Страница 1 от 1

Съдебна практика - Неустойки

МнениеПубликувано на: Сря Фев 25, 2009 11:38 pm
от lindeman_
Решение № 173 от 15.04.2004 г. на ВКС по гр. д. 788/2003 г., ТК
Пазар и право, бр. 8/2004 г., стр. 25
чл. 26, ал. 1,

чл. 92, ал. 2,

чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД
Уговаряне на неустойка в размер на 1,5 % за всеки просрочен ден и липсата на краен предел като срок по договора, до който тя да бъде изплащана, налага извода, че тази неустойка е определена в противоречие с добрите нрави, накърняването на които представлява основание за нищожност на тази част от договора.
------------------------

Производство по чл. 218а, б. "б" и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЕТ Й. Д. Х. с фирма "Й. Х.-97" - гр. П., против Решение № 638/11.11.2002 г. по гражд. д. № 624/2002 г. на П. апелативен съд с оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон и за необоснованост - касационни основания по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК. Иска се отмяна на решението в обжалваната му част и вместо него да се постанови друго, с което по същество да се уважат предявените от нея искове.

Върховният касационен съд, ТК - II т. о., като обсъди доводите във връзка с изложените отменителни основания и провери решението, приема за установено следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 218в, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество, е частично основателна.

С въззивното решение, предмет на касационната жалба, се оставя в сила решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени като неоснователни исковете на ЕТ "Д. Х.-97", предявени в субективно и обективно кумулативно съединение за връщане на сумата 2970 лв., предоставена от И. Д. М. в заем на наследодателя на ответниците по договор от 22.11.1995 г. и за заплащане на неустойка в размер на 48 014 лв., вземанията по който й е прехвърлено с договор за цесия от заемодателя.

Установено е по делото, че по договор от 22.11.1995 г. И. Д. М. предоставил в заем на М. П. П., наследодател на ответниците, сумата 2 970 000 лв. (неденоминирани) за срок от 12 месеца при възнаграждение в размер на 386100 лв. месечно за срока на действие на договора. С договор за цесия от 9.06.1999 г. сключен със заемодателя, ищцата, придобила вземането, което цедентът имал по договора за заем, поради което претендира от ответниците връщането на дадената на наследодателя им в заем сума, както и договорената с т. 5 неустойка за забавено плащане в размер на 1,5 % наказателна лихва за всеки просрочен ден. Според назначената по делото експертиза набраната през периода на забавата - 27.07.1996 г. до 27.07.1999 г. неустойка възлиза на 48 782 лв. Няма спор по делото, че заемателят и наследодател на ответниците е починал на 23.08.1996 г. и не е погасил задължението си по договора за заем.

Въззивният съд обсъдил договора за цесия, с който заемодателят М. прехвърлил своето вземане ведно с изтеклите договорни и наказателни лихви, но приел, че същият визира само вземането за главница, но не и вземането за неустойка, което не било посочено като конкретна величина или в разрез с чл. 99, ал. З ЗЗД предишният кредитор не е предоставил на новия такъв документите, установяващи вземането както по размер, така и по основание, поради което възприел изводите на първоинстанционния съд, че договорът за цесия е нищожен като сключен в нарушение на чл. 26, ал. 2 ЗЗД - поради липса на предмет. Изложени са съображения, че дори и да не е нищожен, то той не бил съобщен на длъжниците от предишния кредитор съобразно чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Цедентът с договора от 9.06.1999 г. поел задължението да уведоми длъжника, че има нов кредитор, но заемателят починал още през 1996 г. или още от самото начало поел едно неизпълнимо задължение. При това положение съдът приел, че след като изпратените телеграми до неговите наследници не са оформени съгласно изискванията на ГПК, то съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД цедираното вземане им е непротивопоставимо, още повече те не могли да отговарят спрямо кредитора като длъжници, тъй като не са страна по облигационното правоотношение. Отделно от това ищцата не доказала факта на приемане на наследството на заемателя от страна на ответниците. С оглед на изложеното съдът заключил, че договорът за цесия, от който ищцата черпи права, е нищожен и поради това не е установена материалноправната й легитимация в процеса.

Изводът на съда за нищожност на договора за цесия в частта, с която на ищцата е прехвърлено вземането за неустойка, се споделя от настоящата инстанция, но по съображения, различни от изложените с въззивното решение.

Определената с договора за заем неустойка не е прекомерно завишена по смисъла на чл. 92, ал. 2 ЗЗД, а в нарушение на чл. 9 ЗЗД е договорена в противоречие с добрите нрави. Уговореният й размер от 1,5 % за всеки просрочен ден и липсата на краен предел като срок по договора, до който тя да бъде изплащана, налагат извода, че тя е определена в противоречие с добрите нрави, накърняването на които представлява основание за нищожност на тази част от договора за заем - чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

Автономията на волята и свободата на договарянето са прокламирани като основни конституционни свободи, чието зачитане е задължително както за частно правните субекти, така и за държавните органи.

Приложното им поле е ограничено от законодателя с чл. 9 ЗЗД, според който съдържанието на договорите страните могат да определят свободно само дотолкова, доколкото, то не противоречи на закона и на добрите нрави.

Противоречие със закона е налице, когато има противоречие с правен принцип, който, макар и да не е изрично формулиран, е въплътен в много отделни норми и е част от действащата правна система.

Второто по значение ограничение на свободата на договаряне е накърняването на добрите нрави. Като морални норми добрите нрави нямат правно действие. По силата на чл. 26, ал. 1 ЗЗД обаче на тях се придава и правно значение, като нарушението им се поставя по последици наравно с нарушението на закона. Особеност на добрите нрави е, че те не са писани и конкретизирани, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Един от тях е принципът на справедливостта, който в гражданските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от нормите на гражданското право интерес, като се търси максимално съчетаване на интересите на отделните правни субекти. При това задължение за зачитане на взаимните интереси на страните по сделките, за нарушаването на принципа на справедливостта при сключването им правоприлагащият орган изхожда от законодателството, от своето правосъзнание и обстоятелствата в конкретния случай.

Безспорно е, че неустойката освен обезщетителна има и наказателна функция, чрез съчетанието на които се обезпечава надлежното изпълнение от длъжника. Очевидно е, че така договореният дневен размер на неустойката не цели проявлението на посочените й функции, а сочи на несправедливо по съдържание съглашение поради обективната неравностойност на насрещните задължения. В случая следва да се приеме, че се касае до неморално висок размер на неустойката, уговорен с договора за заем, и поради това договарянето й е в противоречие с добрите нрави, с които в интерес на обществения интерес е ограничена договорната автономия. Тяхното накърняване е основание за обявяване нищожността на тази клауза от договора за заем на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. С оглед на така направения извод относно недействителността на клаузата за неустойка следва да се приеме, че ищцата като цесионер не е могла да придобие повече права от тези, които е имал цедентът по същия договор, което е основание да се приеме, че договорът за цесия в частта, с която е прехвърлено вземането за неустойка, е също нищожен.

Незаконосъобразен е изводът на съда за недействителност на договора за цесия в частта, с която на ищцата е прехвърлено вземането за главница по сключения с наследодателя на ответниците договор за заем. Нищожността на отделни клаузи не влече недействителността на целия договор, от което следва, че цесията на вземането за главница по процесния договор за заем е валидна и е произвела действие между страните по нея от момента на сключване на договора. Доколкото според чл. 99, ал. 4 ЗЗД по отношение на длъжника и третите лица, тя произвежда действие от момента на нейното съобщение, следва да се приеме, че не се касае до модалитет на договора за цесия, а до предвидено в полза на длъжника условие с цел да го предпази от двойното плащане на едно и също задължение. Неизпълнението му не се отразява на действителността на договора за цесия, а води до неговата непротивопоставимост на длъжника само тогава, когато съобщението за сключването му се предхожда от изпълнение, престирано на досегашния кредитор. От това следва ирелевантността на факта кога и на кого е съобщено за прехвърленото вземане, след като по делото безспорно е било установено, че задължението за главница по договора за заем не е погасено. Ответниците имат качеството на универсални наследници на заемателя и поради това отговарят за задължението му за връщане на получения по сключения с цедента договор за заем. Изводът, че същите не са материалноправно легитимирани да отговарят по този иск, обоснован с липсата на доказателства за приемане на наследството на длъжника по договора за заем, не може да бъде споделен. Отказът от наследство е от категорията на отрицателните юридически факти и поради това при наличие на възражение от наследниците доказателствената, тежест за установяването му лежи върху тях. По делото такова възражение не е релевирано, поради което изводът на съда е направен в нарушение на съществената норма на чл. 127 ГПК.

По изложените съображения настоящата инстанция приема, че въззивното решение, с което се оставя в сила отхвърлителното решение на първоинстанционния съд досежно претендираната от касаторката главница в размер на 2970 лв., следва да се отмени.

Решение от 20.04.2001 г. по ВАД № 62/2000 г.
"Търговско право", бр. 6/01 г., стр. 101
чл. 9,

чл. 26, ал. 1,

чл. 92, ал. 2 ЗЗД ,

чл. 309 ТЗ
Когато неустойката по договора за покупко-продажба не е просто "прекомерно завишена" по смисъла на чл. 92, ал. 2 ЗЗД, а е определена в противоречие с добрите нрави, частта от договора за продажба, която установява този неморално висок размер на неустойката, е нищожна.
------------------------

Между страните по делото са се установили отношения по договор за покупко-продажба. В него е уговорена цената на дължимата главница и на неустойката.

Действително, по смисъла на чл. 309 ТЗ намаляване на неустойката между търговци е недопустимо, но определената неустойка по процесния договор за покупко-продажба не е просто "прекомерно завишена" по смисъла на чл. 92, ал. 2 ЗЗД. Тя е определена в противоречие с добрите нрави. Нейният размер (по 0,5% на ден), липсата на краен предел, до който тя да според да се увеличава, както и че не е определена върху левовата равностойност, която може да бъде значително повлияна от инфлационните процеси, а върху доларовата цена, която остава достатъчно стабилна, срокът, в рамките на който тя е текла, доказват, че тя е определена в противоречие с добрите нрави. Лихвата за забава във въпросния период, видно от заключението на вещото лице, възлиза на 150 000 деном. лева. Уговорената между страните неустойка възлиза на 520 000 деном. лева. Очевидно, в случая става въпрос за тройно надвишена неустойка, поради което РО намира, че тя е определена в противоречие добрите нрави. Накърняването им представлява основани за нищожност (чл. 9 ЗЗД във вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Частта от договора за продажба, която установява този неморално висок размер на неустойка, е нищожна.

Недействителността на клаузата за неустойката, обаче, не води до нищожност на целия договор, когато може да се предположи, че страните биха го сключили и без недействителните му клаузи или когато порочната му част е заменена от повелителни законови разпоредби (чл. 26, ал. 4 ЗЗД). РО намира, че страните биха сключили договора за продажба и без клаузата за неустойка, тъй като основната им цел е била прехвърляне на собствеността на стоката и заплащане на цената й. Ето защо, РО намира за действително породеното задължение за плащане на главницата по този договор. Нещо повече, съобразява, че върху това задължение за главница, изпълнено със забава, при нищожността на клаузата за неустойка, са текли във всички случаи и мораторните лихви по чл. 86 ЗЗД (тъй като изключването на лихвата за забава отпада при положение, че уговорката за неустойка е недействителна).

Следователно, стоковият договор аз продажба е породил две действителни задължения - едното за главницата, другото - за обезщетение в размерна законната лихва по чл. 86 ЗЗД върху главницата.

Решение от 9.07.2008 г. по ВАД № 199/2006 г.
чл. 92, ал. 1 ЗЗД

чл. 288 ТЗ
Липсата на краен предел, до който неустойката може да нараства, не води сама по себе си до нищожност на неустоечната клауза поради накърняване на добрите нрави.

За да се приеме, че неустойката противоречи на добрите нрави, е необходимо, освен липсата на краен предел, да се установи и прекомерно висок размер на неустойката спрямо обичайното обезщетение за забава, за каквото се приема законната лихва.

Ищецът претендира неустойка за неизпълнение на задължението за заплащане на сумата по първия иск, считано от датата на падежа по всяка от фактурите до датата на предявяване на исковата молба. Искът е с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 288 ТЗ.

Правопораждащият фактически състав на вземането за неустойка включва: 1) наличие на действителна договорна клауза за неустойка и 2) виновно неизпълнение на задължението, за което е уговорена неустойката.

В договора страните са уговорили, че при неизпълнение на задължението на ответника за заплащане на закупените по договора горива и други стоки в 30-дневен срок, считано от датата на издаване на фактурата, в която същите са отразени, ответникът дължи неустойка за забава в размер на 0.06% от дължимата сума за всеки просрочен ден.

Ответникът възразява срещу първия елемент от фактическия състав, пораждащ отговорността му за заплащане на неустойка, като твърди, че клаузата на чл. 7 от процесния договор - поради липса на краен предел, до който неустойката може да се увеличава - е нищожна заради противоречие с добрите нрави.

Въпросът за неморалността на клаузата за неустойка следва да бъде обсъждан с оглед всички обстоятелства по делото и чрез прилагане на комплексен подход, отчитащ фактори като: а) размер на уговорената неустойка; б) наличие или липса на краен предел, до който размерът се увеличава; в) равнопоставеност на страните; г) възможности за ограничаване на отговорността на всяка от тях; д) свободата при договарянето; е) функцията на уговорената неустойка; ж) добросъвестност и други.
а) РО намира, че размерът на уговорената неустойка не е прекомерен. Съгласно чл. 7 от договора дължимата в случай на неизпълнение от ответника неустойка е в размер на 21,9% годишно (365 дни х 0.06%), което не надвишава значително размера на законната мораторна лихва, определен на основание чл. 86, ал. 2 ЗЗД във връзка с ПМС № 72/1994 . (За първата половина на 2008 г. размерът на законната лихва е в порядъка на 14-15%).
б) Липсата на краен предел, до който неустойката може да нараства, не води сама по себе си до нищожност на неустоечната клауза поради накърняване на добрите нрави. (Становище, аргументирано подробно в реш. № 958 от 07.12.2004 г. по търг. д. № 5/2004 г., I ТО на ВКС). За да се приеме, че неустойката противоречи на добрите нрави, е необходимо, освен липсата на краен предел, да се установи и прекомерно висок размер на неустойката спрямо обичайното обезщетение за забава, за каквото се приема законната лихва. (В този смисъл реш. по МАД № 32/1999 г., реш. по ВАД № 35/2001 г. и др.). При всички положения преценката дали неустойката съответства на добрите нрави се извършва от РО въз основа на всички обстоятелства по делото. Обратно на цитираната от ответника практика, в реш. по ВАД № 64/2005 г. се приема, че неустойка в размер на 0.3% дневно (5 пъти по-висока от неустойката, уговорена между страните по делото) без краен предел, до който може да нараства, не противоречи на добрите нрави, а в реш. № 218 от 27.03.2007 г. по търг. д. № 750/2006 г., I ТО на ВКС се приема, че дори неустойка в размер на 1% дневно ( 16-17 пъти по-висока от неустойката, уговорена между страните по настоящото дело) без краен предел, до който може да нараства, не накърнява добрите нрави.).
в) Равнопоставеността на страните по договора е извън всякакво съмнение - и двете страни са търговци, които по занятие извършват сделки, идентични с процесните. Ответникът не е правил възражение във връзка с клаузи по договора, които го поставят в неравностойно положение.
г) По отношение на възможността ответникът да ограничи отговорността си за заплащане на неустойка, РО счита, че ответникът е имал пълна възможност да възпрепятства нарастването на размера на неустойката, изпълнявайки задълженията си по договора с грижата на добър търговец.
д) В рамките на настоящото производство ответникът не е направил възражение за монополно или господстващо положение на ищеца на пазара за закупените по договора стоки, нито за недействителност на договора поради пороци в неговата воля при сключването му. Поради това следва да се приеме, че страните са договаряли свободно при сключването на процесния договор, включително при уговаряне на обсъжданата неустойка. АС при БТПП е имал повод да се произнесе, че няма основание за намеса, когато страните свободно и равнопоставено са определяли размера на договорната си отговорност. (Така реш. по ВАД № 119/2002 г. ).
е) Освен обезпечителна и наказателна функция, уговорената неустойка е играла и стимулираща роля в отношенията между ищеца и ответника. Следва да бъде отчетено и обстоятелството, че към датата на възникване на задължението за плащане на неустойка по отделните фактури (31-ят ден след издаването на съответната фактура) кредиторът е изпълнил изцяло задълженията си по договора с ответника. Ищецът не е имал друга възможност да въздейства върху ответника да изпълни точно задълженията си, освен чрез нарастване на размера на дължимата неустойка, който следва да стимулира изпълнение в срок. (Така реш. по ВАД № 64/2005 г. ).
ж) РО не намира поводи и основания за констатации, навеждащи към недобросъвестност на ищеца както при договарянето, така и при изпълнението на договора, които биха могли да наведат към извод, подкрепящ обсъжданото възражение на ответника.

С оглед на горното възражението на ответника за нищожност на клаузата на чл. 7 от процесния договор поради накърняване на добрите нрави следва да бъде преценявано като неоснователно.

Ето защо, елементът от фактическия състав, пораждащ задължението за заплащане на неустойка - наличие на валидно неустоечно задължение - е установен.


Решение от 23.01.2003 г. по ВАД по № 16/2002 г.
Български законник, бр. 9/2003 г., стр. 152
чл. 92 ЗЗД
В договора за изработка страните са уговорили неустойка в размер на 150% върху стойността на целия договор. Изхождайки от функцията на неустойката като форма на договорна отговорност за неизпълнение на поето задължение, решаващият състав приема, че посочената договореност - неустойката да се изчислява върху цялата стойност на договора - противоречи на разпоредбите на чл. 92 ЗЗД. Уговорената неустойка върху изпълнената част от парично задължение е в противоречие със закона. В тази част договорът е нищожен, без тази нищожност да дава отражение върху останалата част от договора.
------------------------
1. Съгласно чл. 8 от договора между страните те са уговорили неустойка при неточно изпълнение на задълженията си в размер, равен на основния лихвен процент на БНБ за всеки просрочен ден до десетия, а след изтичането им - неустойка в размер на 150% върху стойността на целия договор.

Изхождайки от функцията на неустойката като форма на договорна отговорност за неизпълнение на поето задължение, решаващият състав приема, че договорът в частта му относно неустойката върху стойността на целия договор е нищожен, без тази нищожност да засяга останалите части на договора.
2. Неустойката е съглашение, което обезпечава изпълнението на определени задължения, и може да има освен обезщетителни и наказателни функции. Винаги обаче задължението за неустойка е зависимо от изпълнението на главното задължение въпреки диспозитивния характер на правната норма. Противно на закона (чл. 92 ЗЗД) е уговарянето на неустойка върху изпълнена част от парично задължение. В тази част договорът е нищожен, без тази нищожност, както вече беше отбелязано, да се отразява върху останалите негови части.
3. При допуснатото неизпълнение в размер на 7555 щ. долара, или по фиксинга на БНБ в левова равностойност към деня на падежа 1547 лв., дължимата неустойка по чл. 4 от договора е в размер на 2323 лв. В този размер претенцията на иска по чл. 92 ЗЗД е основателна и доказана и следва да се уважи, а за разликата от претендираната неустойка искът следва да бъде отхвърлен.


Решение от 12.07.2006 г. по ВАД № 64/05 г.
"Търговско право", бр. 3/2007 г., стр. 113
чл. 26, ал. 1,

чл. 92, ал. 1 ЗЗД,

чл. 309 ТЗ
За разлика от забавата при неизпълнение на парично задължение, която при липса на уговорена неустойка се санкционира с лихва по чл. 86 ЗЗД, при забавата за непарично задължение, ако не е уговорена неустойка, кредиторът следва да доказва вредите на общо основание. Сам по себе си уговореният процент на неустойката - 0,3 % за всеки ден на забавата - не е основание за нищожност, но противоречи на добрите нрави уговарянето му върху цялата цена на договора. Това би означавало да се начислява обезщетение и върху своевременно изпълнената част. Това обаче не прави нищожна клаузата за неустойка като цяло, а е само основание да се намали размера до стойността на предаденото със забава количество.
------------------------

Ищецът с исковата си молба е предявил срещу ответника обективно съединени искове, от които с първия се претендира обезщетение за неизпълнение на задължение за предаване на стока по договор между страните, а с втория иск се претендира договорна неустойка по чл. 6 от същия договор. Според текста на чл. 6 от договора, при неизпълнение в договорения срок ответникът дължи неустойка в размер на 0,3 % върху цената на договора за всеки ден на забавата.

Едно от възраженията на ответника по исковата молба е за нищожност на клаузата за неустойка на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД - противоречие със закона и добрите нрави. Поддържа се, че неустойката е уговорена в полза само на една от страните, с което бил нарушен принципът на равнопоставеността на страните. Вярно е, че в договора е предвидена санкция само за неизпълнение на задължението на ответника - доставчик на стоката. Това обаче не означава, че а приори е нарушен принципът на равнопоставеност на страните или според ответника - на справедливостта. Процесният договор не следва да се тълкува изолирано, а като се отчита и фактът, че към момента на сключването му ищецът вече е изпълнил задължението си по него. Задължението за плащане е основното задължение на купувача, а то към момента на сключване на договора е изпълнено, така че последващо неизпълнение, за което да се уговаря неустойка, е безсмислено.

Ответникът твърди нищожност на процесната клауза за неустойка поради противоречие с добрите нрави. Същият аргументира становището си с неопределеност на съдържанието на уговореното обезщетение, тъй като не бил уговорен срок за начисляването на неустойката и не бил определен максимален процент от стойността на договора, за който се начислява. Счита, че това води до неизвестност относно размера на обезщетението при евентуално неизпълнение и до начисляването на неморално висок размер. Така определената неустойка не стимулира ищеца да приеме изпълнението, а напротив - да го осуетява с цел начисляване на неустойка, която от обезщетение се превръща в средство за реализиране на доход и печалба.

РО не споделя становището на ответника и аргументите в негова подкрепа, които, както се вижда, са лишени от конкретност и по същество в крайна сметка се свеждат до прекомерност на обезщетението. Дали процесната неустойка нарушава нравствеността е въпрос на конкретна преценка на факти, а не на право. Неустойката по чл. 6 от договора между страните е уговорена за забавено изпълнение на непаричното задължение на ответника. За разлика от забавата при неизпълнение на парично задължение, която при липса на уговорена неустойка се санкционира с лихва по чл. 86 ЗЗД, при забавата за непарично задължение, ако не е уговорена неустойка, кредиторът следва да доказва вредите на общо основание. РО счита, че уговореният процент - 0,3 % за всеки ден на забавата - не е основание за нищожност, но противоречи на добрите нрави уговарянето му върху цялата цена на договора (аргумент, на който защитата на ответника не се е позовала). Това би означавало да се начислява обезщетение и върху своевременно изпълнената част. Това обаче не прави нищожна клаузата за неустойка като цяло, а е само основание да се намали размерът на неустойката до стойността на предаденото със забава количество. Що се отнася до значителното нарастване на общия размер на дължимата неустойка в сравнение със стойността на предаденото със забава количество поради липсата на краен предел или уговорен максимален процент на договорената неустойка, РО счита, че това не се дължи на неморалното й формулиране в договора, а на продължителната забава на длъжника, която изцяло зависи от неговата воля. Когато се обсъжда въпросът дали процесната неустойка излиза извън пределите на нравствеността, не следва да се забравя, че ищецът е изпълнил 5/6 от задължението си за цената авансово, а погасяването на дълга към банката е донесло редица ползи на ответника, както се установява от съдържанието на тристранното споразумение, подписано между страните по делото и търговска банка. За продажбата с антиципирано плащане на цената, каквато е процесната, чл. 334 ТЗ съдържа специални правила за отговорността на продавача, който не е престирал на падежа - той дължи лихва от получаване на цената, която пък се смята за задатък. Като определя функциите на неустойката, чл. 92, ал. 1 ЗЗД посочва на първо място, че тя служи за обезпечаване изпълнението на задължението и следва да стимулира длъжника, а не кредитора (както смята защитата на ответника), да изпълни своевременно и точно задължението си. Всеки длъжник има възможност да препятства неудържимото нарастване на неустойката като изпълни задължението си с грижата на добър търговец (чл. 302 ТЗ), а законът му е предоставил достатъчно правни средства до осуети недобросъвестното поведение на изкушения от високия размер на договорената неустойка недобросъвестен кредитор (арг. чл. 328 ТЗ). Когато пък забавата или неизпълнението се дължат на причини, за които не отговаря, той не дължи неустойка. (В този смисъл вж. реш. № 140/20.03.2006 г. по т. д. № 408/2005 г., I т. о. на ВКС). Разпоредбата на чл. 92 ЗЗД е диспозитивна, поради което освен да служи за предварително определяне размера на вредите от евентуално неизпълнение (т.е. обезщетителната й функция), страните могат да уговорят и наказателна неустойка, чийто размер е по-голям от реално претърпените вреди. Тази функция на неустойката според РО е призната с нормата на чл. 309 ТЗ, която забранява да се намалява поради прекомерност неустойка, която се дължи по търговска сделка между търговци. Поради изложените съображения РО не споделя становището, че липсата на краен предел или високият процент на неустойката са самостоятелно и достатъчно основание във всички случаи да се счита, че тя е уговорена в нарушение на добрите нрави и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД е нищожна, особено когато става въпрос за отношения между търговци.

Решение от 11.07.2001 г. по ВАД № 36/2001 г.
Търговско право, бр. 1/2002, стр. 90
чл. 92, ал. 1 ЗЗД ,

чл. 1 ЗДДС
При неустойка за забава в плащането на дължимо възнаграждение за извършена услуга (с уговорен ДДС), неустойката се начислява върху общата сума, съставена от дължимото, но неплатено възнаграждение плюс ДДС.
------------------------

Поради допусната забава по отношение на задължението си за плащане възложителят дължи неустойка в размер на 0,1 % за всеки просрочен ден, съгласно договора между страните.

В исковата си молба ищецът претендира за заплащане на неустойката върху дължимото възнаграждение според процесния договор с включен ДДС. Представителят на ответника възразява срещу включването на ДДС при изчисляване на неустойката.

РО счита, че възнаграждението се дължи след начисляване на ДДС. Посочването на възнаграждение без ДДС е широко разпространен начин на изразяване на цени за стоки и услуги, но всъщност при осъществяване на сделката следва да се изчисли и дължимото ДДС, тъй като съответната сума е елемент от възнаграждението.