФПО.
ФП, като правна дисциплина, с част от финансовата наука.
Тя се различава от финансовата наука като икономическа наука. Последната изучава институтите на ФП, откъм тяхното икономическо съдържание, последици и въздействия, а финансовата система откъм нейните икономически основи.

5. Система на ФП.

Като правна дисциплина ФП се разделя на две главни части: обща и специална част. Обща част - установява общите понятия, дава обща характеристика на изучаваните от правната дисциплина правни отношения и институти. Специална част - изгражда се въз основа на основните институти или звена (подсистеми) на финансовата система: бюджетното право; правния режим на бюджетните приходи (данъчните приходи, регулирани от нормите на данъчното право, приходите от такси и митни сборове); правния режим на застраховането; банковата система ; валутното законодателство.
ІІ.Източници.
1. Обща характеристика
Източниците във формален смисъл представляват финансовото законодателство. Това са онези нормативни актове, които съдържат правни норми и въз основа, на които се установяват, развиват и прекратяват обществени отношения свързани с организацията и функционирането на финансовата система. Източници във материален смисъл са материалните условия на живот, които променят обективното право, променяйки и съдържанието на правните норми.
Във финансовото право обичаят и практиката не са източници, тъй като необходимостта от точното определяне на правата и задълженията изключва възможността да се прилагат обичайни норми. Следователно във финансовото право източници могат да бъдат само нормативните актове. Източниците на ФП се представят във формата на финансовото законодателство, което обхваща: нормативни актове, които съдържат само ФПН; нормативни актове, които имат комплексен правен характер; отделни норми за заети от ФП от други правни отрасли; норми от законодателството, които уреждат основни принципи в правото.
2.Видове източници.
Източници на ФП са:
-Конституцията има около 15 разпоредби, които уреждат финансова материя - внасяне, приемане на бюджета, статута на Сметната палата и БНБ и др.;
-Закони- Съществуват десетки законови актове, които могат да се разграничат като: чисто финансови (норми, които уреждат само финансови отношения);закони с комплексен характер; източници на други правни отрасли, които съдържат отделни финансовоправни норми, понякога и цели нормативни актове са източници на финансовото право, стига да не противоречат на характера на финансовото право и най-вече на императивния му характер (давност по ЗЗД);
-Подзаконови нормативни актове –правилници, наредби, инструкции;
-Международни договори – съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната и те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. Важни за финансовото право са най-вече тези международни договори, които са свързани със спогодби за избягване на двойното данъчно облагане;
-Решения на КС и ВАС- следва да се прави разлика между тълкувателни решения и решения, които отменят правни норми. От Решенията на Конституционния съд като източник се разглеждат само тези, с които една законова норма се определя за противоконституционна. Пред ВАС се атакуват подзаконови нормативни актове относно тяхната незаконосъобразност и само неговите решения в тази насока имат стойност като източник. Относно подзаконовите нормативни актове те могат да се обжалват пред ВАС от всеки при наличие на правен интерес от момента, в който влязат в сила.
Обичаят в областта на ФП не може да се яви източник.

3.Финансов план и ФПН.
Във ФП се прави разграничение между финансово правните норми и финансови планове от гл.т. на юридическата им характеристика. Цялостната финансова дейност, освен въз основа на ФПН и индивидуални финансови актове се осъществява и въз основата на финансови планове. Тя не би могла да се извършва хаотично. Основният финансов план на една държава е бюджетът за съответната година. Съществуват и други планове – валутни, кредитни. Доколкото са актове на държавни органи, финансовите планове обвързват адресатите, за които се отнасят. В същото време обаче те се разграничават от ФПН. Точно обратното – не са общо абстрактно правило за поведение; имат едногодишно действие и с изтичане на календарната година го прекратяват, без да е необходимо акт за отмяна например и имат определен кръг адресати. Неизпълнението на предписаното от финансовия план не води след себе си юридическа отговорност (министърът на финансите при неизпълнение на бюджета носи политическа, а не юридическа отговорност). Показателите във финансовия план може да се преизпълняват. Планът се схваща като определена прогноза, която трябва да се изпълни. Затова финансовите планове ги отнасяме към т.нар. общи ненормативни актове. Бюджетът у нас се приема със закон, въпреки че съдържанието му има по-скоро вид на финансов план Законовата форма (за бюджета) се използва, за да може като преходни и заключителни норми да се приемат правни норми, свързани с изпълнението.

ІІІ. Разграничение и съотношение на ФП с други правни отрасли.
1.Разграничение на финансовото право от другите правни отрасли:
а/Конституционно право /КП/ и финансово право.
Двата правни отрасъла са сходни по две основни съображения:става дума за два публичноправни отрасъла; Конституцията е източник не само на КП, но и на ФП (а и на повечето правни отрасли).
Критерий за разграничение е предметът на правно регулиране. КП за разлика от ФП се занимава с устройството на държавата, формата на държавно управление, изграждане не основните икономически отношения, политическата организация на обществото и др. Следователно двата правни отрасъла регулират различни категории обществени отношения Това, че в Конституцията има норми, които се отнасят до финансова материя, не означава, че КП урежда тази материя. В Конституцията са заложени само принципите, конституционните норми във ФП не могат да имат пряко приложение (напр. чл.60, ал.1 – данъците задължително се определят със закон съобразно доходите и имуществото, т.е. тази норма не може да уреди данъчните отношения, затова са приети на нейна основа около 10 данъчни закона и 20 подзаконови актове).
Б/Административно право /АП/ и финансово право.
Това разграничение е важно, защото АП се занимава с управлението на държавата (управленска дейност), но финансовата дейност обаче също е управленска и тя често се върши от същите органи. ФП регулира управленските отношения, свързани с финансите на държавата. Административното право се занимава с управлението като цяло, но не включва в предмета си отношенията по повод разпределението на националния доход, преразпределянето и разходването му и контрола върху тази дейност. От тук някои автори извеждат своето виждане, че финансовите правоотношения се продължение на административните, те водят произхода си от тях и ФП наподобява нещо като специална част на АП.
Властническият метод е по-силно изразен във ФП отколкото в КП и АП (финансовите органи действат само при обвързана компетентност, докато в АП нещата са поравно).
В/ Финансово право и гражданско право /ГП/ и търговско право /ТП/.
Финансовите отношения са резултат от развили се граждански и търговски отношения и възникват заедно с тях. По-голямата част от финансовите, а и от гражданските и търговските отношения имат паричен характер. Но гражданските и търговските отношения не са свързани с процесите на разпределение и използване на националния доход, независимо че могат да имат паричен характер.
При това разграничение методът има по-съществено значение. Въпросът е, дали правоотношението е възникнало по волята на страните, дали могат да се договарят или всичко е уредено в закона.
В определени случаи като критерий се явяват и субектите. ГП и ТП субектите са равнопоставени и дори и държавата да участва в такива правоотношения, тя няма надмощно положение. Ако се установи, че правоотношението е възникнало между два гражданскоправни субекта, следователно то не е финансово. Ако възникне между два държавни органа – не е гражданско.
2.Съотношение между Финансовото право и другите правни отрасли.
Освен че ФП трябва да се разграничава от другите правни отрасли, трябва също така да се посочат и връзките, взаимоотношенията му с тях:
А/ Организационни (устройствени) съотношения.
Това са най-вече връзките между ФП и АП, а в по-малка степен и КП. Съотношения, които се наблюдават с оглед изграждането и функционирането на финансовата система, тъй като финансовите органи са държавни органи, а индивидуален финансов акт е понятие, равнозначно на индивидуален административен акт. При тази група съотношения нещата се свеждат до това, че ФП ползва заемки от АП и КП. В отделни случаи принципите се пренасят механично, без промяна, а в други – те се модифицират, за да могат да служат на ФП като самостоятелен отрасъл.
Б/ Съотношения по повод прилагането на финансовоправните норми:
За ФП този вид съотношение е особено важно, защото финансовоправните норми се прилагат най-често с други правни норми. При какви хипотези е възможно да стане това:
-Финансовоправната норма действа самостоятелно, приложението ù не зависи от други правни норми. Например едно лице извършва дейност, за която се изисква разрешително, регистрация, разрешение от общината и друго подобно. То не разполага с такова, но извършва дейността и реализира доход (който е незаконен), от който следва данък. Дори и дейността да е незаконна, данък се дължи, т.е. нормата се прилага, независимо от необходимостта от разрешително, защото юридическият факт, който поражда данъчното правоотношение е реализираният доход. Плащането на данъка не означава, че на лицето се дава мълчаливо разрешение за извършването на дадената дейност. Данъчното правоотношение се обуславя от дохода. В друг пример едно лице е наследник, наследството е открито и трябва да се плати данък. Ако един от наследниците плати целия данък, това не означава, че той става едноличен собственик на цялото наследство. Плащането на данъка и приемането на наследство са независими едно от друго;
-Приложението на финансовоправната норма е резултат от възникнала и приложена преди това друга правна норма, най-често гражданскоправна или търговскоправна. Например при договор за покупко-продажба се дължи внасянето на такси; при трудов договор - внасянето на ДОД; при наследяване - данък наследство и др.;
- Прилага се финансовоправна норма, което налага да се приложи друга норма. Например при съсобственост един от съсобствениците може да плати данък сгради и след това да иска да му се приспадне платеното от другите съсобственици доброволно или по пътя на регресния иск;
-За да се приложи норма от ГП или ТП трябва да се спази финансовоправно изискване или режим. В ГП, доколкото има свобода на волята, страните могат да сключват сделки, каквито пожелаят. Понякога тази свобода се ограничава. Това се прави по две съображения: да се защитят финансовите интереси на държавата; много често с тези сделки се цели да се заобиколи финансовият закон.
За да се избегнат тези последици, държавата по законодателен път определя условия, които трябва да се спазват при сключването на тези сделки (напр. сделки с валутни ценности - разрешение на МФ; наследяване от чужбина - ако наследството е открито в чужбина, за да се извърши отказ наследникът трябва да получи разрешение от МФ).
В/ Процесуални съотношения- съотношения по реализиране на правата и задълженията. ФП няма собствен цялостен, единен процес. Данъчен процесуален кодекс ДПК кодифицира регистрацията на данъчните субекти, установяване, обезпечаване и събиране на данъчните и другите държавни и общински публични вземания, обжалването на свързаните с това актове, както и структурата и правомощията на данъчната администрация. Все пак съществуват множество финансовоправни задължения, които трябва да бъдат събрани, а това става по съответна процедура, и тъй като липсва финансов процесуален кодекс, финансовото законодателство препраща към другите процесуални закони – ГПК, НПК, АПК и ЗАНН.

Тема N:2
Финансовоправни норми. Същност, структура и видове. Особености на финансовите правни норми. Финансов план и финансова правна норма. Тълкуване на финансовите правни норми.


Финансовото право е съвкупност от правни норми, които регулират определен кръг от обществени отношения, в случая финансови. Финансовоправните норми, както всяка правна норма представлява общо, абстрактно правило за поведение, което действа неограничено във времето, спрямо неограничен брой адресати.

1. Особености на финансовоправната норма
• Относно влизането в сила на нормите. Финансовоправните норми обикновено влизат в сила на 01.01 на съответната година, поради това, че са свързани с бюджета. Съществуват и норми със срочно действие, както и с еднократно действие, което отново е свързано с бюджета.
Действието на финансовите правни норми е ограничено спрямо лицата. Рядко се срещат финансови норми, които имат за адресати и физически и юридически лица едновременно. Обикновено са конкретизирани. Местните и чуждестранните физически и юридически лица са със специално съдържание във валутното и данъчното законодателство. В данъчното законодателство има и норми, които приравняват неперсонифицираните юридически лица на осигурителните каси.
Във финансовото право най-често юридически факти имат понятия като печалба, оборот, имущество, сделка.
• Говорим за автономия на финансовото право, тъй като в него тези понятия се схващат във финансово-стопански смисъл. В диспозицията са посочени адресатите, както и техните права и задължения.
• Във финансовото право субектите не могат да се подменят по своя воля. Финансовите задължения не могат да се прехвърлят по договор, а ако това стане сделката е относително недействителна спрямо държавата.

Принудителното изпълнение е винаги срещу посочения в правната норма длъжник. Няма пречка различно от задълженото лице да плати чуждото задължение. Държавата е длъжна да приеме съответната сума пари без да се интересува от основанията на плащането.
• Санкцията като част от правната норма. Няма юридическо понятие финансова отговорност. Отговорността в правото се дели на дисциплинарна, административна, гражданска и наказателна.

2. Обща систематика на правната норма.

Финансовите правни норми биват:
• Материално и процесуалноправни;
• С оглед на изискваното поведение: задължаващи, забраняващи и оправомощаващи;
• Технико-юридически- в съдържанието си имат някакъв технически израз (ставка, процент, таблица за облагане). Те са материалноправни.
• Основно значение имат контролните норми- норми относно нормите. Установява се дали норми на финансовото законодателство са приложени правилно (Закон за сметната палата).

Във финансовото право правим разграничение между финансов план и финансова правна норма. В сферата на финансите освен нормативни актове и индивидуални финансови актове се създават и финансови планове (прогнози за съответните приходи и разходи). Дори ежегодният бюджет по съдържание е финансов план, независимо, че се приема като закон. За разлика от правната норма показателите на финансовия план могат да бъдат преизпълнени.
За изпълнението на финансовия план нямаме юридическа отговорност. Доколкото се издава от държавен орган финансовият план може да е задължителен за по-долустоящи органи без да има нормативен характер и се причисляват към т.нар общи нормативни актове.

• Закон за устройството на държавния бюджет
Ноември 2008 година НС ще гласува бюджета за 2009 г., както и промените в данъчните закони.

3. Тълкуване на финансови правни норми

Финансовите правни норми се тълкуват в полза на гражданите. Тълкуват се стриктно според съдържанието им. Финансовото право модифицира съдържанието на правните норми.

При тълкуване на финансовите правни норми се прилагат познатите ни от общата теория на правото и гражданското право:
• Логическо
• Езическо
• Систематическо
• Историческо
• Буквално
• Стеснително
• Разширително тълкуване.

Важно е да се запомни, че това, което липсва или не е уредено в закона не може да бъде попълнено чрез тълкуване. Аналогия на правото в отрасъла на финансовото право е недопустима.

Разработка на асистент Савина Големинова:

ІV. ФИНАНСОВОПРАВНИ НОРМИ.

1. Понятие

ФПН са общи правила за поведение, които се установяват или санкционират от държавата. Те се отличават от другите правни норми по предметно съдържание и по метод на правно регулиране. С оглед предметите ФПН се характеризират с това, че се отнасят до регулирането на обществените отношения на разпределение и преразпределение на националния доход. С оглед на метода на правно регулиране ФПН се отличават със своя императивен характер.

2. Видове ФПН:
а) с оглед предписанията за страните: задължаващи, забраняващи и упълномощаващи;
б) с оглед задълженията на субектите и реда за изпълнението им: материално-правни и процесуално-правни;
в) с оглед материята на правно регулиране: бюджетни, данъчни, банкови, кредитни, застрахователни, валутни, финансово-контролни и др.
г) технико-юридически
3. Структура на ФПН.
Финансовоправната норма притежава класическата структура на правната норма:
А/Хипотеза.
В хипотезата е заложен юридическият факт /ЮФ/, въз основа на който възниква ФПО. ЮФ са всички факти и събития от предварителното проявление, на които правната норма поставя в зависимост пораждането, придобиването, запазването, видоизменянето и погасяването на ФПО. ЮФ се обособяват в две основни групи-юридически събития и юридически действия. Най-често ролята на юридически факт играе доход, печалба, оборот, имущество, сделка, наследство и др. Най-големият проблем е как трябва да се тълкуват тези понятия, какво значение им дава ФП, защото те идват или от други правни отрасли, или от други научни области (стока).
-Има случаи, когато се използват със същото значение, тълкуват се по същия начин както в отрасъла или в научната област (понятията трябва да се използват с еднакво значение), от където идват - водещо е буквалното тълкуване. Това е напълно нормално едно понятие да се употребява с едно и също значение в цялата правна система и е продиктувано от необходимостта от стабилитет и хармония между отделните правни отрасли.
- Наблюдават се и отклонения (понятията се употребяват с по-различно значение във финансовото право), като понятията се тълкуват разширително или стеснително. Това е особено типично за данъчното право поради две съображения: фискално, за да се осигури повече приход в бюджета, финансовият закон придава на тези понятия по-различно значение с оглед защита интересите на държавата; за да се предотврати заобикалянето на финансовия закон.
Б/ Диспозиция.
Диспозицията е най-важният елемент от структурата на ФПН, тъй като тя определя съдържанието на ФПО. В нея се очертават юридическите права и задължения, които се адресират до субектите, визирани в правоотношението.
На първо място това са субектите по ФПО, които са конкретни участници в него:държавата като активен субект/ представлявана от свои държавни органи/ и от друга страна пасивният субект-финансовия длъжник-ФЛ или ЮЛ и др. В съдържанието на всяко едно правоотношение са включени субективните права и задължения на субектите по ФПО. Във ФП субективното право принадлежи на държавата, но вместо термина “субективно финансово право” се употребяват термините в зависимост от всеки случай “финансово задължение”, “финансово вземане”, “държавно вземане” “публично вземане”.
Субектите по ФПО не могат да бъдат подменяни по тяхна собствена воля което е допустимо в гражданското търговското право при прехвърлянето на права и задължения. Например, данък “сгради” не може да бъде прехвърлен на наемателя. При условията на доброволност обаче трето лице може да изпълни чуждо финансово задължение; държавата е длъжна да приеме изпълнението, тъй като задълженията са парични, а не intuito personae; но в случая не става въпрос за прехвърляне на дълг. Договор между длъжника и трето лице не може да обвърже държавата и тя да търси изпълнението от третото лице - ако третото лице не изпълни, държавата насочва неблагоприятните последици към титуляра. Например, при договор, по силата, на който наемателят се е задължил да плати данък “сгради” и не плати, държавата насочва неблагоприятните последици към собственика. Адресати могат да бъдат само субектите, които са посочени в правната норма: субектите не могат да се подменят по договаряне, както и правата и задълженията не могат да се прехвърлят чрез сделки, а само по силата на закона (напр. приелите наследството поемат задължението да платят данъка).
В/ Санкция.
Санкцията представлява неблагоприятните за субектите правни последици, които настъпват при неизпълнение или нарушение на предвиденото в диспозицията на ФПН общо правило за поведение, т.е. при неизпълнение на финансовите задължения.
Доколкото се касае до публичноправни отношения, правоотношения с изключително важно значение за държавата, тя стриктно следи те да се развиват законосъобразно. Предвидени са санкции при неизпълнение, закононарушение (твърде сериозни). Държавната принуда се проявява при неизпълнението или нарушаването на задължението под формата на санкционни отговорности.
Тъй като ФП не разполага със собствен вид отговорност налага се някоя от четирите вида отговорности:наказателна,административна, гражданска, дисциплинарна. Може да се кумулират всички отговорности с изключение на наказателната и административната отговорнтост.
Най-често санкциите са изнесени в края на НА, който съдържа отделен наказателен раздел или глава. Санкционните финансови норми обикновено са изнесени в този раздел и се отнасят за всички нарушения по съответния закон. В други случаи санкцията се намира в друг финансов нормативен акт, най-често това се практикува, когато в дадена област има един законов и много подзаконови актове и санкцията се намира в законовия. Възможно е санкцията да се намира в друг нормативен акт не от финансовото/ напр.Наказателния кодекс /НК/ или ЗАН.

Тема N: 3
Действие на финансовите норми по време, по място и по отношение на лицата. Правен режим на свободните безмитни зони.


1. По време- от 01.01 на съответната година. Възможно е и от началото на някое тримесечие.
По отношение на обратното действие разбирането е, че норми, които въвеждат утежнение не бива да имат обратно действие.

• Честно се казва, че финансовите правни норми стоят до наказателните. Чл. 2 от Наказателния кодекс и чл. 3 ЗАНН не се прилагат за финансови задължения, а за санкции за финансови нарушения;
• Гражданството не е водещо за определянето на финансовите задължения. Водещи са други критерий (постоянно пребиваване и др.);
• Въвежда се собствена правосубектност- чл. 2 ДОПК ;
• Неперсонифицираните юридически лица се приравняват на юридическите лица;
• Предвиждат се специални правни норми в дадени случаи.

2. Свободни икономически зони. Безмитни зони.

Характеризират се с това, че на дадени части от територията на страната някои правни норми не се прилагат или са предвидени специални правни норми. Действа специален режим/специален митнически режим.

В България още през 1987 г. е предвидено създаването на такива свободни безмитни зони с Указ 2242 на Държавен съвет в Русе и Видин. Стоките в тези зони, с изключение на алкохола и тютюневите изделия са били освободени от данъци. Всяка от зоните се създава с Постановление на МС и има статут на ЮЛ. Безмитните зони никога не са придобили важно значение за България.

Разработка на асистент Савина Големинова:

V. ДЕЙСТВИЕ НА ФПН.

1.Влизане в сила,обратно действие и отмяна на ФПН.
А/ Влизане в сила. Съгласно чл.5, ал.5 от Конституцията нормативните актове влизат в сила три дни след обнародването им в ”Държавен вестник”, освен когато с тях е определен друг срок. Това се отнася както за законовите така и за подзаконовите нормативни актове. Тридневния срок е необходим за адресатите на акта за да се запознаят с правата и задълженията си. Обикновено във финансовите актове се предвижда друг срок за влизането им в сила , а не тридневния.
Най-често срокът за тях е от началото на годината или първо число на някой от месеците на годината. Това е така защото годишния закон за бюджета има едногодишно действие и началото му съвпада с началата на бюджетната година / тя съвпада с календарната година/ .Това особено важи за законите, които уреждат бюджетните разходи. Има случаи, когато финансовите правни норми влизат в сила незабавно, тъй като не се засягат права и интереси и не е необходимо изтичането на тридневен срок, за да се запознаят лицата. Често наблюдавано явление е и различните норми в един закон да влизат в сила по различно време, тъй като засягат различни отношения).
Б/Обратно (ретроактивно) действие. Съгласно чл.14, ал.1 от Закона за нормативните актове, обратната сила на нормативните актове може да се даде само по изключение.
В преобладаващия брой случаи законът заварва висящи правоотношения (възникнали при действието на стария закон), т.е. юридическият факт е настъпил при действието му, но преди да приключи правоотношението влиза в сила нов закон.В тези случаи проблемът е по кой закон ще се уредят висящите правоотношения и се процедира както следва:
-По отношение на материалноправни норми-ако в преходните и заключителни разпоредби на нормативния акт по този въпрос не е казано нищо, важи принципът за неретроактивността. Обратното действие е оправдано само при положение, че новата материалноправна норма не утежнява положението на адресатите;
-По отношение на процесуалноправни норми-тези норми по принцип имат обратно действие, тъй като се счита, че новата процедура е по-съвършена от старата .Обратното е възможно само при изрично разпореждане. И във ФП намира приложение принципът за приложение на по-благоприятния закон (чл.3 ЗАНН; чл.2 НК), който е както следва: Ако до налагане на санкцията влезе нов закон, прилага се по-благоприятният за лицето. Той е неприложим обаче, когато става дума за финансови права или финансови задължения, тъй като остава в сила принципът, че се прилага нормата, която е в сила при възникване на юридическия факт.
Г/Отмяна. Отмяната на ФПН може да стане по три начина: изрично, мълчаливо, с изтичането на предвидения в самата норма срок за нейното действие. Закона за нормативните актове/ЗНА/ предвижда принципа за изричната отмяна. Ако обаче се приложи мълчаливата, прилагат се основните принципи на правото: по-новия общ закон отменя по-стария, ако уреждат едно и също правоотношение; по-новия общ не отменя по-стария специален закон.
2. Действие на финансовите правни норми по отношение на лицата.
Съществува необходимост да се очертае кръг от адресати, за които се прилагат ФПН. ФПН нямат универсално (еднакво) действие спрямо лицата. Има такива универсално действащи норми, но са изключително малък брой /напр. данък "сгради" или данък върху наследството/. В определени случаи се предвижда дадена правна норма да действа спрямо лица, притежаващи специално качество например: “отчетник”, като спрямо тях се прилагат нормите на ЗДФИ; по ВЗ за целите на валутния режим се въвеждат понятията "местни" и "чуждестранни лица", които не съвпадат с понятията "български" и "чуждестранен гражданин"; и др.
3.Действие на финансовите правни норми по място.

Принципното положение е, че финансовите правни норми действат на територията на страната. Има случаи, когато на отделни части от територията на страната някои финансови правни норми не се прилагат, което е непознато за другите правни отрасли. В други случаи в различни части от територията на страната се прилагат различни финансови правни норми. Обикновено това се наблюдава в данъчното право.
Съществуват два института, свързани с действието на финансовите правни норми по място:международното двойно данъчно облагане и свободните зони.
VІ.МЕЖДУНАРОДНО ДВОЙНО ДАНЪЧНО ОБЛАГАНЕ /МДДО/

1.Понятие за МДДО.
МДДО се свързва с факта, че отделните държави, по силата на суверенитета си могат да определят пространственото действие на данъчните си закони, така че то да не се ограничава на територията на държавата, приемаща закона. Всяка държава, въз основа на суверенитета си определя самостоятелно и сама за себе си проявленията на държавната власт в организацията на събираните от нея данъци. От международноправна гледна точка няма забрана да се обхванат действия и факти, осъществени в чужбина като предпоставка за възникването на данъчни задължения, стига да е налице някакъв оправдан интерес на държавата, за да уреди тези действия и факти в своя данъчноправна норма. Съвременните данъчни системи свързват възникването на данъчното задължение с два основни принципа: на облагане на световния доход (на универсално проявление на претенциите на държавата по облагане на доходите и имуществата) и принцип на облагане при източника (териториален принцип).
Възникването на данъчното задължение се обосновава чрез субекта на облагане, като се обхващат като обекти на облагане всички негови доходи или цялото му имущество, независимо от това къде е източникът на дохода или се намира имуществото. Така, ако субектът на облагане е местно лице за България, подлежат на облагане всички негови доходи от източници в страната и в чужбина. Това е т.нар. облагане на световния доход (или още принцип на универсално проявление на претенциите на държавата по облагането на доходите и имуществата).
В същото време държавните данъчни системи предвиждат, че подлежат на облагане и доходите с източник - тяхна територия или имуществата, които се намират на тяхна територия, без да се интересуват къде се намира субектът на облагане (облагането се свързва с обекта) и това е т.нар. териториален принцип или още принцип на облагане при източника.
В резултат се стига до преплитане на данъчни компетенции (правомощия) на съответните държави и е възможно да възникне двойно данъчно облагане. Следователно двойното данъчно облагане е резултат от принципите, въз основа на които се изгражда вътрешното право.
В юридически смисъл при преките данъци двойно данъчно облагане е налице тогава, когато за един и същ субект на облагане, т.е. едно и също ФЛ или ЮЛ, възниква аналогично данъчно задължение във връзка с един и същ обект на облагане (доход, имущество, печалба), за един и същ период на облагане (обикновено календарна година), в различни държави. Например когато доходът се облага в страната –източник и в страната на местоживеенето на получателя на този доход.
В икономически смисъл двойно данъчно облагане е налице, когато при данъчни фактически състави с международен елемент, въз основа на събирането на данъка от различни държави, общият размер на данъчното задължение по отношение на субекта на облагане или обекта на облагане, превишава по-високия размер на данъка, установяван в едната от съответните държави.

2. Способи за избягване на МДДО.
Избягването на МДДО се постига по два начина. Чрез нормите на вътрешното право и чрез нормите на международното право, както следва:
А/чрез нормите на вътрешното право- в тези случаи законодателят дава приоритет на чуждата правна норма /напр.по ЗМДТ-полученото наследство в чужбина се облага само в чужбина не и у нас/. Налице е норма на вътрешното право, с която се разграничава действието в пространството на българския данъчен закон;
Б/чрез нормите на международното право чрез сключването на двустранни и многостранни спогодби за избягване на двойното данъчно облагане. На практика сключваните спогодби от България на двустранни.
Според данъчните спогодби, правото да облага с данък даден доход обикновено се предоставя само на една страна: на страната на източника или на страната на местоживеене на получателя или собственика. Понякога обаче и двете страни имат правото да налагат данък върху специфичен данъчен обект, като правото на едната държава се ограничава до определен процент от данъка, обикновено събиран чрез удържани данъци, които са окончателни в страната на източника. Страната на местоживеене обикновено избягва двойно облагане, като освобождава данъкоплатците от подоходен данък, който може да бъде наложен в другата страна, съгласно спогодбата, или като предостави данъчен кредит за платения в другата страна данък.
Ако двойното облагане не се избегне по този начин, в някои случаи компетентните власти могат да успеят да разрешат проблема по процедурата на взаимното съгласие.

3.Методи за избягване на двойното данъчно облагане.
България има сключени 49 спогодби за избягване на двойното данъчно облагане. В спогодбите се съдържат различни методи за избягване на МДДО, които са следните:
а) метод на освобождаване - чрез него обектът на облагане се отнася или към държавата, чието местно лице е данъчният субект, или към държавата, в която е източникът на дохода. Другата държава не облага същите доходи, дори и ако вътрешното и законодателство предвижда такова облагане;
б) метод на прогресивното освобождаване, който намира приложение, когато доходът е реализиран в две държави. Подлежащите на облагане в едната държава доходи, остават отделени, но при установяване на облагаемия доход те се вземат предвид, за да се определи данъчната ставка. Включването в облагаемия доход и на този получен в чужбина, води до прилагането на по-високи етажи в прогресията;
в) метод на приспадане (кредитен метод), чрез който се обхващат всички доходи, независимо от това къде са реализирани, но се приспадат платените вече в чужбина данъци. След като се определи общият данък, който се дължи, и се приспадне платеният вече, се доплаща само разликата.

VІ.ПРАВЕН РЕЖИМ НА СВОБОДНИТЕ ЗОНИ.

1.Обща характеристика и понятие.

Свободните зони в съвременния си вид водят началото си от 1958 г. Срещат се навсякъде по света с различно наименование, като в момента са около 2200. В документите на ООН, регулиращи свободните зони, фигурират над 30 различни наименования на свободните зони, произтичащи от тяхната разновидност. Наричат се “безмитни зони”,”свободни икономически зони”, “свободни зони” и др. Най-общо те представляват зона, обикновено разположена до международно пристанище летище, където внесените стоки могат да бъдат разтоварени, складирани и претоварени без плащане на мита или други косвени данъци, при условие, че стоките не се внасят на територията на страната. Безмитните зони обикновено се смятат за зони извън територията на една страна, както и за област, където търговците могат да провеждат търговска дейност без правителствени ограничения. В тези зони обикновено може да разреши освобождаване от подоходен данък или намаляването му по отношение на печалбата от дейностите в тези зони. Обикновено когато стоките преминават от зоната вътре в страната се прилагат нормалните мита и данъци.
Съгласно чл.166 от Европейския митнически кодекс свободните зони и свободните складове са части от територията на общността или места върху нея, в които чуждестранните стоки за целите на митническото облагане и на мерките на търговската политика при внос се считат за намиращи се извън територията на общността, ако не са употребявани или изразходени в нарушение на митническите разпоредби.
В България и във всички държави от Европейската общност зоните са обособени като част от митническата територия на съответната държава, а стоките, намиращи се в свободната зона или в свободния склад за целите на митническото облагане и за целите на търговската политика се считат за намиращи се извън митническата територия. Не се прилагат единствено нормите, отнасящи се до митническото тарифно регулиране и нормите, свързани с мерките на търговската политика.
В наши дни обособяването на свободни зони и свободни складове се налага поради икономически фактори-целта е да се облекчи международната търговия, като в тези зони и складове не действат мерките на търговската политика и стоките , които се внасят в тях, са подложени на облекчен митнически контрол. Целта на всяка държава е да привлече търговци, стоки и инвестиции с цел развитие на инфраструктурата, откриване на нови работни места и др.

2.Правен режим на свободните зони в България.
Тези зони съществуват у нас от 1987 г. Нормативната им уредба е в ЗМ, ППЗМ, Указ №2242 за свободните безмитни зони, ППУ№2242. С влизането в сила на ЗМ от януари 1999 г. понятието “свободна безмитна зона” се замени със “свободна зона”.
Съгласно чл.166 от ЗМ свободните зони и свободните складове са обособени части от митническата територия на Република България или помещения върху нея, в които чуждестранните стоки за целите на митническото облагане и на мерките на търговската политика при внос се считат за намиращи се извън митническата територия на Република България, ако не са поставени под режим внос или под друг митнически режим и не са употребявани или изразходвани в нарушение на митническите разпоредби.
У нас функционират шест свободни зони в следните градове: Пловдив, Бургас, Русе, Видин, Свиленград и Драгоман. Изборът на градовете е свързан с местоположението им на стратегически морски, речни въздушни и шосейни транспортни пътища, водещи към международни пазари.
Зоните са оградени и маркирани, т.е. обособени са от територията на страната, за да се упражнява върху тях митнически контрол по реда и условията на ЗМ и ППЗМ. Всяка зона се управлява от акционерно дружество, в което държавата има участие или е с изцяло държавно участие. На територията на зоните са разрешени всякакви дейности с промишлен и търговски характер, както и извършването на услуги при спазване разпоредбите на ЗМ и ППЗМ.
Стоките, които се въвеждат на територията на зоните и свободните складове се поставят под предвидените в ЗМ митнически режими съгласно чл.175 от ЗМ режими /режим”внос”, режим”временен внос”, “активно усъвършенстване” и др./.
По отношение на данъчното законодателство, което се прилага на територията на зоните въпросът стои по следния начин:
А/На първо място относно преките данъци-данък печалба и данък общ доход не са предвидени облекчения за субектите, които извършват дейност на територията на зоните. Преди бяха предвидени облекчения по отменения Указ №56 за стопанската дейност и по отменения Закон за данък върху печалбата за данъка върху печалбата, но в момента се прилага общия данъчен режим;
Б/ На второ място по отношение на косвените данъци. Териториалния обхват на ЗДДС изключва свободните зони, свободните складове и търговските обекти, лицензирани за валутна търговия. Съгласно чл.2 от ЗДДС разпоредбите на този закон се прилагат на територията на страната, която за целите на този закон включва географската територия на Република България, континенталния шелф и изключителната икономическа зона, с изключение на свободните зони, свободните складове и търговските обекти, лицензирани за валутна търговия. Съгласно чл.1 от ЗА с акциз се облагат стоките и услугите от местно производство, посочени в тарифата за акцизите, предмет на сделки на територията на страната, която включва географската територия на Република България, континенталния шелф и изключителната икономическа зона, с изключение на свободните зони, свободните складове и търговските обекти, лицензирани за валутна търговия. Съгласно ал.2 от същия текст подлежат на облагане с акциз и внасяните в страната стоки, посочени в Тарифата за акцизите, както и внасянето на спиртни напитки, тютюневи изделия и течни горива в свободните зони, свободните складове и търговските обекти, лицензирани за валутна търговия;
В/ по отношение на валутния режим- плащанията се извършват в свободно конвертируема валута.



[b]Лекция N: 2/07.10.08
Тема N:4
Устройство и компетентност на финансовата администрация. Финансови правомощия на органите на държавна власт и държавно управление обща компетентност. Специализирани финансови органи.


Финансовата дейност е държавна дейност. Единият от субектите винаги е държавен орган като е възможно и двете страни да са държавни органи. В своята съвкупност тези органи изграждат финансовата администрация. Това са много и различни по степен и структура държавни органи.

Финансови правоотношения се развиват във всички сфери на обществения и икономическия живот, което обуславя и разнообразието на финансовите органи. Тези органи имат властнически характеристики и компетентност.

По-голямата част от финансовата дейност се осъществява от органите на управление, а част от финансовата дейност е от компетентността на органите на власт. По-важни органи са НС (приема финансовите закони, годишния финансов бюджет, отчета за изпълнение на бюджета, дава амнистия, ратифицира международни договори част от финансовото законодателство). Президентът може да опрощава несъбираеми държавни вземания с индивидуален указ. МС организира изпълнението на бюджета като в изпълнение на това правомощие финансовият министър играе важна роля.

Съществуват и органи със специална компетентност. Част от органите не са създадени, за да участват при извършването на държавна дейност, но имат и такива правомощия. Това са специализираните институции (НАП, Агенция митница, Агенцията за събиране на държавните вземания, която осигурява принудителното събиране на невнесени доброволно държавни вземания, Агенция за държавната финансова инспекция и др.).

Финансовите органи могат да са еднолични и колективни. Еднолични са органите по събиране към НАП. Колективни са управителните съвети на БНБ, на Сметната палата.

Органите по осъществяването на финансовата дейност се делят и на такива с местна и с компетентност над цялата страна.

В зависимост от правосубектността си се делят на такива с териториална, материална и степенна правосубекрност.

Органите на финансовата администрация действат под условията на обвързана компетентност. Финансовата дейност не може да се остави на преценката на финансовите органи. Този принцип не е абсолютен (Президентът издава укази за опрощаване на държавни вземания; отсрочване и разсрочване на публични държавни вземания като и в тези случай в чл. 22 ДОПК се съдържат условията за отсрочване и разсрочване).

Финансовите органи участват във финансовите правоотношения в качеството им на власт. Издават властнически актове с декларативно действие. Единствено, когато органът действа при оперативна самостоятелност имат конститутивно действие.

Посредством декларативните актове се постановява съществуването на едно финансово задължение, но то не се поражда (пример за това е ревизионният акт- чрез него се установяват публични задължения, които са възникнали по силата на материална финансова правна норма. Ревизионният акт съдържа описание на задълженията, но не ги поражда. Посочва техния вид и размер и срок за погасяване).

Характеристика на финансовите органи е, че почти всеки орган може да налага санкции за нарушение на финансови норми или неизпълнение на финансови задължения. Налагат се административни наказания под формата на глоби, налагане на принудителни административни мерки или друг вид отговорности без наказателни.

Думата финансова администрация има широк и тесен смисъл. Администрацията в широк смисъл обхваща всички финансови органи, които имат поне едно правомощие в държавната финансова дейност. В тесен смисъл администрацията обхваща специализираните финансови органи със специална компетентност.

Разработка на асистент Савина Големинова:

VІ.Устройство и компетентност на финансовата администрация. Финансови правомощия на органите на държавна власт и държавно управление с обща компетентност. Специализирани финансови органи.
Финансовата дейност е държавна дейност, като един от субектите по всяко едно ФПРО е държавен орган. Всички тези органи изграждат финансовата администрация. Това са много и различни по степен и структура държавни органи. Органите са разнообразни, защото финансите са сфера на дейност и е възможно всеки един държавен орган да има правомощия в сферата на финансите. И ректорът на СУ е финансов орган, доколкото се разпорежда с бюджетни средства.
Доколкото финансовите органи са държани органи, те имат властнически правомощия и някаква компетентност в сферата на финансите. По-голямата част от финансовата дейност се извършва в органи на управление, но финансови правомощия имат и НС, което приема държавния бюджет и отчета за изпълнението му, дава финансова амнистия и други изброени в чл. 84 КРБ . Президентът също има финансови правомощия, опрощавайки несъбираеми финансови задължения. А органът, който организира изпълнението на бюджета е МС. Така че в понятието „финансова администрация” се включват органи както с обща компетентност (като в същото време те имат и правомощия в сферата на финансите), така и органите със специална компетентност, т.е. органи, чиито правомощия са изцяло в сферата на финансите. Това е министърът на финансите с цялата администрация към него. – Агенция за събиране на държавните вземания, Сметната палата, БНБ.
Органите, които упражняват финансови правомощия могат да бъдат еднолични (данъчен инспектор) и колективни (Управителният съвет на БНБ, Сметната палата).
Във ФП няма финансов орган, който да е всекомпетентен. Винаги правомощията са свързани с конкретния орган от йерархията. Принципът, че по-горестоящият орган не може да изземва компетентност важи и във ФП, но ДОПК допуска възможността по-горестоящият орган да изземе даден въпрос от компетентния орган и да го възложи за решаване на друг, равен по степен орган. Упражнявайки правомощията си, органите на финансовата администрация действат при условия на обвързана компетентност. Те нямата право на преценка относно основанията за възникване и размера на финансовите задължения. Някои финансови закони предвиждат и административнонаказателна отговорност за самите финансови органи. Финансовите органи участват във финансови правоотношения в качеството на държавни органи. Израз на властническите им правомощия са две неща:
1) Те издават властнически актове, които имат преди всичко декларативно действие, тъй като действат при обвързана компетентност. В смисъл, че правата и задълженията не възникват от тях, от тези актове, а от самия закон, ex lege, по силата на ФПН. Образно казано, тези актове признават, че правата и задълженията са настъпили, но не ги пораждат. Понеже правата и задълженията имат предимно паричен характер се казва, че актовете правят финансовите вземания ликвидни и изискуеми, т.е. индивидуализират ги по основание, размер и адресат. Задължение за плащане на данък възниква от получаване на доход, а с подаване на данъчна декларация се индивидуализират.
Конститутивно действие имат актовете, когато органите действат при оперативна самостоятелност. Например, акт за разсрочване или отсрочване на държавно вземане, с указ на президента, с който се опрощава конкретно несъбираемо вземане на даден длъжник. С тези актове вече се пораждат самите права и задължения.
2) Израз на властнически правомощия са на второ място и санкционните правомощия. Всеки орган в своята сфера можа да налага санкции за нарушения на ФПН или за неспазване на финансови задължения. Най-често става дума за административни наказания под формата на глоби или принудителни административни мерки.
Така че, под понятието „финансова администрация” в широк смисъл разбираме всички органи, които извършват някаква финансова дейност, имат някакви финансови правомощия. В тесен смисъл - това са специализирани държавни органи, които са компетентни изцяло или преимуществено за осъществяване на финансова дейност и в своята съвкупност да изграждат същинската финансова администрация.



Тема N: 5
Финансови правоотношения
Обща характеристика. Същност и структура на финансовите правоотношения. Организационни финансови правоотношения. Възникване и развитие на финансовите правоотношения.


Финансовите правоотношения са отношенията по повод разпределението, преразпределението, разходването и контрол. Това са публичноправни отношения. Те са резултат от държавната дейност. Възникват само въз основа на държавна правна норма.

От гледна точка на субектите във финансовото правоотношение участват и физически и юридически лица и образувания с първична финансова правосубектност. Чл. 9, ал. 2 ДОПК определя страните във финансовото правоотношение като неперсонифицираните дружества и осигурителните каси се приравняват на юридическите лица.

Част от финансовите правни норми се прилагат по отношение на физическите и юридическите лица- данъчните материални норми. Възможно е финансовото правоотношение да се развие между повече от две страни. Тогава говорим за тристранна субектна структура на финансовите отношения. Пример за това са бюджетните отношения (разходни правоотношения). При бюджетния кредит наблюдаваме тристранно организирани отношения. Страни са съответно първостепенният разпоредител, банката, която осъществява контролна функция и второстепенният разпоредител.

Държавата винаги е активният субект във финансовите отношения дори и когато е носител на задължения. А ако участват два държавни органа активен е носителят на властническите правомощия (пример за това е изплащането на стипендии от държавата на съответното ВУЗ).

Властническият метод е присъщ на всички финансови правоотношения. Едно финансовоправно отношение не може да възникне да се развие или да приключи извън показаното във финансовата правна норма.

Финансовите правоотношения се делят на два вида- същински и правноорганизационни в зависимост от предметното им съдържание.

- Същинските са с паричен характер (заплащане на държавна вноска, стипендия и др.). същинските финансовоправни отношения включват и правото на държавата, физическите и юридическите лица да получат тези пари.

- Организационните правоотношения се определят от теорията като безобектни (не се получава правото да се получи дадена сума). Примери за този вид правоотношения са подаването на декларации и друг вид дейности, които осигуряват развитието на същинското правоотношение.

• Закон за данъците на физическите лица

В по-голямата си част финансовите правоотношения представляват субективни права за държавата, които в теорията и практиката се заменят с „държавно вземане”, „публичнодържавно вземане”. Юридическите факти, заложени в хипотезиса на правната норма в повечето случаи са икономически понятия (печалба, оборот, правна сделка).

По отношение на юридическите действия и юридическите събития за финансовото право е характерно, че много малко са юридическите факти, които имат характеристика на юридически действия и са юридически факти за пораждане на финансово правоотношение.

Финансовото задължение не е целян от страните резултата, а финансовопраните последици следват естествено тези юридически събития. Юридическите действия могат да са правомерни и неправомерни като и в двата случая могат да се породят финансови задължения.

Индивидуалните финансови актове от гледна точка на теорията за юридическите факти правят изискуеми финансовите задължения, а не ги пораждат.

Разработка на асистент Савина Големинова:

ФИНАНСОВИ ПРАВНИ ОТНОШЕНИЯ
I. ПОНЯТИЕ

1. Понятие и белези на ФПО.
ФПО е обществено отношение от особен вид, което възниква, развива се и се погасява в рамките на финансовата система при правното му регламентиране от ФПН.
ФПО не могат да бъдат отделени от финансовите отношения. ФПО са самите финансови отношения, структурирани в своя субектен състав и социалното-икономическо съдържание с помощта на правото в качеството му на социален регулатор. Следователно ФПО носят присъщите белези на финансовите отношения:
А/ те възникват във връзка с разпределението, преразпределянето, разходването на националния доход и контролът върху тази дейност;
Б/ те възникват по повод осъществяваната от държавата финансова дейност;
В/ едната страна по финансовото правоотношение е винаги държавата. По конкретното финансово правоотношение държавата се представлява от определени органи в зависимост от правоотношението. Независимо, кой орган представлява държавата, това е само представителство, субектът-титуляр е държавата. Възможно е и двете страни по правоотношението да бъдат държавни органи.;
Г/правоотношенията са желани от държавата, която има интерес от съществуването им. Затова и държавата полага непрекъснато усилия за тяхното усъвършенстване - направляването става със закони;
Д/финансовите отношения могат да съществуват само като правоотношения. Те не съществуват обективно в действителността, а само и единствено по силата на правната норма

2. Видове ФПО.
Има няколко големи групи ФПО. Те са: финансовоконтролни, бюджетни, данъчни, застрахователни валутни и банкови правоотношения.
С оглед на теорията за обекта на правното отношение могат да бъдат обособени две основни категории ФПО: същински и oрганизационни.
Общото между тях е, че са организирани посредством властническия метод на правно регулиране.
Същинските ФПО имат за обект парични средства. Чрез техните механизми пряко се обслужва разпределението, преразпределението и използуването на обществените парични средства (напр. плащането на данък, мито, задължителна застраховка, предоставена на кредит, субсидия, финансиране и др.).
Характерно за организационните ФПО е отсъствието на обект на правоотношението. Те нямат самостоятелно правно значение, а подпомагат пораждането и функционирането на същинските ФПО. Тяхната роля се свежда до подготвянето на организационните предпоставки за възникване и съдействие за законосъобразното протичане на същинските ФПО. Те се обособяват в три групи: отношения, чрез които се установяват, изменят или отменят устройствени положения във финансовата система; финансови-планови отношения; процедурни отношения (по безспорни и контролно-юрисдикционни производства).
IV. ВЪЗНИКВАНЕ И РАЗВИТИЕ НА ФПО.

За да възникнат, развият и прекратят ФПО е необходимо да се проявят предвидените в хипотезата на ФПН юридически факти (ЮФ). ЮФ Биват: събития; действие или бездействие, които от своя страна могат да бъдат правомерни или неправомерни; прости, сложни или смесени. Това са релевантни за правото факти.
При наличието на повече ЮФ възникват т.нар. фактически състави (ФС). За да се формира ФПО е необходимо да се осъществят всички елементи от ФС.
Смесени са онези ФС, в които се включват елементи от други клонове на правото (гражданско, трудово или др.)
По начало тези елементи следва да се прилагат съобразно значението, което имат в съответния правен отрасъл. Но ФПН може да внесе разширяване или отесняване по обхват на заетите от другите отрасли на правото понятия и елементи.

Тема N: 6
Субекти на финансовото правоотношение.
Финансова правосубектност. Субектен състав. Активни и пасивни субекти.


За физическите лица финансовата правосубектност възниква от момента на раждането им. Те придобиват правоспособност, която не могат да реализират сами, но правоспособността им се реализира от други субекти. Финансовите органи могат да участват във финансови правоотношения от момента, в който придобият качеството държавен орган. Тук финансовата правосубектност следва административната. За държавните органи не е задължително органът да има статут на юридическо лице.

Юридическите лица от момента на възникването си придобиват финансова правосубектност като е възможно тя да възниква или от деня на обнародването или от момента на регистрацията.

Лекция N: 3/13.10.08

Във финансовото право и по специално в данъчното право е предвидено, че социални образувания, които нямат качеството на юридически лица в гражданското право са приравнени на юридически лица. Гражданските дружества и неперсонифицираните дружества (чл. 357-364 ЗЗД) и осигурителните каси по Кодекса на труда се приравняват в ДОПК (чл.9, ал. 2 ) на юридически лица по отношение на данъчната регистрация, данъчното облагане и събирането на вземанията. Това е първична данъчна правосубектност. Държавата се представлява от съответния държавен орган. Това могат да са различни органи в зависимост от правоотношенията. Държавата може да е носител както на права, така и на задължения. Има случаи когато тя предоставя своето осигурително право в полза на общините (съвместните данъци). Субектите винаги са посочени в диспозицията на финансовата правна норма и не могат да се променят по своя воля. Субектите по всяко правоотношение са два и принципно се казва, че са с двустранна субектна структура. Във финансовоправната теория се говори за възможност за отношения с тристранна правосубектност.

Става дума за това, че във финансовото право се включва трето лице със самостоятелни права и задължения различни от тези на другите два субекта. Примери за това са разходването на бюджетните средства- от една страна това е министърът на финансите, който нарежда разходването на бюджета. От друга страна това е т.нар разпоредител с бюджетни кредити (пр. ректор). В това правоотношение като самостоятелна страна стои БНБ, която осъществява касовото изпълнение на бюджета чрез търговските банки. БНБ има самостоятелни правомощия.

В гражданското и търговското право субектите се делят на активни и пасивни с оглед на това кой е носител на права и задължения.

Във финансовоправната теория има друго виждане различно от гражданскоправното, тъй като финансовите правоотношения са властнически по своя характер. Предполага се активният субект да е този, който упражнява властнически правомощия, тъй като упражняването на правомощия се схваща като право-задължение. В този смисъл във финансовото правоотношение не винаги носителят на субективното право е и активен субект. Даже и в случаите, когато държавата е длъжник тя остава активен субект, защото пак упражнява властнически правомощия и сама се поставя в качеството на длъжник.

При организацията на финансовите правоотношения, които се развиват между два държавни органа критерият е кой има по-големи и по-широки властнически правомощия (пр. бюджетната процедура- министъра на финансите внася проекта в бюджетната комисия; МС внася проекта в НС).

Особено за субектите на финансовото право е характерно, че те допълнително се характеризират като местни и чуждестранни. Критериите са престой в държавата 183 дни, обичайно местопребиваване, седалище т.е критериите са създадени от финансовото законодателство. Гражданството не се прилага или е допълнителен критерий.

Разработка на асистент Савина Големинова:

II. СУБЕКТИ НА ФПО.
1. Понятие.
Следва да се прави разлика между понятията субект на ФП и субект на ФПО. Когато се говори за субекти на ФП, това означава да се очертае кръгът от лица, които могат да бъдат потенциални носители на финансови права и финансови задължения. Понятието субект на ФПО е по-тясно понятие, тъй като всеки субект на правоотношение е и субект на правото. Лицата, които са носители на конкретни финансови права и задължения са субекти на ФПО.

2. Структура на ФПО.
Различават се ФПО с двустрана субектна структура (напр. данъчни ФПО) и тристранна субектна организация (напр. ФПО по повод изпълнението на разходната част на държавния бюджет).
По принцип всяко ФПО възниква между два субекта (между тях се пораждат права и задължения) и се говори за двустранна субектна структура. Правоотношението възниква, развива се и се прекратява между две страни. При някои правоотношения на едната страна могат да застанат две или повече лица, но правоотношението запазва двустранния си характер (напр. при солидарната отговорност на трима длъжника).
Има и едно изключение, когато се говори за “тристранна субектна структура , т.е. когато участвуватат три страни по ФПО Тук не става дума за множество субекти от едната страна, а за това, че във финансовото правоотношението се включва трети субект, със самостоятелни права. Този трети субект е самостоятелна страна, т.е. финансовото правоотношение възниква между три субекта. В този случай правоотношението се развива във формата на триъгълник. Тази структура се наблюдава само при разходването на бюджетните средства. Един субект нарежда да се отпуснат средства, втори ги получава (в последствие разходва) като това обаче става чрез БНБ (държавният касиер), която упълномощава някоя банка да осъществи плащането. Третият субект се включва в правоотношението и е носител на права и задължения, различни от тези на другите два. Този субект (БНБ) упражнява контролни правомощия, т.е. има надмощно положение спрямо другите два. По закон БНБ е задължена, когато се разходват средства да упражнява контрол както за законосъобразност, така и за целесъобразност. При установяване на нарушение (целесъобразност) БНБ може да откаже плащането.

3. Субектна организация на ФПО.
Властническият метод на правно регулиране предопределя субектната организация на ФПО. Субектите, между които се установяват и развиват такива правоотношения, не се намират в положение на равнопоставеност, на власт и подчинение. Субектите на ФПО, като участници във ФПО имат качеството на "активен" или "пасивен" субект.
“Активен” субект се явява винаги държавата, представлявана от свой държавен орган. Тя има винаги надмощно правно положение, независимо от това дали е носител на права или задължения.
"Пасивни" субекти се явяват останалите адресати на ФПН, независимо от това дали са носители на права или задължения.
В случаите, при които страни по ФПО са два държавни органа “активният “ субект се определя в зависимост от това кой притежава по-големи властнически правомощия.

4. Финансова правосубектност.
Финансовата правосубектност се определя: за ФЛ и ЮЛ с оглед на режим на общата гражданска правоспособност и дееспособност, а за държавните органи с оглед на техната компетентност. Едно лице става субект на финансовото право, когато стане субект на гражданското право ето защо финансовата правосубектност има вторичен характер, т.е. финансовата правосубектност следва гражданската. Невъзможно е едно лице да бъде субект само на финансовото право, без то да е субект на останалите правни отрасли.
Характерно обаче за ФП е това, че може да съществува финансова правосубектност без да е налице гражданска. Това явление се наблюдава в данъчното право / ДП/. Там като самостоятелни субекти са определени гражданските дружества по чл.357 и сл.от ЗЗД, клоновете на чуждестранните лица по ТЗ и търговските представителства на чуждестранните лица . Данъчното право ги приравнява към статута на юридическите лица чрез правна фикция , така че те да са носители на данъчни права и задължения. Само в тези случаи се казва, че финансовата (данъчната) правосубектност е първична.



Тема N:7
Финансови актове. Обща характеристика. Видове финансови актове. Съотношение между финансовите и административните актове. Характеристика на финансовите актове като индивидуални административни актове


1. Характеристика на финансовите актове

За да се осъществи финансовата дейност са необходими нормативни актове, финансови планове и индивидуални финансови актове. Наричаме ги индивидуални финансови актове, защото уреждат финансова материя, но по своята същност са индивидуални административни актове- трябва да отговарят на изискванията за индивидуални административни актове по чл. 21 АПК . Ще се прилага и чл. 146 АПК относно критериите за законосъобразност. Когато липсва регламентация в специален закон се прилага субсидиарно АПК. Терминът индивидуален финансов акт е родово понятие, теоретично понятие. В нормативните актове се срещат конкретни наименования на индивидуалните финансови актове (разпореждания, заповеди, нареждания и т.н). Спецификата на финансовата материя дава отражение и върху характеристиката на индивидуалните финансови актове.

Индивидуалният финансов акт е юридически акт, израз на волеизявление на финансов орган, което се свързва с възникването и създаването на права и задължения. Както и в административното право по това, че индивидуалният финансов акт е израз на волеизявление се прави разлика с материалнотехническите дейности, които го следват. Волеизявлението се прави от орган с правомощия в сферата на финансовите и най-често от специализираната финансова администрация. Волеизявление или финансов акт може да се издаде само от държавен орган. Формата на този вид актове има двуяко значение. По отношение валидността на акта- форма за действителност и във връзка с доказването на юридическия факт- форма за доказване. Индивидуалните финансови актове винаги се издават в писмена форма за разлика от възможността при административни актове и за устни административни актове. За голяма част от актовете са създадени и образци-реквизити. Както и в административното право така и във финансовото мълчаливият отказ за издаване на индивидуален финансов акт се приравнява на валиден акт и подлежи на обжалване по съответния ред. Индивидуалният финансов акт представлява еднократно издаден акт без да има съгласуване на волите между автор и адресат на акта. Дори когато се подава молба не става дума за съгласуване на волите, а по-скоро за сезиране на органа да упражни правомощията си. Във финансовото право по-често се подават декларации като молбата е резултат от волята на лицето, а подаването на декларация е израз на задължение (правно уредено задължение), скрепено със санкция. От процесуална гледна точка декларацията представлява извънсъдебно признание за сочените в нея факти. Тя е израз на задължението за съдействие на лицето към органа на финансовата администрация. Финансовият орган не е обвързан от посоченото в декларацията и може с всички допустими средства да доказва, че фактите са различни от декларираните. Индивидуалните финансови актове за разлика от административните актове се издават в изпълнение, приложение на закона, което означава, че във всички случаи издаването на акта трябва да е предвидено в закона и финансовият орган трябва да издаде индивидуалния финансов акт, така както е предвидено в закона (съдържание).

Във финансовото право водещ е принципът на обвързаната компетентност на финансовите органи. Те не само могат да издават, но са и длъжни да издават предвидените в закона актове. В редки случаи финансовите органи действат в условията на оперативна самостоятелност (ревизии, проверки). С индивидуалните финансови актове се решават въпроси свързани с практическата дейност на държавата. Те са актове по отношение на финансовите закони. Болшинството от тях имат декларативно действие. Същинските права и задължение по повод паричните задължения възникват ex lege. А индивидуалните финансови актове единствено ги признават т.е правят задължението привидно изискуемо определяйки основанието, конкретния адресат и размер на падежа.

Доколкото индивидуалните финансови актове са властови актове изпълнението им е скрепено с държавна принуда. Предвидена е санкция или принудителна административна отговорност..

Поради това, че повечето от индивидуалните финансови актове са с декларативно действие е възможно явлението финансов автоматизъм, защото финансовото задължение възниква по силата на закона след осъществяването на юридически факт, а не по силата на издадения акт. Това дава възможност той да не се издаде при внасянето на задължението, а в контролната фаза- при проверка на законността. Във финансовото право за разлика от административното има различни процедури за обжалване на индивидуалните финансови актове.
Важна особеност е, че при актовете по ДОПК и някои митнически актове за разлика от тези по АПК е задължителна административната фаза на обжалване, която е предпоставка за съдебната. Във връзка с тази възможност за разлика от административното право жалбата не спира изпълнението при данъците (чл. 153 ДОПК ). Принципът е първо плащаш и след това обжалваш. Може при предоставено обезпечение да се спре изпълнението, но вече от съда или от органа, пред който се обжалва. Когато съдът се произнесе е възможно обратно изплащане.

На практика в повечето случаи при обезпечение изпълнението се спира.

По повод изпълнението на актовете, макар че индивидуалните финансови актове са вид административни актове изпълнението не е по реда на АПК, а в ДОПК си има отделен раздел „Изпълнение на публични вземания”.

1. Видове финансови актове

• Облагоприятстващи финансови актове, с които се създават права;
• Утежняващи финансови актове, с които се създават задължения;

• Във връзка с правния ефект:
 Декларативни;
 Конститутивни;
 Констативни- удостоверяващи;

Теорията често нарича актовете издадени при обвързана компетентност- решения, а тези при оперативна самостоятелност- разпореждания.

Разработка на асистент Савина Големинова:

V. ФИНАНСОВИ АКТОВЕ.
1. Характеристики и съотношение между финансовите и административните актове

Този въпрос е в основата на разграничението между АП и ФП. За да се осъществява финансовата дейност са необходими нормативни актове, финансови планове или индивидуални финансови актове. Последните се издават във всички сфери на финансовата система. Значението на ИФА за ФП е като това на сделките за ГП и ТП. Тези актове са финансови, доколкото се отнасят или уреждат финансова материя, но по своята същност са ИАА и принципно трябва да отговарят на изискванията на за ИАА в АПК.
Условия за законосъобразност на административния акт
а) Първото изискване е да се издават от компетентен орган – накратко компетентност. Има се предвид компетентност по издаване на някакъв вид АА. Във всички случаи на създаване на орган на изпълнителната власт, един от белезите му е да се посочи неговата структура, да се опише ведомствената система. Когато се определя йерархическата стълбица, трябва да се предвиди и кое звено от тази система какъв вид административни актове може да издава. Това се нарича компетентност на издаване на административни актове. Компетентността е съвкупност от права и задължения на един административен орган.
Компетентността за издаване на административни актове бива 4 вида: 1) материална – свързана с кръга обществени отношения, които са поверени на съответната ведомствена система (МОН – всички обществени отношения, които са свързани с наука и образование); 2) териториална – свързана с териториалните граници, в които един орган на изпълнителната власт има правомощия. Два варианта – действие върху цялата територия и действие върху територията на дадена област, община; 3) лична (персонална) – не се свързва с личността на държавния служител, а със степента на съответното звено в служебната йерархия. Колкото по-надолу – толкова по-малко административни актове може да издава; 4) повременна – свързва се само с тези органи на изпълнителната власт, които се избират за определен мандат, за определен срок от време (например кметовете на общини имат 4 годишен мандат). Само в рамките на мандата могат да се издават съответните административни актове.
б) Второто изискване е материалната законосъобразност. Тоест при издаването на един АА не може да се нарушава материалноправна административна норма. Това е свързано с обстоятелството, че се изпълнява подзаконова дейност от органите на изпълнителната власт.
в) Третото изискване е актът да преследва същата цел като закона. И това изискване е свързано с подчинената роля, която играят органите на държавната власт. Те са представители на държавата и не могат да имат друга цел, освен тази, която законът е определил.
г) Четвъртото условие за законосъобразност на административния акт касае производството по издаването му – да не се нарушават процесуалните правила и норми при издаването на акта. Това изискване има две основни цели: задължава всеки орган от администрацията да спазва определено производство, което е посочено в закон, т.е. обвързва се администрацията да процедира, както законът е наредил; защитават се правата на адресатите на АА. Те знаят предварително през какви процедури трябва да се мине за издаването на АА. Производството представлява предварително описани в закона действия на всички участници в производството, които действия имат за цел издаването на един АА. Освен това действията са подредени в определена последователност. Участници са органът, автор на акта; бъдещите адресати на акта; органи, от които се искат становища, документи и т.н. Тоест всички лица или органи, които могат да бъдат замесени в производството по издаването на един административен акт.
д) Петото изискване се отнася до формата, в която трябва да бъде издаден административният акт. Това е всъщност формата, в която се поднася волеизявлението на съответния административен орган. По принцип всички административни актове трябва да са в писмена форма (плюс определени реквизити, т.е. специална писмена форма). Може да се издават чрез мълчалив отказ, в устна форма (след това трябва да се приведе в писмена), жестове на регулировчика.
Нарушаването на някое от тези изисквания за законосъобразност на административния акт води до неговата недействителност.
Терминът ИФА се употребява като родово понятие, а в нормативните актове се срещат конкретни наименования – заповеди, нареждания, решения, разпореждания. Спецификата на финансовата материя дава отражение върху тези актове и те имат свои особености, различни от ИАА.
Първо – става дума за юридически актове. Всеки ИФА е израз на волеизявлението на държавен финансов орган, от който се пораждат някакви, но не същински по смисъла на ФП, права и задължения. Същинските възникват ex lege. Необходимо е да се прави разлика между материално-технически действия, които следват волеизявлението и самото волеизявление. Едно е заповедта на ректора за изплащане на стипендии, друго е плащането им. Във всички случаи волеизявлението предхожда техническите действия.
Друга характеристика на ИФА е, че волеизявлението се прави от държавен орган. Това могат да бъдат органи с обща или специална компетентност, централни или местни. Щом с акта се решава финансов въпрос, органът действа като финансов орган. Не е възможно ИФА да се издаде от обществена организация. Финансовата дейност се упражнява само от държавни органи. Дори тези държавни органи са ограничени от държавата, като тя изключва оперативната им самостоятелност.
Формата на юридическите актове има значение за валидността на акта и във връзка с доказването на юридически факти. Докато в АП се допуска устно или чрез конклудентни действия издаване на акт, във ФП това е недопустимо. Затова ИФА се издават в писмена форма. Често формата на акта е отразена в образци, но липсата на някой реквизит се преценява с оглед на конкретните случаи – дали той влияе съществено или не върху валидността на акта. За устна форма може да се говори при отказ за издаване на ИФА, т.е. държавният орган не издава ИФА, но не прави това изрично. В този случай мълчаливият отказ се приравнява на валиден акт и подлежи на обжалване по реда на АПК.
ИФА се издава от държавен орган, който притежава властнически правомощия и затова една страна волеизявява, без да има съгласуване на волите между автор и адресат. Понякога ИФА се издават по повод на молба, но тя само сезира държавния орган да издаде акта. И тук няма съгласуване на волите. Във ФП вместо молби се подават по-често декларации. Подаването на декларации е задължение за лицата. Най-често неизпълнението му е скрепено с административнонаказателна отговорност или други неблагоприятни последици. Декларациите са задължителни и улесняват държавните органи при издаването на индивидуални финансови актове, защото в тях се сочат факти, които са неизгодни за лицата. От юридическа гл.т. декларациите представляват извънсъдебно признание на тези факти. Държавният орган не е обвързан от това, което се сочи в декларацията и с всички допустими средства може да доказва, че фактите в нея се различават от действителните. Във всички случаи издаването на индивидуалният финансов акт трябва да бъде предвидено във финансовото законодателство или в нормативен акт. Обикновено индивидуалните финансови актове се издават в изпълнение или приложение на закона, а не въз основа на закона. Финансовите органи, действайки в условията на обвързана компетентност, не само имат правото, но са и задължени да издават предвидените в закона актове.
Друга характеристика на индивидуалните финансови актове е, че те имат декларативно действие, което особено важи за актовете, свързани със същинските финансови правоотношения. Финансовите права и задължения възникват въз основа на закона, а актът индивидуализира задължението, в смисъл, че го прави ликвидно и изискуемо. Ликвидно означава, че се индивидуализира адресатът, правното основание и размерът на задължението, а изискуемо – че се сочи падежът. Изискуемостта на задължението настъпва едва от момента, в който адресатът на финансовия акт не разполага повече с възможността сам да избере момента, в който да извърши дължимата престация доброволно. Обикновено в правната норма се сочи срок за доброволно изпълнение, като е възможно да се плати задължението и когато финансовият акт не е станал все още окончателен. Във ФП с оглед на това, че актовете са предимно с декларативно действие при обвързана компетентност, се обсъжда и т.нар. финансов автоматизъм. Той е свързан с издаването на акта. Възникването на финансовото задължение по силата на закона след осъществяването на юридическия факт дава възможност вземането да бъде събрано, без да се издаде ИФА. Например, когато се изплащат трудови възнаграждения, касиер-платците едновременно с тегленето на парите от банката превеждат дължимия ДОД в бюджета. Тоест не при изплащането на всяка заплата се издава ИФА за общ доход.
Остава обаче потенциалната възможност такъв акт да бъде издаден по повод на последващ контрол, ако се установи, че данъчното задължение е неправилно определено или внесено. Обратно, ако работникът установи, че е надвнесъл данък, той също би могъл да иска издаването на акт.
Особеност за финансовите актове в сравнение с административните актове, съществуват и по отношение на обжалването. Тук има различни варианти. Някои актове се обжалват по режима на АПК или ДОПК. За други е предвидена като задължителна административната фаза на обжалване (данъчни актове). Трета категория актове са тези, които не подлежат на обжалване нито по административен, нито по съдебен ред (актовете на БНБ и комисията по финансов надзор).
Важна отлика е, че в АП по принцип жалбата спира изпълнението, докато във ФП и данъчните актове жалбата не спира изпълнението. Принципът е: плащаш, а после обжалваш и ако актът бъде отменен – се отива към процедурите за прихващане и разсрочване или отсрочване на задължението.
2. Видове ФА:
а) с оглед на адресата: индивидуални и общи;
б) с оглед на волеизявлението и предназначението на акта: констативни, декларативни и конститутивни;
в) с оглед на това дали с акта се създават права или задължения биват: утежняващи и облагодетелствуващи;
г) с оглед на адресатите: относно физически и юридически лица, само за физически или само юридически;
д) с оглед на автора: на централни и местни органи; със специална или обща компетентност.
Доколкото индивидуалните ФА са вид ИАА, то техният законов статут следва да съответства на статута на ИАА.

[b]Тема N:8
Усложнения в развитието на финансовото правоотношение. Промени във фактическите състави и страните на правоотношението.
[/b]

1. Със страните на правоотношението
2. Промяна на юридическите факти, породили правоотношението

Когато разглеждаме усложненията свързани със субектите разглеждаме няколко института:
o Във финансовото право се говори за института отговорност за чужд финансов дълг. При него съществува едно финансово правоотношение, при което държавата е носител на субективни права, а другата страна е физическо или юридическо лице, което има финансов дълг. Едно трето лице на някакво правно основание ще носи отговорност за този дълг, ще бъде привлечено да отговаря за чуждия дълг т.е ще се постави на мястото на титуляра-длъжник като това трябва да е уредено в закона. В закона за държавните такси длъжностното лице, което събира данъците отговаря за тях. В гражданското законодателство това е уредено в чл. 45 ЗЗД - непозволеното увреждане. Във финансовото право с цел да не се завеждат искове срещу всяко лице се въвежда обща отговорност. В чл. 19 ДОПК се споменава фигурата на отговорни за данъчното задължение лица. Но в данъчните закони вместо отговорност за чужд дълг е предвидена солидарна отговорност- две или повече лица са отговорни за един и същ дълг. В гражданското право солидарността е само в закона. Не може да се уговаря. Отговаря се за целия дълг. Държавата като кредитор може да реши към кой да насочи изпълнението. Тук приключва финансовото правоотношение- преминава в гражданскоправната материя.
o Правоприемство- при същинските финансови правоотношения, тъй като става дума за финансови права и задължения те преминават върху правоприемниците. Финансовите задължения не са свързани със същността на длъжника при физическите наследниците- универсални или частни по гражданското право са правоприемници и на финансовите права и задължения. При преобразуване на юридическо лице също възниква правоприемство. Среща се институтът на “свързани лица” ("свързани лица" са лицата по смисъла на § 1, т. 3 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс). Критериите за свързаност са определени в закона. Идеята е, че когато тези лица сключват сделки при условия различни от условията, които биха договорили с несвързани лица финансови последици ще възникнат и ще се признават като при сделки на несвързани лица. Принцип на “протегнатата ръка”. Макар и да са свързани страните се приемат за напълно самостоятелни.

Лекция N: 4/14.10.08

 Усложнения във връзка с юдидически факти

o Във финансовото право материята за заобикалянето на закона и симулацията твърде често се разглежда, защото юридически факти са сделките. Поставя се и въпросът ако се окаже, че дадена сделка е сключена при заобикаляне на финансов закон или е симулативна дали представлява годен юридически факт за възникване на финансово правоотношение.

Две са вижданията по този въпрос: след като една сделка е нищожна тя не поражда нито финансовоправни, нито гражданскоправни последици. Това теоретично схващане не се е наложило и затова се счита, че сделката ще породи гражданскоправен ефект, но заедно с това ще се доплатят дължимите публични вземания във връзка с тази сделка, защото плащането на данъци и такси не е елемент на сделката, а финансовоправна последица, тъй като сделката се схваща като юридически факт-събитие.

В чл. 16 ЗКПО се посочва, че ако една или повече сделки са сключени при условие, чието изпълнение не води до данъчно облагане данъци се определят без да се вземат под внимание условията и правната форма на сделките като се има в предвид обичайният вид сделки по пазарни цени до достигане на същите икономически стойности. Според посочената разпоредба когато посредством привидна сделка се прикрива друга сделка данъчното облагане е върху прикритата сделка.

o Възможно е юридическият факт да е отпаднал. В този случай ще възникне второ финансово правоотношение по възстановяване на дължимо платените суми. В чл. 128-130 ДОПК е уредена процедурата по възстановяване на недължимо платените данъци. Особеното тук е, че преди да се достигне до възстановяване на недължимите платени суми може да се достигне до прихващане на други държавни вземания.

Разработка на асистент Савина Големинова:

VI. УСЛОЖНЕНИЯ В РАЗВИТИЕТО НА ФПО.

1.Усложнения свързани със страните.
А/ отговорност за чужд финансов дълг- при това усложнение на мястото на длъжника се конституира едно трето лице, като субекта на задължението не изчезва, но вместо него трето лице поема задължението наред с длъжника. Подмяната става ex lege, а не по волята на страните. Следва да се прави разлика с други два института. Първият е заместване в дълг, като при него длъжникът изчезва и на негово място се конституира друго или други лица. Вторият е встъпване в дълг, като при него длъжникът остава, продължавайки да носи отговорност за задължението си, но едновременно с това заедно с него за същия дълг носи отговорност и трето лице, отговаряйки и двамата солидарно Обикновено третото лице носи отговорност на базата на своето неправомерно поведение. Когато обаче отговорността на чужд финансов дълг се прилага в случаите при които става въпрос за данъчни задължения, това до противоречи на чл.60, ал.1 от Конституцията.
Б/ солидарна отговорност- това усложнение се наблюдава във връзка с пасивната страна по правоотношението. Солидарната отговорност по ЗЗД бива два вида: законова и договорна. Тъй като във ФП договорното начало е изключено, солидарната отговорност намира приложение само когато е предвидена със закон. При прилагането на солидарната отговорност държавата може да насочи изпълнението срещу всеки един от солидарно отговорните длъжници, тъй като всеки един отговаря за цялото задължение пред нея. Ако един от длъжниците изпълни цялото задължение, останалите се освобождават от отговорност.След това той може да упражни правото си на регресен иск.
В/ правоприемство-усложнението е свързано с това, че преди да е приключило ФПО, преди да е погасено финансовото задължение на мястото на единия субект встъпва нов. Старият изчезва, като новият поема неговите задължения. За физическите лица такава хипотеза възниква при наследяването, а при юридическите лица-при тяхното преобразуване/ вливане, сливане, отделяне и разделяне/.
2. Усложнения свързани с юридическия факт.
А/ промени в обема на юридическите факти-при него правните последици от едно възникнало и развило се ФПО следва да бъдат приведени в съответствие с действителния фактически състав, който е породил съответното правоотношение.
Б/ усложнение при съществуващ юридически факт, който впоследствие се оказва, че не е настъпил или не е годен да породи финансовоправни последици.
В/заобикаляне на финансовия закон и симулативни сделки- тези два проблема се изучават, когато въз основа на определени сделки възникват финансовоправни последици, свързани с финасови задължения /данъци и такси/.
-при заобикалянето на финансовия закон с правно позволени средства се постига забранена цел или резултат, като например избягване на облагане. Налице е хипотеза, чрез която се постига забранен от правото резултат. Страните по сделката извършват сделки, които са законосъобразни, но водят до намаление на облагаемата основа или постигане на загуба, а от там и на дължимия данък или такса. В ЗКПО е установена отделни разпоредби, в които са регламентирани мерките за предотвратяване на отклонението от данъчно облагане. Самото доказване може да се извърши от компетентните органи чрез използването на всички доказателствени средства. Един от класическите примери за сделки, с които се заобикаля финансовия закон са тези сключвани между “свързани лица”. Понятието е въведено в ТЗ и данъчните закони. Тези закони очертават най-общо десет вида свързани лица, като всички те са близки помежду си и поради тази близост сключват сделки, с които се цели избягване на данъчно облагане. Основно избягването се прави като в договорите и в счетоводните документи се посочва стойност която е по-ниска от обичайната при подобни сделки, извършвани от несвързани лица или пък тази стойност е по-ниска от пазарната.
- при симулативните сделки се избягва облагането или стойността сделката се плаща в по-нисък размер. При симулацията са налице две сделки прикрита и привидна. Страните сключват помежду си прикрита сделка /вътрешна сделка/, чиито желани правни последици възникват между тях, а симулативната се сключва за пред трети лица /външна сделка/. Когато с привидната сделка се накърняват финансовите интереси на държавата, възниква въпроса за финансовоправните последици на симулативната сделка. Външната сделка от гражданскоправна гледна точка е перфектна, тъй като порокът не е във юридическия факт, а във финансовоправните последици. Възприема се, че сделката е относително недействителна спрямо държавата. Съгласно ЗКПО когато чрез привидна сделка се прикрива друга сделка, данъчното задължение се определя при условията, които биха възникнали, ако е осъществена прикритата сделка. Разкриването на симулативните сделки е трудно. То обаче не е скрепено с погасителна давност и може да стане само въз основа на свидетелски показания. Най- лесно се разкрива симулацията при наличието на т.нар. обратен документ.


[b]Тема N:9
Санкции, налагани за нарушения на финансовите правни норми. Особености. Видове санкции. Принудителни административни мерки.
[/b]

Санкцията е третата съставна част на правната норма. Изпълнението на финансовото правоотношение винаги е скрепено със санкция под формата на юридическа отговорност. Нарушенията са финансови, защото не са спазени финансови правни норми, но финансовото право не разполага със своя собствена финансова отговорност. Поради това и санкциите във финансовото право са свързани с четирите вида юридическа отговорности като помежду им не могат да се кумулират административна и наказателна.

До налагане на наказателна отговорност се стига в случаите, когато финансовото нарушение е с висока степен на обществена опасност. В особената част на НК се намират около 15 наказателни състави, които се свързват с някакво финансово нарушение. Финансови органи могат да установят финансови нарушения, но финансовата отговорност се осъществява само по реда на наказателния кодекс.

До налагане на дисциплинарна отговорност се стига, когато нарушителят се намира в трудово правоотношение. Ако при изпълнение на трудови функции е извършено финансово нарушение дисциплинарните наказания са от забележка до уволнение. Само работодателят може да я реализира.

Гражданската отговорност обхваща 14-28 въпрос от конспекта.

• Имуществено-отчетническа отговорност/материална отговорност. Това е вид отговорност за непозволено увреждане, която се изучава във финансовото право, защото е последица от упражнен финансов контрол и се упражнява спрямо лица с качеството на отчетни във връзка с причинени имуществени щети. Проявява се под формата на глоба за физическите лица и имуществена санкция за юридическите лица. Всяка от тях има специфики като твърде често размерът на глобата е съизмерим с неизпълнения финансов дълг.
• Вместо санкцията да бъде относително определена, за да може да се индивидуализира наказанието тя е определена чрез неизпълненото финансово задължение.

Освен глоби и имуществени санкции, които се намират обикновено в административно-финансовите разпоредби във финансовите закони са уредени и принудителни административни мерки. Те намират приложение във финансовото право, защото понякога ефектът от тяхното прилагане е по-голям от санкциите, защото е предвиден в чл. 22 и 23 ЗАНН и могат да са превантивни, преустановителни и възстановителни.

Принудителните административни мерки могат да се предприемат, когато има налице констатирано финансово нарушение. Както санкциите, така и принудителни административни мерки могат да се предприемат само в случаите когато има незаконосъобразни действия.

Недопустимо е да бъдат налагани принудителни административни мерки дори да има причинени вреди за нецелесъобразни действия. При тях могат да се предприемат други мерки за въздействие- препоръки, наказания, сигнали до по-горестоящ орган. Във финансовото право съществува и забраната за определен период на отчетничество и материално отговорни длъжности да бъдат назначавани лица, които са извършили финансови нарушения или са осъдени за стопански нарушения. Като принудителна административна мярка е възможно спирането на финансиране на бюджета. Възможно е отнемането на лиценз за дейност. При незаконно пренасяне на стоки през митницата те се отнемат. Възможно е също така и запечатването на обекти, в които са установени нарушения.

Разработка на асистент Савина Големинова:

VІІ. САНКЦИИ НАЛАГАНИ ЗА НАРУШЕНИЕ НА ФПН.

Санкцията е третата съставка на правната норма. Доколкото ФПРО са властнически, във всеки случай неизпълнението на ФПН е скрепено със санкция. Става дума за санкция под формата на юридическа отговорност. Нарушенията са финансови. Не са спазени финансовите закони. Затова трябва да бъде наложена санкция, но ФП няма своя собствена отговорност, следователно се налагат другите видове отговорност - гражданска отговорност, наказателна отговорност, дисциплинарна отговорност, административна. Във ФП тези отговорности могат да бъдат кумулирани (гражданска с административна, гражданска с наказателна, гражданска с наказателна и дисциплинарна). Единственото, което не може да се кумулира е административна и наказателна отговорност, защото един и същ ЮФ ги поражда, но е различна степента на обществена опасност.
Наказателна отговорност за финансово нарушение
До налагането на наказателна отговорност за финансови нарушения се стига, когато степента на обществена опасност на деянието е висока и то е въздигнато от закона в престъпление (например, внос или износ на контрабанда, укриване на данъци, фалшифициране на валута и т.н.). Финансовият орган само констатира факта на извършеното престъпление. Той няма правомощия да налага наказателна санкция. Тя може да се търси само по реда на НПК, и то по съдебен ред. Задължението на финансовият орган е само да уведоми или да сезира компетентния наказателен орган.
Дисциплинарна отговорност
Дисциплинарната отговорност е установена в КТ. До налагането й се стига, когато нарушителят се намира в трудови правоотношения и когато по повод на осъществяването на трудовите си функции извърши някакво финансово правонарушение. Дисциплинарната отговорност може да бъде наложена само и единствено от съответния ведомствен ръководител или работодателя (в стари учебници и закони е можело да се търси и финансова отговорност, от доста време вече не е така). Видовете дисциплинарни наказания са забележка, предупреждение за уволнение и уволнение.
Гражданска отговорност
Гражданската отговорност има различни наименования във ФП – имуществена, отчетническа, материална. Гражданската отговорност във ФП има обезщетителен характер. Целта й е да се репарира или възстанови причинената вреда. Тогава отговорността се носи само когато в резултат от финансовите правонарушения са причинени вреди. Независимо, че става дума за гражданска отговорност, тя се разглежда във ФП, следователно става дума за специален вид гражданска отговорност, уреден в Закона за държавната финансова инспекция. Разглежда се във ФП, защото е последица от упражнен финансов контрол. Освен това специална е, защото е особен вид отговорност, който не се покрива съвсем с отговорността в ГП. Тази отговорност се налага само, когато има причинени имуществени вреди (не при неимуществени – болки, страдание и т.н.).
Второ – тази отговорност във ФП възниква само и единствено по силата на закона, за разлика от гражданско-деликтната отговорност, която е възможно да бъде и договорна. Има разлика и при начисляването на съответните лихви, и по отношение на обезвредяваните вреди. При общия режим в ГП се обезвредяват причинените вреди (вкл. и неимуществени) и пропуснатите ползи. Във ФП – само възстановяване на реално причинените вреди.
Има и разлика към момента, към който се изчислява размерът на вредата. Във ФП – вредата се изчислява към момента на причиняването й, а когато той е неизвестен - към момента на откриването й. Това е така, защото вредата във ФП може да бъде и под формата на липса.
Другото изключение е когато вредата е причинена във валута. Принципът е, че тя се възстановява в същата валута, в която е причинена; Когато се възстановява в лева, вредата се възстановява по по-високия от следните три курса на съответната валута: курса към деня, в който вредата е била причинена; курса към деня, в който е била открита; към момента, в който се възстановява вредата.
Административна отговорност
Административната отговорност има най-широко приложение при извършването на финансови нарушения. Проявява се основно под формата на глоба. Глобата е санкция за нарушение на установения от държавата обществен ред, тя е административна санкция. Глоби могат да бъдат налагани на ФЛ, а на ЮЛ се налагат имуществени санкции. Много често имуществените санкции са значително по-сериозни и тежки, отколкото глобите. Често глобата във ФП се определя в някаква зависимост от причинения вредоносен резултат. Например глоба в двоен размер на укритото. Във ФП класически способ за определяне на глобите е „от ..до..”, като наказващият орган е в правото си да прецени. Уникално за ФП (в Закона за държавните такси) е една привилегия – когато се налага санкция, ако нарушителят внесе таксата преди да бъде издадено наказателното постановление, глобата е в размер на 50%. Във ФП има принцип – „плащаш и обжалваш”. Това, че си платил не означава, че признаваш факта на нарушението.
Принудителни административни мерки
Принудителните административни мерки са друг вид принуда, който се прилага по повод на извършени финансови правонарушения. Възможността за налагането им е предвидена в ЗАНН, но уредбата им в ЗАНН не значи, че се прилага само там. Напротив – във ФП ПАМ намират значително по-широко приложение, отколкото в АП. Основна причина е, че ефектът от налагането им е значително по-голям от налагането на самата санкция. Например, едно ЮЛ осъществява нарушение и санкцията е глоба – лесно се плаща, но ако се наложи принудителна административна санкция – запечатване на помещението, блокиране на банковата сметка е много по-тежко. Мерките се прилагат масово и в съчетание със санкции. Видове принудителни мерки: превантивни, преустновителни и възстановителни.
Разликата между АП и ФП:
Принудителните мерки в АП се прилагат спрямо ФЛ, а във ФП и спрямо ЮЛ. В АП по изключение се допуска предприемането на принудителни мерки и от органи на обществени организации. Във ФП – само съответният данъчен или финансов орган може да ги наложи. В АП принудителните мерки се свързват само с личността на дееца, докато във ФП рядко е така. Във ФП последиците се свързват предимно с неблагоприятния им ефект преди всичко от материално естество. В АП те могат да бъдат предприети както в интерес на държавата, така и в интерес на обществото, а във ФП - само в интерес на държавата.
По-често срещаните принудителни мерки, ако сме в сферата на бюджетното право – ограничаване или спиране финансирането от бюджета – най-често при нарушения на бюджетната и финансовата дисциплина.
Блокиране на банкови сметки – разплащателни, но може и влогове. Целта е да се принуди лицето да заплати и ако се стигне до принудително изпълнение - да се осигурят средства за него.
Отнемане на разрешение или лиценз. Става дума за лица, осъществяващи дейност при разрешителен режим. Лицензът може да бъде отнет изцяло или за известно време.
Отнемане предмета на нарушението. Отнемат се укритите стоки, например. Ако те липсват – тяхната левовата равностойност. Много често се отнемат не само стоките, но и предметът, използван за извършването на нарушението. Например превозното средство, с което са превозвани. Отделно от отнемането много често се налагат и тежки имуществени санкции.


[b]Тема N:10
Финансови вземания и финансови задължения. Обща характеристика. Публични вземания. Система за определяне на размера на публичните вземания. Производство по определяне размера на публичните вземания.
Обща характеристика
[/b]

Поставянето в ход на финансовоправната норма, възникването и развитието на финансовото правоотношение целят в крайна сметка да бъде определено правото на държавата да получи разпределената сума пари и задължението на пасивния субект да я заплати. В този смисъл финансовото задължение представлява крайния резултат на финансовото правоотношение.

Финансовите вземания се набират от задължителни вноски- данъци, такси, мита, глоби, парични конфискации, начети, обезщетения и др.

Предметът на разглеждане са същинските финансови правоотношения, те винаги имат паричен характер, по които се пораждат права и задължения по повод на определени плащания. Във финансовото право вместо за субективни права се говори за финансови вземания.

Друг термин е държавни вземания. Тук се конкретизира кой е носителят на вземането- държавата. Включват се данъци, такси и др. В изразът „държавно вземане” се включват вземания на държавата, но не само с финансов произход, но и с гражданскоправен, както и с наказателноправен. Най-широко се говори за държавното вземане в чл. 162 ДОПК - публично вземане. Държавните и общинските вземания се делят на публични и частни. В ал. 2 са изброени публичните държавни вземани. Те формират приходите в бюджета. При държавните вземания със санкционен произход целта е да се постигнат целите на наказването, а не бюджетният приход. Държавните вземания с гражданскоправен произход са с държавно участие с гражданскоправни субекти и на деликтна основа.

Държавните вземания се делят основно на три групи:
1. Вноски от данъците за държавата. Те възникват като последица от регламентирането на обществените отношения по разпределение на обществения продукт; държавата тук има надмощно положение; плащането е винаги в нейна полза; то е парично като държавата не е длъжна да престира нещо срещу плащането; за нея не съществува задължение за връщане на полученото в резултат на приложението на правната норма.
2. Втората група държавни вземания произхождат от щети при използване и разпореждане с паричните средства и материалните ценности на държавата. Този вид държавни вземания са резултат на възникнали и развили се правоотношения под въздействието на гражданскоправни норми. Държавата тук търси възстановяване на неправомерно и виновно причинените ù щети при разходване и стопанисване на паричните и материалните ценности от разпоредителите с кредити и държавни служители.
3. Третата група държавни вземания произхожда от глоби и конфискации. При нарушаване на установения правен ред се налагат глоби или парични конфискации, с цел наказанието да окаже възпитателно въздействие върху нарушителя.

Всички държавни вземания, независимо от различния им произход от момента на окончателното им определяне стават ликвидни и изискуеми, манифестиращи се под формата на едно изпълняемо право, материализирано в изпълнителен акт издаден от държавен орган т.е държавното вземане е парично вземане в полза на държавата, което възниква по прякото разпореждане на финансовоправната норма при изпълнение или неизпълнение на договорни задължения или при нарушаване на общата забрана да не се вреди други му. Държавните вземания се определят в различни съдебни или административно-юрисдикционни производства чрез актове на финансовата администрация или съдебните органи и се изпълняват по реда на ДОПК. Събраните държавни вземания постъпват в републикансния или местния бюджет.

Държавните вземания се класифицират и в зависимост от начина на тяхното възникване и развитие:

1. Държавни вземания, които произхождат от приложението на финансовата правна норма- вземания от задължителни вноски, данъци, такси.
2. Държавни вземания, които произхождат от приложението на гражданскоправни норми- вземания от наеми, продажби на държавни недвижими имоти, отстъпване на право на строителстно срещу определена сума, обезщетения, съдебни разноски.
3. Държавни вземания, които произхождат от парични наказания- глоби.

В зависимост от органа, който окончателно определя държавните вземания:
1. Съдебни- когато се определят окончателно от съда и са станали ликвидни и изскуеми (държавни вземания по решения и присъди).
2. Несъдебни- когато са определени от други административни или юрисдикционни органи (данъци, такси и др.)

В зависимост от пасивния субект държавните вземания могат да бъдат класифицирани:
1. Държани вземания от фирми.
2. Държавни вземания, при които пасивен субект е гражданинът.


Как се определят санкциите? При вземанията с гражданскоправен произход размерът им се определя при договорите в зависимост от това какво е достоверно, а при деликтната отговорност в зависимост от размера на вината.

Система за определяне на размера на публичните вземания.

При конкретното определяне задълженията на основата на паричната сума се борави с два вида размери и ставки:

• Твърди размери на задълженията (определени в твърд размер- такса за издаване на паспорт). Те са определени по един и същ начин, не само за физическите, но и за юридическите лица и

• Подвижни размери (с облагаема основа, облагаема ставка) -към тези размери се отнася процентът и промилът. Съществуват две системи:

• Пропорционална система- размерът на ставката е постоянна величина, а променлива е основата (20% ДДС, 10% доход). При пропорционалната система размерът на процента не се променя. Данъкът расте в зависимост от растежа на данъчната основа.
• Прогресивна система. При прогресивната система ставката или процентът се променя при съответно променяне на данъчната основа. Прогресивната система се проявява в три форми:
• Обикновена (степенна) прогресия- облагаемата основа се разпределя на групи, степенува се като всяка следваща група се облага с по-висок процент, който съответства на по-голямата облагаема основа.
• Разделна прогресия- облагаемият доход или имотното състояние се разделят също на групи, но за да се избегнат недостатъците на обикновената прогресия всяка група се разделя на две
• Етажна прогресия- доходите и тук се разпределят на групи, но и на етажи. Всички доходи или имотно състояние от даден етаж ще бъдат обложени по еднакъв начин за всички физически и юридически лица.

Производство по определяне размера на публичните вземания

От процесуално гледище финансовите задължения се разделят на две: финансови задължения, които се определят направо от закона и финансови задължения, които за да станат ликвидни и изискуеми, е необходимо да има издаден финансов акт.

• Има държавни вземания, за които не е предвиден ред за обжалване. При останалите случаи такъв може да се развие.

Облагането с акт е способ за определяне данъчните задължения преди всичко на гражданите. По същество и самите граждани се привличат в производството по облагане с данъци, защото са длъжни да подават данъчни декларации в определен срок. Декларацията е основата за облагането на лицето. Финансовият орган не е обвързан с вписването. Когато облагаемата основа е с паричен характер подаването на декларация е достатъчно. Ако е посочено обаче имущество е необходимо извършването на технически дейности за оценяването му.

Въз основа на декларациите се издава данъчен ревизионен акт. Той представлява волеизявление на надлежно упълномощен финансов орган, с който се определя държавното финансово вземане. Данъчните ревизионни актове имат декларативно действие. Те са актове решения. С тях не се създава тепърва правото на държавата да получи вземането, тъй като то е възникнало по силата на закона (ex lege), а само се определя неговият размер.
.
В този смисъл ако е посочен размерът на държавното вземане ролята на органа е да го направи изскуемо т.е определянето на държавното вземане става с акт, издаден от компетентен орган. Този акт подлежи на обжалване от адресата, който трябва да има правен интерес. Възможни са две хипотези- обжалване от гл. т. на основанието т.е лицето твърди, че не дължи сумата или обжалване на размера.

Обжалването се осъществява по административен и съдебен ред. Решението на административния орган подлежи на обжалване пред по-горестоящия в административно отношение, който действа също като финансовоадминистративен орган. Обжалването може да бъде едностепенно, пред по-горестоящ орган, след което да приключи и двустепенно, когато решението на по-горестоящия орган подлежи на обжалване пред съд.

За различните фази на обжалването може да се приложи АПК или ЗАНН. Изпълнението на акта е по ДОПК.

Облагането на фирмите се извършва от самите органи на стопанска дейност. Държавата е натоварила администрацията на стопанската организация да изпълнява и функциите по облагането. Следователно това са органи, натоварени от държавата, които извършват облагането.

• Закон за държавната финансова инспекция и Правилникът към него


[b]Лекция N:5/20.10.08
Тема N:11
Прекратяване на финансовите правоотношения. Изпълнение на публичните вземания. Видове изпълнение. Срокове при изпълнението. Гаранции за изпълнение. Привилегии.
[/b]

1. Изпълнение на публичните вземания и видове изпъление.

Изпълнението на установените държавни вземания е основно задължение на всяка фирма, организация и на гражданите. С изпълнението на правата и задълженията завършва осъществяването на правната норма. Това е и крайният нормален завършек на възникналото и развило се правоотношение. Когато задължената страна изпълни задължението доброволно налице е доброволно изпълнение. Но когато задължението не бъде изпълнено в срок и размер, предвиден от финансовоправната норма, поведението на задължените лица представлява неправомерно юридическо действие, което е основание да се постави в ход производството по принудителното изпълнение.

Още в нормативния акт се определят сроковете за доброволно изпълнение по волята на длъжника. В случая държавата е проявила вече дейност по изпълнението. При неизпъление вземането става закъсняло и се събира по принудителен ред.

Държавната дейност за изпълнение обхваща времето от изтичане на сроковете за доброволно изпълнение до поставянето в действие на правната норма за принудително изпълнение. Действията в този период се изразяват в предприемане на мерки с обществено-икономически и юридически характер за въздействие, в пряк контакт със задълженото лице, в изпращане на писмено известие и покана за доброволно изпълнение на задължението. Волята на държавата може да се прояви в отсрочване или разсрочване на плащането. Цялата дейност на държавата е насочена за уреждане на вече закъснялото плащане по доброволен ред.

Третото направление в дейността на държавния орган се изразява в предприемане на мерки за принудително изпълнение. Волята на държавата в този етап не се изразява в убеждаване към изпълнение. Нейното проявление е насочено към реализиране на правата чрез насочване на изпълнението към имуществото на длъжника против неговата воля.

След като държавното вземане е определено по основание и по рамер, се поставя въпросът за изпълнението му. Когато става дума за правоотношения, се употребява терминът прекратяване. При държавните вземания се говори за погасяване. Погасяването e по-широкото понятие за изпълнение и обхваща всички други способи, които законът допуска дългът да бъде погасен, а изпълнението е вид погасяване. Чл. 168 ДОПК говори за начина на погасяване.

Самото изпълнение може да стане по два начина- доброволно и принудително с осъществяване на държавна принуда. За да започне изпълнението трябва да има изпълняемо право. Да има едно държавно вземане, което да е определено по съдържание, размер и да е изискуемо. Чл. 165 ДОПК установява правилото, че събирането на държавни и публични вземания се извършва въз основа на влязъл в сила акт за установяване на съответното публично вземане, издаден от компетентен орган, освен ако в закон е установено друго. Във всеки случай следва да има издаден индивидуален финансов акт.

Доброволното изпълнение на финансови вземания на държавата е способ за погасяване. За да започне изпълнението:

• трябва да имаме изпълняемо право- държавното вземане да е определено по основание и размер, да е ликвидно и изискуемо като е настъпил падежът за изпълнението.
• държавното вземане да е безспорно- да са изчерпани законовите възможности за обжалване;
• държавното вземане да не е отсрочено или разсрочено.

По отношение на условието да се пристъпи към изпълнение задължението да не е разсрочено или отсрочено, в някои хипотези (местни данъци) самият закон допуска изпълнението да стане на части. От друга страна в чл. 183-187 ДОПК е уредено отсрочването и разсрочването на публични вземания. При отсрочването за целия дълг се определя нов падеж, т.е. отлага се изпълнението на цялото задължение за един по – късен етап. При разсрочването се допуска изпълнение на части, съгласно одобрен погасителен план. По ДОПК разсрочване и отсрочване се допуска, когато паричните средства и текущите постъпления на длъжника не са достатъчни за погасяване на задължението, но може да се направи обосновано предположение, че затрудненията са временни и с оглед бъдещата дейност на длъжника вземането ще бъде погасено т.е основанието най-общо е временни затруднения на длъжника, който има парични постъпления, но те временно са недостатъчни. В чл. 183, ал. 5 се намират хипотезите, при които не се допуска разсрочване или отсрочване по ДДС или Закона за акциите и данъчните спадове с изключение на задълженията установени с ревизионен акт. Принципно компетентен орган за данъците е териториалният, изпълнителният директор на НАП, министърът на финансите или ръководителят на администрацията, чийто орган е установил задължението. Крайният срок, до който може да се допусне отсрочване или разсрочване, е моментът, в който се определи начинът на продажба в процедурата по принудително изпълнение.

По отношение на лихвите при разсрочване или отсрочване важно е да се отбележи, че се дължи лихва в размер на основния лихвен процент, а не на законовата лихва (основния лихвен процент плюс 10 пункта), а при разсрочване поради аварии не се дължи лихва. Отказите за разсрочване или отсрочване подлежат на обжалване

Финансовото задължение към държавата трябва да се изпълнява от адресата на акта- финансовият длъжник. Когато законът предвижда солидарна отговорност всеки от солидарните длъжници може да изпълни задължението (чл. 211 ДОПК). При правоприемство изпълнение дължат правоприемниците независимо от вида на правоприемството. Освен длъжника няма пречка и всяко трето лице да изпълни задължението. Държавата е длъжна да приеме плащането без да се интересува от мотивите му. Чл. 180 ДОПК урежда хипотезата изпълнение на публични вземания от трети лица. Принципно доброволното изпълнение е уредено в чл. 178 ДОПК .

2. Срокове при изпълнението

Във финансовото право сроковете могат да имат различно правно значение. За разлика от гражданското и търговското право във финансовото право няма безсрочни задължения. Сроковете във Финансовото право са различни като времетраене. Това се прави с оглед регулярното постъпление на средства в бюджета. Всяко финансово задължение е скрепено със срок, посочен в закона. По отношение на сроковете финансовите органи действат в условията на обвързана компетентност. В чл. 22 ДОПК се съдържа общата уредба на срокове. В чл. 27 са уредени правните последици при погрешно определени срокове. От една страна неизпълнението в срок води до настъпването на неблагоприятни правни последици. Длъжникът изпада в забава и започват да текат лихви (чл. 175 (1) ДОПК). . В чл. 175, ал. 1 се посочва, че се дължи законната лихва при забава (За неплатените в законоустановените срокове публични задължения се дължи лихва в размер, определен в съответния закон). Лихви върху лихви и лихви върху глоби не се дължат (чл. 175, ал. 3), а законната лихва е установена в Постановление N:72/74 на Министерски съвет и е основният лихвен процент плюс 10 пункта. Основният лихвен процент се определя от БНБ (чл. 13 от Закона за лихвения процент).

В някои закони неизпълнението в срок е скрепено с административнонаказателна отговорност (ЗДДС). От друга страна изпадането в забава дава възможност и основание да се пристъпи към принудително изпълнение, а това е неблагоприятна правна последица, защото възникват допълнителни разходи, изпълнението може да се насочи към вещи, на които длъжникът държи. Възможно е да се наложат принудителни административни мерки.

Със сроковете се свързват и благоприятни правни последици. В някои закони се предвиждат определени облекчения, когато се спази определен срок или се плати преди изтичането му (напр: ако се плати данък върху недвижим имот в целия размер до първия срок - -5%).

Независимо дали има доброволно или принудително изпълнение в чл. 169, ал. 2, 3 е уреден редът за погасяване на разсрочените и отсрочените публични вземания, както и че до започването на принудителното изпълнение длъжникът може да посочи кое задължение първо ще погаси.
3. Гаранции за изпълнение. Привилегии

В законодателството са предвидени различни гаранции за изпълнението на държавното вземане. Едно от деленията е:

• Гаранции в широк и тесен смисъл.

Гаранциите в широк смисъл имат предохранително, превантивно значение. Те са:
1. финансов автоматизъм– една част от вземанията на длъжника се събират служебно, без да се издава финансов акт;
2. компенсация (прихващане)– когато има надвнесени вземания, те трябва да бъдат върнати, но особеното във Финансовото право е, че се проверява за други изискуеми задължения, за да може преди това да се извърши прихващане;
3. отговорност за чужд финансов дълг– в основата на този институт стои неправомерното поведение на трето лице, което не е начислило или събрало съответното публично задължение;
4. обезпечителните мерки, които могат да се наложат в производството по установяване на публичното вземане са възбрана върху недвижими имоти и запор върху движими вещи;
5. погасителната давност, която е 5 години (171 ДОПК), но не започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а от първи януари на годината, през която е следвало да се плати задължението;
6. поръчителството;
7. предоставянето на отстъпка при предплащането на данъка в определен срок;
8. самото принудително изпълнение

Когато говорим за гаранции в тесен смисъл се има в предвид привилегия на държавата между другите кредитори за нейните вземания. Мястото на държавата като привилегирован кредитор е уредено в чл. 191, ал. 2 ДОПК (Когато срещу имуществото на длъжника са започнали принудителни изпълнителни действия по реда на Гражданския процесуален кодекс, държавата се смята винаги като присъединен взискател за дължимите ù от длъжника публични вземания). В чл.136 ЗЗД (Ползват се с право на предпочтително удовлетворение в реда, по който са изброени, следните вземания: 2. вземанията на държавата за данъци върху определен имот или за моторно превозно средство - от стойността на този имот или на моторното превозно средство;) тя е на второ място след разноските по принудителното изпълнение и искове по чл. 134 и чл. 135 ЗЗД. При общите привилегии държавата е след вземанията по трудови възнаграждения и за издръжка- при несъстоятелност и разпределение на имущество държавата е на шесто място (чл. 722 ТЗ).

В законодателството са предвидени и гаранции в полза на държавата. В чл. 264 ДОПК е уредено задължение да се подава декларация за липса на непогасени, подлежащи на принудително изпълнение задължения за данъци, мита и задължителни осигурителни вноски пред нотариус или съдия по вписванията. В чл. 265 ДОПК се посочва, че нотариус или съдия по вписванията, който състави, съответно разпореди да се впише акт без представена декларация отговаря солидарно за заплащане на задълженията, дължими от прехвърлителя или от учредителя.


[b]Тема N:12
Принудително изпълнение на публичните вземания. Органи. Предпоставки. Способи за производство по принудително изпълнение на публичните вземания. Действие по изпълнението. Запор. Публична продан. Защита срещу принудителното изпълнение.
[/b]

Принудителното изпълнение на държавните вземания представлява метод за въздействие от държавата върху задължените лица, с цел да ги застави сами сами да извършат визираните от правната норма действия или да търпят въздействието, упражнявано от държавния орган върху собствените си доходи и имуществото, когато не подчиняват своите действия на разпорежданията на правната норма.

При принудителното изпълнение се осъществява държавна принуда под влиянието, на която длъжникът подчинява поведението си на изискванията на финансовата правна норма. В ДОПК (чл. 163) е уредено, че публични вземания се събират от публичните изпълнители при Агенцията за държавни вземания. В Закона за събиране на държавни вземания е уреден статутът на Агенцията за държавни вземания, която ще се влее от 01.01.2009 в НАП. При принудителното изпълнение се следват следните принципи:
• Принцип на законност- участниците в изпълнителния процес упражняват правомощията си (правата и задълженията си) по ред предвиден в закона;
• Принцип на служебното начало- органите са принудени да пристъпят към принудително изпълнение;
• Писмено начало;
• Бързина на производството- своевременно предприемане на действия.
В чл. 167 ДОПК са описани органите на принудително изпълнение. При изпълнението на правомощията си публичните изпълнители издават постановления и разпореждания (чл. 226 ДОПК ) като за всяко действие се издава протокол. В чл. 210 ДОПК са описани страните в производството (1. публичният взискател; 2. длъжниците или техните наследници и правоприемници, както и третите лица, отговарящи за плащането на задължението на длъжника; 3. третите лица със самостоятелни права върху обекти на изпълнението; 4. обезпечените кредитори).
За да започне принудително изпълнение има предпоставки за възникване:
1. Безспорно, изпълняемо право- правото да е ликвидно и изискуемо и длъжникът да не е възразил по основани или по размер.
2. Изпълнителен титул (чл. 209- Принудително изпълнение на публични вземания се допуска въз основа на предвидения в съответния закон акт за установяване на вземането и чл. 165 ДОПК - Събирането на държавните и общинските публични вземания се извършва въз основа на влязъл в сила акт за установяване на съответното публично вземане, издаден от компетентен орган). Като изпълнителни титули са обхванати индивидуалните финансови актове, ревизионните актове на органи по приходите, други актове за установяване на публични вземания, съдебни актове, наказателни постановления.
3. Преди да започнат същинските принудителни действия финансовият орган установил вземането, съответно публичният изпълнител е длъжен да изпрати покана за доброволно изпълнение- Чл.182, ал. 1 от ДОПК (Ако задължението не бъде изпълнено в законоустановения срок, преди да бъдат предприети действия за принудителното му събиране, органът, установил вземането, съответно публичният изпълнител при Националната агенция за приходите, изпраща покана до длъжника да плати задължението си в 7-дневен срок). Тази покана е задължително процесуално действие като изплащането на това задължение опорочава изпълнителния процес.
4. публичното държавно вземане да не е отсрочено или разсрочено.
Изпълнителното дело се образува от публичен изпълнител. Ако до този момент не са наложени обезпечителни мерки публичният изпълнител налага запор и вписва възбрана върху имуществото на длъжника. Това са обезпечителни мерки като запорът е върху сметки и движими вещи, а възбраната върху недвижими вещи. Допуска се изпълнението да е временно спряно (чл. 222 ДОПК ) без лихви за срока на спирането. При смърт производството не се прекратява, а се спира до приемане на наследник. В чл. 225 ДОПК е уредено прекратяване на производството. В чл. 225, ал. 1, т. 2 е посочено и възможно прекратяване на производството, когато актът, с който е установено публичното вземане, бъде обявен за нищожен, обезсилен или отменен по установения ред. В чл. 215 ДОПК се посочва, че принудителното изпълнение се извършва чрез изпълнение върху вземания и парични вземания. Това става с разпореждане на публичния изпълнител. При задължения надхвърлящи 5000 лв. е установена забрана за напускане на страната.
Когато изпълнението е насочено върху доходите и вземанията на длъжника то се осъществява чрез налагане на запор. С налагаето на запора възникват две групи правоотношения, свързани с настъпванато на различни правни последици. Първото правоотношение възниква между финансовоизпълнителния орган и длъжника, на когото е съобщено за налагането на запора. Правните последици се изразяват в това, че финансовоизпълнителния орган има правната възможност да извърши действия на разпореждане и управление със запорираното вземане, а длъжникът е лишен от правото да се разпорежда със запорираното вземане. Второто правоотношение възниква между финансовоизпълнителния орган и третото лице, от което длъжникът има да получава доходи, трудово възнаграждение или суми от гражданскоправни сделки. С налагането на запора изпълнителният орган може да се разпорежда и да управлява запорираното вземане. По отношение на третото лице от деня на получаване на запорираното съобщение за него възникват задълженията да пази запорираното вземане, и да изплати сумата само на финансовоизпълнителния орган.
Когато изпълнението е насочено към движимо или недвижимо имущество, то се осъществява чрез опис и продажба. В зависимост от характера на принудителните действия можем да разграничим четири отделни етапа в производството по принудително изпълнение на държавните вземания. Първият етап са подготвителните изпълнителни действия,(изпращане на покана до задълженото лице да уреди плащанията) вторият- фактическите изпълнителни действия на финансовоизпълнителните органи (опис на движимото и недвижимо имущество на длъжника), третият- контрол на съда върху изпълнителните действия на финансовоизпълнителните органи, четвъртият етап- действията по изземването на описаното имущество и продажбата му.
4. Други способи за изпълнение са:
• Изпълнение върху парични средства;
• Изпълнение върху движими и недвижими вещи като този способ обхваща опис на вещите, оценката им и публичната им продан;
• По-специфични са способите за изпълнение върху ценна книга и
• Върху тяло.
Публичният изпълнител може да използва всеки един от способите заедно и поотделно. По принцип в чл. 213 ДОПК е предвидено, че принудителното изпълнение се насочва върху цялото имущество на длъжника с изключение на несеквестируемото имущество. В чл. 214 е уредена възможност за избор на длъжника върху кои негови вещи да се насочи принудителното изпълнение. Предложението на длъжника не се приема, ако предложеният начин на изпълнение не е в състояние да удовлетвори изцяло публичния взискател. Отказът подлежи на обжалване по реда за обжалване на обезпечителни мерки (чл. 197 ДОПК) пред изпълнителния директор на НАП (от 01.01.2009 г.). Публичната продан е общ способ за принудително изпълнение като описаното и оценено по реда на чл. 238 и сл. имуществото подлежи или на продажба чрез търг или чрез продажба на постоянно определени места. Особени случаи на продажба са продажба на съсобствени вещи (чл. 258 ДОПК), и изпълнение върху вещи в дружествена общност (чл. 259 ДОПК) и влогове (чл. 260 ДОПК). В чл. 242 ДОПК е уредена продажбата на специфични вещи. В чл. 211 ДОПК е уредена солидарната отговорност- Който изплати на длъжника вземания или му предаде вещи въпреки наложения по съответния ред запор, отговаря солидарно с него за изплатеното или предаденото до размера на задължението с лихвата след плащането.
Лекция N:6/21.10.08
(чл. 266-269 ДОПК)
5. Защита срещу принудителното изпълнение.
Принудителното изпълнение се развива въз основа на принципа на законността, но е възможно в хода на производството да се предприемат незаконосъобразни действия, които накърняват правата и законните интереси на длъжника. Законът дава възможност на длъжника да се защити срещу подобни действия. Важно е да се разбере, че се обжалва не основанието и размера на вземането, а действията по принудителното изпълнение. В тази фаза длъжникът не може да възразява, че не дължи или че дължи по-малко. Обжалването е по отношение на законосъобразността на действията. По принцип обжалват длъжниците, но може и трети лица като съпруг или кредитор също да обжалват (чл. 266 ДОПК Действията на публичния изпълнител могат да се обжалват от длъжника или от третото задължено лице пред изпълнителния директор на Агенцията за държавни вземания, съответно пред териториалния директор на териториалната дирекция на Националната агенция за приходите чрез публичния изпълнител, който ги е извършил. Жалбата се подава в 7-дневен срок от извършването на действието, ако лицето е присъствало или е било уведомено за извършването му, а в останалите случаи - от деня на съобщението. За третите лица срокът тече от узнаване на действието.). Срокът е 7-дневен като решаващият орган се произнася с решение и може да прекрати производството ако сумите са платени, да отмени или откаже отмяната на принудителното изпълнение. Когато жалбата се подава от длъжника тя принципно не спира изпълнението освен ако е подадена от трето лице с право върху вещта. Това е единият способ за защита. След неговото изчерпване следва обжалване пред съд.
Вторият способ е защита по исков път. Той може да се използва само от трети лица, но не и от длъжника. Като основанието е изпълнението да е засегнало право на третото лице. Искът се предявява срещу длъжника и взискателя и в този случай публичният изпълнител преминава към друг способ, при който е компетентен съответният съд.

[b]Тема N:13
Други способи за погасяване на публичните вземания. Финансова амнистия. Опрощаване. Прихващане. Давност и преклузивни срокове.
[/b]

Между изпълнението и погасяването на държавното вземане има съществена разлика. Изпълнението се свежда до реално постъпване на средства в бюджета, докато амнистията, опрощаването и давността са способи за заличаване на едно ликвидно и изискуемо вземане, без постъпления в бюджета.
Погасяването на държавното вземане не е възможно по пътя на договарянето. То не е възможно и по отказ от страна на държавния орган.
Финансовата амнистия е уредена в чл. 84 от Конституцията. Амнистия се дава както във финансовото така и в наказателното право. Посочената разпоредба в Конституцията е единствената действаща норма по този въпрос. Няма друг нормативен акт. Едва когато се постанови амнистия се издава закон. Самият акт за амнистия е закон. Той влиза в сила веднага, защото с него не се възлагат задължения и има еднократно действие. Амнистията обхваща неограничен кръг адресати- амнисти. Със закон не се отменя фактическият състав, породил задължението (не отменя закона създал задължението). Законът за амнистия се прилага служебно, не е необходимо съзиране на орган. Амнистията може да е пълна, частична или до определен размер.
Опрощаването е правомощие на Президента. То винаги се отнася до индивидуално задължение на едно лице Президентът има правомощие да опрощава държавни вземания на конкретни длъжници със сезиране т.е лицето трябва с молба да сезира президента да опрости едно конкретно държавно вземане. Постъпилата молба се изпраща на органа по приходите и се събират данни за имотното състояние на лицето посредством органите по приходите, общиските съвети и др. Преписката се комплектова от общинските съвети, които дават становища. Становище дава и взискателят. Следва разглеждане на преписката от 9-членна комисия към Президента, която издава доклад дали да се опрости задължението. Когато опрости задължението Президентът издава указ, а когато задължението няма да се опрости председателят на комисията изпраща писмо до длъжника, че задължението му не е опростено. Длъжникът може да подаде нова молба не по-рано от 6 месеца и при наличие на нови обстоятелства. Президентът опрощава при оперативна самостоятелност. Той опрощава несъбираеми публични вземания.
Прихващане и компенсация. Институтът на прихващането води началото си от гражданското законодателство (чл. 103-109 ЗЗД). В ДОПК уредбата на прихващането се намира в чл. 128-132, където се намира общата процедура. В чл. 170 е уредено прихващането до започване на производството за принудително изпълнение и обезпечение. В чл. 223, ал. 1 се намира прихващането в хода на принудителното производство (Когато в хода на принудителното производство възникнат основания за прихващане, по искане на длъжника или по решение на публичния изпълнител производството се спира до приключване на действията по прихващането, но за не повече от 3 месеца, освен ако се възложи ревизия. Публичният изпълнител, пред когото длъжникът е представил писмените доказателства, удостоверяващи основанията за прихващане, изпраща искането заедно с доказателствата на съответния компетентен орган за извършване на прихващането. Ако в резултат на прихващането задължението бъде погасено изцяло или частично, изпълнителното производство се прекратява или се продължава за остатъка от вземането.) За да е възможна компенсация е нужно да са налични две вземания, които са еднородни и заместими. Трябва и идентичност между субектите, както и да е настъпил падежа и на вземанията. По гражданското право е необходимо волеизявление на една от страните и размера се погасява до размера на по-малкото. Във финансовото право е нужно съгласието на съответния финансов орган, което е необходимо, защото органът проверява дали няма други вземания, за да се включи към механизма на прихващане. Правните последици настъпват не към момента на волеизявлението на органа, а когато прихващането е било възможно т.е когато второто задължение е било изискуемо. В чл. 128 ДОПК се посочва, че прихващане може да се осъществи и с погасени по давност вземания, което представлява погасяване с обратно действие- може да се извърши прихващане с погасено по давност задължение, когато вземането на длъжника е станало изискуемо, преди задължението му да бъде погасено по давност. Компенсацията се осъществява с акт, който е решение. При постъпване на молбата органът извършва проверка или ревизия. Едва след това се осъществява акта по прихващането или възстановяването (чл. 129 ДОПК). Непроизнасянето с срок или отказът подлежат на обжалване. Затова се и приема, че органите на финансовата администрация действат при обвързана компетентност. Прихващането е приложим институт във финансовото право.
Погасителна давност. Погасителната давност е общ институт на правото. Тя е юридически факт, който представлява период от време, в който носителят на субективното право не го упражнява, а бездейства. Чрез нея се погасява правото на съдебна защита и има два елемента- обективен (изтичане на определен период от време) и субективен (възражението на длъжника). Тя не се прилага служебно. В чл. 171 ДОПК е уредена погасителната давност за публични вземания. Важното тук е, че давността започва да тече от 1 януари на годината следваща годината, през която е следвало да се плати публичното вземане. В ал. 2 на посочената разпоредба е посочен и втори срок като давностен. В чл. 172 ДОПК се намират и основанията за спиране и прекъсване на давността един, от които е издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение. Ако актът за установяване бъде отменен, давността не се смята прекъсната, както и още 5 основания. В чл. 173 ДОПК е предвидено отписване на вземанията погасени по давност.
• В чл. 5, ал. 5, т. 9 от Закона за Националната агенция по приходите се посочва, че Управителният съвет по предложение на изпълнителния директор разглежда и одобрява решения за отписване на вземания, събирани от Националната агенция за приходите, за задължения до 100 лв., разходите за събирането на които надхвърлят размера на задължението.
• Министерският съвет има възможност да намали размера на публичните вземания като за това се следва специална процедура- чл. 188, ал. 3 ДОПК.

[b]Тема N: 14
Правна уредба на финансовия контрол. Статут и правомощия на контролните органи. Финансови контролни производства. Разграничаване от сходни правни институти.
[/b]

Контролът като дейност се изразява в съпоставяне на фактическото поведение на органите и лицата с действащото законодателство. Съпоставянето има за цел да установи предпоставките, които са от значение, за да се прецени дали поведението на органите и лицата е насочено към изпълнение на действащото законодателство, дали това поведение е правомерно или неправомерно и най-после дали полученият резултат от законосъобразното изпълнение на правния акт съответства на обективно развиващите се икономически и други отношения.
Контролът се дели на предварителен, текущ и последващ. При предварителния не става дума за контрол върху породените права и задължения в конкретно правоотношение, а до контрол върху точното прилагане на нормативните актове, на отделни правни норми т.е до правилното и законосъобразно изпълнение на един нормативен акт като цяло. При текущия контрол дейността се изразява в проверка на изпълнението на породените права и задължения и на последиците, настъпили от неизпълнението на правата След установяването на правилното или неправилното изпълнение на законите и другите нормативни актове, последващият финансов контрол въздейства върху задължените лица в две насоки: указва на органите и лицата как трябва да бъдат прилагани законите в бъдеще и взема мерки за възстановяване на първоначалните отношения. Този начин на въздействие се свързва пряко с изпълнението на възникналите права и задължения. От казаното следва, че финансовият контрол като дейност няма самоцелно значение, а цели осъществяването и правилното протичане на финансовоправните отношения.
Въпроси 14-21 са свързани с имуществената отговорност вследствие на финансов контрол. Тази отговорност не се покрива изцяло отговорността в гражданското право. Между тези два вида отговорности има специфични различия. По отношение на финансовия контрол съществуват редица нормативни актове като някои от тях са водещи – Закон за финансово управление и контрол в публичния сектор; Закон за вътрешния одит; Закон за държавната финансова инспекция.
Постиженията на правото на ЕС по отношение на публичния сектор изискват съществуването на ефективни системи за финансово управление и контрол както и създаването на централни звена отговарящи за координацията и хармонизирането на методологиите. Именно първите два закона уреждат тази материя като системите за финансово управление и контрол, и вътрешният одит са елементи на вътрешния контрол в отделните организации и са взаимно свързани. Те касаят организацията на контрола в отделното звено като звена за вътрешен одит се изграждат в администрациите на първостепенните разпоредители с бюджетни кредити и в някои второстепенни.
Основен по отношение на разглежданата проблематика е третият закон във връзка, с който може да възникне имуществена отговорност – Законът за държавната финансова инспекция. Предмет на обсъждане е четвъртата категория финансови отношения които изграждат предмета на ФП, а именно упражняването на финансов контрол върху дейностите по разпределянето, преразпределянето и разходването на националния доход. Този контрол се осъществява от официален специализиран орган наречен Държавна финансова инспекция, която е и самостоятелна агенция в структурата на Министерството на финансите. Финансовият контрол по същество е административен контрол. Органите, които го извършват са административни и може да бъде контрол, както за законосъобразност така и за целесъобразност. Ако се констатират неправилни действия могат да се предприемат мерки в посока на подобряване на финансовата дейност. Контролът е финансов доколкото се проверява финансовата дейност, финансовите операции, откъдето следва и наименованието. Затова в случая става дума за специализиран контрол в областта на финансовата дейност.
За осъществяване на контрола е създадена специална Агенция за държавната финансова инспекция като администрация към министъра на финансите. Органите на агенцията са два вида – директор и финансови инспектори, които могат да издават съответните актове. В чл.8 ЗДФИ са определени функциите на агенцията, а в чл.10 и чл.13 са уредени правомощията съответно на директора и на финансовите инспектори.
Директорът възлага със заповед извършването на финансова инспекция и насрещни проверки и може да прави искане за разкриване на банковата тайна. Заповедта има конститутивен характер и не подлежи на обжалване. В чл.5 ЗДФИ са посочени законните поводи, при които може да се извърши финансова инспекция Прави впечатление, че органите на агенцията в едни случаи служебно откриват производствата (напр: при обществени поръчки, при проверка на отпуснати субсидии), а в други случаи могат да бъдат сезирани (с молби, жалби, сигнали, по искане на МС, министъра на финансите, възлагани от органи на прокуратурата).
Правомощията на финансовите инспектори можем да разделим на такива, които осигуряват възможността за извършване на проверките (напр: осигуряване на достъп до служебни помещения и информация) и такива, свързани със събирането на доказателства (напр: изискване на писмени обяснения, документи, справки и т.н.). На тези правомощия съответства общото задължение за съдействие от страна на проверяваните субекти. Отделно от правомощията, свързани с осъществяването на самия контрол, са т.нар. санкционни правомощия, които се изразяват във възможността контролният орган да упражнява държавна принуда под формата на санкции или принудителни административни мерки в случаите на установени в резултат на инспекцията нарушения.
Имуществената отговорност за причинени вреди се търси независимо от административнонаказателната отговорност. Така в чл. 32 ЗДФИ са описани съставите на административните нарушения, а за процедурата по наказване чл.35 препраща към ЗАНН
Трябва да се посочи, че в две ведомства (Министерство на отбраната и МВР) се организират самостоятелни звена за контрол в подчинените им структури, като двата контрола се допълват, а не се изключват.
Като определение можем да посочим, че финансова инспекция е правнорегламентирана дейност, изразяваща се в съпоставяне на извършеното от лицата, боравещи с държавно или общинско имущество и отразено в счетоводните документи с действащото финансово законодателство, с цел да се установи дали правилно е приложен финансовият закон. При нея се осъществяват три категории правоотношения:
• между ръководителя на ведомството, упражняващо контрола (АДФИ) и финансовия инспектор. Това правоотношение се развива въз основа на заповедта за извършване на инспекцията.
• между проверяващия орган и обекта (адресатите) на контрола
• между адресатите на контрола и техните отчетници или материалноотговорни лица. – Основание за пораждане на това правоотношение е установяването на правопораждащи факти за търсене на имуществена отговорност.
Разграничение от сходни правни институти
Финансова инспекция и инвентаризация Финансовата инспекция е уредена в ЗДФИ, а инвентаризацията - в Закона за счетоводството (чл.21 и сл.) Финансовата инспекция е последващ финансов контрол, докато инвентаризацията е текущ финансов контрол. При финансовата инспекция се обхваща цялата дейност като се извършват както документални, така и фактически проверки в счетоводството, по отношение на трети лица и имуществото, докато при инвентаризацията се проверява наличието на стокови и материални ценности (т.е. само на вещи), тяхното състояние и годност. Финансовата инспекция се осъществява от длъжностни лица (финансови инспектори), които трайно имат такова качество, назначени са на такава длъжност. Това са трудовите им функции и за това получават трудово възнаграждение. Контролните им правомощия са уредени в закона и съответният ръководител не може да ги ограничава. При инвентаризацията се създава контролен орган за момента, само за тази цел. Лицата обикновено работят нещо друго и въз основа на вътрешна заповед на съответния ръководител им се възлага да извършат инвентаризация. След приключването ù лицата губят това си качество на контролен орган, т.е. това е вътрешноведомствен контрол, осъществяван от колективен орган. Финансовата инспекция може да приключи с доклад и писмено заключение или акт за начет, като по сега действащата уредба, специално актът за начет има презумптивна доказателствена сила, в смисъл че констатациите в него се считат за верни до доказване на противното, което дава процесуални привилегии на увреденото юридическо лице. Инвентаризацията приключва с протокол, който също е констативен акт, но не дава никакви процесуални привилегии. Затова ако по време на инвентаризация се разкрият причинени вреди, увредената организация следва общия исков ред за възстановяване. Инвентаризацията може да бъде повод да се поиска финансова инспекция.
Финансова инспекция и съдебно-счетоводни експертизи. Финансовата инспекция е уредена в ЗДФИ, а съдебно-счетоводните експертизи в процесуалните закони (ГПК, НПК); При съдебно-счетоводните експертизи не се осъществява контрол. Те се назначават по искане на страните в процеса или решаващия орган, при нужда от отговор на специален въпрос, свързан със счетоводните записвания. На експертите се поставят конкретни въпроси, на които те дават отговор без да правят правни квалификации. Заключението на експерта (това е актът, който се изготвя) не обвързва съда или друг решаващ орган. То се разглежда заедно с всички други събрани доказателства и съдът може да го възприеме или не. Твърде често при оспорване на резултатите от финансовата инспекция, се допускат съдебно-счетоводни експертизи с цел установяване на обективната истина.

[b]Тема N:15
Държавна финансова инспекция. Приключване на финансово контролно производство. Актове. Мерки за въздействие предприемани по повод констатирани слабости, нарушения и причинени вреди.
[/b]

Всяка контролна дейност включва два етапа: проверовъчна дейност, която представлява проверка на фактическото състояние с изискванията на нормативните актове и предприемане на мерки за въздействие, които могат да бъдат два вида – спрямо контролираната дейност и спрямо контролираните лица.
В зависимост от времето на провеждане контролът може да бъде предварителен (превантивен), текущ и последващ.
Контролът който осъществяват органите на държавната финансова инспекция е последващ – проверява се дали финансовата дейност е осъществена законосъобразно.
Понятието финансова инспекция заменя понятието финансова ревизия, а понятието финансови контролни производства е процесуално-правен термин.
В чл. 4 на ЗДФИ са определени адресатите на контрола– тук се включват бюджетните организации, държавните предприятия, търговски дружества, в които държавата или общините имат блокираща квота. Контрол се осъществява и върху лицата финансирани с бюджетни средства или програми на ЕС т.е финансовият контрол, осъществяван от Държавната финансова инспекция се използва там, където се използват държавни бюджетни средства.
Особеност на контрола е, че инициатива за провеждането му могат да имат различни органи и лица– от една страна държавни органи като МС, министъра на финансите, органите на прокуратурата, агенцията за обществени поръчки и Сметната палата, а от друга страна основание за започване на контрола са сигнали, подадени от физически или юридически лица (чл.5 ЗДФИ). От самото наименование „Държавна финансова инспекция” се стига до извода, че контролът се упражнява от държавен орган по отношение на държавен обект. Основните задачи на контрола са посочени в чл. 2 ЗДФИ и те могат да се резюмират така:
1. Контрол за спазване на нормативните актове, уреждащи финансовата дейност и
2. Реализиране на съответния вид юридическа отговорност– административна или имуществена като наказателната отговорност се развива в наказателното производство.
Самата агенция е структура към министъра на финансите и като всяка агенция към нея има устройствен правилник. Органите на агенцията които могат да издават актове са директорът и финансовите инспектори. Правомощията на органите на инспекцията са изброени в чл. 10 и чл. 13 ЗДФИ. Компетентен да издава заповеди за извършване на финансови проверки и инспекции е директорът, който също така може да назначава и вещи лица. Той е компетентен и да иска разкриване на банкова тайна. В чл. 13 ЗДФИ са изброени контролните правомощия на инспекторите:
1. Правомощия, които дават възможност за извършване на контрол върху организациите– на свободен достъп до помещение и информация.
2. Втората група правомощия са свързани със събирането на информация– документи, справки и др.
3. Третата група правомощия са за съставяне на съответните актове.
За да се осигури провеждането на контрола чл. 15 ЗДФИ урежда задължението за съдействие. Неизпълнението на задължението за съдействие е скрепено с административна наказателна отговорност. Контролният орган може да упражнява държавна принуда под формата на налагане на санкции или принудителни административни мерки. Имуществената отговорност за причинени вреди се търси независимо от административнонаказателната отговорност. Съставите на административни нарушения са уредени в чл.32-35 ЗДФИ. Финансовата инспекция се извърша от финансови инспектори на агенцията въз основа на заповед на директора или упълномощени от него лица. Самата заповед е конститутивен акт и не подлежи на обжалване.
Финансовата инспекция е правно регламентирана дейност изразяваща се в съпоставяне на извършеното от лицата, боравещи с държавно или общинско имущество, отразеното в счетоводните документи с действащото финансово законодателство с цел да се установи дали правилно е приложен финансовият закон. При нея се развиват три категории отношения:
1. между ръководителите на ведомството и финансовия инспектор;
2. между проверяващия орган и ръководителя на съответния обект и
3. между ръководителя на обекта и лицата, осъществяващи отчетническа дейност.
Предмет на доказване са правопораждащите факти– било то за имуществена отговорност, било то за административно-наказателна отговорност.
Финансовата инспекция трябва да се разграничи от съдебно счетоводната експертиза. Чрез експертизата не се осъществява контрол, а се назначават лица със специални икономически и счетоводни познания. На експертиза се поставят винаги конкретни въпроси, а заключението на вещото лице не обвързва съда или назначилия го орган.
Приключване на производството.
Инспекционното производство преминава през няколко етапа:
1. Подготвителен, по време на който се прави анализ на нормативната уредба, отнасяща се до конкретни обекти, запознаване с дейността им и запознаване с резултати от предходни инспекции;
2. Същинска проверовъчна дейност, изразяваща се в съпоставка с нормативните актове и
3. Приключване на инспекцията със съставянето на документ;
Правни последици и предприемане на мерки за въздействие.
За резултатите от финансовата инспекция съответният инспектор изготвя доклад, който съдържа направените констатации подкрепени с доказателства. По доклада се дава срок за писмени становища, а по писмените становища финансовият инспектор изготвя мотивирано писмено заключение. Това заключение се представя на ръководителя на проверяваната организация и на проверяваните лица, както и на органа, възложил инспекцията, за предприемане на мерки за въздействие. В доклада се съдържат констатации за факти, които се отнасят до причинени вреди или състави на административни нарушения. Описва се дейността, евентуално установените нередности и резултатите. По своя характер това е констативен акт.
По доклада се дават становища под формата на писмено заключение, като това писмено заключение по-нататък може да бъде основание за съставяне на акт за установяване на административно нарушение или да се пристъпи към издаването на друг акт в случай, че ще се търси имуществена отговорност– Акт за начет (чл.22 ЗДФИ).
Със заключението се дава цялостната оценка, а вече с други актове се предприемат мерки за въздействие. В акта за начет като самостоятелен документ се описват само фактическите констатации, които съдържат предпоставките за имуществена отговорност.
Трите вида актове:
• Доклад
• Акт за начет,
• Акт за установяване на административни нарушение и
се съставят от държани органи по повод извършена инспекция. Те са констативни или установителни, защото констатират факти и обстоятелства с правно значение. Сами по себе си те не пораждат права и задължения, а се отнасят към подготвящите актове, защото въз основа на тях ще се издадат други актове– наказателни постановления, заповеди или ще се развие производството по съдебен ред за имуществена отговорност.
Формата е писмена, а съдържанието от една страна е определено в правилника като реквизити, а от друга страна зависи от направената констатация. В случай че се установят данни за престъпление докладът се изпраща на прокуратурата, за да се прецени дали ще започне наказателно производство.
Тези документи имат няколко функции:
1. сезираща- сезират се други органи, (ръководител на предприятие, прокуратура, съд), за да се образуват други производства и
2. доказателствена– доколкото констатациите в тях са подкрепени с доказателства.
Чл. 22 ал. 2 от ЗДФИ предвижда че фактическите констатации в акта за начет трябва да са подкрепени с доказателства и по него се правят становища (възражения) като финансовият инспектор също изготвя заключение.
Чл. 44 от правилника за ЗДФИ предвижда, че тези констатации се считат за верни до доказване на противното.
В стария ГПК съществува специално производство по финансови начети, където актът за начет играе ролята на искова молба и се развива специално исково производство. В новия ГПК то не съществува– актът за начет е извън съдебно изпълнително основание.
Мерки за въздействие – правни последици от инспекцията.
Този етап няма задължителен характер, защото по време на инспекцията могат и да не се разкрият нарушения. Отграничаваме два вида мерки:
1. спрямo контролираната дейност и
2. спрямо контролираните лица.
Принципно информация за резултатите от упражнения контрол се изпраща на горестоящите органи, на съответните министри, на финансиращите органи. Чл. 18 ЗДФИ урежда именно последващите мерки върху дейността. Тук се включват писмени указания за преустановяване на нарушението; предложение пред компетентни органи за спиране на действието, което води до нарушения; предложение до компетентни органи за подмяна на незаконни актове на ръководители на проверяваните организации; предложение за търсене на имуществена или дисциплинарна отговорност; предложение за спиране на бюджетни средства до министъра на финансите. От изброеното следва, че става дума за предложения за налагане на принудителни административни мерки.
За изпълнението на задължителното указание лицата уведомяват директора на агенцията за предприетите мерки. Документите, в които се съдържат писмените указания, се съхраняват за последващи инспекции. Спирането на действието се извършва само от компетентен орган, а не от инспектори. Подмяната на незаконни актове също е от компетентността на други органи. Това са мерките спрямо дейността.
• Контролът е финансов, отговорността не е.
В резултат на контрола може да се предложи търсене на дисциплинарна отговорност, която е въз основа на КТ, имуществена отговорност или акта за начет да се изпрати в съда. Може да се реализира и административнонаказателна отговорност.

[b]Тема N:16
Правен режим на имуществената отчетническа отговорност. Разграничаване на имуществената отчетническа отговорност от отговорността по ЗЗД.
[/b]

1. Същност на имуществената отчетническа отговорност.
До търсенето на имуществената отчетническа отговорност се стига, когато има причинени имуществени вреди. Вредите трябва да бъдат разкрити по повод упражнен финансов контрол и е нужно тяхното възстановяване.
Гражданското право познава договорна и деликтна отговорност. Имуществената отчетническа отговорност е деликтна отговорност. Основание за това се търси в нормативните актове, които уреждат режима на отговорността– чл.21 ЗДФИ.
Фактическият състав, който поражда имуществената отчетническа отговорност е същият, който се отнася и за деликтната отговорност. Договорното начало е изключено. Тук важи принципът “Не вреди другиму”. Такава отговорност се носи само когато са причинени вреди на държавни юридически лица, а ако те бъдат причинени на частни – общият ред по ЗЗД.
В нашето право има два вида деликтна отговорност – обща (чл.45 и сл. ЗЗД) и специална (чл.21 и сл. ЗДФИ). При специалната субсидиарно се прилагат и чл. 45 и сл. ЗЗД за неуредените в ЗДФИ положения.
2. Разграничение между общата и специалната деликтна отговорност
1. Нормативната уредба (ЗЗД и ЗДФИ). По общия режим всяко едно лице може да бъде привличено към отговорност, стига то виновно и противоправно да е причинило вреда другиму. Не е необходимо лицето да притежава някакво специално качество. По ЗДФИ отговорните лица трябва да имат качеството на отчетници. Те могат да бъдат само физически лица и само по изключение към отговорност могат да бъдат привличани и ЮЛ, ако неоснователно са се обогатили.
2. Кой може да претендира за вреди, да търси обезщетение. По общия режим всяко едно лице докато при специалната отговорност – претенции може да има само едно ЮЛ.
3. Специална отговорност може да се търси само за причинени имуществени вреди
4. Във връзка с търсенето на отговорност. По общия режим се възстановяват всички вреди (действително причинени и пропуснати ползи). При специалната отговорност – само за действително причинени вреди може да се присъди обезщетение като това става в едно специално производство. Възможно е присъждане на обезщетение и за пропуснати ползи, но в друг съдебен процес – т.е. трябва да има две призводства. В повечето случаи кредиторите почти не водят процес за пропуснати ползи. От тази гледна точка при специалната деликтна отговорност има едно терминологично различие. В ЗЗД се говори за “вреда” (действително причинени и пропуснати ползи). Във Финансовото право до скоро се употребява понятието “щета” (само действително причинени вреди). Сега вече и във финансовото право се употребява понятието вреда.
5. В гражданското право на възстановяване подлежат всички вреди без значение какъв е вредоносният факт, деликт, а в ЗДФИ са посочени само три вредоносни факта: умишлено причинени вреди, вредата да се явява под формата на липса и когато вредата е причинена не по повод изпълнение на служебните задължения.
6. По общия режим давността е 5 години за главницата и 3 години за лихвите, а по специалния – и за двете е 5 години. Когато изтекат 10 години отговорност не се търси.

[b]Тема N:17
Субекти на имуществената отчетническа отговорност. Третите лица като субекти на отговорността.
[/b]

1. Нормативна регламентация
Една от разликите между общата и специалната имуществена отговорност се свежда до субектите ù. По ЗЗД отговорност може да носи всяко лице, а по ЗДФИ – само лицата, които имат качеството на отчетници.
Субектите на отговорността са основно посочени в чл.23 ЗДФи – 5 категории лица:
Чл. 23: Към имуществена отговорност по този закон могат да бъдат привличани лицата, които:
1. получават, събират, съхраняват, разходват или отчитат имущество;
2. упражняват контрол върху лицата по т. 1;
3. упражняват контрол върху бюджетната, финансово-стопанската и отчетната дейност на проверяваната организация или лице;
4. управляват или се разпореждат с имущество;
5. са посочени в чл. 21, ал. 3.
Условно те могат да бъдат разделени в две групи – по т.1 – т.4 и т.5 Първите четири категории лица са лицата, които пряко или косвено са причинили вреди на стопански организации и уюреждения. Това е основната група лица, които могат да носят имуществена отчетническа отговорност. След като те са причинители на вредата, тяхната отговорност е деликтна (виновна). Втората група обхваща лицата, които са възползвали от вредата, но не са я причинили и тяхната отговорност не е деликтна. Те носят отговорност на друго основание – неоснователно обогатяване. Тук могат да бъдат привлечени под отговорност както физически, така и юридически лица, докато отчетниците са само физически лица. Третите лица винаги отговарят солидарно с причинителя на вредата. Те отговарят в рамките на това, с което неоснователно са се обогатили (вредата може да е и по-голяма).
2. Видове отчетници
Отчетниците се делят на четири основни категории:
1. преки
2. фактически
3. косвени и
4. ръководители.
Първата група, преки отчетници, са лицата, на които са поверени пари, имущество и материални ценности. Те непосредствено боравят с това имущество, затова те получават заплата. Те извършват отчетническа дейност. Тя отделно бива четири вида – събиране, съхраняване, разходване и отчитане. Достатъчно е да се извърши една от тези дейности за да се поеме длъжността отчетник.
Втората категория – фактически отчетници. Това са лица, които не са назначени на отчетническа длъжност. Те не извършват постоянна отчетническа дейност, не получават заплата в качеството си на отчетници, но еднократно и инцидентно, ad hoc извършат един от видовете отчетническа дейност.
Третата категория – косвените отчетници. Те са особена група, на тях не им е поверявано имущество,пари и не им е дадено правомощието да се разпореждат с такива. Те са контролни органи, лица, които в рамките на предприятието са натоварени със задачата да осъществяват контрол върху преките отчетници. С други думи– вътрешни финансови контролни органи. Тези лица отговарят солидарно с преките отчетници за вредите, които са пряка и непосредствена последица от виновното противоправно действие на прекия отчетник и виновното противоправно бездействие на контролния орган. Под контролен орган се разбират и колективни контролни органи като например Контролен/Надзорен съвет.
Четвъртата категория - ръководителите. Това са лица, на които не са поверени пари, имущество, материални ценности. За сметка на това обаче това са лицата които се разпореждат с материални ценности чрез съответни актове като зповед, нареждане и т.н. По тази причина тази категория лица могат да причинят в пъти по-големи вреди отколкото преките отчетници. Когато говорим за ръководители не трябва да се разбира само най-големият началник тук влизат всички лица, които имат правото да се разпореждат- изпълнителен директор, директор, началник отдел, главен счетоводител. Разбираме и колективни контролни органи като съвет на директорите, управителен съвет. За причинените вреди от колективен орган членовете му носят солидарна отговорност. Не носи отговорност за вреди от конкретно решение на органа този член, който е гласувал против. Отговорността се разпределя между гласувалите за. Отговорност носи и въздържалият се. Когато не може да бъде организирана отговорността на един ръководител в качеството на такъв, той винаги отговаря в качеството си на контролен орган, защото в длъжностната характеристика на всеки един ръководител е вписано, че той трябва да осъществява контрол върху своите подчинени.
Материално отговорно лице (МОЛ)– лице, на което са поверени материални ценности и му е дадено правото да се разпорежда със сметки (пряк отчетник). Но има още три категории отчетници. По тази причина във ФП има значение качеството отчетник, а не качеството материално отговорно лица. Всяко материално отговорно лице е отчетник, но не всеки отчетник е материално отговорно лице.
По отношение на субектите на финансова отговорност при делението им на такива, които са причинили вреди и са отчетници и такива, които не са причинили вреди, не са отчетници, но са се обогатили неоснователно имаме три хипотези:
1) третото лице е получило нещо без правно основание;
2) третото лице е получило нещо на отпаднало правно основание;
3) когато третото лице е получило нещо по дарение от прекия отчетник, причинител на вредата.
И за трите хипотези е характерно, че и прекият отчетник, и третото лице носят отговорност за вредите като отговорността е солидарна. Прекият отчетник отговаря за противоправно действие, а третото лице отговаря за неоснователно обогатяване. Солидарността е до размера на неоснователното обогатяване. Неоснователното обогатяване представлява обективна безвиновна отговорност. Без значение е добросъвестността на третото лице. Единствено при добросъвестно трудово възнаграждение не се носи отговорност.
Лекция N:8/03.11.2008
Тема N:18
Предпоставки за възникване на имуществената отчетническа отговорност. Определяне размера на причинената вреда и нейната оценка.


Отчетническата отговорност е само за действително причинени вреди, но не и за пропуснати ползи. Вредата е намаляване на имуществото в следствие на вредоносния фактически състав. Вредата тук трябва да е причинена на юридическо лице- само за имуществена вреда.
• Понятието „форма на вредата” е грешно. Има се в предвид формата на вредоносния фактически състав.
Отговорност би се носила само когато вредата е причинена умишлено, не по повод изпълнението на служебни задължения и по повод на липси.
• Понятие за липса. При отчетническата отговорност има две понятия за липса- вреда с неустановен произход и отрицателна разлика в имуществото състояща се в разлика в отчетеното, полученото и намерението в наличност.
Тъй като отговорността е деликтна, а задължението на отчетниците е да съхраняват и пазят повереното им имущество достатъчно и да се появи разлика в имуществото, за да може да възникне отговорност или след като има вреда се смята, че е нарушено задължение за съхраняване на имущество, а в този случай има противоправност. Вредата се доказва, а останалите три елемента се предполагат. С липсата винаги се свързва носенето на пълна имуществена отговорност.
Противоправното поведение е следващата предпоставка. Когато става дума за юридическа отговорност тя винаги е свързана с незаконосъобразност. Това означава, че фактическото поведение на лицето не съответства на нормативнопредписаното. А поведението на отчетниците е нормативно уредено в задължаващи и забраняващи правни норми. В зависимост от това каква правна норма е нарушена противоправното поведение може да се изрази в действие или бездействие. Формата на деянието е без значение. Противоправното поведение трябва да е описано в акта за начет освен в случаите на липси, където отчетникът е нарушил задължението си за запазване на повереното му имущество. Нецелевото разходване на средства също е незаконосъобразно поведение.
Следващият елемент е причинната връзка- вредата трябва да е резултат от противоправното поведение.
Последен елемент на вината е субективният елемент като приложение тук намира чл. 45 ЗЗД , в който се намират общите постановки на деликтната отговорност. Вината се предполага до доказване на противното, като при общия режим особеното е, че по Закона за държавната финансова инспекция отговорност може да възникне при умишлено причинени вреди, при небрежност отговорност се носи по Кодекса на труда или друг закон. Трудовото правоотношение ако има такова не е елемент, който поражда отговорността. То не е част от фактическия състав. Може да се характеризират някои видове отчетници, но е без значение за възникването на отговорността. Трябва да се уточни механизмът за изчисляване размерът на причинената вреда. Когато е увредено имущество или вредата е във валута се поставя въпросът как ще се определи размерът. При увреждане на имущество размерът на щетата се определя към момента на причиняването ù. А ако е неизвестен се използва резервен критерий- към момента на откриването. Взема се по-високата между пазарната и отчетната цена. А пазарната цена се установява по данни на статистиката или чрез вещи лица- чл. 24 от закона и чл. 39, ал. 1 и 2 от Правилника. Когато вредата е причинена във валута тя се възстановява в същата валута или по най-високия централен курс към момента на причиняването, откриването и възстановяването. Моментът, към който ще се установи вредата е от значение за лихвите. От този момент те ще започнат да текат.

[b]Тема N: 19
Основания за освобождаване от имуществената отчетническа отговорност.
[/b]

При освобождаването от имуществената отчетническа отговорност не се стига до погасяване на отговорността, което е предмет на чл. 21 . Разглеждат се хипотезите, при които отговорност няма да възникне. Ако не е осъществен целият фактически състав, ако не се е проявил някой от елементите му- няма да възникне отговорност. Втора особеност е, че доколкото става дума за гражданска отговорност общите условия за освобождаване от отговорност ще намерят приложение и тук. Заедно с тях обаче има и специални основания поради това, че вредата е причинена от отчетници. Тези основания са посочени в Закона (чл.28, 29, 30 ) и в Правилника към него (чл. 42). Едно от основанията е компенсация между липси и излишък (чл. 42 от Правилника). При инспекцията може да се установи, че някои вещи липсват, а други са повече. Допустимо е да се компенсира липсата с излишъка при определени условия докато липсата и вредата с неустановен произход то излишъкът е положителната разлика с имущество с неустановен произход.
Предпоставките за това са:
1. Компенсация между липси и излишъци. Стоките или имуществото да се отчетат стойностно или количествено т.е когато се проверяват стоките трябва да се посочи вид, брой и стойност на стоките. Между липсите и излишъка трябва да има причинна връзка т.е един и същ акт да е довел както до липсата така и до излишъка или когато липсата не може да се причини по друг начин, а е неизбежна последица на излишъка. Тази компенсация може да се направи и между две последващи редици на един и същ отчетник при наличието на посочените условия.
2. Друго специфично основание е изпълнението на неправомерна заповед (чл.28 от ЗДФИ). Хипотезата е ръководно длъжностно лице да издаде неправомерна заповед, която е изпълнена от пряк отчетник и настъпват вреди. В този случай възниква солидарна отговорност за автора на заповедта и адресата като вредите са настъпили от виновното им противоправно поведение. Прекият отчетник може да бъде освободен от отговорност ако са отразени следните изисквания- заповедта да е издадена от длъжностно лице, което може да издава такава заповед, заповедта да е в писмена форма. Отчетникът писмено да възрази срещу нея и да последва нова писмена заповед. Тогава последното може да бъде изпълнено от отчетника, а отговорността ще се носи от автора на акта- изключва се противоправността. Ако заповедта води до явно нарушение отговорността не пада. Във всеки конкретен случай се изследва заповедта и личните качества на адресата.
3. При непреодолома сила- макар че има човешко поведение законът го приравнява на ефекта, който би имал от непреодолима сила с цел да се освободи отчетникът от отговорност. Трябва да се докаже, че неговото поведение не е неправомерно в смисъл, че е положил дължимата грижа за опазване и съхраняване на имуществото в противен случай ще отговаря солидарно с третото лице. Не е необходимо третото лице да е заловено или да е образувано производство и да има влязла в сила присъда. Вече ако третото лице е осъдено то може да е осъдено за същата сума, която липсва. Ако бъде осъдено за по-малката сума останалата част ще се приеме за лихва, а ако е осъдено за по-голямата сума ще се приеме за излишък.
4. Друго специфично основание са т.нар естествени фири. Това са стоки, които при нормално боравене с тях губят част от количеството или теглото. Възникнала е вреда, но тя не е в следствие на противоправно поведение на отчетника, а в следствие на друго въздействие- атмонсферни или биологични процеси. Въпреки положените грижи от отчетника при съхраняването на стоките са възникнали вреди. При тази хипотеза се изключват липсите, като правна форма на вредоносния резултат. Има специален нормативен акт в тази връзка- Наредба за пределните размери на естествените фири. До признаването на естествените фири като се презюмира, че вредата е настъпила в резултат на обективен процес и е неизвестен вредоносния резултат. Необходимостта да се докаже по безспорен начин, че отчетника е положил грижата на добрия стопанин, а вредите са в следствие от обективни процеси.
5. Бракуването или обезценяването на стоки. При тази ситуация отчетникът действа правомерно ако е положена грижата на добър стопанин. Имуществото е повредено изцяло или частично и е негодно за употреба или не може да се продаде по първоначалната цена. Ако има вреди, които се изразяват в стойността на бракуваното имущество или в разликата в продажбата и счетоводното законодателство. При тази хипотеза трябва да се назначи комисия, която да оцени или да унищожи бракуваните стоки. Обезценените се продават разделно. Върху търговските обекти съществува понятието търговски риск и е възможно при прост достъп до купувачите да има кражби. Допустим е определен процент от оборота да се отдели за търговски риск.
По отношение на изключването на лихвите. Приложими са и общите основания за освобождаване от отговорност като непреодолима сила, неизбежна отговорност. От гледна точка на защитата на отчетника той е заинтересуван да докаже липсата на някои от четирите основания за възникване на отговорността или наличието на някои от изключващите от отговорност обстоятелства. Има интерес да се докаже и наличието на друг вредоносен резултат.

[b]Тема N: 20
Пълна, солидарна и бригадна имуществена отговорност
[/b]

И солидарната и бригадната отговорност са пълни отговорности доколкото се възстановява целият размер на вредата, но при тях отговорност се носи от две или повече лица. Говорим за пълна имуществена отговорност, защото в старото финансово законодателство се урежда, че ограничаването на отговорността. В Кодекса на труда съществува ограничена имуществена отговорност за отчетници в трудови правоотношения, когато вината е причинена по непредпазливост. При тази ограничена отговорност отговорността е в размера на вредата, но не повече от три работно заплати. Втора особеност е, че отговорността е в пълен размер на за разлика от ЗЗД се възстановява само действително причинените вреди. В чл. 21 ЗДФИ изчерпателно са изброени случаите, при които въобще се стига до отговорност. В останалите случаи може да възникне административна отговорност по чл. 42.
При умишлено причинен граждански деликт по ЗДФИ (не престъпление). Тъй като не е ясно изразено противоправно поведение се приема, че е нарушен принципът за пазене на повереното имущество. Следователно хипотезата е когато вредата е причинена по повод изпълнението на служебни задължения- отчетникът е причинил вреда не при изпълнение на трудовите задължения, а на лично основание (чл. 21, ал. 4).
Самоотговорност от лица, които са допуснали незаконни плащания. Такава отговорност могат да носят лица с разпоредителна власт и могат да наредят незаконни плащания. Необходимо е да е налице противоправност и от незаконното плащане трябва да са възникнали вреди.
Лекция N: 9/04.11.08
• Отчетници- чл. 270 Кодекс на труда
• Солидарна отговорност- чл. 21, ал. 2, 3, 4 ЗДФИ и чл.40 от Правилника
При причинена от няколко лица вреди между отчетник и трети лица и при лица наредили незаконни плащания субсидиарно се прилага чл. 121 и сл. ЗЗД. Във финансовото право имуществено отчетническа отговорност може да възникне по ЗДФИ. Първата група от случаи е съпричиняване. Всяко от лицата е действало противоправно и виновно. Не става дума за съучастие по смисъла на наказателното право, където трябва да има обща умисъл. Достатъчно е съпречиняване. Формата на вината може да е различна. Едното лице може да действа при пряка умисъл, а другото по непредпазливост. По типични форми на неизпълнение на служебна заповед е когато адресата не е възразил на нея. Тогава възниква солидарната отговорност между автор и адресат.
Контролен орган упражнил акта за начет. Типична форма на съпричиняване е при неразграничена отчетническа дейност. Когато няколко лица управляват имущество и не може да се уточни кой е причинил вината. Солидарността е между отчетниците и третите лица, които са се обогатили неоснователно. Солидарността в случая е между причинителя на вредата и неоснователно обогатилия се. Тук основната особеност е, че лицата отговарят на различни правни основания. Причинителят на непозволеното увреждане и третото лице и третото лице за неоснователното обогатяване отговарят като солидарността тук е до размера на неоснователното обогатяване.
Следващ специфичен правен институт е бригадната отговорност. Тя е типична и за гражданското право като не е нов вид отговорност, а специфичен способ, чрез който се разпределя задължението за възстановяване на вредата. Предвидена е в Правилника- чл. 40 и в Кодекса на труда- чл. 209. Основанието за възникване на този вид отговорност е договор, чрез който се уговаря начинът на възстановяване на вредите. Отговорността е бригадна, защото се носи от колектив (бригада от отчетници), който работи заедно върху един обект, осъществявайки отчетническа дейност дейност и не може да се разграничи помежду им кой е причинил вредата. За да възникне този тип отговорност членовете на бригадата сключват договор с юридическото лице, че ако бъде установена вреда, но само под формата на липса те ще носят такава отговорност. Договорът се подписва от всеки един от членовете на бригадата. Тя не е правосубектна. Никой не може да бъде принуден да сключи договора. Основното му съдържание е начинът на съхраняване на имуществото и възстановяване на вредата. Отговорността си остава деликтна, защото този договор не поражда отговорността, а само урежда начина на възстановяване на вредата. Ако договор няма отговорността е солидарна. При сключен договор тя е лична(?). Всеки от членовете ще възстанови част от вредата, но не по равно, а според два критерия:
1. Послужено време в периода, през който е причинена вредата и
2. Получено трудово възнаграждение;
Бригадната отговорност е само за липсата, а ако се установи кой е причинил вредата се носи лична отговорност. И тук действа презумпцията, че всеки е причинил вредата, но няма да се отговаря солидарно, нито поравно, а според съответния договор. Ако някой от членовете не подпише договора бригадата и той отговарят солидарно.
Тема N: 21
Способи за погасяване на имуществената отчетническа отговорност. Плащане. Възстановяване в натура. Прихващане. Опрощаване на задължението. Сливане. Погасителна давност.


Способи за погасяване на отчетническата отговорност
При възникнала отговорност чрез приложение на някои от следващите способи тя се погасява.
1. Плащане. Задължено е начетеното лице или някоя от другите категории лица (третото неоснователно обогатило се лице). Трябва да се плати до размера на оценената или причинената вреда. До посочената левова равностойност на вещите ако се дължат такива. В диспозицията на съдебното решение винаги се отсъжда да се възстанови левовата равностойност. Само при условията на доброволност лицето може да плати и по време на проверката.
Начетното производство е отменено в действащия ГПК. В гл. 37 ГПК е уредено заповедното производство. В чл. 417 актът за начет е посочен като основание за искане за издаване на заповед за изпълнение. Заявлението съдържа и искане за издаване на изпълнителен лист.
При пасивна отговорност всеки дължи погасяване на целия дълг. При погасяване при бригадната отговорност всеки дължи своята част. При неоснователно обогатяване до размера на обогатяването. Редът за погасяване е разноски-лихва-главница. Изпълнение ще е налице, когато се погасят действително причинените вреди, а задължението ще е изпълнено при възстановяване на главницата, лихвите и разноските.
2. Възстановяване в натура. То е общ способ при непозволено увреждане, когато вредите са причинени във вещи. Принципът е, че всеки е длъжен да поправи причинените вреди.
• Този способ е приложим само ако увреденият даде съгласието си, защото интересът на кредитора или увредения може да е отпаднал.
• Може да се приложи до постановяване на съдебния акт. Той задължава отчетника да плати в левовата равностойност.
• При възстановяване на вещта остават лихвите. Следователно трябва да има оценка на вредата, за да могат да се изчислят лихвите. Задължението ще е погасено, когато главницата е възстановена, а лихвите са изплатени.
3. Прихващане . Начетеното лице освен задължение към увреденото юридическо лице има и вземане (пр. заплата). Достатъчно е една от страните да направи волеизявление без да се иска съгласието на другата страна и ще настъпят правните последици на прихващането. Престациите трябва да са еднородни, заместими и изискуеми. Правните последици настъпват тогава, когато компенсацията е била възможна т.е и второто вземане е изискуемо.
4. Опрощаване. Ръководителите на увреденото юридическо лице не могат да опрощават задължения във връзка с причинени вреди, защото така причиняват вреди. Правомощието е на Президента. То може да се приложи в случай на увреждане имуществото на бюджетно учреждение. Тогава вземането ще е държавно. Президентът не би могъл да опрощава при причинени вреди на търговски дружества с държавно участие.
5. Сливане. Сливане на кредитор и длъжник в едно лице.
6. Изтичане на давност. Прекъсването на давността е по ЗЗД или със съставянето на акт за начет.

[b]Тема N: 22 /10.11.2008 г.
Бюджетно право. Понятие и източници. Правна характеристика на бюджета. Елементи на бюджетната система. Бюджетна класификация. Местни бюджети.
[/b]

Бюджетното право като обективно право е съвкупност от правни норми, с които се регулира определен кръг обществени отношения, а именно отношенията по повод съставянето и изпълнението на държавния бюджет. Те са втората категория финансови правоотношения по преразпреденяне на националния доход. В този смисъл бюджетното право е част от поддотрасъла на финансовото право.
I. Особеностите на бюджетното право са:
1. Бюджетните отношения са организационни, безобектни правоотношения различни от приходните и разходните. Тези отношения се определят като циклични, защото се осъществяват в рамките на една бюджетна година и се повтарят следващата година. Кръгът на участниците е ограничен като участват като участват само държавни органи. В субективен смисъл бюджетното право се употребява като субективно право, тъй като то принадлежи на държавен орган. В такъв случай се говори за правомощия, компетентност.
2. Нормативната уредба е на няколко нива:
• Конституция (чл. 84, т.2 , чл. 106 , 117 , 141 ). В нея се уреждат основните принципи на бюджетното право;
• Закон за устройство на държавния бюджет; Закон за общинския бюджет; Решение № 9 от 2000 г.;
• Ежегодният бюджетен закон- представлява финансов план. Може да се приеме, както със закон така и с решение. Утвърдено е бюджетът да се приема със закон. Този акт освен финансов план, състоящ се от приходи и разходи в предходните и заключителни разпоредби съдържа множество норми, които обикновено имат срочно действие.
• Постановление на Министерски съвет- добавя се към ежегодния бюджет. Въз основа на него се изпълнява бюджета (чл. 23 ЗУДБ ).
• Други актове- ЗМСМА, ЗСМ, ЗСВ и др.
II. Понятие за бюджет

• От политически аспект- политически инструмент, чрез който управляващите осъществяват своята политика. Ако внесеният в Народното събрание проектобюджет не бъде приет това се приравнява с вот на недоверие към съответното правителство.
• От икономическа гледна точка- централизиран паричен фонд т.е от материалната сфера се създава националният доход и част от него остава в него. Друга част от националния доход се изземва и се централизира в бюджета, за да може да се прехвърли и да обслужва непроизводствената сфера.
• От юридически аспект по важни са следните белези:
 Бюджетен план (прогноза), предвиждане в рамките на една година относно средствата, които ще се централизират и разходват. Като акт на НС той има задължителен характер за адресатите, но няма нормативен характер. Планът действа в рамките на една година, а не неограничено във времето и въпреки задължителния характер при неизпълняването не възниква юридическа отговорност, а най-много политическа.
 Бюджетът е основният финансов план на държавата като най-напред се приема той, а след това другите финансови планове свързани с него. Видът на бюджетната система зависи от видът на държавното устройство. В България разграничаваме републикански бюджет и бюджет на съдебната власт. А в рамките на републиканския бюджет някои учреждения имат собствен бюджет. Второ ниво са местните бюджети като бюджетите на общините. Специални бюджети са бюджетът на държавното обществено осигуряване и на националната здравноосигурителна каса. Те са специални, защото средствата постъпват от конкретни източници и разходите са в една област. Докато републиканският и общинският бюджет са общи, защото имаме общи приходи, а разходите са в отделни сфери.

III. Бюджетното право има няколко важни инструмента:
1. Бюджетно регулиране- говори се, когато се установи недостиг на приходи в съответните бюджети. Възможно е чрез правни механизми да се балансират бюджетите. Обикновено общините имат недостиг на приходи. Те разполагат с общи приходи, но се нуждаят и от други средства, както и за финансиране на делегирани от държавата дейности. Различават се няколко такива форми:
 Бюджетна субсидия или субвенция. Бюджетна субсидия е сумата, предоставяна безвъзмездно от държавния бюджет с общо или целево предназначение докато бюджетната субвенция е сумата, предоставяна безвъзмездно от държавния бюджет под определено условие.
 Друга форма е преотстъпване на държавни приходи. В ежегодния бюджетен закон може да се предвиди част от данъка върху общия доход на лицата работещи върху територията на съответната община вместо в републиканския бюджет да постъпят в общинския. Това е регулиращ приход.
 Третият способ е отпускане на безсрочни заеми при временен недостиг на средства (Глава шеста ДЪРЖАВЕН БЮДЖЕТ И БЮДЖЕТИ НА ОБЩИНИТЕ от ЗУДБ). Възможно е и бюджетно регулиране и вътре в републиканския бюджет чл. 33 ЗУДБ . В бюджетното право когато говорим за бюджетен кредит имаме в предвид не банков кредит, не заем, а сумата гласувана в рамките на бюджета, даваща право за извършване на разход.
 Друг правен институт е бюджетната класификация. Както приходната така и разходната част е гласува по бюджетна класификация като пълната бюджетна класификация служи, както за фазата на подготовка на поредния бюджет така и за изготвянето на бюджета за изпълнение . Приходите и разходите се групират по единна бюджетна класификация, която се утвърждава от министъра на финансите като приходите не са целеви. Налице е необвързаност на разходи и приходи. Тази бюджетна класификация е нормативно установен ред за групиране на приходи и разходи на един бюджет. Приходите и разходите се разпределят на групи, раздели, мероприятия и параграфи като се сочи вид на прихода, източника и вида на разхода. Особеното в разходната част е, че след като разходът е вече целево определен вече нецелевото разходване на средства е нецелесъобразно.

[b]Тема N:23
Бюджетен процес. Обща характеристика. Съставяне, приемане, изпълнение и отчитане на държавния бюджет. Органи на тяхната компетентност.
[/b]

Бюджетният процес се извлича от основанието на ЗУДБ. В широк смисъл това е съвкупност от процедурни действия, които се извършват в определена последователност като бюджетният процес е форма за реализиране на бюджетни правомощия на бюджетни органи и за осъществяване на материално бюджетно право. Доколкото в бюджетния процес участват различни държавни органи с различни правомощия е сложно производството, по което се издават различни юридически актове като бюджетният процес се развива стадийно, етапно- съставяне на проектобюджет, приемане, изпълнение и приемане на отчета за изпълнението. Всеки един етап е предпоставка за следващия. Бюджетният процес се характеризира като динамичен фактически състав. Той се схваща като система от правоотношения развиващи се между държавни органи по реда на ЗУДБ. Принципите са посочени в чл. 10 от закона (законосъобразност, икономичност, ефективност, ефикасност и публичност).
Първият етап- изготвяне на проектобюджета започва средата на годината въз основа на икономически показатели като БВП, прогнози за цени, инфлация, валутни курсове. Министъра на финансите изготвя бюджетни прогноза за следващите три години, която се одобрява от МС. Това е т.нар маркорамка на бюджета. Въз основа на бюджетната прогноза до бюджетните организации се изпращат бюджетни насоки, а министърът само работи по проекта на бюджета. По линията на общините учрежденията на бюджетна издръжка изготвят бюджетни заявки като се отчитат приходите, които ще постъпят в общините и съответните разходи, които са планирани. Обсъждането на двата проекта, изготвяни от учрежденията и министъра на финансите е в министерството на финансите, а споровете се разрешават в МС. Важно е да се отбележи, че Сметната палата и ВСС представят своите бюджети, за да бъдат включени в проектобюджета без Министерството на финансите или МС да могат да влияят на тях. НС може да внесе корекции.
Изготвеният проектобюджет се внася в НС с мотивиран доклад като то с решение приема проектобюджет и трябва да го внесе в НС до 1-ви ноември. За по-късно внасяне НС трябва да се произнесе изрично.
Вторият етап е обсъждане и приемане. Ежегодният бюджет се приема със закон, а всеки закон се приема на две четения. От голяма важност тук е Правилника за организация на дейността на НС като водеща е комисията на бюджета. Тук има особеност- бюджетът се обсъжда във всички постоянни комисии, а бюджетната комисия обобщава становищата и предложенията. В тона на обсъжданията се правят и предложения от депутатите. Важна особеност е, че Сметната палата няма правомощия за предварителен контрол, а само по искане на Народното събрание в тази фаза може да се поиска становище.
Приетият закон придобива юридическа сила като в чл. 23 е предвидено, че Министерският съвет приема постановление за изпълнението на държавния бюджет до един месец след обнародването на годишния закон за държавния бюджет. В него се конкретизират показателите на бюджета и след като излезе това постановление отделните ръководители на ведомства разпределят гласувания им бюджет до пълно бюджетно класифицирани и по тримесечия. Те внасят това разпределение в Министерството на финансите в едномесечен срок след вече обнародвано постановление и Министерството на финансите се произнася по законосъобразността. Едва тогава държавният бюджет става годен за изпълнение. Реалното изпълнение започва февруари. Възможно е бюджетът да не бъде приет до 01.01. Тогава приходите се събират в съответствие с действащите закони и разходите ще се извлекат в размера съответстващ с разходите за съответния период от предходната година. Освен ако с акт на НС или МС не се коригира. => до октомври се приемат данъчните закони. На базата на тях се приема бюджета.
Третият етап- изпълнение .Компетентна е изпълнителната власт чрез Правителството (чл. 106 от Конституцията). Министъра на финансите и т.нар разпоредители с бюджетни кредити (гласуваната сума в бюджета даваща право на разходи), които са министрите, ръководителите на ведомства и др. Те са първостепенни и второстепенни. Касовото изпълнение се осъществява чрез БНБ, чрез търговските банки. Въз основа на изпълнението на бюджета в БНБ се изготвя отчет за изпълнение, който се предоставя на министъра на финансите. Той може да спре финансирането или да покрие бюджетните организации при незаконосъобразни действия. Бюджетен текущ контрол се осъществява от Сметната палата. Текущ и последващ контрол се осъществява от Сметната палата включително и от министъра на финансите. Изпълнението на разходната част е въз основа на постъпилите приходи. Възможно е бюджетно регулиране в рамките на републиканския бюджет. В условията на валутен борд е забранено финансирането от централната банка на МС.
Четвъртият етап- приемане на отчета по изпълнението на бюджета е до 31.12. Процесът по изготвянето на бюджета е същият както при изготвянето на проектобюджета. Министрите изготвят своите отчети до пълно бюджетни класифициране и фи внасят в Министерството на финансите. То внася отчетите в МС. Приемането на отчетите става на отделна сесия като това става с решение. Сметната палата задължително представя на Народното събрание доклад по отчета като изпълнението е до средата на следващата година.

[b]Тема N: 24 /17.11.08 г.
Правен режим на бюджетните приходи. Понятие и видове бюджетни приходи. Правна характеристика на данъците. Видове данъци. Данъчна администрация.
[/b]

Бюджетът е централизиран фонд от парични средства като предназначението му е да се преразпределят средствата от производствената в непроизводствената сфера. Всеки бюджет има две части- приходна и разходна.
Основни бюджетни приходи са данъците. Въз основа на тях се планират приходите в бюджета. Има и други второстепенни приходи- със санкционен произход (глоби), от концесии, от приватизации. Всеки данък има икономическа и правна характеристика. Те са редовни бюджетни приходи- един от символите на държавата (докато има бюджет винаги ще има държава). Говори се за финансов, данъчен суверенитет.
Юридическите белези, които характеризират данъците:
• Публично, субективно право на държавата да получи определена сума. В основата му стои данъчният суверенитет. Връзката е двустранна- от раждането, до смъртта на човека на субективното право съответства задължение на физическите и юридическите лица да плащат данъци като това задължение е конституционно установено. Носителят на субективното право е държавата, но тя може да го преотстъпи в полза на общините. Говори се за местни данъци, които постъпват в общинския бюджет като собствени.
• Данъците са законово установени. Въз основа на чл. 60 от Конституцията са приети данъчни закони (Закон за корпоративното подоходно облагане, Закон за данъците върху доходите на физическите лица, Закон за местните данъци и такси, ДОПК- процесуален закон). Всички елементи характеризиращи данъка следва да са законово установени и законодателната власт в категорията на данъците не може да се делегира на други органи. Законоустановеността на данъка не включва размера на местните такси. При тях Народното събрание дава предложение за границата, а чрез наредба общините конкретизират.
• Данъците са невъзвращаеми. Държавата не поема задължение към данъчнозадълженото лице да върне сумата при определени условия. На тази основа се разграничават данъците от другите форми на емисиране на бюджета. Чрез ценните книжа се организират вътрешните заеми като това са гражданскоправни отношения. Данъкът има задължителен характер докато никой не задължава да се купуват ценни книжа.
• Данъците са безвъзмездни. Те са израз на държавния суверенитет и установявайки ги държавата установява и безвъзмездния им характер. Липсва насрещна престация за данък. На базата на този белег се прави разлика между данък и такса. Данъците са установени по общ начин за всяко данъчно задължено лице по силата на закона т.е те възникват ex lege, а не въз основа на издадения данъчен акт. Няма пречка данъкът да се отнася за определена категория платци стига те да са поставени пред еднакви условия. Данъчните актове имат само деклатативно действие.
• Данъците се установяват едностранно от държавата. Именно в качеството си на власт тя реализира държавния си суверенитет и установява данъците без да е допитва до платците. Договорното начало е изключено. Данъчната администрация е приходна и действа под условията на обвързана компетентност.
• Данъците са непрехвърляеми за разлика от някои граждански задължения, които могат да се прехвърлят на трето лице и това задължение да обвърже кредитора. При данъците това е невъзможно. Подобни прехвърляния не обвързват държавата, но доколкото данъка е парично задължение всяко трето лице може да плати чуждия дълг.
• Данъкът може да се изпълни на части, когато законът го предвижда или при условията на разсрочване.
• Изпълнението на данъчното задължение е скрепено с държавна принуда като събирането е по ДОПК.
Видове данъци:
1. Преки и косвени- в зависимост от това дали връзката между държавата и лицето, което понася задължението е пряка (субект на облагането и данъчно-задължено лице ). Данъчно задължено е лицето, на което са възложени задължения по организиране на данъците (събиране и плащане). При преките данъци има съвпадение между субекта на облагане и данъчно задълженото лице. При косвените юридическият платец е различен от фактическия (ДДС, акцизи).
2. Данъци в абсолютна стойност, пропорционални и прогресивни в зависимост начина на определяне на данъка.
3. Подоходни, имуществени и лични данъци с оглед обекта на облагането.
4. Републикански и местни с оглед на това в кой бюджет постъпват.
Данъчната политика е един от важните въпроси на държавната политика, а данъчният суверенитет ù дава възможност само да определя своята данъчна политика. В международен план или в рамките на ЕС е наложена основно хармонизация при косвените данъци. Те пряко влияят върху обмена на стоки. Държавите въз основа на фискалния си суверенитет въвеждат акцизи. При преките данъци има директиви, които се отнасят равно третиране- принцип на равнопоставеността.
Основни моменти, върху които се възлага данъчната политика:
• Дали има един или няколко данъка. Повечето данъци дават възможност за диференциация и да се обхванат по-широк кръг лица.
• Следващ въпрос е на кои данъци да се даде приоритет на косвените или преките (само 10% от данъците у нас). Косвените (ДДС) са преобладаващи в съвременността. Идеята е, който консумира повече да плаща повече. Чрез прогресивното облагане се смята, че се постига справедливост при разпределението на данъчната тежест при физическите лица и внасянето на вноски.
• Дали да има данъчни облекчения и в какъв размер да са те. Конституцията допуска чрез закон да се установят данъчни облекчения и утежнения. Облекченията са необходими, за да се постигне равнопоставеност. Те може да са свързани със здравословното състояние, но могат и да водят до заобикаляне на закона. Поради това е нужна и тяхната правна регламентация.

Тема N: 25
Статут и правомощия на Сметната палата. Актове на органите на сметната палата.


Важността, която има бюджетът във всяка държава, предопределя необходимостта от осъществяване на контрол върху тази дейност и поради това се създава специализиран орган за контрол– Сметна палата. В България през 1880г. се създава Сметна палата и просъществува до Конституцията от 1947г., след което функциите ù се поемат от Държавния финансов контрол, а с Конституцията от 1991г. (чл.91 ), се предвижда отново създаването на такъв орган. През 1995г. е приет друг Закон за сметната палата, а през 2001г. е приет действащият закон.
Сметната палата е държавен орган, който притежава властнически правомощия, издава властнически актове и притежава санкционни правомощия. Сметната палата се причислява към висшите държавни органи. В чл. 2 и чл. 3 от Закона за сметната се предвижда, че тя се отчита пред НС и има самостоятелен бюджет. Тя е висш орган поради следните обстоятелства: съществуването ù е установено от Конституцията; председателят и членовете се избират от НС; контролира изпълнението на бюджета като цяло, включително и от министъра на финансите и МС. Тя е специализиран контролен орган. В България Сметната палата извършва само текущ и последващ контрол. Председателят на Сметната палата дава становище към отчета на МС за изпълнението на бюджета. Както при бюджета на съдебната власт, така и по отношение на бюджета на Сметната палата министърът на финансите и правителството не могат да контролират проектобюджета и да внасят промени в него. Годишният отчет за изпълнението на бюджета и годишният счетоводен отчет на Сметната палата се одитират от независима комисия, назначена от НС. Сметната палата не е подчинена пряко на парламента, но по подобие на БНБ се отчита за своята дейност пред НС. Също така НС има право да възлага на Сметната палата до три проверки годишно. Контролът който се осъществява в Сметната палата е външно-ведомствен и Сметната палата заема самостоятелно място в системата на държавни органи. Тя контролира всички бюджети – централни, местни, общи и специални. Сметната палата осъществява контролните си правомощия чрез одит. Това е определението дадено в параграф първи чл.1 от допълнителните разпоредби и означава проверка, която включва действие по събирането и анализирането на финансова и нефинансова информация за оценка на управлението на бюджетните и други публични средства и дейности и на отчетността в одитирания обект с цел подобряване. В чл. 5 са посочени различните обекти, където се осъществява одит. Преди всичко това са различните видове бюджети.
Сметната палата осъществява и одит върху предоставяните бюджетни средства на лица осъществяващи стопанска или нестопанска дейност. На следващо място се осъществява проверка и на средствата от фондови програми на ЕС; постъпления от приватизации и концесии; контрол се осъществява и върху възникването и разпределението на държавния и общински дълг.
Второто важно правомощие на Сметната палата е да одитира дейността по изграждане и функциониране на системите за финансово управление и контрол в бюджетните организации. За това има специална уредба в Закона за финансово управление и контрол в публичния сектор.
Последната главна дейност е одитиране и заверка на годишните финансови отчети на бюджетните организации – първостепенни и второстепенни разпоредители с бюджетни кредити. Контролът, който Сметната палата осъществява е за законосъобразното и целесъобразно изпълнение на посочените бюджети. Във всички случаи юридическа отговорност се търси при незаконосъобразност. По принцип се контролира бюджетна дейност, но когато чрез бюджетни средства се упражнява стопанска дейност, се контролира и тя. Обект на проверка е организацията, лицето, програмата, дейността или функцията, които се издържат от бюджета или получават средства от него. Сметната палата сама определя обектите за включване в годишната програма за одит на дейност. А може и Народното събрание да предложи.
Сметната палата е юридическо лице със самостоятелен бюджет. Тя е колективен орган и се състои от председател и десет членове. Те трябва да бъдат български граждани, избират се и се освобождават от Народното събрание за срок от девет години. Самият председател не може да бъде избран за втори мандат. В едномесечен срок от избирането му той прави предложение пред Народното събрание за избиране на останалите членове. При избора на членовете съществува важно ограничение– за председател и членове се избират лица, които през последните три години преди избора не са били членове на правителството или ръководители на централни ведомства. Идеята е да не контролират сами себе си. Сметната палата създава отделения и териториални поделения със сектори към тях. Отделенията се изграждат на функционален принцип, а поделенията – на териториален. Отделенията се ръководят от членове на Сметната палата, а поделенията – от директори. Самата контролна дейност се осъществява от одитори. Така органи на Сметната палата са освен председателя и членовете като ръководители на отделения и директорите на териториалните поделения, ръководителите на сектори и одиторите и стажант– одиторите. Така правомощия притежават различните органи– председателят като такъв, членовете и одиторите. Това не изключва принципното положение, че Сметната палата е колективен орган. При упражняване на своите правомощия органите на Сметната палата могат да събират доказателства като изискват устни и писмени обяснения и документи, имат правото на достъп до помещения и други места, където се съхраняват документи, а доказателствата, са свързани с изграждане на констатации в актове. Длъжностните лица са задължени да съдействат като не могат да се позовават на държавна, търговска или друга защитена от закона служебна тайна. Друга длъжност в Сметната палата е главен секретар, който организира разработването и изпълнението на плана за контрол на Сметната палата.
Сметната палата осъществява различни видове одити– финансов, който включва одит на финансовото управление и одит на финансовите отчети, одит на изпълнението и други специфични одити, определенията за всеки един от тях са дадени в допълнителните разпоредби. Различните видове одит могат да се прилагат заедно или поотделно. За одитите са създадени одитни стандарти и указания за прилагането им. Те уреждат основните принципи, изискванията и обхвата на действията, които се осъществяват по време на одита.
Одитният процес минава през няколко етапа: планиране на одитната задача, като на този етап се извършва предварително проучване на обекта; изпъллнението на одитната задача, като на този етап се съпоставя фактическото положение с изискванията на нормативните актове, изграждат се констатациите и оценките на одитния екип и се събират одитни доказателства в подкрепа на констатациите; докладване, като се изготвят одитен доклад или одитно становище, както и доклад за резултатите от одитната дейност. Одитните доклади и становища съдържат информация за всички въпроси определени в одитната задача и трябва да бъдат подкрепени с достатъчни доказателства. Следващият етап е контрол за изпълнение на препорките като на този етап се проследява изпълнението на препоръките за подобряване на управлението. Всички те са констативни по своя характер актове. Одитите се възлагат със заповед на председателя на Сметната палата, а одитните доклади се връчват на проверяваните лица, които в 14 дневен срок могат да дадат писмени становища. По становището ръководителят на одита изготвя писмено заключение, като то заедно с одитния доклад се внася в Сметната палата и се приема с решение, което е окончателния акт. С това решение могат да се потвърдят, изменят или отменят изцяло или частично констатациите и оценките в доклада и в заключението. За разлика от органите на финансовия контрол органите на Сметната палата само сезират други органи за предприемане на мерки за въздействие. Ако по време на одита се установят действия, които водят до незаконосъобразно боравене с бюджетни средства, както и данни за увреждане на имущество, се уведомява министърът на финансите или друг компетентен орган за предприемане на мерки за спиране на действието. На ръководителя на одитирания обект и на други органи които имат отношение към него се изпраща доклад за разултатите от одита с препоръки за подобряване на управлението. За изпълнението на препоръките се осъществява текущ и последващ контрол, а ръководителят е длъжен да уведоми Сметната палата за предприетите мерки. При нарушение на процедурата за обществени поръчки докладът се изпраща на министъра на финансите и министъра на държавната администрация. Сметната палата може да информира обществеността за резултатите от извършените одити, които не представляват защитена от закона тайна. В чл.53 ЗСП са уредени административнонаказателните разпоредби, като е предвидена административнонаказателна отговорност за неоказване на съдействие и за неуведомяване за предприети мерки. Процедурата е по ЗАНН.

[b]Тема N:26
Правен режим на таксите. Понятие и нормативна уредба. Видове такси. Субекти. Определяне на размера на таксите. Производство. Съдебни такси.
[/b]

Таксите са вид държавно вземане от данъчен произход. Те не са същински данъци, а са подчинени на някои юридически белези. Те са държавни публични финансови вземания, които формират приход в бюджета. Правното основание за плащане на такса е извършването на дадена услуга от държавен орган като използването на услугата може да е доброволно или задължително. Това е и основната разлика с данъците – докато данъците са безвъзмездни държавни вземания, таксите са за насрещни услуги. Иначе таксата е финансово плащане и чрез нея също се постига известно преразпределение на дохода на населението. За разлика обаче от гражданскоправните плащания, на първо място при правната уредба на таксите се използва властническият метод на правно регулиране т.е таксите едностранно се определят от държавата, а ползвателят на услугата е длъжен да внесе таксата в определен срок и размер. Втората разлика с гражданскоправните плащания е, че не винаги съществува еквивалентност между реалната стойност на услугата и размера на таксата. В нормативната уредба на първо място е чл.60 от Конституцията – гражданите са длъжни да плащат такси, в зависимост от доходите и имуществото.
Спорно е дали зависи от доходите и имуществото. Счита се, че всички разходи които държавата е направила, за да осъществи една услуга са еднакви за всички, а от друга страна законодателството урежда и освобождаване от такси. Конституционният съд се е произнесъл по въпроса, че всъщност основанието за събиране на такси трябва да е установено със закон. Водещ е Законът за държавните такси (ЗДТ) и Законът за местните данъци и такси.
В отделни закони са уредени различни видове такси. В ЗДТ се урежда режима на държавните такси за услуги, от централизирани органи. Органът който предоставя услугата е на местно подчинение. В ЗДТ е предвидено МС да определи конкретните размери на такси с тарифи. За нас от основно значение е Тарифа N: 1 за държавните такси, събирана от съдилищата и други органи на съдебната власт. Размерът на таксата може да бъде абсолютна стойност, таксата може да е пропорционална или прогресивна. Обикновено таксите се внасят безкасово, по сметка на съответния орган или в брой. Има хипотеза за събиране на таксите с таксови марки, обаче след унищожаването на таксовата марка възниква проблемът с невъзможността за възстановяване на съответната сума ако услугата не е извършена. В чл.4 от ЗДТ са изброени основанията за плащане на такси (за искови молби, за граждански искове, по наказателни дела, по насрещни искове, по искове за бракоразводи, жалби, молби за отмяна, молби за осиновяване, за регистрация на сдружения и фондации, по наказателни дела от частен характер и за други услуги, давани от съдилищата; за издаване и подмяна на документи за самоличност; за молбите и удостоверенията за придобиване и възстановяване на българско гражданство, за разрешаване за придобиване на чуждо гражданство и др.), а в чл. 5 ЗДТ освобождаването от плащане на държавни такси например искове за издръжка и др. При заплащането на таксите не се развива същинско производство– няма декларации или индивидуални финансови актове, но могат да се издадат такива актове в случаите, когато такса не е събрана. Така в чл. 6 е предвидено, че отговорните частни и длъжностни лица за неплатени по тяхна вина такси или платени в по-малко се задължават да платят същите и се наказват с глоба до троен размер (отговорност за чужд финансов дълг).

[b]01.12.2008 г./ Тема N: 27/ Митническо право
Правен режим на митните сборове. Понятие и нормативна уредба. Видове мита. Митническа политика. Представителство по митническото право. Митническа администрация. Статут и правомощия на митническите органи
.[/b]

Правният режим на митническите сборове се намира в два основни нормативни актове- Закон за митниците и Правилникът към него.

След членството ни в ЕС нормативните актове на ЕС, които касаят митническото право имат директно приложение у нас Това са нормативни актове, които имат директно приложение във всички държави-членки на ЕС и не се нуждаят от ратификация за разлика от други международноправни актове. Актовете, които не се нуждаят от ратификация се наричат регламенти. Те са нормативни актове на общността и се прилагат приоритетно. Когато едновременно с приложението на нормативни актове на общностното законодателство се прилага и вътрешното законодателство съществува правна норма, която изрично посочва това.

Други нормативни актове на ЕС, които обвързват държавите членки, но само с оглед на резултата, който трябва да постигнат са директиви на ЕС. Всички държави-членки трябва да приравнят вътрешното си законодателство в съответствие с изискванията на тези директиви.

Директива №6 на ЕС съдържа общите изисквания, на които трябва да отговарят всички нормативни актове приети от държавите-членки с оглед режима на ДДС.

Към Регламентите на ЕС, които имат отношение към митническото право спадат Регламент 29/3 от 1992 г. за създаване на митнически кодекс на общността. На следващо място това е Регламент 24/54 от 1992 г. на комисията на ЕС, с който се въвеждат разпоредбите за прилагане на Регламент 29/13.

Нашият Закон за митниците от 1998 г. с някои изключения представлява почти дословен превод на Регламент 29/13, а Правилникът за приложение на закона е отражение на Регламент 24/54 т.е българското законодателство девет години преди приемането ни в ЕС е синхронизирано с това на Общността. През месец юни 2008 г. е приет от Парламента и Съвета Регламент №450, с който е приет новият Митнически Кодекс на Общността. Той ще влезе в сила поетапно от 01.01.2009 г. до 2011 г. т.е в рамките на ЕС ще действат едновременно всички тези нормативни актове.

Освен актовете на ЕС значение за митническото право имат и редица международни конвенции:
1. Митническа конвенция относно превозите на стоки с карнети тир;
2. Международна конвенция за опростяване на митническите формалности;
3. Международна конвенция за хармонизиране на граничния контрол на стоки;
4. Маракешко споразумение за създаване на Световна Търговска Организация- предхожда развитието на законодателството на всички държави членки на Международната търговска организация, включително и България.
От подзаконовите нормативни актове от значение са:
1. Постановление № 75 от 2007 г.;
2. Наредба № 17 от 2006 г.;
3. Наредба № 5 от 2006 г. и др.

Митническите закони се делят и на такива с административен характер и на митнически закони с финансов характер. При митническите закони с административен характер на равнище закон са регулирани само онези правоотношения, които имат организационен характер. Определянето на всички други елементи, които характеризират същинските митнически отношения са преотстъпени на изпълнителната власт. Т.е изпълнителната власт с подзаконови нормативни актове определя стоките, които подлежат на облагане с мита, определят митническата ставка. Митническите закони с финансов характер- митата на конституционно равнище са приравнени с данъците. Всички организационни и митнически задължения са уредени със закон.

Българският закон за митниците преди членството ни в ЕС принадлежи към митническите закони с административен характер, но не изцяло. В ЕС всички митнически правоотношения се регулират от общностното законодателство, но уреждането на организационните правоотношения е преотстъпено на всяка една от държавите.

Въпросът за митническите сборове е сред най-малко дискутираните. Разглеждат се предимно процедурите за събирането им без да се изясняват юридическите им характеристики. Използват се понятията мито и такси, с равностоен на митата ефект.

Митническите сборове могат да се разделят на две основни групи:
1. които се заплащат при внос- вносни и
2. митнически сборове, които се дължат при изнасянето на стоки извън територията на общността, включително Република България.
В тази връзка следва да се разгледат няколко основни момента свързани с митническите сборове:
1. Митата са публични държавни вземания, които стоят най-близко до данъците. В някои държави митата се приравняват на косвените данъци. Подобно идентифициране не е правилно защото за разлика от данъците митата се заплащат единствено във връзка с вноса и износа на стоки.
2. Те притежават функции нетипични за данъците. Подобно на данъците митата са установени едностранно от държавата като тя е заинтересувана от тяхното съществуване, тъй като те са приход към държавния бюджет. След приема ни в ЕС част от митата постъпват в общностния бюджет.
3. Митата имат паричен характер като задължението за плащане на мита не е свързано с личността на длъжника. Всяко едно парично задължение е делимо задължение, което предопределя възможността за изпълнение на части. В действителност митническото законодателство няма в предвид възможността за заплащане на дължимите мита на части, което означава единствено чрез разсрочване.

4. Митата имат безвъзмезден характер. Чрез тях се изземват част от дохода на лицата, които ще разпространяват стоки на територията на Общността. Още от древността митата са цената, която едно лице плаща, за да разпространява стоките си на определена територия.

5. Митата са пропорционални публични вземания. Размерът на ставката е фиксирана величина и тя не винаги се определя като % от стойността на стоката, а и на базата на количеството стока, която се внася.
6. Като публично държавно вземане митата изпълняват две основни функции:
• Фискална и
• Защитна
Фискалната функция се изразява в това, че те са предназначени и чрез тях се осъществява не малък приход в бюджета. Тя се проявява особено силно, когато в страната, в която се извършва вноса целта на вноса е постъпления в бюджета.
Защитната функция се изразява в това да бъде предпазен вътрешния производител от вноса на конкурентни стоки. В тази връзка се въвежда и заплащането на антидъмпингови (изравнителни мита). Данъците не притежават тази функция. Инструментът на данъците не може да се използва за защита на производството от конкуренти стоки.

Видове мита:
1. В зависимост от това дали се заплащат при внос, износ или за преминаване през определена държава:
• Вносни
• Износни и
• Транзитни- имат чисто фискален характер с цел да се осигури достъпа на стоки без да се обременява тяхната стойност до максималното количество пазари.
2. В зависимост от това дали митата се заплащат като процент от митническата стойност на вносните стоки или критерият е друг:
• Адвалорни (ad valorem)- изчисляват се като процент от митническата стойност на внасяните стоки. В митническата тарифа на Общността се съдържат предимно такива мита, но не изцяло защото едно намаляване на цена в световен мащаб ще доведе и до намаляване на приходите.
• Специфични са митата, които си изчисляват на базата на теглото на стоката. Обема на митото не зависи от промяната на цената на стоката т.е увеличаването на цената ù не би довело до увеличаване на приходите.
• Комбинирани- те са в допълнение на специфичните, когато размерът им не е достатъчно атрактивен.
3. С оглед на реда на въвеждане на митата:
• Независими- всяка държава утвърждава и приема самостоятелно с оглед на въвежданата от нея митническа политика.
• Договорни- всяка държава и обединение от държави въвежда цената в митническата тарифа като резултат от постигнато международно споразумение. Наличието на такива договорености, които определят режима, с който ще се договори размера на митата може да доведе до общи, преференциални и нулеви митнически ставки. Във всяка с постигането на такива договорености се въвежда статут на най-облагодетелствани държави, чрез които се въвеждат преференциални ставки.

От особено значение какъв режим ще се приложи е произходът на стоките. Всички опити за митнически измами тук са с оглед стойността и произходът на стоките.

4. В зависимост от режима на въвеждане на определени мита те могат да разпределят на
• Антидъмпингови- прилагат се за всеки дъмпингов внос на стоки, които причиняват или биха причинили вреда на вътрешния производител. Една стока се счита за дъмпингова, когато нейната износна цена е по-ниска от цената, на която същата стока се разпространява в държавата производител при нормални търговски условия.
• Изравнителни- въвеждат се с цел защита на вътрешния пазар от субсидиран внос на стоки т.е такива стоки за производството, за които държавата предоставя средства с цел намаляване стойността на такива стоки. Изравнителните мита са в размер, който води до изравняване на вносната стока с размера на тази, която се произвежда на територията на страната.
 Антидъмпинговите и изравнителните мита имат предимно защитна функция.

• Ответни мита държавата въвежда като ответна мярка срещу дискриминационната политика на друга държава.

 такси с равностоен ефект- установено от държавата финансово плащане възложена за събиране на държавни учреждения или предприятия във връзка с указана услуга или дейност в полза на други учреждения, организации, физически или юридически лица. В много държави под таксата се приравнява на събирането на митата. Говори се винаги, когато размерът на таксата, която се събира превишава приблизителната стойност на указаната сума. В световен мащаб целта е ограничаване цената на стоката до размера на стойността на тази услуга. В границата на такси с равностоен размер попадат тези, които се дължат във връзка с вноса и износа на стоки. Това са таксите за митническо обслужване, теглене на стока и др. Всички тези такси включват обслужването на оборота, те са с равностоен ефект, защото той е приравнен на този на митата.

II. Митническа политика на държавата (вж. 63 стр. от печатаните лекции)
 Във връзка с членството ни в ЕС- постигане на международна отговорност. Суверенитетът става част от този на ЕС т.е националната митническа политика е олицетворение на митническата политика на Общността.
 Митническата политика на ЕС е резултат на подписаните споразумения в Световната търговска огранизация. Цялото митническо законодателство на ЕС е съобразено и почти идентично със споразумението за митата в търговията. Целта е пълно отпадане на митата като вид държавно вземане и по този начин създаване на световен пазар посредством безпрепятствено разпространение на стоки в рамките на този пазар.

III. Представителство
 Представителят трябва да удостовери наличието на своята представителна власт. Митническите учреждения водят регистри на представителите, които съдържат копие от пълномощното и придружаващите го доказателства. Всяка промяна в статута следва да е изрично отразена пред митническите органи. Представителят е длъжен винаги да указва от чие име, за чия сметка и в какво качество представлява. Митническите органи са длъжни служебно да го отразяват. Дали регистрите са публични и всяко лице може да извърши справка. Лицата осъществяващи пряко и косвено представителство се наричат митнически агенти. Разрешението за митнически агенти се издава на юридически лица, еднолични търговци, физически лица от Министъра на финансите по предложение на Централното митническо управление, съпроводено със становище на нарочно създадена от Министъра на финансите комисия. В разрешението на министъра на финансите се посочват лицата, които могат да извършват представителство- митническите агенти. Посочват се и митническите бюра- пунктове, през които може да се осъществи представителна власт. Решенията биват временни (1 г.) и безсрочни. Когато решението е издадено от митническо лице дейността на митнически агент може да се осъществи от всеки служител на това юридическо лице. Отнемането на разрешение се осъществява от Министъра на финансите при смърт или поставяне под запрещение, при ликвидация, несъстоятелност или когато дейността митнически агент не е упражнявана в продължение на една година. С централното митническо управление се води специален регистър. Разликата между представителството на митницата и това чрез пълномощни (митнически агенти) се състои в това, че при упълномощаването всеки път трябва да се представи изрично пълномощно докато митническият агент може да осъществява представителство без да е налице изрично упълномощаване.

Митническата администрация е централизирана административна структура организирана в Агенция Митница към Министерството на финансите. Агенция Митници е самостоятелно юридическо лице на бюджетна издръжка със седалище гр. София. Агенция Митница е структурирана и е състав от Централното Митническо Управление и регионални митнически структури. В общата и специализирана митническа администрация с централно митническо управление се организират дирекции. Всяка една от регионалните митнически дирекции се състои от регионално митническо управление и митници. Митницата като самостоятелна организация се състои от едно териториално митническо управление и митнически бюра или митнически пунктове. Общото ръководство и контрол върху митническата администрация се осъществява от Министъра на финансите или от определен от него заместник-министър. Агенция Митници се ръководи и представлява от директор, който се назначава от министъра на финансите. В своята дейност директора се подпомага от заместник директори, чието назначаване се извършва от министъра на финансите по предложение на директора. В структурата на Агенция Митница е изграден инспекторат, който е на пряко подчинение на директора на Агенция Митница като този Инспекторат осъществява контрол върху дейността на митническата администрация.

Функциите на митническата администрация са:
1. да участва в разработването и реализирането на митническата политика на държавата и в разработването и изпълнението на международни договори, по които е страна Република България и
2. да осъществява митнически връзки- събира, обработва и съхранява информация, която е свързана с осъществяването на митнически дейности и разработването на митническа статистика.
3. да осъществява митнически надзор и контрол върху стоките и лицата, които ги превозват. Този контрол се осъществява както в зоните, създадени за извършване на такъв контрол така и на територията на цялата страна. Митническата територия съвпада с географската територия на Република България. Контролът на митническите органи е предварителен, текущ и последващ. На последващ подлежат и стоки, които са пуснати в обръщение и са потребни. Във връзка с осъществяването на митнически контрол митническите органи поддържащи връзка с митническите учреждения на територията на страна на Общността на базата на сключени за взаимопомощ на България и други държави. По силата на тези международни договори митническата администрация обменят информация, която е необходима за определяне на митническата стойност на стоките, техният произход и т.н.
4. Митническите органи събират или искат обезпечаване на митническите сборове. Митническото задължение и публичното държавно вземане се характеризират с най-висока степен на събираемост доколкото законът забранява да бъде освободена една стока преди пълното заплащане на митническите сборове или тяхното обезпечаване.

[b]Тема N: 28
Актове на митническите органи. Възникване, обезпечаване и погасяване на митническото задължение. Възстановяване и опрощаване на митни сборове. Митнически нарушения и наказания.
[/b]

Възникването на митническото задължение е легално определена задача и то означава задължение на едно лице да заплати вносните митни сборове. То се определя като вносно митническо, а износното- износно митническо задължение (некоректно).

Когато една стока пристигне на митническия пункт тя трябва да се представи на митническите органи чрез митнически манифест т.е манифестиране на стоката пред митническите органи. Посочва се митническото направление, по което една стока трябва да постъпи. Едно от тях е поставяне на стоката под митнически режим. Друго направление е преминаването ù, както и поставянето ù в склад. Когато една стока получи митническо направление поставяне под митнически режим постъпва и задължение за подаване на митническа декларация, която се нарича единен административен документ. При подаването ù се декларира стоката. Прилагат се всички необходими доказателства и се прави искане за поставяне на стоката под съответен митнически режим като внос на стоката, временен внос или режим на усъвършенстване. С внасянето на стоката се осъществява митнически контрол:
 Документален- преглед на доказателствата и
 Физически- свързан с освобождаването от пломбите и проверяване на превозваното средство. Това е за сметка на вносителя. Сравнява се документираната стока и реално превозваното. Физическият контрол не е задължителен. При него могат да се назначат и експертизи.

Разминаване на Закона за митниците и митническия режим на Общността- там той се нарича „пускане на стоките в обръщение”.

След митническия контрол стоките се осчетоводяват и се заплащат. След това се дава разрешение за вдигане на стоките.

В държавите от ЕС се махат само гранитните пунктове. При транзит се посочва къде трябва да стигне стоката и след пристигането ù митническите власти се уведомяват. През 2013 г. трябва да навлезе спътниково наблюдение на всяка стока, която преминава през Общността. Всяка стока ще е снабдена с информационна карта.

При поставяне на стоката под режим временен внос е налице частично освобождаване от митнически сборове. Това са единствените два случая когато митническото задължение е резултат от правомерни действия. Неправомерни действия са неправомерното въвеждане на стоки в Република България. По отношение на лицата осъществяващи неправомерен внос ще възникне задължение да платят съответните сборове.

Друга хипотеза е неправомерното въвеждане в свободен склад или отклоняването на стоките от митническия режим, в който са поставени.

Възникването на митническо задължение, което е по резултат от осъществяването на неправомерни юридически действия ще има когато стоката е била отклонена от митническия надзор. Кога възниква митническото задължение- при осъществяване на правомерни юридически факти (допускане за свободно обръщение, временен внос, частично освобождаване от плащане). Митническото задължение възниква от правна норма, но юридическите факти, които го пораждат са от категорията на юридическите действия, защото вносителят на стоката изразява воля за заплащане. Свързван е с този режим, защото той желае стоката да се разпространява в страната. Митническо задължение няма да възникне ако не е налице.

Друг юридически факт е неправомерни действия. Лицата, които го извършват желаят отклоняване на стоката от митническия надзор (да не заплащат митническите сборове).

За износ не се дължат мита с някои изключения- когато износваната стока е произведена със субсидии от държавния бюджет. Тогава държавата иска да запази ниска цена на определена стока с оглед защита интересите на гражданите. Износът на тези стоки ще доведе до износ на основен капитал и в случай на износ митническите сборове ще са такива, че да покрият държавната субсидия.

Длъжник за изплащане на митническите задължения е:
1. Декларатора, който при пряко представителство ще е лицето, от чието име и за чиято сметка се подава декларацията
2. При косвено представителство възниква солидарна отговорност. При неправомерно въвеждане на стоки отговорност ще носят лицата, които внасят. Митническо задължение възниква на мястото, където са извършени действията (мястото на установяване, че се дължат митнически сборове).

Ограничението на митническото задължение е въведено като императивно изискване от правната норма и митническите органи не могат да разрешат вдигане на стоката ако не е платен пълният размер на задължението. Когато стоките са на висока стойност митническите органи действат в условията на оперативна самостоятелност. Всяка стока нас 100 Е следвало да бъдат заплатени митни сборове без значение какво се внася. Обезпечението, което се учредява за заплащане на митнически сборове може да стане от лицето……………………………. Задължението може да е еднократно за едно митническо задължение или от общо обезпечение, което да покрива няколко последователни вноса от периоди от време. Общото обезпечение трябва да е в такъв размер, че да покрива митническото задължение за всеки отделен курс. Обезпечението може да е под формата на банкова гаранция, депозит на пари или държавни ценни книжа. Депозити се приемат само в български левове, в евро, в долари и в швейцарски франкове.когато вносител е банката тя не може да гарантира собствено задължение. Когато е представена банкова гаранция тя трябва да е писмена и приета от митническите органи. Ако те откажат се произнасят с мотивирано решение, което се обжалва по реда на АПК (вж. стр. 65 от печатаните лекции). Във всеки един момент митническите органи не са обвързани от информацията в един административен документ. Те самостоятелно изчисляват размера на митническото задължение и ако той съответства на декларираното митническо задължение се взема под отчет. Вземането под отчет е вписване на задължението в счетоводните регистри. Уведомлението на длъжника се извършва, когато информацията в документа не е посочена. Даването на разрешение за вдигане на стоката означава, че митническото задължение е съответстващо. При несъответствие митническите органи са длъжни да уведомят лицата за размера на несъответствието.

Митническото задължение трябва да е заплатено в 10 дневен срок от акта на уведомяването. При надвнесени суми се осъществява прихващане. Митническото задължение се погасява със заплащането му. В закона се използва „опрощаване на митническо задължение”- употребява се в европейското митническо законодателство и представлява освобождаване на длъжника от задължение, което погрешно е начислено от митническите органи. Актовете на митническите органи са решения.

При последващ контрол се издава постановление за неплатени в срок митнически задължения (стр. 64) и наказателно постановление. Издадените постановления подлежат на контрол за законосъобразност. Обжалват се по административен и съдебен ред като административният е задължителна предпоставка, за да се стигне до обжалване по съдебен. По административен ред жалбата се подава до регионалния митнически директор, който се произнася с решение, което не подлежи на административен контрол. На обжалване по съдебен ред подлежи постановлението за принудително изпълнение, в частта в която жалбата е отхвърлена от горестоящия административен орган. Разглеждането на тези спорове се осъществява от горестоящия административен орган. Изпълнението не се спира. То може да бъде спряно по искане на длъжника.

Вж. митнически нарушения и наказания от закона.

[b]Тема N: 29
Статут и правомощия на Комисията по финансов надзор.
[/b]

Комисията за финансов надзор (КФН) е създадена на 1 март 2003 г. със Закона за Комисията за финансов надзор. Тя е независима от изпълнителната власт институция и за своята дейност се отчита пред Народното събрание на Република България. Комисията е специализиран държавен орган за регулиране и контролиране на финансовата система, в който се съсредоточават надзорните функции, изпълнявани от съществуващите дотогава Държавна комисия по ценните книжа, Държавна агенция за осигурителен надзор и Агенция за застрахователен надзор.

Определяща функция на институцията е да съдейства с юридически, административни и информационни средства за поддържане на стабилност и прозрачност на инвестиционния, застрахователния и осигурителния пазар
Комисията има четири основни функции:
1. Регулаторна дейност
Регулаторната дейност на комисията обхваща изготвянето и приемането на наредби и инструкции, предвидени в законите, издаване на указания и инструкции относно прилагането и тълкуването на Кодекса за социалното осигуряване, Закона за публичното предлагане на ценни книжа, Закона за застраховането и Закона за здравното осигуряване, както и на подзаконовите нормативни актове по тяхното прилагане във връзка с осъществяване на финансовия надзор. Регулирането на дейността на участниците на пазара е съобразено с европейските норми и практики. Обичайно промените в законодателната рамка се налагат вследствие на промените на самата финансова система, навлизането на нови продукти и технологии или при установяването на недостатъци на действащата нормативна уредба. Наред с това усилено се работи върху хармониризане на националната нормативна уредба с тази на Европейския съюз.
2. Лицензионен режим
В лицензионната си дейност комисията се ръководи от принципа на безпристрастност и прилагане на единен подход и критерии спрямо всички заявители. Комисията извършва проверка на документите, приложени към постъпилите заявления за издаване на разрешение или за изменение на вече издадено решение, с оглед на съответствието им с нормативните изисквания. Установява дали са представени всички изискуеми документи и информация и се проверява дали са спазени законовите ограничения към дадено лицензионно производство, като например.
3. Надзор
Чрез общия и финансов надзор върху дейността на поднадзорните лица се следи спазването на законовите изисквания, финансовото състояние на дружествата и достоверността на предоставяната от тях информация. Комисията осъществява надзорна дейност посредством дистанционен контрол и проверки на място върху дейността на лицензираните участници на пазара. Целта на осъществяваната от КФН контролна дейност е предотвратяване и преустановяване на закононарушения с оглед осигуряване защита на интересите на инвеститорите, застрахованите и осигурените лица.
4. Санкции
При констатиране на нарушения от страна на поднадзорните лица комисията прилага принудителни административни мерки. Те включват издаване на препоръки относно предприемане на конкретни действия, глоби или имуществени санкции.
• ЗАКОН за Комисията за финансов надзор
По смисъла на този закон финансов надзор е надзорът на:
1. дейността на регулираните пазари на ценни книжа, Централния депозитар, инвестиционните посредници, инвестиционните и управляващите дружества, физическите лица, които непосредствено извършват сделки с ценни книжа и инвестиционни консултации, публичните дружества и другите емитенти на ценни книжа, съгласно Закона за публичното предлагане на ценни книжа и Закона за пазарите на финансови инструменти;
2. дейността на застрахователите, застрахователните брокери и застрахователните агенти съгласно Кодекса за застраховането и на здравноосигурителните дружества съгласно Закона за здравното осигуряване;
3. дейността на дружествата за допълнително социално осигуряване и на управляваните от тях фондове съгласно Кодекса за социално осигуряване..
Комисията за финансов надзор, нейните органи и оправомощени длъжностни лица упражняват надзор чрез:
1. издаване на разрешения (лицензии) и одобрения, както и отказите за издаване на такива разрешения и одобрения;
2. извършване на проверки по документи и на място върху дейността на лицата по ал. 2;
3. прилагане на принудителни административни мерки и налагане на административни наказания.
(4) Разпоредбите на закона не се прилагат за:
1. Националния осигурителен институт;
2. Националната здравноосигурителна каса.
Статут на Комисията за финансов надзор
Комисията е специализиран държавен орган за регулиране и надзор върху дейността на лицата по поднадзорните лица. Комисията е юридическо лице на бюджетна издръжка със седалище в гр. София. Тя може да създава териториални подразделения. Комисията, при осъществяване на своите правомощия, е независима от изпълнителната власт и се отчита за дейността си по този закон пред Народното събрание.
Състав на комисията
Комисията се състои от седем членове: председател, трима заместник-председатели и трима други членове.
Функции на комисията
Комисията, заедно с нейните органи:
1. регулира дейността на поднадзорните лица, като приема наредби, предвидени в закон, и издава инструкции и указания;
2. осъществява държавния надзор по Закона за публичното предлагане на ценни книжа и Закона за пазарите на финансови инструменти;
3. осъществява държавния застрахователен надзор по Кодекса за застраховането и Закона за здравното осигуряване;
4. осъществява държавния осигурителен надзор по Кодекса за социално осигуряване.
Правомощия на комисията
Комисията има следните правомощия:
1. приема правилник за устройството и дейността си;
2. приема и публикува основни насоки за дейността си;
3. приема наредби и инструкции, когато това е предвидено в закон;
4. дава писмени указания относно прилагането и тълкуването на Кодекса за социално осигуряване, Закона за публичното предлагане на ценни книжа, Закона за пазарите на финансови инструменти, Кодекса за застраховането, както и с международни организации и институции в областта на финансовите пазари, Закона за здравното осигуряване, както и на подзаконовите нормативни актове по тяхното прилагане във връзка с осъществяване на финансовия надзор;
5. по предложение на съответния ресорен заместник-председател издава или отказва да издаде и отнема предвидените в Закона за публичното предлагане на ценни книжа, Закона за пазарите на финансови инструменти, Кодекса за застраховането, Кодекса за социално осигуряване, Закона за здравното осигуряване разрешения (лицензии) за извършване на дейност, регулирана от тези закони;
6. по предложение на съответния ресорен заместник-председател разрешава или отказва да разреши сливане, вливане, отделяне, разделяне или доброволно прекратяване на поднадзорни лица, когато такова разрешение се изисква отКодекса за социално осигуряване, Закона за публичното предлагане на ценни книжа, Закона за пазарите на финансови инструменти или Кодекса за застраховането; разрешението се издава след представяне на разрешение за сливане или вливане от Комисията за защита на конкуренцията, когато издаването му е задължително;
7. в случаите, предвидени в закон, взима решение за отправяне на искане до съда за откриване на производство по несъстоятелност на поднадзорно лице;
8. при условията и по реда на Закона за публичното предлагане на ценни книжа и по предложение от ресорния заместник-председател взема решения за издаване или откази за издаване на потвърждения на проспекти за публично предлагане на ценни книжа или регистрация на емисии с цел търговия на регулиран пазар на ценни книжа;
9. по предложение на ресорния заместник-председател налага предвидените в глава единадесета, раздел II от Закона за публичното предлагане на ценни книжа временни или окончателни забрани за публикуване на търгови предложения за закупуване и замяна на акции;
10. назначава квестор в случаите, предвидени в Закона за публичното предлагане на ценни книжа, Закона за пазарите на финансови инструменти, Кодекса за застраховането, Закона за здравното осигуряване и Кодекса за социално осигуряване;
11. разпорежда писмено освобождаването на едно или повече лица, оправомощени да управляват и представляват поднадзорно лице, в случаите, предвидени в Закона за публичното предлагане на ценни книжа, Закона за пазарите на финансови инструменти, Кодекса за застраховането, Закона за здравното осигуряване и Кодекса за социално осигуряване;
17. въз основа на доклада по ал. 5 се произнася по жалби срещу индивидуални административни актове на заместник-председателите на комисията;
18. взема решения за сключване на споразумения за сътрудничество и обмен на информация с Българската народна банка или други органи в страната или в чужбина, упражняващи надзорни функции върху дейността на финансовите пазари;
19. обсъжда периодично отчетите за дейността на основните управления на комисията;
20. приема внесените от председателя проект на годишен бюджет и отчетите по чл. 29;
21. осъществява и други правомощия, изрично предвидени със закон.

[b]Тема N: 30
Банково право. Понятие и източници на банковото право. Банкова система. Банкови и небанкови финансови инстируции. Основни понятия в банковото право.
[/b]

Понятието за финансово право се употребява само в обективен смисъл като съвкупност от правни норми, които уреждат определен кръг обществени отношения. Приема се, че банковото право е с комплексен характер т.е съдържа в себе си публичноправна материя и материя с частноправен харакер. В него няма единен характер методът на правно регулиране. От една страна публичноправната материя се съдържа в два основни банкови закона- Закона за кредитните институции и Закона за БНБ. Тя е част от финансовото право. Използва се властнческият метод и тук се включва дейността на Централната банка, банковият надзор и банковата несъстоятелност, гарантирането на влоговете в банките.
Банковото право има и частноправен характер, защото в основата на банковата дейност стоят банковите сделки, които са вид търговски сделки и при тях методът е на равнопоставеност. В тази част финансовото право се отнася към търговското право.
В основата на банковото право стои понятието за банка. То води началото си от Древния Рим, където търговци изнасяли монети на маси, наричани банки. Неободимостта от същетвуването на банки се обуславя от:
1. Необходима е институция, която да съхранява парите и те да се натрупват в нея.
2. Банките не участват пряко с стопанския живот, а косвено чрез кредитирането. Но, за да се отпуснат средства за него те трябва да бъдат привлечени.
3. Банките извършват услуги, които улесняват търговския обмен посредством разплащания, издаване на банкови гаранции и др.
Банките са тези институции, които изграждат, поддържат и контролират капиталовия, паричния, и валутния пазар на всяка страна. Без тях не може да съществува пазарна икономика. За поява на банковата дейност може да се говори от момента, в който едно лице привлича чужди средства и същите стават тежест на трето лице.
Това става възможно през Средновековието, когато този който съхранява парични средства има възможност да ги използва давайки ги на трети лица и то вместо да получи възнаграждение за съхранението изплаща лихви за това, че използва чужди пари. Ако едно лице отдава собствени средства на кредит това по-скоро е лихварство, защото не борави с чужди средства.
В този смисъл, за да има банка е необходимо да са налице поне два вида дейност: влогонабиране и кредитиране като юридическите понятия са договор за влог и за кредит. Първите банки се появяват в Италия, Холандия и Германия. Първата емисионна като държавна институция с изключителна компетентност е Английската от 1694 г. В България през 1864 г. в Русе по време на Михат Паша е създадена своеобразна банка като взаимоспомагателна каса. БНБ се създава през 1879 г. След това до 1947 г. съществуват множество държавни, частни банки. Следва монопол на банковото дело и съществуването на няколко държавни банки до 1991 г., когато монополът е разчупен с новата действаща Конституция, която въвежда либерализма в областта на банковото дело.
В основата на банковата дейност стои т. нар. неправилен банков влог. При обикновения влог се дава индивидуално определена вещ и се връща същата. Влогодателят остава собственик на вещта и при погиването ù тя погива за собственика. Влогоприемателят полага грижата на добър стопанин и затова му се плаща възнаграждение от влогодателя. При банковия влог се дават заместими вещи, а не индивидуално определени. Влогоприемателят не е длъжен да върне същите банкноти, а техния номинал. Когато се сключва договор за влог банката става собственик на парите т.е влогодателят губи това си качество и се превръща в кредитор- има вземане по отношение на банката. След като банката стане собственик на парите тя може да се разпорежда с тях и да отдава същите пари на кредит на трето лице. Влогодателят трябва да получи нещо за това, че се използват средствата му. Това става под формата на лихви. Те идват от получените лихви от кредити, които винаги са по-високи.
Източници на банковото право:
• Източници на публичното право
- ЗБНБ- урежда статутът и правомощията на Централната банка;
- ЗКИ- регламентира публичноправния режим на търговските банки. Въз основа на този закон за издадени над 30 подзаконови нормативни актове на БНБ.
• Източници на частното право
- ТЗ- урежда банковите сделки;
- Закон за потребителския кредит;
- Закон за гарантиране влоговете в банките
В чл. 2 ЗКИ са посочени видовете банкови дейности. Като след основните влогонабиране и кредитиране, които са изведени в самостоятелна алинея в ал. 2 са посочени и други дейности, които банката може да извършва. На преден план е изведен публичният характер на влогонабирането и предоставянето на кредити. Дейностите по т. 1-4 са изключително банкови дейности. Те не могат да бъдат извършвани от други финансови институции, а понятието за финансова институция е дадено в чл. 3, ал. 1 (лице, различно от кредитна институция, чиято основна дейност е извършването на една или повече от дейностите, посочени в чл. 2, ал. 2, т. 5 - 14, както и отпускането на заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства).
Публичноправният режим забранява банките да извършват други дейности извън посочените в закона освен процесът по събиране на вземания или при необходимост във връзка с нормалната ù дейност. Публичноправният режим, който се налага е с оглед рисковият характер на банковата дейност и засегнатите интереси на много лица.
Рискът в банковата дейност от юридическа гледна точка е принципната предсрочна изискуемост на влоговете и в принципната предсрочна изискуемост на кредитите.
Основните понятия в банковото право са следните:
• Банковият капитал е съвкупността от парични средства, с които разполага банката и като всеки капитал той има предназначението да носи печалба в резултат на банковата дейност. За него са типични две неща – основно е паричен и това се предопределя от същността на банката, тъй като в основата на нейната дейност са парите. Разделя се на две части– собствен (изгражда се най-вече от вноските на акционерите и придобитото от банката като печалба) и чужд (заемен), като изключително голяма е ролята на заемния.
• Банковата печалба се формира като разлика между приходите и разходите. Основната категория приходи са от лихвите по отпуснатите кредити, на второ място от различните комисионни (банкови такси), а основните разходи са лихвите по влогове, административностопански разходи за оборудване и за покриване на несъбираеми вземания. Разпределението на печалбата следва два принципа: водещ е този за изискванията на банковото законодателство и след това е този за устава на банката. Така чл.41 от ЗКИ предвижда че банките не могат да изплащат дивиденти или да извършват разпределение на капитал преди да са заделени необходимите средства за фонд „Резервен”, а средствата по този фонд не могат да се използват за дивиденти без разрешение на БНБ.
• Други разходи са т.нар банкова гаранция. Става дума за услуга която банката дава. Банката се включва в правоотношението между кредитор и длъжник като трето лице което дава гаранция, че ако длъжникът не плати, ще плати банката. Банката естествено е предпочитан гарант защото гарантира с пари, а не с имущество и кредиторът лесно може да реализира гаранцията.
• Банковият контрол е вид финансов контрол, осъществява се в рамките на банковата система и се състои от две части – осъществяване от страна на централната банка спрямо търговските банки. Говорим за банков надзор, уреден в глава 79 на ЗКИ (за кредитните институции), предвиден заради рисковия характер на дейността и засягане интересите на множество лица и се осъществява и при други предприятия, за които се предполага че извършват банкова дейност – чл.79 ал. 9 . Вторият вид контрол е вътрешнобанковият контрол, осъществяван в рамките на една търговска банка – уреден в чл.74 ЗКИ като уредбата на вътрешния контрол е задължителен елемент на Устава.
• Друго понятие банкова тайна, уредено в чл.62 от ЗКИ (Служителите на банката, членовете на управителните и контролните органи на банката, длъжностните лица в БНБ, ликвидаторите, синдиците, както и всички други лица, работещи за банката, не могат да разгласяват, както и да ползват за лично или за членовете на семейството им облагодетелстване информация, представляваща банкова тайна. Банкова тайна са фактите и обстоятелствата, засягащи на личностите и операциите по сметките и влоговете на клиентите на банката). Тя е в интерес преди всичко на клиента, но и на самите банки, тъй като стои в основата на привличането на клиенти при всяка дейност. Банковата тайна се свързва с неразпространението на данни относно авоарите, сумите по сметките, колко и какви сметки има един клиент и сделките по тях. Осъществява се по отношение както на действащи, така и на закрити сметки(в левове или валута). Това е вид служебна тайна и неправомерното ù разкриване е скрепено със санкция. Отнася се до служителите в банката и до други длъжностни лица, на които тези данни са станали известни, дори и външни за банката. Чл. 62 ЗКИ урежда режима, при който тази банкова тайна може да бъде разкрита (съдът може да постанови разкриване на сведенията по искане на прокурора, на министъра на финансите, директора на териториалната дирекция на Националната агенция за приходите и др). Всички ръководители на банки подписват декларации за неразкриване на банкова тайна.
• Друго важно понятие е ликвидността на банката, уредени в чл. 42 ЗКИ (има и специална наредба на БНБ) – възможността на банката без забава да изпълнява своите парични задължения.
• Други понятия са банкова ликвидация и несъстоятелност. При ликвидация банката прекратява дейността си на някакво основание – доброволно или принудително, но имуществото ù е достатъчно, за да покрие задълженията. Особеното е че и при доброволната ликвидация се изисква разрешение от БНБ, докато при банковата несъстоятелност банката преустановява дейността си поради неплатежоспособност и тогава се следва специален ред по закона за банковата несъстоятелност.

[b]Тема N: 31/18.11.08 г.
Правен режим на БНБ. Мястото на БНБ в банковата система. Устройство, управление и правомощия на БНБ.
[/b]

БНБ– Националната Банка на България с оглед притежаваните правомощия има надмощно положение спрямо търговските банки. Тя издава разрешения и упражнява контрол върху тях.
Банката е независима от показанията на МС и други държавни органи при изпълнението на дейността си (чл. 44 ЗБНБ ) и съгласувано провежда националната парична политика. Независимостта е важен момент, защото често интересите на БНБ и изпълнителната власт не съвпадат. Основна задача на всяка централна банка е да провежда паричната и кредитната политика и да въздейства върху външната и вътрешната стабилност на националната валута. Централната банка трябва да е независима от изпълнителната власт.
По подобие на Сметната палата ако може да се мисли за някаква зависимост тя е спрямо Народното събрание, без да става дума за подчиненост доколкото председателят и част от управителният съвет, тримата подуправители от Управителния съвет, тримата подуправители се избират от Народното събрание и БНБ представя отчет за дейността си.
Статутът на БНБ може да се разглежда от няколко гледни точки:
- Като емисионен център. БНБ има правомощия да пуска и извежда от обръщение паричните средства. В това е автономията ù. При изхабяване ги заменя, което е различно от пускането на нови парични средства в оборота.
- Като държавен орган. Тя е специализиран държавен орган и това я разграничава от търговските банки. БНБ издава лицензи (разрешения)

Тема N:33
Правен режим на търговските банки. Учредяване. Собствен капитал, капиталова адекватност. Резерви. Органи на управление.


• По влоговата дейност банката се явява длъжник, а вложителят има вземане спрямо нея. В частното право длъжникът е пасивен субект и затова тези сделки се наричат пасивни. При кредитирането банката има вземане по отношение на кредитополучателя и затова сделките са активни.

Търговските банки са гражданскоправни субекти и участват в правоотношенията като равнопоставени субекти. Основната нормативна уредба е в ЗКИ, като се имат предвид и другите посочени източници, включително и Валутния закон. ЗКИ е водещ закон. Той е специален спрямо ТЗ, който се явява общ и се прилага за неуредените в специалния закон случаи. В същото време в рамките на банковото право ЗКИ е общ, доколкото разпоредбите му се прилагат и за банки, създадени със специален закон, ако в този специален закон не е предвидено нещо друго.

Друг източник на уредбата на търговските банки са уставите на съответните търговски банки. Това са вътрешни актове като при учредяването на всяка банка трябва да е изработен устав преди идаването на лицензията. Принципно приемането на уставите е по волята на учредителите, но съдържанието им не може да противоречи на императивните норми, съдържащи се в банковото законодателство. Без наличието на задължителното съдържание, БНБ няма да издаде лицензия и така акционерното дружество няма да бъде вписано в съда.
С оглед на това дали банката преимуществено е държавен орган или гражданскоправен субект, разграничаваме централна национална банка и търговски банки. Централната банка е една в държавата. На нея са възложени преимуществено правомощия като държавен орган, т.е преди всичко в правоотношението участва в качеството си на власт, докато търговските банки са преимуществено частноправни субекти.

Често банките с оглед на това в коя сфера преимуществено осъществяват дейността си, в наименованието си посочват промишлени, земеделски, кооперативни, инвестиционни и т.н. Наименованието на банката не е ограничение тя да извършва и дейност свързана с други отрасли. То показва само основно насочеността на банката. Всички банки се наричат търговски не защото са свързани с отрасъла търговия, а защото са търговски дружества, притежават специфики като търговци и затова за тях има специален режим в даден закон. По нашия Закон за кредитните институции формата за учредяване на банка е само акционерно дружество – чл. 7 ЗКИ . С оглед на националната принадлежност банката може да бъде с български капитал или учредена според българското законодателство, а може и да бъде чужда банка учредена според законодателството в чужбина, която пък може да има клонове в страната. От значение е според чие законодателство е учредена банката (на ЕС или не) във връзка с лицензите за издаване на банкова дейност.

Легалното определение за банка се извежда от чл. 2 (Банка е юридическо лице, което извършва публично привличане на влогове или други възстановими средства и предоставя кредити или друго финансиране за своя сметка и на собствен риск) и чл. 7 ЗКИ. Търговската банка е акционерно дружество, което извършва публично извличане на влогове и използва привлечените парични средства за предоставяне на кредити, за инвестиции и други предвидени в закона дейности за своя сметка и на собствен риск. Понятието “публично привличане на влогове” е определено в §1 т.3 от допълнителните разпоредби- приемането на влогове или други възстановими средства от повече от 30 лица, които не са банки или други институционални инвеститори.

При характеристиката на банката като акционерно дружество има някои важни особености. Внесеният капитал трябва да е не по– малък от 10 млн. лв. Вноските са само парични. Акциите са само безналични като всяка акция дава право на един глас. Не се допуска създаването на банка под друга правноорганиационна форма. Чл. 9 ЗКИ (Уставът на банката трябва да съдържа освен данните, предвидени в Търговския закон, и данни за сделките, които тя ще извършва, пълномощията за подписване и представляване на банката, както и данни за начина, по който ще се извършва вътрешният контрол на банката. има важно значение в това отношение) съдържа задължителното съдържание на устава на банката. Освен данните, предвидени за акционерните дружества в ТЗ, трябва да се посочат сделките, които банката ще извършва, представителството на банката и данни за вътрешния контрол.

Освен че е създадено акционерно дружество, трябва да се получи писмено разрешение за осъществяване на банкова дейност. Това означава, че банките се създават по разрешителния режим, а не по регистрационния и това се определя от рисковия характер на банковата дейност и защитата на вложителите. Разрешението се издава от централната банка и се нарича лицензия, (Наредба № 2 за лицензиите). Освен устава и другите учредителни актове, се изискват и други документи (данни за квалификацията и професионалния опит на лицата, които ще управляват банката, план за деловата дейност и др.). В чл.14 (3) ЗКИ кумулативно са описани 15 условия, от наличието, на които зависи издаването на лицензия. В три месечен срок БНБ взема решение за издаване на лицензия, след което тече още един три месечен срок, в който се изпълняват други условия (като внасяне на капитал, получаване на сертификати за управителните органи, осигуряване на сгради) и едва когато са изпълнени те, се издава лицензия. Тя се вписва в регистър, воден от БНБ. В противен случай се отказва. Особеното в случая е, че според чл.151 (5) ЗКИ, ако БНБ не се произнесе в определените срокове (6 месеца), се смята, че е налице мълчалив отказ, който може да се обжалва пред ВАС (Административните актове могат да се оспорват пред Върховния административен съд относно тяхната законосъобразност. Съдът не може да спре изпълнението на акта до окончателното произнасяне по жалбата). Въз основа на издадения лиценз банката се регистрира в съответния окръжен съд в търговския регистър. Решението се обнародва в Държавен вестник и така възниква юридическото лице. Лицензията може да бъде пълна – за всички видове дейности, частична – за част от дейностите и под условие.

В чл. 36 ЗКИ са уредени хипотезите за отнемането на лиценията. При хипотезата по ал.1 БНБ може да я отнеме при незапочване на дейността и нарушаване или заобикаляне разпоредбите на ЗКИ на нормативните и други актове и предписанията на БНБ, а в ал. 2 на посочената разпоредба са уредени случаите, когато задължително се отнема (ако банката не изпълни свое изискуемо парично задължение повече от седем дни или когато собственият капитал е отрицателна величина) – когато се смята, че банката е неплатежоспособна. Актът за отнемане на лиценизията подлежи на обжалване – чл.151(1).

В закона се съдържат и други публичноправни изисквания спрямо дейността на банките:
• Предвидени са изисквания спрямо собствения капитал на банката. Банките освен със собствен капитал, работят и с привлечени средства. Говори се за капиталова адекватност, която означава съотношението между собствения капитал на банката и вземанията. За структурата и елементите на собствения капитал и за изискванията за капиталова адекватност е издадена специална Наредба за капиталовата адекватност. Капиталовата адекватност също е предмет на текущ банков надзор.
• ликвидността на банката – чл.42 ЗКИ изисква така да се управлява имуществото на банката, че по всяко време тя да може да изпълни изискуемите си задължения без забава.
• важен момент са резервите, които банките заделят. Освен вноските, които се правят във фонд „Резервен”, чл. 43 ЗКИ задължава банките периодично да оценяват кредитите си и другите рискови експозиции и да формират провизии (резерви) при загуби от обезценка на тези кредити. Банките заделят и задължителни минимални резерви в централната банка, които имат две функции– чрез тях се гарантира дейността на банката и са регулатор от страна на централната банка на паричната политика.

Търговските банки са търговци под формата на акционерно дружество. Редът за тяхното управление е изцяло този, който е предвиден в ТЗ. Според чл. 213 ТЗ органи на акционерното дружество са Общо събрание на акционерите и Съвет на директорите при едностепенната система и надзорен и управителен съвет при двустепенната система. Съществува обаче една важна особеност в чл. 10 ЗКИ – банката се представлява и управлява съвместно най малко от две лица, т.е. може и повече, като те не могат да възлагат цялостното управление и представителство на банката на един от тях, но могат да упълномощават трети лица за извършване на определени действия. Юридическо лице не може да бъде член на управителния орган на банката. Наличието на квалификация на управляващите банката се удостоверява със сертификат от БНБ, за който също има наредба.



[b]Тема N:34
Гарантиране на влоговете в банките.
[/b]

В Закона за гарантиране на влоговете в банките, съществува специална уредба на гарантирането на влоговете в банките. Създава се специален фонд, в който банките правят вноски с цел да бъдат гарантирани влоговете на вложителите до определен размер, ако банката изпадне в несъстоятелност.

Фондът за гарантиране на влоговете в банките (ФГВБ) е юридическо лице, създадено със Закона за гарантиране на влоговете в банките от 1998 г.

Фондът защитава средствата на вложителите в банките в размер до 100 000 лв., както и интересите на кредиторите в производствата по банкова несъстоятелност. По този начин ФГВБ съдейства за поддържане на стабилността и доверието в банковата система.

Към настоящия момент фондът гарантира спестяванията на вложителите в 26 банки.

• Съгласно измененията в Закона за гарантиране на влоговете в банките, в сила от 18 ноември 2008 г., размерът на гарантираното покритие на влоговете в банките се увеличава, като ФГВБ гарантира пълното изплащане сумите по влоговете на едно лице в една банка, независимо от броя и размера им, до 100 000 лв. Гарантирани са влоговете на граждани и фирми в левове и в чуждестранна валута.

Закон за гарантиране на влоговете в банките:

Този закон урежда създаването, функциите и дейността на Фонда за гарантиране на влоговете в банките (наричан по-нататък „фонда“), условията, при които се пораждат задължения за изплащане на суми от фонда, и реда за изплащане на влоговете до гарантирания размер.

Създава се Фонд за гарантиране на влоговете в банките.
Фондът е юридическо лице със седалище София.
Фондът се освобождава от заплащането на държавни и местни данъци и такси само по операциите по гарантиране на влоговете.
Сметната палата упражнява контрол върху дейността на фонда.
Фондът се преобразува, прекратява и ликвидира със закон.

Встъпителната вноска се внася от всяка банка еднократно в срок до 30 дни от датата на вписването є в търговския регистър и е в размер 1 на сто от регистрирания є капитал, но не по-малко от 100 хиляди лева.

Направените от банките вноски не подлежат на възстановяване, включително и при прекратяване на банката, освен ако в този закон е предвидено друго.


[b]Тема N:36
Правен режим на кредитирането
[/b]

По своята същност банковото кредитиране представлява система от парични отношения,които възникват в резултат на финансовата дейност на държавата и банките, създавани при натрупването и прехвърлянето на парични средства от един сектор на националното стопанство за оползотворявана в други сектори върху принципите на целево предназначение, срочност, обезпеченост, гарантираност законност и възмездност. В този смисъл банковото кредитиране е система за използване на свободните парични средства, натрупани в резултат на финансовата дейност на държавата и банковата система.

Кредитирането като дейност, осъществявана от БНБ и Търговските банки е обект на подобна регламентация. Кредитната дейност на БНБ р правно регламентирана в ЗБНБ и издадените от Управителния съвет на банката подзаконови нормативни актове. Кредитната дейност на търговските банки е нормирана от ЗКИ и издадените подзаконови нормативни актове от Управителния съвет на БНБ.

Кредитирането е втората основна дейност на банките. Чрез механизма на кредитирането временно свободни парични средства се насочват в икономиката и се постига стопански ефект. Основната правна форма на кредитирането е договорът за заем. Кредитирането има комплексен характер– частноправен и публичноправен режим. Със сключване на кредитния договор двете страни поемат права и задължения относно неговото изпълнение. Но и двете страни сключват договора за кредит съобразявайки се с общо регламентираните принципи, върху които е изградена кредитната система-императивните принципи в банковото законодателство:
• Принцип на целевото предназначение на кредита. Банката проверява обусловеността и целесъобразността на кредита, като неизползването му за съответната цел е условие за предсрочната изискуемост на средствата.
• Принцип на плановост на кредитирането. Всяка банка изготвя свой кредитен план за кредитната си дейност. Кредитирането е рискова банкова дейност и това налага нейното обмисляне и планиране. Банката не може да извършва неограничено кредитиране по отношение на броя на кредитите, субектите и общия размер на отпуснатите кредити.
• Принцип на кредитните ограничения. Те се свързват с т.нар. големи експозиции и вътрешни кредити. Критерият е собственият капитал на банката и за кредитните ограничения се осъществява надзор от БНБ.
• Принцип на срочност на кредита– така се определя изискуемостта на задължението. Сроковете могат да са различни, но задължително трябва да са уговорени в договора.
• Принцип на възвръщаемост на кредита. Кредитополучателят се задължава да върне получените парични средства
• Принцип на лихвеност на кредита. Кредитополучателят придобива ползи от предоставения му кредит. Срещу това той трябва да заплати определен процент възнаграждение под формата на лихва. Лихвите се заплащат като цена за ползване на средства. Банките не могат да отпускат безлихвени кредити, защото печелят от лихвите по кредитите и така плащат лихвите по влоговете. Основният лихвен процент се определя от БНБ за съответния период и го обнародва. Лихвеният процент между търговските банки и физическите и юридически лица по кредитните и парични депозити се договаря между кредитополучателя, съответно вложителя и банката. Тук важи принципът, че банките юридически не са обвързани с ОЛП, но икономически са зависими.
• Принцип на обезпеченост на кредита – обезпечението се дава от самия кредитополучател под формата на ипотека, залог на стоки, като принципът е, че обезпечението като стойност е по– голямо от размера на отпуснатия кредит. Някои правят разлика между обезпеченост и гарантираност
• Принцип на гарантиране на кредита. За разлика от обезпечението на кредита, където активен субект е банката, а пасивен кредитополучателя при гарантирането на кредита активният субект отново е банката, но пасивния е друга организация или трето лице, което дава гаранция във връзка с обезпечението на кредита, било то чрез поръчителство или чрез имущество.

Видове кредитиране

• Вътрешно кредитиране.
Банковата система и по-специално нейните компоненти търговските банки подпомагат фирмите и гражданите чрез системата на кредитирането. В тази връзка сме изправени пред възникването и развитието на два вида кредитни правоотношения. Първите-вътрешни възникват вътре в самата банкова система. Вторите кредитни правоотношения възникват и се развиват между компонентите на банковата система и стоящи извън нея стопански организации и гражданите.
Вътрешните кредитни правоотношения от своя страна са два вида. Това са кредитни правоотношения, които възникват и се развиват между БНБ и търговските банки като самостоятелни акционерни дружества, но като компоненти на банковата система. Втората група вътрешни кредитни правоотношения възникват и се развиват между търговските банки.
• Външни кредитни правоотношения.
Външни кредити, са кредитите, които възникват и се развиват между компонентите на банковата система и стоящи извън нея физически и юридически лица включително и държавата. Те могат да бъдат външни кредитни отношения между БНБ и държавата, между търговските банки и физическите и юридически лица и външни кредитни правоотношения, които възникват между търговските банки и държавата.
• В зависимост от размера на кредита можем да го обозначим като голям и малък. Под „голям кредит” се разбита кредит, чийто размер надхвърля 10% от собствения капитал на банката. В понятието се включват и кредитните улеснения или гаранции
• В зависимост от времетраенето на кредита различаване краткосрочни (до 1 година), които се използват най– вече за оборотни средства, средносрочни (от 1 до 5 години), които се използват и за закупуване на машини и дългосрочни (инвестиционни)– за повече от 5 години- за изграждане на производствени съоръжения или недвижими имоти.
• Според характера на предоставения кредит различаваме кредит в национална или друга валута
• Кредитите могат да бъдат отпуснати по общия режим на кредитиране на банката или могат да бъдат уговорени специални условия.

Банките имат правила за кредитната си дейност, въз основа на които се определят разходите по заемите, методите за изчисляване на лихвите, допълнителните задължения и други условия. Общите условия по влоговете и кредитите са достъпни за клиентите.

[b]Тема N:37
Валутно законодателство. Валутен режим. Местни и чуждестранни лица. Правен режим на сделките, действията и плащанията предмет на Валутния закон.
[/b]

1. Валутно законодателство

Валутното законодателство представлява съвкупността от нормативни актове, които регулират системата от специфични обществени отношения във връзка с движението на валутните ценности. Чрез понятието валутен монопол на държавата се подчертава и нейното изключително право да осъществява дейност по придобиване, натрупване, движение и използване на валутни ценности. Валутните ценности имат имуществен характер. Те отразява в себе си определена номинална стойност, гарантирана с определено количество злато или стоки на международни цени. Валутните ценности представляват документи, ценни книжа, гарантирани вземания или злато и други благородни метали като световни пари, които отразяват организацията на паричното обръщение и здравината на съответната национална валута. Те са средства за обезпечаване на реалното покритие на националната валута.

2. Местни и чуждестранни лица.

Валутният режим има свои адресати, наречени местни и чуждестранни лица, като определенията за тези понятия са дадени в допълнителните разпоредби на ВЗ. Местни лица е понятие, определено нормативно. Местни са всички физически и юридически лица с постоянно местопребиваване или седалище в Република България без оглед на гражданството им. Гражданството не е определящ признак за качеството местни лица. Местни в този смисъл са и лицата, които пребивават в чужбина заедно със семействата си по поръчение на българската държава; лицата които пребивават повече от шест месеца в Република България с намерение да се установят в страната.

Чуждестранни лица са всички физически и юридически лица с постоянно местопребиваване или седалище в чужбина без оглед на гражданството им. Към чуждестранните лица да приравнени и лицата, излезли от България преди повече от шест месеца с намерение да се заселят в чужбина. В чуждестранните дипломатически, консулски, търговски и други представителства, международните организации, членовете на тези представителства и организации, техните семейства и обслужващите ги чуждестранни граждани.

Белезите на понятията местни и чуждестранни лица са различни от белезите им в данъчното право.

3. Правен режим на сделките, действията и плащанията предмет на Валутния закон.

Съвкупността от нормативни актове, които регулират валутния режим, се обозначава като валутно законодателство. Водещият акт е Валутният закон (ВЗ), но има и издадени въз основа на него подзаконови актове– наредби (например Наредба за добиване, преработване и сделки с благородни метали и скъпоценни камъни). Норми относно валутния режим се съдържат и в други закони – ЗМ, ЗКИ.

Предмет и обхват на ВЗ– чл.1 ВЗ . Това са отношения на гражданския обмен, сделки и свързаните с тях плащания, които са поставени във валутен режим или е предвидена забрана за тях.

Отношенията, които се обхващат от валутния режим са няколко групи:
1. Сделки, характеризиращи се със страните по тях или с техния обект. Тук се включват например сделките и плащанията между местни и чуждестранни лица, презграничните преводи и плащания, сделките с благородни метали и скъпоценни камъни, тяхната преработка, внос и износ, сделките с чуждестранна валута по занятие;
2. Отношения, свързани с вноса и износа на левове и чуждестранна валута в наличност;
3. Отношения, свързани със събирането на статистическа информация за платежния баланс;
4. Организацията на валутния контрол;

В допълнителните разпоредби на ВЗ са дадени и други определения, които са от значение за прилагането на ВЗ. Принципът, установен в чл. 2 ВЗ е за свободно извършване на сделките, действията и плащанията, доколкото в самия закон не е установен регистрационен, разрешителен или забранителен режим.

На разрешителен режим е поставена дейността за извършване на сделки с чуждестранна валута в наличност и по безкасов начин на финансовите къщи. Дейността на обменните бюра за извършване на сделки с валута в наличност е на регистрационен режим. Законът предвижда и други регистрационни режими– добиване, преработване и сделки с благородни метали и скъпоценни камъни (има наредба). Регистрацията се осъществява в министерство на финансите. Във връзка с преводите и плащанията в чужбина се изисква деклариране на основанието за превода, а за над определени суми– и допълнителни сведения, пак определени в наредба на БНБ.

За нуждите на статистическия баланс се водят регистри за сделките между местни и чуждестранни лица и за презгранични преводи и плащания. Такива регистри се водят от търговските банки, инвестиционни посредници, нотариуси, застрахователи.

Отделен режим е режимът за внос и износ. В чл. 11 ВЗ са определени границите или размерът на внасяната валута или левове, за които не се изисква деклариране или допълнително се декларира произходът на средствата. И за това съществува наредба.

Пример за забранителния режим е забраната за износ и внос на левове и чуждестранна валута, както и на благородни метали и скъпоценни камъни чрез пощенските служби.

Тема N: 38
Правна уредба на валутния контрол. Понятие. Основни задачи на валутния контрол. Органи и тяхната компетентност. Отговорност при упражняване на валутен закон.


С ВЗ са регулирани два вида обществени отношения, които съставляват структурата на валутната система. Първият вид да отношенията във връзка с правото на държавата по придобиване, натрупване, движение и използване на валутни ценности. Втората категория обществени отношения, предмет на правно регулиране от нормите на Закона за сделките с валутни ценности и за валутния контрол са тези с контролен характер.

Валутният контрол се реализира чрез съпоставяне на фактическото поведение на лицата, които прилагат или изпълняват валутното законодателство с онова, което са длъжни да извършват по силата на закона. Той е вид финансов контрол. От гледна точка на видовете контрол и той може да бъде предварителен, текущ и последващ– чрез извършване на проверки и ревизии. Контролът се характеризира в две посоки– обектите на контрола, сделките и действията посочени в чл. 1 ВЗ и адресатите– местни и чуждестранни лица. Когато контролните органи констатират нарушения, слабости и др., те предприемат мерки за въздействие. Ръководен орган на валутния контрол е Министерството на финансите, което упражнява контрол за опазване на държавния валутен фонд, за спазване на валутното законодателство, както и върху сделките и действията с валутни ценности на предприятията, учрежденията, организациите и физическите лица. Органи, които упражняват валутен контрол са БНБ и Министъра на финансите и пощенските служби.


В Министерство на финансите – органите на митническата администрация, дирекция Външни финанси. Всеки един от тези органи има различни правомощия. Така министърът на финансите според чл. 17 може да издава писмени предписания за отстраняване на нарушения, да запечатва търговски обекти, да отнема удостоверения за регистрация. БНБ упражнява контрол върху търговските банки, финансовите къщи, като може да отнема удостоверения за регистрация или издаване на разрешение, да издава указания и да прилага мерките по ЗКИ.

Във връзка с упражнения валутен контрол законът предвижда глоби за физическите лица и имуществени санкции за юридическите лица. Редът за установяване на нарушенията и наказанията е по ЗАНН. Глобите варират между 1000 и 5000 лв., включително и имуществените санкции. Предметът на нарушението се отнема в полза на държавата.

Във връзка с нарушаването на валутния режим може да възникне и наказателна отговорност, когато стойността на предмета на деянието е особено голяма. (чл. 251 НК). Възможно е също така, ако спазването на валутния режим е част от трудовите задължения, да възникне и дисциплинарна отговорност.
Последна промяна Ani на Пет Мар 06, 2009 5:57 pm, променена общо 3 пъти
 
Мнения: 7

Re: Финансово право 2008/2009

от Jantex » Съб Фев 21, 2009 7:53 pm

(clap) (happy) (clap)
Аватар
Модератор
 
Мнения: 254


Кой е на линия
Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта