Решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003

Тематична съдебна практика по Облигационно право.

Решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003

от jafiso » Вто Фев 03, 2009 12:21 am

Решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о., докладчик съдията Веска Райчева

чл. 254 ГПК

чл. 240, ал. 2 ЗЗД

чл. 10, ал. 2 ЗЗД (отм.)

чл. 26, ал. 4 ЗЗД
Уговорената лихва е възнаграждение за ползуване на известен капитал - парична сума. Но волята на страните е меродавна, само ако тя не надвишава Най-високия размер, допустим от закона според чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, какъвто в момента не е регламентиран в нашето законодателство. Критерий за извършване преценка за това следва да бъде законната лихва, но законът не изисква тя да бъде равна на нея. С оглед изискването на закона при договаряне между страните да не се накърняват добрите нрави, следва да се приеме, че именно те налагат максималния размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително. Добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използува се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг. Приема се, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава. Анатоцизмът в гражданскоправните отношения не е разрешен и уговорка, която го допуска, е частично недействителна.
------------------------

Производството по делото е образувано по повод подадената касационна жалба от С. Т. К. и Н. П. К. срещу Решение от 4.07.2003 г. по гр. д. № 55 от 2003 г. на Б. апелативен съд, в частта му, с която е отхвърлен искът им с правно основание чл. 254 от ГПК за признаване за установено, че не дължат сума над 1 221,75 лева до 19 648,72 лева по изп. дело № 4072/2001 г. на съдия-изпълнител при Б. районен съд. Жалбоподателите твърдят, че решението е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон. Навеждат и доводи за нарушение на съществени правила на съдопроизводството.

Ответникът Г. С. У. в писмено становище оспорва жалбата и моли решението да бъде оставено в сила.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.

Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като провери данните по делото, намира следното:

Жалбата е основателна.

С обжалваното Решение въззивният съд, като е оставил в сила Решение от 21.03.2003 г. по гр. д. № 70/2002 г. на Б. окръжен съд, е признал за установено, че ищците - жалбоподатели в настоящето производство, не дължат на ответника сумата 1 221,75 лева по изп. дело № 4072/2001 г. на съдия-изпълнител при Б. районен съд и е отхвърлил иска им до пълния му предявен размер от 19 648,72 лева, като в тази си част същото е обжалвано пред настоящата инстанция.

За да отхвърли предявения иск с правно основание чл. 254 от ГПК за сумата над 1 221,75 лева, въззивният съд е приел, че ищците дължат сумата по изпълнителното дело, тъй като вземането на ответника, установено с нот. акт № 98/1997 г. от 14.11.1997 г., на нотариус при Б. районен съд, за даден на ищците заем 10 000 000 лева, не е погасено чрез връщането му в пълен размер. От съдържанието на същия нотариален акт е видно, че страните са се договорили ищците - заематели в едногодишен срок да върнат левова равностойност на 6 900 щ. д., а при неизпълнение на това им задължение - да заплатят и 5 % месечна лихва. Съдът е намерил за неоснователно възражението на ищците за нищожност на уговорката за заплащане на лихва, поради нейната прекомерност, както и възражението им за недействителност на уговорката, с която е определена лихва върху изтекла лихва за една година след възникване на задължението.

Този извод на съда е неправилен. Съдът е достигнал до същия, без да е взел предвид всички доказателства по делото. Допуснатото при постановяване на решението съществено нарушение на съдопроизводствените правила е довело и до неправилно приложение на материалния закон. Установено е от заключение на съдебно-счетоводна експертиза, че доларовата равностойност към 14.11.1997 г. на 10 000 000 лева е 5 804,50 щ. д., а левовата равностойност на 6 900 щ. д., колкото е следвало да върнат заемателите е 11 645 820 лева, т. е. договорено е връщането на левовата равностойност на 1 100 щ. д. повече, както и 5 % месечна лихва при забавено изпълнение на задължението. При тези данни и с оглед съдържанието на договора, следва да се приеме, че между страните е била договорена възнаградителна лихва, каквато е допустима съобразно разпоредбата на чл. 240, ал. 2 от ЗЗД, и именно нейната недействителност се претендира от ищците по настоящето дело. Уговорената в случая лихва е възнаграждение за ползуване на известен капитал - парична сума. Но волята на страните е меродавна, само ако тя не надвишава най-високия размер, допустим от закона според чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, какъвто в момента не е регламентиран в нашето законодателство. Критерий за извършване преценка за това следва да бъде законната лихва, но законът не изисква тя да бъде равна на нея. С оглед изискването на закона при договаряне между страните да не се накърняват добрите нрави, следва да се приеме, че именно те налагат максималния размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително. Добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използува се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг. В случая, за да се изведат тези правила, които са резултат на вътрешна потребност на почтения човек и се споделят от по-голяма част от хората, следва да се вземат предвид и разрешенията, дадени на този въпрос в отменени към този момент закони, а именно - Законите против лихвоимството от 31.03.1931 г., от 30.07.1933 г. и от 14.08.1946 г., както и Постановление № 5 от 18.01.1991 г. за лихвите по депозитите, влоговете и кредитите на населението и фирмите, при което следва да се приеме, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава. В случая обаче следва да се вземе предвид и обстоятелството, че заемът е обезпечен и с ипотека, която като учредена за едно лихвоносно задължение, обезпечава и вземането на лихвите, при което с оглед пак на добрите нрави като неморална следва да се приеме възнаградителна лихва, която надвишава двукратния размер на законната такава. В случая, договорената между страните годишна лихва в размер на 60 % годишно е в нарушение на добрите нрави, тъй като надхвърля двукратния размер на законната такава, поради което тази уговорка следва да се приеме за недействителна. С оглед разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, тази уговорка следва да се замести по право от повелителни правила на закона, т. е. да се приеме, че се дължи законната лихва за забава.

При постановяване на решението в обжалваната му част, съдът не е взел предвид и доказателствата, установяващи, че между страните е постигната уговорка, с която се определя лихва върху изтекла лихва, а именно за времето от получаването на заема за една година след това. От една страна, е уговорено заплащане на лихва в размер на левовата равностойност на 1 100 щ. д., а в същото време и заплащане на лихва върху тази сума в размер на 5 % месечно. Анатоцизмът в гражданскоправните отношения не е разрешен и уговорка, която го допуска, е частично недействителна - чл. 26, ал. 4 от ЗЗД.

С оглед на така изложените съображения и в съответствие с разпоредбата на чл. 218ж от ГПК, Върховният касационен съд, състав на II-ро г. о., намира, че решението в обжалваната му част е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело и до неправилно приложение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено. Делото следва да бъде върнато за ново разглеждане в отменената му част от друг състав на същия съд, който, с оглед разпоредбата на чл. 157 от ГПК, ще следва да назначи вещо лице, което да даде заключение за това какъв е размерът на законната лихва към 14.11.1998 г., тъй като договорената в абсолютен размер възнаградителна лихва от 1 000 щ. д. за една година не е в нарушение на добрите нрави. Съдът при поставяне задачата на вещото лице ще следва да вземе предвид недопустимостта на уговорката за определяне на лихва върху изтекла лихва в гражданскоправните отношения, а именно - недействителността на договореното едновременно заплащане на 5 % месечна възнаградителна лихва върху лихвата от 1 000 щ. д., поради което лихва за забава следва да се определи само върху сумата от 5 800 щ. д. и то към 14.11.1998 г. При новото разглеждане на делото, съдът ще следва, с оглед разпоредбата на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД, да изчисли непогасената част от главницата и евентуално изтеклите лихви след 14.11.1998 г., като вземе предвид погашенията, извършени до 14.11.1998 г., в размер на 1 221,75 лева, отчитайки всяка вноска до този ден съгласно изискванията на чл. 86, ал. 2 от ЗЗД, т. е., преценявайки с всяка вноска каква част от законната лихва е погасяване и каква част от главницата.

Предвид изложените съображения, ВКС, състав на II-ро г. о.,

РЕШИ:

Отменява Решение от 4.07.2003 г. по гр. д. № 55/2003 г. на Б. апелативен съд, в частта му, с която е отхвърлен искът на С. Т. К. и Н. П. К., с правно основание чл. 254 от ГПК, за признаване за установено, че не дължат сума над 1 221,75 лева до 19 648,72 лева по изп. дело № 4072/2001 г. на съдия-изпълнител при Б. районен съд.
Аватар
 
Мнения: 203

Кой е на линия
Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта