Тълкувателни решения на КС по Конституцията

Тълкувателни решения на Конституционния съд.

Re: Тълкувателни решения на КС по Конституцията

от Assasiyah » Нед Юни 08, 2008 1:58 pm

(i) РЕШЕНИЕ № 15
от 26 септември 1996 г.
по конституционно дело № 14 от 1996 г., съдия докладчик Александър Арабаджиев
(Обн., ДВ, бр. 95 от 07.11.1996 г.)


Конституционният съд в състав: Асен Манов - председател, и членове: Младен Данаилов, Милчо Костов, Цанко Хаджистойчев, Станислав Димитров, Николай Павлов, Иван Григоров, Пенчо Пенев, Тодор Тодоров, Александър Арабаджиев, Георги Марков, при участието на секретар-протоколиста Силвия Василева разгледа в закрито заседание, проведено на 26 септември 1996 г., конституционно дело № 14/1996 г., докладвано от съдията Александър Арабаджиев.
Делото е образувано на 18 юли 1996 г. по искане на главния прокурор за установяване на противоконституционност на разпоредбите на чл. 33, ал. 2 и чл. 34 от Закона за сделките с валутни ценности и за валутния контрол (ЗСВЦВК) - Обн., ДВ, бр. 51 от 1 юли 1966 г., изм., бр. 26 от 1968 г., бр. 92 от 1969 г., бр. 53 и 99 от 1989 г., бр. 25 от 1991 г. и бр. 10 от 1993 г. Съгласно първата от тези разпоредби продажбите на изделия от злато, сребро, платина и скъпоценни камъни на физически лица се извършва от държавните търговски предприятия, а с втората се забраняват покупко-продажбите и каквито и да е други сделки със златни и платинени изделия и скъпоценни камъни между физически лица с изключение на обичайните дарения.
В искането се поддържа, че двете разпоредби противоречат на чл. 18, ал. 4 и чл. 19, ал. 1, 2 и 4 от Конституцията. Изтъкнато е, че сделките със злато, сребро, платинени изделия и скъпоценни камъни не фигурират сред изчерпателно изброените в чл. 18, ал. 4 от Конституцията обекти и дейности, единствено по отношение на които може да се установява държавен монопол. В противоречие с изискването законът да създава и гарантира еднакви правни условия на всички граждани и юридически лица за стопанска дейност, посочените разпоредби "обуславят неравнопоставеност, създават монополизъм, застрашават интересите на потребителя".
С определение от 25 юли 1996 г. искането е допуснато за разглеждане по същество. Със същото определение като заинтересувани страни по делото са конституирани Народното събрание, Министерският съвет и министърът на финансите.
И трите заинтересувани страни са представили писмени становища. Във всички становища се поддържа, че искането е неоснователно.
От страна на Народното събрание са постъпили две становища, подписани от неговия председател. В първото от тях се посочва, че ЗСВЦВК е специален закон, който въвежда и определя основни понятия на митническия и валутния режим на страната като "валутни ценности" и "валутен контрол", установява държавните органи и правомощията им по изпълнение на закона. Всички законови текстове са във взаимна връзка и образуват една цялостна система от правни норми, така че обявяването на някои от тях за противоконституционни би довело до съществени празноти в закона и би се отразило на стабилността на валутно-финансовата система. И при "отпадането" на разпоредбите, предмет на искането, ще продължат да действат законови норми (като напр. чл. 6, чл. 7, чл. 12, чл. 31 и др.), които пряко или косвено създават специален режим за сделки с валутни ценности. По тези съображения се поддържа, че при нужда разпоредбите на ЗСВЦВК да бъдат адаптирани към динамиката на обществените отношения, хармонизацията трябва да бъде постигната по законодателен ред.
Във второто становище се повдига въпросът за допустимостта на искането предвид на това, че и при действието на Конституцията от 1991 г. са извършвани промени в ЗСВЦВК, които не са засегнали разпоредбите, предмет на искането, както и с оглед на конституционния механизъм спрямо заварените от Конституцията закони, установени в преходната разпоредба на § 3, ал. 1. Отбелязва се, че не съществува противоречие с чл. 18, ал. 4, тъй като при действието на Търговския закон (ТЗ) се допуска - по отношение на дейността по чл. 33, ал. 2 ЗСВЦВК - участието и на други юридически лица (частни и общински), така че тази разпоредба не установява държавен монопол. Отрича се противоречие на чл. 33, ал. 2 и чл. 34 ЗСВЦВК и с чл. 19, ал. 1, 2 и 4 от Конституцията, тъй като оспорените разпоредби визират физически лица, а не частноправни субекти като възможни страни в сделките с валутни ценности.
В становището на Министерския съвет се посочва, че ЗСВЦВК служи като основа на нормативната уредба на валутния режим и валутния контрол в страната. Поддържа се, че ограничението, съдържащо се в чл. 33, ал. 2, има за цел да охранява този режим, а не е израз на държавен монопол. Въвеждането на друг режим съобразно държавната политика може да се постигне чрез изменение на закона, а не чрез установяване на противоконституционност и създаване на законова празнота. От друга страна, сделките, визирани в чл. 33, ал. 2 и чл. 34 ЗСВЦВК, представляват търговска дейност по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 1 ТЗ и е недопустимо извършването им от физически лица, които не са регистрирани като търговци. Сделките с валутни ценности се отличават със специфика, поради което изключването им от изброяването в чл. 18, ал. 4 от Конституцията не налага извод за противоконституционност. Прави се разграничение между установяване на държавен монопол върху конкретни обекти и дейности, от една страна, и от друга страна - установяване на контрол от държавата върху определени дейности с оглед охраната на нейната валутна, парична или кредитна политика.
Изложени са и съображения, с оглед на които се поддържа, че разпоредбите на чл. 33, ал. 2 и чл. 34 ЗСВЦВК не противоречат на чл. 19, ал. 1, 2 и 4 от Конституцията. Изтъква се, че двете разпоредби са ориентирани към избягване на нелоялната конкуренция и към защита интересите на потребителя, както и че чл. 19, ал. 2 от Конституцията не изключва общата възможност за установяване със закон на държавен монопол, а не допуска злоупотреба с монополизма. Не се отрича обаче бъдеща либерализация на режима чрез въвеждане на разрешителен вместо на забранителен режим - концепция на проекта за нов закон за валутния контрол.
В своето становище министърът на финансите също излиза от разбирането, че ЗСВЦВК следва да се разглежда в своята цялост - на валутен контрол подлежат всички сделки и действия с валутни ценности. В този смисъл се отбелязва, че ограничението по чл. 33, ал. 2 цели защита на обществените отношения, свързани със сделките и действията с такива ценности, а не е израз на държавен монопол. Обръща се внимание върху възможността за друго законодателно разрешение, което е въпрос на бъдеща законодателна уредба, а не на установяване на противоконституционност, което води до законова празнота. Спрямо забраната по чл. 34 ЗСВЦВК се счита, че е пряко свързана с текстове на Търговския закон, така че не може да се обоснове противоречие с чл. 19, ал. 1 от Конституцията, тъй като конституционната разпоредба се отнася до стопанската дейност.
За да се произнесе по направеното искане, Конституционният съд взе предвид следното:
Разпоредбите, чиято противоконституционност се иска да бъде установена, попадат в раздел VIII на Закона за сделките с валутни ценности и за валутния контрол, озаглавен "Добиване, преработване и сделки със злато, сребро, платина и скъпоценни камъни." Други разпоредби от този раздел и от закона не съставляват предмет на искането. Самият закон, който е приет през 1966 г., посочва в своя чл. 1 предназначението си да урежда контрола, който се извършва върху сделките и действията с валутни ценности, както и своята цел - да охранява установения в страната валутен режим. Категориите валутни ценности са определени в чл. 3. Сред тях са и златото, среброто и платината в монети, слитъци в суров и преработен вид и скъпоценните камъни, когато са предмет на сделки между местни и чуждестранни лица или за износ и внос извън обичайните размери (б. "д"). Пояснението "когато са предмет на сделки между местни и чуждестранни лица или за износ и внос извън обичайните размери" придава на благородните метали и на скъпоценните камъни качеството на "относителни" валутни ценности, а разпоредбите на раздел VIII от закона ги поставят в категорията на имуществата, намиращи се под валутен контрол.
Произнасяйки се по искането за установяване на противоконституционност на разпоредбите на чл. 33, ал. 2 и чл. 34 ЗСВЦВК, Конституционният съд на първо място констатира, че този закон е създаден в изцяло друга обществено-икономическа обстановка и в своята цялост е очевидно неподходящ за сегашните условия. От друга страна, необходимостта от създаване по законодателен път на принципно нов валутен режим, построен върху нова концептуална основа, която с основание се отбелязва във всички представени по делото становища, не съставлява пречка за разглеждане на искането и за произнасяне по въпроса за конституционосъобразността на отделни разпоредби. След като са част от правната уредба, те подлежат на контрол за конституционност по реда на чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията в съгласие с вече утвърдена практика на Конституционния съд да разглежда искания за установяване на противоконституционност на разпоредби от заварени от Конституцията закони.
Обстоятелството, че и при действието на Конституцията от 1991 г. законодателят е извършил промени в други разпоредби от същия закон, без да изменя или отменя разпоредбите, които са предмет на искането, не са указание нито за настъпило пряко отменително действие на Конституцията по силата на § 3, ал. 1 от преходните и заключителните разпоредби, нито за проявено от страна на Народното събрание волеизявление относно съответствието на тези разпоредби с Конституцията съгласно § 3, ал. 2. По тези съображения Конституционният съд не намира основания да преразгледа въпроса за допустимостта на искането и да се отклони от разрешението, възприето с определението от 25 юли 1996 г. Във връзка с това е необходимо да се отбележи още, че и двете разпоредби, предмет на искането, притежават специфичен предмет, т.е. уреждат определени отношения по начин, който се явява последица от установения със закон валутен режим. Ето защо е допустимо тяхното отделно разглеждане в производство по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията.
Съгласно разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗСВЦВК продажбите на изделия от злато, сребро и платина и скъпоценни камъни на физически лица се извършва от държавните търговски предприятия. Като част от закон, който поначало установява държавен валутен монопол, тази разпоредба в частност монополизира търговската дейност с посочените изделия, като я възлага - в случаите на продажби на граждани - само на държавните търговски предприятия. Вън от въпроса за останалите аспекти на валутния режим, който този закон установява, в частта му относно продажбите на граждани съдържащото се в чл. 33, ал. 2 ЗСВЦВК ограничение не съответствува на основни конституционни начала на стопанския живот в страната и на действащото законодателство в тази сфера.
Освен естествената неадекватност на понятието "държавни търговски предприятия" законовата разпоредба, която предоставя единствено на съответните субекти изключителното право да извършват продажби на посочените изделия на граждани (физически лица), не е в съгласие със съдържащото се в чл. 18, ал. 4 основно конституционно начало, според което със закон може да се установява държавен монопол само върху дейностите (отраслите) и обектите, изброени в тази конституционна разпоредба. Като вид дейност с търговски характер - по смисъла на Търговския закон и по смисъла на наименованието на съответната стопанска дейност - продажбата на изделията, визирани от чл. 33, ал. 2 ЗСВЦВК, на граждани също се обхваща от действието на основните конституционни принципи на икономическия живот. Сред тях са ограниченията за установяване на държавен монопол (чл. 18, ал. 4), свободата на стопанската инициатива (чл. 19, ал. 1) и еднаквите правни условия за стопанска дейност за всички граждани и юридически лица (чл. 19, ал. 2).
Обстоятелството, че предметът на разглежданите сделки се отличава със специфика, заради която е поставен под валутен контрол по смисъла на ЗСВЦВК, не е основание за изключване на тези сделки от действието на посочените конституционни принципи. От една страна, благородните метали и скъпоценните камъни не съставляват "абсолютни" валутни ценности, а категорията "имущества, намиращи се под валутен контрол", има място само в рамките на идеята за цялостен валутен монопол на държавата, която е била водеща и е отразявала обществено-икономическата ситуация при приемането на Закона за сделките с валутни ценности и за валутния контрол. От друга страна, е възможно продажбите на граждани по чл. 33, ал. 2 ЗСВЦВК да се разграничат ("отделят") от общата конструкция на закона, респ. от неговата цел, като цялостният валутен контрол по чл. 6 се ограничи до основанието за придобиването на съответните изделия. Като вид сделки обаче и тези продажби представляват стопанска дейност, чието извършване не може да бъде нечие изключително право. Лишаването на останалите стопански субекти - създадени по надлежния законов ред - от възможността да упражняват определена стопанска дейност, при положение, че тази дейност не попада в допустимия от Конституцията обхват на държавния монопол, е в противоречие с Конституцията. Това е основание за обявяване за противоконституционна разпоредбата, която създава такова положение.
След като не се отрича принципната възможност за участие в стопанския живот чрез съответната правноорганизационна форма за създаване на стопански субекти - възможност, която произтича и от чл. 19, ал. 2 и 4 от Конституцията, правните условия за извършване на стопанска дейност трябва да бъдат еднакви и това положение следва да се гарантира от закона (чл. 19, ал. 2). Не съществуват съображения от друг порядък, които да изключват действието на тези основни конституционни начала, включително и с оглед на това, че става дума за установения валутен режим в страната. Разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗСВЦВК се отнася до продажбите на граждани, по отношение на които следва да се създаде възможност да бъдат извършвани от създадените по определен ред стопански субекти, а не само от една от съществуващите категории субекти.
Преценката на конституционосъобразността на чл. 34 ЗСВЦВК не може пряко да се свърже с посочените в искането на главния прокурор конституционни принципи. Забраната, установена в тази разпоредба, се отнася до покупко-продажбите и каквито и да е сделки между физически лица (с изключение на обичайните дарения). Смисълът на забраната - от гледище на съображенията за създаването й - е да изключи именно сделките между гражданите като такива, а не като стопански субекти. Ако те се превърнат в стопански субекти, и за тях ще важи посоченото по-горе. Като физически лица обаче те могат да бъдат участници в гражданския оборот. Няма разумно основание да им се забрани да се разпореждат със законно притежаваното от тях имущество. Няма и конституционно основание за съществуването на тази забрана. Нейната противоконституционност произтича от разпоредбите на чл. 17, ал. 1 и 3 от Конституцията относно частната собственост, включващи и възможността за разпореждане със собствено имущество. Доколкото и чл. 34 е част от един закон, който установява цялостен валутен контрол, респ. доколкото този контрол продължи да съществува в досегашния му вид, той не може да обхваща и сделките между граждани, ако те не се явяват незаконни на друго основание (напр. контрабанден внос и др.). И по отношение на тази разпоредба се отнасят съображенията относно допустимостта да се разгледа нейната конституционосъобразност.

По тези съображения и на основание чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията Конституционният съд
РЕШИ:


Обявява за противоконституционни разпоредбите на чл. 33, ал. 2 и чл. 34 от Закона за сделките с валутни ценности и за валутния контрол (Обн., ДВ, бр. 51 от 1 юли 1966 г., изм., бр. 26 от 1968 г., бр. 92 от 1969 г., бр. 53 и 99 от 1989 г., бр. 25 от 1991 г. и бр. 10 от 1993 г.).
Аватар
 
Мнения: 531

Re: Тълкувателни решения на КС по Конституцията

от Assasiyah » Нед Юни 08, 2008 2:00 pm

(i) РЕШЕНИЕ № 16
от 26 септември 1996 г.
по конституционно дело № 10 от 1996 г., съдия докладчик Георги Марков
(Обн., ДВ, бр. 87 от 15.10.1996 г.)


Конституционният съд в състав: председател - Асен Манов, и членове: Младен Данаилов, Милчо Костов, Цанко Хаджистойчев, Станислав Димитров, Николай Павлов, Иван Григоров, Пенчо Пенев, Тодор Тодоров, Александър Арабаджиев, Георги Марков, в закрито заседание на 26 септември 1996 г. констатира, че в Решение № 11 от 9 юли 1996 г. по к.д. № 10 от 1996 г. (ДВ, бр. 61 от 1996 г.) е допусната очевидна фактическа грешка. Тя се състои в това, че е обявен за противоконституционен § 4 от Закона за изменение и допълнение на Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти (ЗИДЗВСОНИ - ДВ, бр. 51 от 1996 г.) вместо § 4 от допълнителните разпоредби на Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти, създаден с § 2, т. 2 ЗИДЗВСОНИ (ДВ, бр. 51 от 1996 г.).

Съдът прие, че допуснатата очевидна фактическа грешка трябва да бъде отстранена с решение.
Ето защо Конституционният съд
РЕШИ:


Допуска поправка на очевидна фактическа грешка в Решение № 11 от 9 юли 1996 г. по к.д. № 10 от 1996 г.(ДВ, бр. 61 от 1996 г.), като изразът "§ 4 ЗИДЗВСОНИ (ДВ, бр. 51 от 1996 г.)" навсякъде в решението да се чете "§ 4 от допълнителните разпоредби на Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти, създаден с § 2, т. 2 от Закона за изменение и допълнение на Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти (ДВ, бр. 51 от 1996 г.)".
Аватар
 
Мнения: 531

Re: Тълкувателни решения на КС по Конституцията

от Assasiyah » Нед Юни 08, 2008 2:01 pm

(i) РЕШЕНИЕ № 17
от 3 октомври 1996 г.
по конституционно дело № 18 от 1996 г., съдия докладчик Станислав Димитров
(Обн., ДВ, бр. 88 от 18.10.1996 г.)


Конституционният съд в състав: председател - Асен Манов, и членове: Младен Данаилов, Милчо Костов, Цанко Хаджистойчев, Станислав Димитров, Николай Павлов, Иван Григоров, Пенчо Пенев, Тодор Тодоров, Георги Марков, при участието на секретар-протоколиста Росица Топалова разгледа в закрито заседание на 3 октомври 1996 г. конституционно дело № 18 от 1996 г., докладвано от съдията Станислав Димитров.
Делото е образувано на 2 септември 1996 г. по искане на главния прокурор на Република България за установяване на противоконституционност на параграф 3, т. 2 от Закона за изменение и допълнение на Закона за държавния бюджет на Република България за 1996 г. (ЗИДЗДБРБ - 1996 г., ДВ, бр. 68 от 1996 г.), с който се изменя чл. 3, ал. 5 от Закона за държавния бюджет на Република България за 1996 г. (ЗДБРБ - 1996 г., обн., ДВ, бр. 16 от 1996 г.; изм., ДВ, бр. 28 и 46 от 1996 г.).
В искането се твърди, че със ЗИДЗДБРБ - 1996 г. бюджетът на съдебната власт в приходната му част се увеличава привидно и не може да покрие увеличените разходи. Нереално са увеличени приходите от такси от дейността на съдебните органи. От друга страна, трансферът от републиканския бюджет е намален, а предвидената в актуализирания държавен бюджет сума като трансфер е вече преведена в банката по сметката на съдебната власт и е изразходвана. Увеличените разходи за останалата част от бюджетната година няма да бъдат покрити с нереално завишените приходи от такси. При тези обстоятелства главният прокурор съобразява, че с изменената с параграф 3, т. 2 ЗИДЗДБРБ - 1996 г. норма на чл. 3, ал. 5 ЗДБРБ - 1996 г. се блокира работата на съдебната власт поради недостиг на средства за функционирането й. Тя остава на самоиздръжка. За да се обезпечи нормалното финансово осигуряване на съдебната власт, главният прокурор счита, че трябва да се запази действието на отменения текст на чл. 3, ал. 5 ЗДБРБ - 1996 г. Такава разпоредба е намирала място във всички закони за годишния държавен бюджет на Република България от 1993 до 1996 г. включително.
В заключение главният прокурор отбелязва, че "...в противоречие с конституционните принципи за разделение на властите и независимост на съдебната власт (чл. 8 и 117 от Конституцията), както и за бюджетно осигуряване на всички установени от Конституцията държавни институции, Народното събрание е изменило чл. 3, ал. 5 от ЗДБ - 1996 г., с което е поставило под заплаха функционирането на една от трите власти. Съдебната власт не е самоиздържаща се система, а основна конституционнорегламентирана държавна функция, която задължително следва да се осигурява финансово от държавния бюджет."
С определение от 17 септември 1996 г. искането е допуснато за разглеждане по същество. Със същото определение като заинтересувани страни по делото са конституирани Народното събрание, Министерският съвет, Върховният съд, Висшият съдебен съвет, Националната следствена служба, Сметната палата, министърът на финансите и министърът на правосъдието, на които е даден срок за представяне на писмени становища.
Постъпили са становища от Народното събрание, Министерския съвет, министъра на финансите, министъра на правосъдието и Националната следствена служба.
В своите становища Народното събрание, Министерският съвет и министърът на финансите поддържат, че нормата на параграф 3, т. 2 ЗИДЗДБРБ - 1996 г. не е противоконституционна, искането е неоснователно и трябва да бъде отхвърлено. И в трите писмени становища се съобразява, че актуализираният бюджет осигурява нормалното функциониране на съдебната система. Приходите и разходите на съдебната власт са разчетени с оглед на това, че до края на бюджетната година ще започнат да функционират новите и изменени структури по Закона за съдебната власт, а ако това не стане, ще се отрази в посока на намаляване на бюджетните разходи. Изменената разпоредба съответствала на принципа, залегнал в чл. 9, ал. 1 ЗДБРБ - 1996 г. В становищата си Министерският съвет и министърът на финансите допълват, че "бюджетът на съдебната власт не е поставен в по-неблагоприятно положение от другите видове бюджети", както и че изпълнението на консолидирания бюджет към 17.IX.1996 г. показвало, че съдебната власт има най-добро съотношение на наличностите по сметките към общия обем на актуализираните разходи в сравнение с другите видове бюджети.
Становището на министъра на правосъдието е също за отхвърляне на искането. Според него "не може друг орган да преценява целесъобразността на цифрите, заложени в бюджета, защото това означава да изземва законодателните правомощия на парламента". От друга страна, министърът поддържа, че "съдебната система (съдилищата) има приходи от такси, които при една по-добра организация биха могли да бъдат увеличени". Редовното изплащане на възнагражденията на магистратите доказвало, че съдебната власт е финансово обезпечена.
Националната следствена служба в становището си поддържа, че искането е основателно и следва да бъде уважено. Според това становище новата редакция на чл. 3, ал. 5 ЗДБРБ - 1996 г. поставя в зависимост дейността на органите на съдебната власт от постъпилите приходи по сметката в банката, което означава да се закрепи със закон финансовата необезпеченост на дейността на създадени по силата на Конституцията държавни органи. Тази разпоредба грубо противоречи на чл. 117, ал. 2 от Конституцията.
Постъпила е и молба ("допълнителни бележки") от главния прокурор, към която са приложени: удостоверителна бележка (справка) от Висшия съдебен съвет № 226 от 2.IX.1996 г. за получените приходи от съдебната власт за първото полугодие на 1996 г.; писмо от Министерския съвет от 21.VII.1996 г. до председателя на Народното събрание, с което се изпраща за разглеждане одобреният от Министерския съвет проект на Закон за изменение и допълнение на Закона за държавния бюджет на Република България за 1996 г.; Решение № 731 от 21.VII.1996 г. за одобряване на проекта; извлечение от одобрения от Министерския съвет проект за Закон за изменение и допълнение на Закона за държавния бюджет на Република България за 1996 г. и писмо от 12.VII.1996 г. на Висшия съдебен съвет до Министерството на финансите с копие до Министерския съвет, съдържащо предложение за актуализация на бюджета на съдебната власт за 1996 г. в два варианта.
Конституционният съд обсъди съображенията, развити в искането и в становищата на страните, и прие следното:
Законът за държавния бюджет на Република България за 1996 г. е приет от Народното събрание на 9 февруари 1996 г. и обнародван в ДВ, бр. 16 от 1996 г. С чл. 3 е приет бюджетът на съдебната власт за същата година, като в ал. 1 приходите са 3505.1 млн.лв., от които от такси от дейността на органи на съдебната власт 3055.8 млн.лв. и трансфер от републиканския бюджет 449.3 млн.лв., а разходите (общо) - 3505.1 млн.лв. Алинея 5 на същия чл. 3 разпорежда: "Преизпълнението или неизпълнението на приходите от такси от дейността на органите на съдебната власт е за сметка на републиканския бюджет."
Такава норма съществува в законите за годишния държавен бюджет за годините 1993 (ДВ, бр. 55) - чл. 3, ал. 3; 1994 (ДВ, бр. 22) - чл. 3, ал. 3; 1995 (ДВ, бр. 46) - чл. 3, ал. 5, и 1996 (ДВ, бр. 16) - чл. 3, ал. 5. Тази разпоредба осигурява покритие на разходната част на бюджета на съдебната власт със средства на републиканския бюджет в случай, че бъдат събрани по-малко от предвидените такси, като по този начин обезпечава нормалното й функциониране.
С параграф 3, т. 1 ЗИДЗДБРБ - 1996 г., приет от Народното събрание на 30 юли 1996 г. (ДВ, бр. 68 от 1996 г.), се правят следните изменения в чл. 3, ал. 1 ЗДБРБ - 1996 г.: увеличават се приходите в бюджета на съдебната власт от 3505.1 на 4255.7 млн. лв. (увеличение със 750.6 млн. лв.), от които увеличение от такси от дейността на органи на съдебната власт от 3055.8 на 4089.8 млн. лв. (увеличение с 1034.0 млн. лв.) и намаление на трансфера от републиканския бюджет от 449.3 на 165.9 млн. лв. (намаление с 283.4 млн. лв.). Разходите са съответно увеличени от 3505.1 на 4255.7 млн. лв., или със 750.6 млн. лв.
С параграф 3, т. 2 ЗИДЗДБРБ - 1996 г. ал. 5 на чл. 3 се изменя и новата разпоредба гласи: "Разходите по бюджета на съдебната власт се извършват до размера на постъпилите приходи по сметката в банката, включително трансфера от републиканския бюджет."
Анализът на тази разпоредба сочи, че тя поставя под съмнение осигуряването на необходимите бюджетни средства за покриване на одобрените от Народното събрание разходи по бюджета на съдебната власт за 1996 г. От една страна, с изменения чл. 3, ал. 1 от закона се приема бюджетът на съдебната власт за 1996 г., като се одобряват разходите в размер 4255.7 млн. лв., а от друга, с ал. 5 на същия член тези разходи се редуцират до един неизвестен размер в зависимост от постъпилите приходи от такси и от трансфер от републиканския бюджет. Размерът на този трансфер е точно определен (намален при актуализацията на бюджета) и твърде ограничен. Постъпленията от такси са значително увеличени, но това е само очакван приход с голяма степен на несигурност. При този небалансиран бюджет очевидна е опасността съдебната власт в определен момент да остане без финансово осигуряване и да преустанови упражняването на своите конституционни функции. Тази опасност се очертава като съвсем реална, ако се вземат предвид данните в писмената справка на Висшия съдебен съвет. Става ясно, че за второто полугодие на 1996 г. средствата за съдебната система ще бъдат по-малко, защото трансферът от републиканския бюджет осигурява само 900 хил. лв., а приходите от такси ще бъдат приблизително толкова, колкото са били през първото полугодие на същата година. Това означава, че за покриване на необходимите разходи на съдебната власт за 1996 г. вероятно няма да достигнат над един милиард лева, представляващи една четвърт от целия й бюджет.
Новата редакция на чл. 3, ал. 5 ЗДБРБ - 1996 г. е поставена на принципно неправилна основа. Органите на съдебната власт изпълняват конституционноопределени държавни функции. Финансирането на съдебната власт не е изградено на принципа на самоиздръжката, както е при една стопанска организация.
Възприетият в изменената норма на чл. 3, ал. 5 подход за осигуряване на средства за издръжката на съдебната власт крие риска от неоправдано повишаване на държавните такси от съдилищата в случаите, когато те могат да ги определят до известен размер (неоценяеми искове, искове за развод и др.). Това би довело до негативен социален ефект. При оскъпяване на съдебния процес голяма част от гражданите ще бъдат практически лишени от конституционното им право на съдебна защита на техните права и законни интереси.
Разпоредбата на параграф 3, т. 2 ЗИДЗДБРБ - 1996 г., с която се изменя чл. 3, ал. 5 ЗДБРБ - 1996 г., нарушава чл. 8 и чл. 117, ал. 2 от Конституцията, защото създава опасност за парализиране на дейността на една от трите власти - независимата съдебна власт, която е възможно, поради финансова необезпеченост, да бъде затруднена или за известен период - лишена от възможността да упражнява конституционните си правомощия. Това може да рефлектира негативно и върху основни права на гражданите, като например правото на защита при нарушаване или застрашаване на техните права или законни интереси (чл. 56 и чл. 117, ал. 1 от Конституцията).
Конституционният съд е имал нееднократно случай да се произнесе и да изрази категоричното си становище, че съдебната власт е на бюджетна издръжка, като необходимите средства за балансиране на разходите й се набират чрез приходната част на републиканския бюджет (Решение № 18 от 16.ХII.1993 г. по к. д. № 19 от 1993 г.), че съдебната власт в своята организационна цялост е на издръжка на държавния бюджет (Решение № 3 от 3.IV.1992 г. по к. д. 30 от 1991 г.), както и изрично в диспозитива на решение № 17 от 3.Х.1995 г. по к. д. 13 от 1995 г.:
"Бюджетът на Република България трябва да осигурява средства за функционирането на установените в Конституцията държавни институции, в това число и на органите на съдебната власт, като се държи сметка за разделението на властите и правомощията им. Всеки закон за годишен държавен бюджет на страната, в който липсват средства за отделни конституционноустановени държавни институции, може да бъде обявен за противоконституционен, тъй като парализира дейността на тези институции."
По изложените съображения Конституционният съд прие, че параграф 3, т. 2 ЗИДЗДБРБ - 1996 г., с който е изменен чл. 3, ал. 5 ЗДБРБ - 1996 г., противоречи на Конституцията. При този изход на делото се възстановява действието на разпоредбата на чл. 3, ал. 5 в редакцията й преди изменението от влизане в сила на решението на Конституционния съд (тълкувателно решение № 22 от 31.Х.1995 г. по к. д. № 25 от 1995 г.).

Ето защо и на основание чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията Конституционният съд
РЕШИ:


Обявява за противоконституционна разпоредбата на параграф 3, т. 2 от Закона за изменение и допълнение на Закона за държавния бюджет на Република България (чл. 68 от 1996 г.), с която се изменя чл. 3, ал. 5 от Закона за държавния бюджет на Република България за 1996 г. (обн., ДВ, бр. 16 от 1996 г.; изм., бр. 28 и 46 от 1996 г.).
Аватар
 
Мнения: 531

Re: Тълкувателни решения на КС по Конституцията

от Assasiyah » Нед Юни 08, 2008 2:02 pm

(i) РЕШЕНИЕ № 18
от 22 октомври 1996 г.
по конституционно дело № 22 от 1996 г., съдия докладчик Цанко Хаджистойчев
(Обн., ДВ, бр. 92 от 29.10.1996 г.)


Конституционният съд в състав: председател - Асен Манов, и членове: Младен Данаилов, Милчо Костов, Цанко Хаджистойчев, Станислав Димитров, Николай Павлов, Иван Григоров, Пенчо Пенев, Тодор Тодоров, Александър Арабаджиев, Георги Марков, при участието на секретар-протоколиста Енита Еникова в закрито заседание, проведено на 22 октомври 1996 г. разгледа конституционно дело № 22 от 1996 г. с докладчик Цанко Хаджистойчев.
Делото е образувано на 17 октомври 1996 г. по искане на 52 народни представители от 37-о Народно събрание, основано на чл. 149, ал. 1, т. 1 от Конституцията.
Конституционният съд е сезиран да даде задължително тълкуване на разпоредбите на чл. 93, ал. 3 и 4 от Конституцията. Поставеният в искането въпрос е: "Необходимо ли е на първия избор за президент на републиката да бъдат гласували повече от половината избиратели, за да се проведе в седемдневен срок втори избор съгласно ал. 4 на същия член между двамата кандидати, получили най-много гласове при първия избор." Иска се тълкуване и на чл. 93, ал. 4 от Конституцията в смисъл, "че ако на първия тур няма избран кандидат независимо по каква причина, вторият избор трябва да се проведе в същия седемдневен срок".
Като мотив на искането се сочат предстоящите президентски избори "за да не се предизвикат усложнения при провеждането им". Поддържа се, че за провеждане на втория тур на изборите не е необходимо на първия да са участвували повече от половината избиратели.
С определение от 18 октомври 1996 г. Конституционният съд допусна искането за разглеждане по същество. Със същото определение съдът конституира за заинтересувани страни по делото Народното събрание, президента на Република България, Министерския съвет, главния прокурор и Централната избирателна комисия.
В предоставения от съда тридневен срок представиха становища Народното събрание, президентът и главният прокурор. От страна на народните представители постъпиха допълнителни съображения в подкрепа на искането им.
В становището на Народното събрание изрично се приема, че "тълкуването на чл. 93, ал. 3 и 4 от Конституцията би следвало да приеме, че за произвеждането на втория тур на президентските избори не е необходимо да са участвали повече от половината избиратели. И при участие на половината и по-малко от половината избиратели в първия тур на президентските избори се провежда в 7-дневен срок втори тур - нов избор по чл. 93, ал. 4 от Конституцията, в който участват двамата кандидати, получили най-много гласове."
Становището на главния прокурор е в същия смисъл. Подчертано е, че участието на по-малко от половината от избирателите на първия тур "не е пречка, а условие за произвеждане на нов избор" по чл. 93, ал. 4 от Конституцията в седемдневен срок.
Становището на президента на републиката застъпва обратната теза. Поддържа се, че ако не са участвали повече от половината избиратели на първия тур, изборите са недействителни. Те се "анулират и се насрочват нови президентски избори". Становището се мотивира с функциите и ролята на държавния глава и счита, че той не би имал легитимността, ако се игнорира установеният за първия тур минимум за участие на избирателите.
Като доказателства по делото са приети стенограмите от пленарните заседания на Великото Народно събрание и протоколите от заседанията на Комисията за изработване на проекта за Конституция на България, в които са разглеждани и гласувани конституционните текстове, предмет на исканото тълкуване.
За да постанови решението си, Конституционният съд взе предвид следното:
Президентът на републиката се избира пряко от избирателите, които са българските граждани, притежаващи избирателно право съгласно чл. 42 от Конституцията. Изборът се основава на принципите на мажоритарната избирателна система и се извършва в два тура. Конституционно е предвидена възможността той да приключи в един тур при определени условия, които, ако не са налице, тогава се преминава към втория тур.
Разпоредбата на чл. 93, ал. 3 от Конституцията визира произвеждането на първия тур. За да бъде избран държавен глава още на този тур, са посочени две условия:
а) кандидат да е получил повече от половината действителни гласове от всички участвали в гласуването избиратели; и
б) в гласуването да са участвували повече от половината от всички избиратели.
Двете условия са дадени кумулативно и са равнозначни. Текстът на чл. 93, ал. 3 от Конституцията не позволява да се прави извод за предимство на което и да било условие пред другото, нито че липсата на едното от тях е свързано с едни последици, а другото - с други последици.
Поставените високи изисквания, каквито са изискванията за участие на повече от половината от избирателите и за получени повече от половината действителни гласове, са продиктувани от идеята за избор на един тур. Както едното, така и другото изискване не са условия за валидност на изборите. Те са условия, за да приключат изборите успешно на един тур, да има избран държавен глава още на първия тур и да няма втори тур. Ако не е налице едно от тези условия или едновременно и двете, няма избран кандидат, а не недействителност на изборите.
Разпоредбата на ал. 4 на чл. 93 от Конституцията урежда произвеждането на втория тур. Тя намира приложение тогава, когато "никой от кандидатите не е избран". Това ще рече, че на първия тур няма избран нов президент, защото или в гласуването не са участвали повече от половината избиратели, или никой от кандидатите не е получил повече от половината действителни гласове, или не са участвали повече от половината избиратели и никой не е получил повече от половината действителни гласове. В тези случаи, както гласи разглежданата конституционна норма, в "седемдневен срок се произвежда нов избор, в който участват двамата кандидати, получили най-много гласове". Употребен е изразът "нов избор", за да се изрази продължаването на започнатия избор от първия тур, но вече само с двама участници. Този от тях, който получи повече гласове, независимо от броя на гласувалите избиратели, е избраният президент.
От изложеното следва отговорът на поставения тълкувателен въпрос: за да се произведе регламентираният с чл. 93, ал. 4 от Конституцията нов избор (втори тур), не е необходимо на първия тур в гласуването да са участвали повече от половината избиратели.
Приетото за разпоредбите на чл. 93, ал. 3 и 4 от Конституцията и конкретно за условието "в гласуването да са участвали повече от половината от всички избиратели" намира опора и от следното:
1. Логическото и систематичното тълкуване на разглежданите конституционни текстове. От изричния текст на чл. 93, ал. 4 от Конституцията следва, че вторият тур се произвежда двамата кандидати, получили най-много гласове от участвалите в гласуването, независимо от техния общ брой и съотношение с общия брой на избирателите. Ако конституционният законодател е бил с намерение произвеждането на втория тур да бъде предопределено от общия брой на участвалите избиратели в първия тур, това е трябвало да бъде постановено изрично, за да се обективира волята му. Това е така, защото подлежи на тълкуване обективираната в правната норма воля.
Изискването за участие на повече от половината избиратели е въведено с ал. 3 на чл. 93 от Конституцията за първия тур на изборите. То липсва в ал. 4, което води до мисълта за липса на идея в Конституцията за му се придаде по-друго, по-особено правно значение. Мълчанието в случая показва, че създателите на Конституцията не са били на становище за недействителни избори, ако на първия тур не се явят да гласуват повече от половината избиратели, а за продължаването им на втория тур.
2. Аргумент е и ал. 5 на чл. 93 от Конституцията. Според тази разпоредба времето, през което трябва да бъдат проведени изборите за президент, е строго определено - един месец, с фиксиран начален и краен момент.
Разбирането за недействителност на първия тур, ако в гласуването не са участвали повече от половината избиратели, означава да се повтори цялата процедура по насрочването на изборите, избор на нова Централна комисия, нова регистрация на кандидатите, предизборна кампания и пр.
Това води до нарушаване на чл. 93, ал. 5 от Конституцията, който е повеля на основния закон и трябва да бъде стриктно спазвана.
3. Нещата могат да бъдат усложнени. Недействителен може да се окаже не само първият тур, но и повтореният избор. Участието на избирателите не е задължително и с нищо не е гарантиран минимумът от 50 процента нагоре. Напълно е възможно да се наложи произвеждането на втори, трети, четвърти и т. н. избори. По този начин може продължително време страната да остане без избран държавен глава по установения от Конституцията ред и да се стигне до дълбока държавна криза.
Съдържанието и смисълът на Конституцията, както и нейните цели и задачи не позволяват това.

По тези съображения и на основание чл. 149, ал. 1, т. 1 от Конституцията Конституционният съд
РЕШИ:


1. Разпоредбата на чл. 93, ал. 3 от Конституцията определя условията, при които може да бъде избран президент на републиката още в първия тур. Изисква се:
а) кандидат да е получил повече от половината действителни гласове; и
б) в гласуването да са участвали повече от половината избиратели.
Двете условия са дадени кумулативно и са равнозначни. Липсата на едното от тях или на двете не прави избора (първия тур) недействителен, а води до втори тур.
2. Разпоредбата на чл. 93, ал. 4 от Конституцията намира приложение, когато не е избран президент на първия тур.
Регламентираният с тази разпоредба избор (втори тур) се произвежда и тогава, когато на първия тур не са участвали повече от половината избиратели.
Във всички случаи вторият тур е в седемдневен срок от първия тур.

Съдиите Пенчо Пенев, Тодор Тодоров и Георги Марков са подписали решението с особено мнение, което е приложено към делото.
Аватар
 
Мнения: 531

Re: Тълкувателни решения на КС по Конституцията

от Assasiyah » Нед Юни 08, 2008 2:03 pm

(i) РЕШЕНИЕ № 19
от 29 октомври 1996 г.
по конституционно дело № 17 от 1996 г., съдия докладчик Младен Данаилов
(Обн., ДВ, бр. 96 от 08.11.1996 г.)


Конституционният съд в състав: председател - Асен Манов, и членове: Младен Данаилов, Милчо Костов, Цанко Хаджистойчев, Станислав Димитров, Николай Павлов, Иван Григоров, Пенчо Пенев, Тодор Тодоров, Александър Арабаджиев, Георги Марков, при участието на секретар-протоколиста Лидия Здравкова разгледа в закрито заседание на 29 октомври 1996 г. конституционно дело № 17 от 1996 г., докладвано от съдията Младен Данаилов.
Производството по делото е по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията. Образувано е по искане от 29 август 1996 г. на главния прокурор за установяване на противоконституционност на § 15а от преходните и заключителните разпоредби на Закона за съдебната власт (ПЗРЗСВ), приет с § 1 на Закона за допълнение на Закона за съдебната власт (ЗДЗСВ) - ДВ, бр. 64 от 1996 г.
В искането се твърди, че разпоредбата на § 15а ПЗРЗСВ е противоконституционна, защото е приета от Народното събрание в нарушение на неговата компетентност. По същество тя представлява неконституционосъобразна правна форма за тълкуване на § 4 от преходните и заключителните разпоредби на Конституцията (ПЗР на Конституцията), който регламентира срока за влизане в действие на определената с Конституцията организация на съдебната власт. Създава пречки пред Висшия съдебен съвет (ВСС) да изпълнява задълженията си по изграждане на новата организация на съдебната власт, произтичащи от разпоредбите на чл. 5, ал. 2, чл. 8, чл. 117, ал. 2, чл. 119, ал. 1, чл. 129, ал. 1 и 2 и чл. 133 от Конституцията и от § 4 ПЗР на Конституцията. Обвързва изграждането на новата организация на съдебната власт с приемане на процесуалните закони. Срокът за осъществяване на новата организация на съдебната власт е определен от Конституцията и законодателят няма право да го променя.
С определение от 17 септември 1996 г. искането е допуснато за разглеждане по същество. Като заинтересувани страни са конституирани Народното събрание, Министерският съвет, министърът на правосъдието, Върховният съд, Националната следствена служба и ВСС, на които е даден срок за представяне на писмени становища. Такива са постъпили от Народното събрание, Министерския съвет, министъра на правосъдието и от ВСС.
Според становището на Комисията по устройството и дейността на държавните органи на Народното събрание разпоредбата на § 15а ПЗРЗСВ не е тълкувателна. Тя допълва Закона за съдебната власт относно последователността, в която трябва да се осъществява реформата на съдебната власт, като се изхожда от § 4 ПЗР на Конституцията. Според комисията законодателният орган не се нуждае от специално делегирани права, кога и какви правни норми да приеме за уреждане статута на съдебната власт и на ВСС в рамките, очертани в глава шеста на Конституцията. При изричната разпоредба на § 4 ПЗР на Конституцията, че определената с Конституцията организация на съдебната власт с нейното триинстанционно производство влиза в действие след приемане на устройствените и процесуалните закони, създаването й (на организацията) не може да става преди приемането на процесуалните закони. Разпоредбата на § 15а ПЗРЗСВ не променя приетия срок за въвеждане на новата организация на съдебната власт, а допълва само една нормативна празнота относно поредността, в която следва да се осъществява въвеждането в действие на новата организация на съдебната власт.
Министерският съвет счита, че разпоредбата на § 15а ПЗРЗСВ е приета от Народното събрание в рамките на неговата компетентност. Тя възпроизвежда § 4 ПЗР на Конституцията при определяне на момента, от който ВСС ще може да упражнява посочените в Закона за съдебната власт негови правомощия по създаване организацията на съдебната власт. С нея не се цели пряко тълкуване на конституционна разпоредба, а съобразяване във времето действието на законовите разпоредби с установеното в Конституцията.
Според министъра на правосъдието разпоредбата на § 15а ПЗРЗСВ не е тълкувателна, а правно-организационна. С нея не се тълкува пряко § 4 ПЗР на Конституцията, а законова разпоредба. Параграф 15а ПЗРЗСВ с нищо не нарушава принципа на разделение на властите и независимостта на съдебната власт. С нея законодателят е конкретизирал последователността на въвеждането на съдебната реформа, като е постановил най-напред да се приемат процесуалните закони, по които ще се правораздава, а след това да се назначават магистратите в съответните органи.
Висшият съдебен съвет поддържа искането. Според него разпоредбата на § 15а ПЗРЗСВ по своята същност е изменение на § 4 ПЗР на Конституцията. С него изграждането на организацията на новата съдебна система се поставя в зависимост от приемането на процесуалните закони. След приемане на устройствения закон необходимо е избиране на персоналния състав на отделните структури като условие за влизането им в действие след приемане и на процесуалните закони, по които съдебните инстанции ще правораздават.
Конституционният съд, след като обсъди доказателствата по делото и становищата на страните, приема следното:
Принципите и основната структура на съдебната власт са определени в глава шеста на Конституцията. Тя предвижда въвеждане на триинстанционно съдебно производство при разглеждане на делата в съдилищата и образуване на Върховен касационен съд (ВКС), Върховен административен съд (ВАС) и апелативни съдилища. Според § 4 ПЗР на Конституцията "определената от Конституцията организация на съдебната власт влиза в действие след приемането на новите устройствени и процесуални закони, които трябва да бъдат приети в срока по § 3, ал. 2". От тях досега е приет само Законът за съдебната власт, който е основен устройствен закон на съдебната власт. Приемането му преди приемане на процесуалните закони и влизането му в сила на 26 юли 1994 г., както и отмяната с него на заварените от Конституцията устройствени съдебни закони - Закона за устройство на съдилищата, Закона за прокуратурата и Указ № 1138 от 1979 г. за създаване на единен следствен апарат при Министерството на вътрешните работи, са обстоятелства, които дават основание да се предприемат действия и да се пристъпи към изграждане на новите структури на съдебната власт, посочени в Конституцията и устройствения закон - Закона за съдебната власт. Изграждането на структурите на новата организация на съдебната власт е необходимо условие да се подготви въвеждане в действие на триинстанционното съдебно производство след приемане на процесуалните закони. В този смисъл се е произнесъл и Конституционният съд с Решение № 7 от 11 юли 1994 г. по к.д. № 10 от 1994 г. (ДВ, бр. 79 от 1994 г.), в мотивите на което е приел, че "Със Закона за съдебната власт се урежда нейното устройство. Като цяло законът влиза в сила, за да могат да се извършат редица необходими подготвителни действия за в бъдеще, свързани със задействането на новата организация на съдебната власт. Така например необходимо е точно да се определят седалищата на апелативните съдилища и техните райони на дейност, да се направят искания за бюджетно финансиране на новата организация на съдебната власт и т. н.". В друга част на мотивите съдът е приел, че "за да влезе в действие тази организация, трябва на първо място да бъде организационно създадена. Трябва да се създадат структурните звена, да се попълнят с кадри и т. н.". При това становище на Конституционния съд и влезлия в сила Закон за съдебната власт следва изводът, че изграждането на организацията на съдебната власт предхожда приемането на процесуалните закони.
Изграждането на новата организация на съдебната власт е възложено на ВСС в качеството му на неин висш административен орган. С § 15а ПЗРЗСВ, в сила от 3 юли 1996 г., законодателят е постановил, че "Висшият съдебен съвет упражнява правомощията си относно избирането на кандидати за председатели на ВКС и ВАС, преназначаването по § 3 ПЗРЗСВ и назначаването на заместник-председателите, председателите на отделения и съдиите във ВКС и във ВАС, определянето на броя на съдебните райони и седалищата на апелативните съдилища и седалището на военно-апелативния съд, назначаването на председателите, заместник-председателите и съдиите в апелативните съдилища и военно-апелативния съд след приемането на закон за Върховния административен съд и на процесуалните закони, уреждащи триинстанционното съдебно производство". Приемането на § 15а ПЗРЗСВ след изтичане на повече от две години от влизане в сила на Закона за съдебната власт поставя изграждането на организацията на съдебната власт и нейните структури в зависимост от приемане на процесуалните закони, по които ще се осъществява триинстанционното съдебно производство, и то за един неопределен период от време. Тази разпоредба създава пречки на ВСС да изпълнява задълженията си по изграждане на организацията на съдебната власт и да упражнява предоставените му от Конституцията правомощия, произтичащи от разпоредбите на чл. 5, ал. 2, чл. 119, ал. 1, чл. 129, ал. 2 и чл. 133 от Конституцията и на § 4 ПЗР на Конституцията и по-конкретно от тези, посочени в чл. 27, т. 1 - 4, чл. 28 и § 3 от Закона за съдебната власт. Срокът за изграждане организацията на съдебната власт е посочен в Конституцията - § 4 ПЗР на Конституцията. Законодателят няма право да променя този срок. Няма право и да допълва Закона за съдебната власт и да определя последователност, в която ВСС да осъществява действията си при прилагане конституционната разпоредба на § 4 ПЗР на Конституцията и изгражда новите структури на съдебната власт и при назначаване на магистратите в съответните органи. Назначаването на магистратите от ВСС при спазване изискванията на Закона за съдебната власт е част от неговата дейност по създаване на организационните структури на съдебната власт. Няма пречка Висшият съдебен съвет да упражнява правомощията си относно избирането на кандидати за председатели на ВКС и ВАС, преназначаването по § 3 ПЗРЗСВ и назначаването на заместник-председателите, председателите на отделения и съдиите във ВКС и във ВАС, определянето на броя, на съдебните райони и седалищата на военно-апелативния съд, назначаването на председателите, заместник-председателите и съдиите в апелативните съдилища и военно-апелативния съд и преди приемането на закон за Върховния административен съд и на процесуалните закони, уреждащи триинстанционното съдебно производство. С оглед на това разпоредбата на § 15а ПЗРЗСВ противоречи на Конституцията. Тя ограничава правомощията на ВСС и по същество представлява намеса на законодателната власт в работата на съдебната.
Разпоредбата на § 15а ПЗРЗСВ по същество възпроизвежда съдържанието на т. 2 от Решението на Народното събрание от 28 юни 1996 г. (ДВ, бр. 56 от 1996 г.), прието на основание чл. 90, ал. 2 от Конституцията и чл. 86, ал. 3 от Правилника за организацията и дейността на Народното събрание.
С Решение № 13 от 25 юли 1996 г. по к.д. № 11 от 1996 г. (ДВ, бр. 66 от 1996 г.) Конституционният съд е приел, че с това решение се тълкува § 4 ПЗР на Конституцията и го е обявил за противоконституционно, защото Народното събрание няма право да дава задължително тълкуване на тази конституционна разпоредба и при приемането му е превишило конституционно признатата му компетентност.
С определяне на поредност в действията на ВСС по прилагане на § 4 ПЗР на Конституцията и при изграждане на новата организация на съдебната власт Народното събрание тълкува конституционната разпоредба и влага нов смисъл в нейното съдържание. То приема, че избирането на председателите на ВКС и ВАС, преназначенията по § 3 ПЗРЗСВ, назначенията на съдиите във ВКС и ВАС, определянето на броя и седалищата на апелативните съдилища и назначаването на съдиите в тях ВСС може да извършва, след като бъдат приети новите устройствени и процесуални закони, без да се съобрази с изразеното от Конституционния съд становище по тези въпроси в мотивите на Решение № 7 от 11 юли 1994 г. по к.д. № 10 от 1994 г.
С оглед на това следва да се приеме, че и при приемане на § 15а ПЗРЗСВ Народното събрание е излязло извън рамките на своята компетентност, защото то не може да дава задължително тълкуване на конституционна разпоредба. Такова тълкуване може да дава само по реда и при условията, при които то (Народното събрание) изменя и допълва разпоредби на Конституцията. По този въпрос Конституционният съд се е произнесъл с решения по к.д. № 30 от 1991 г., по к.д. № 2 от 1994 г. и по к.д. № 11 от 1996 г.
Следователно разпоредбата на § 15а ПЗРЗСВ трябва да бъде обявена за противоконституционна и на това основание.

Конституционният съд по изложените съображения и на основание чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията
РЕШИ:


Обявява за противоконституционна разпоредбата на § 15а от преходните и заключителните разпоредби на Закона за съдебната власт, създаден с § 1 на Закона за допълнение на Закона за съдебната власт (ДВ, бр. 64 от 1996 г.)

Съдиите Пенчо Пенев и Александър Арабаджиев са подписали решението с особено мнение, което е приложено към делото.
Аватар
 
Мнения: 531

Re: Тълкувателни решения на КС по Конституцията

от Assasiyah » Нед Юни 08, 2008 2:03 pm

(i) РЕШЕНИЕ № 20
от 7 ноември 1996 г.
по конституционно дело № 21 от 1996 г., докладчик съдията Милчо Костов
(Обн., ДВ, бр. 103 от 03.12.1996 г.)


Конституционният съд в състав: председател - Асен Манов, и членове: Младен Данаилов, Милчо Костов, Цанко Хаджистойчев, Станислав Димитров, Николай Павлов, Димитър Гочев, Иван Григоров, Пенчо Пенев, Тодор Тодоров, Александър Арабаджиев, Георги Марков, при участието на секретар-протоколиста Росица Топалова на 7 ноември 1996 г. разгледа в закрито заседание конституционно дело № 21 от 1996 г., докладвано от съдията Милчо Костов.
I
Делото е образувано на 25 септември 1996 г. по искане на 50 народни представители от 37-о Народно събрание.
С предявеното искане се оспорва конституционосъобразността на разпоредби на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ) в тяхното съдържание и редакция по Закона за изменение и допълнение на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗИДЗСПЗЗ - ДВ, бр. 79 от 1996 г.).
И по-конкретно оспорени са:
§ 2 в частта му, с която се изменя и прередактира чл. 7, ал. 1 ЗСПЗЗ относно думата "обезщетяване";
§ 5, т. 1, 3 и 6, с които се изменят и прередактират чл. 10, ал. 1, чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ и се създава нова ал. 12 на чл. 10 ЗСПЗЗ;
§ 8, с който се изменя и прередактира чл. 11, ал. 4 ЗСПЗЗ;
§ 10 в частта му (4), с която се изменя и прередактира чл. 14, ал. 8 ЗСПЗЗ;
§ 12, т. 1 в частта, с която се изменя и прередактира чл. 17, ал. 3 ЗСПЗЗ, и
§ 20, с който се създава § 2а от допълнителните разпоредби на ЗСПЗЗ.
С определение от 3 октомври 1996 г. Конституционният съд прецени, че в своето предметно съдържание искането е допустимо за разглеждане по същество. Същият закон (ЗСПЗЗ) е бил вече три пъти предмет на конституционноправен спор по к.д. № 12 от 1993 г., по к.д. № 9 от 1995 г. и по к.д. № 12 от 1995 г.
Предявителите на искането са субектно легитимирани съгласно чл. 150, ал. 1 от Конституцията да сезират Конституционния съд.
Конституционният съд допусна искането за разглеждане по същество.
Конституционният съд, като има предвид, че този закон (ЗИДЗСПЗЗ) е гласуван от Народното събрание след връщането му от президента на републиката за ново обсъждане (Указ № 278 - ДВ, бр. 69 от 1996 г.), прие, че е необходимо президентът да бъде конституиран като страна в процеса.
Със същото определение са конституирани като заинтересувани страни по това дело още и Народното събрание, Министерският съвет и министърът на земеделието и хранителната промишленост.
Преписи от предявеното искане и от определението са изпратени на страните, като им е предоставен 14-дневен срок за представяне на писмени становища по делото.
В този срок писмени становища са постъпили от Народното събрание и от министъра на земеделието и хранителната промишленост. И в двете становища се поддържа, че всички предявени искания за обявяване на текстове от ЗИДЗСПЗЗ за противоконституционни са неоснователни.
Конституционният съд получи и протоколира от първото и второто четене и гласуване на проектозакона в Комисията по земеделието и горите и в пленума на Народното събрание.
II
По реда на предявените оспорвания на текстовете на закона (ЗИДЗСПЗЗ) Конституционният съд обсъди предявените искания и прие следните становища по тях:
По § 2 ЗИДЗСПЗЗ, с който се изменя чл. 7, ал. 1 ЗСПЗЗ относно думата "обезщетяване"
Искането е да бъде обявена за противоконституционна разпоредбата на чл. 7, ал. 1 ЗСПЗЗ. Предявителите на искането твърдят, че с новата си редакция разпоредбата на чл. 7, ал. 1 ЗСПЗЗ относно думата "обезщетяване" нарушава защитеното от Конституцията право на собственост, като не допуска обезщетяване със земеделска земя в по-малки размери от определените в чл. 72 от Закона за наследството - 3 декара за нивите, 2 декара за ливадите и 1 декар за лозята и овощните градини.
Конституционният съд се е произнесъл с Решение № 8 от 19 юни 1995 г. (ДВ, бр. 59 от 1995 г.) по идентичния случай на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ. Конституционният съд е обявил за противоконституционно и е обезсилил съдържащото се в закона условие имотът, с който се дава полагащо се обезщетение със земя от държавния и общинския поземлен фонд, да е повече от два декара.
При новото изменение и допълнение на ЗСПЗЗ Народното събрание отново е гласувало същия текст - обявен от Конституционния съд за противоконституционен, но този текст е поставен на друго място (в чл. 7 ЗСПЗЗ), макар да е с идентично съдържание на вече отменения текст на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ.
Съображенията на КС са дословно изложени в Решение № 8 от 19 юни 1995 г., както следва:
"Според атакуваното второ изречение на въпросната разпоредба собствениците на земеделски земи, които не са могли да възстановят правата си заради това, че имотите са застроени или върху тях са осъществени други мероприятия, се обезщетяват с равностойна земя от държавния или общинския поземлен фонд, но само когато полагащото се обезщетение е повече от 2 декара.
Конституцията гарантира правото на собственост и го защитава независимо от обема му. Обезщетяването срещу отчужден недвижим имот трябва да стане по принцип с равностоен имот. Конституцията не прави изключение и за земеделските земи и никакви съображения за целесъобразност не могат да я дерогират."
От тези мотиви Конституционният съд не може да се отклони (ДВ, бр. 59 от 1995 г.).
Основателно е искането за обезсилване на текста и на това основание, че противоконституционният текст не съдържа самостоятелна норма (мярка) за възприетото ограничение при обезщетяването. Това не може да става чрез препращане към Закона за наследството, който има съвсем друго регулативно предназначение.
По § 5, т. 1, 3 и 6 ЗИДЗСПЗЗ, с който се изменя и допълва, както следва:
Т. 1. чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ
Искането е да бъде обявена за противоконституционна разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ в редакцията й в ЗИДЗСПЗЗ (ДВ, бр. 79 от 1996 г.).
Съображенията, с които се обосновава това искане, са, че е необходимо "да се възстанови старата редакция на същата алинея, която е хармонично съгласувана с ал. 8 и зачита придобитите вече имуществени права на собствениците".
Въпреки че във формулировката на искането не е изяснено в кой текст на кой закон е въпросната ал. 8, от контекста на предходното изложение би могло да се извлече, че се касае за ал. 8 на чл. 10 ЗСПЗЗ.
Предявителите на искането настояват, че разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ е противоконституционна и трябва да отпадне действието на възприетия в нея критерий, който определя като меродавен размера на земите, подлежащи на връщане - това е размерът им преди образуването на ТКЗС и другите селскостопански организации.
Според направеното искане съдържащият се в чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ критерий за възстановяване правата на собственост върху земеделските земи накърнява защитеното в чл. 17, ал. 3 на Конституцията право на собственост.
Конституционният съд счита, че тази основна теза на искането е неприемлива, както са неприемливи и съображенията, с които се защитава.
Възприетият в чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ критерий не накърнява конституционни изисквания относно правото на частна собственост на земеделските стопани. Съобразеният с Конституцията критерий, според който се възстановява правото на собственост върху подлежащата на връщане земя, се съдържа в разпоредбата на чл. 10, ал. 8 ЗСПЗЗ. В тази разпоредба е посочено, че максималните размери, до които подлежат на връщане земите по ЗСПЗЗ, са тези, установени в отменените чл. 8, ал. 1 и чл. 10 от Закона за трудовата поземлена собственост (ЗТПС - ДВ, бр. 81 от 1946 г.). Това е принципният критерий за обема на подлежащата на връщане земя. Член 10, ал. 1 ЗСПЗЗ сполучливо допълва основния и ясен критерий в чл. 10, ал. 8 ЗСПЗЗ, без да накърнява конституционнозащитените субективни права на частна собственост върху земеделските земи.
По изложените съображения искането да бъде обявена за противоконституционна разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ трябва да бъде отхвърлено.
Т. 3. чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ
За трети пореден път Конституционният съд е сезиран със спор, по който вече се е произнасял: Решение № 12 от 8 юли 1993 г. по к.д. № 12 от 1993 г. (обн., ДВ, бр. 64 от 1993 г.; попр., ДВ, бр. 66 от 1993 г.) и Решение № 8 от 19 юни 1995 г. по к.д. № 12 от 1995 г. (ДВ, бр. 59 от 1995 г.).
Отново се иска да бъде обявена за противоконституционна новата редакция на ал. 7 на чл. 10 ЗСПЗЗ, според която:
"Възстановяват се правата на собствениците върху земи, които са били включени в трудовокооперативни земеделски стопанства, държавни земеделски стопанства или други образувани въз основа на тях селскостопански организации и се намират в строителните граници на населените места, освен ако трети лица са придобили правомерно право на собственост върху тях или върху тях са проведени мероприятия, непозволяващи възстановяването на собствеността, или е отстъпено право на строеж и строежът на законно разрешената сграда е започнал."
Възстановяването на земята е провъзгласено с началната част на законовия текст и същевременно е категорично осуетено неговото действие с втората част на същия текст: "освен ако...". В тази втора част на текста са посочени случаите, при които възстановяването на земята законът (чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ) не допуска.
Както вече Конституционният съд се е произнесъл (Решение № 8 от 19 юни 1995 г. по к.д. № 12 от 1995 г.):
"Законът за собствеността и ползването на земеделските земи възстановява правата на собствениците, които не са преставали да бъдат такива и никога не са загубвали своята собственост, но през определен период обективно не са могли да упражняват това свое пълно вещно право. Сега законът отново създава съобразно изискванията на Конституцията условия и възможности да упражняват правомощията си в реални граници. Общинските и други държавни органи не са имали правно основание да отстъпват право на строеж върху земи, които не са били държавна или общинска, а частна собственост. Така отстъпеното "право на строеж" не може да се противопостави на правата на собствениците на земеделски земи, защитени и гарантирани от чл. 17, ал. 1 и 3 от Конституцията. С още по-голяма сила това важи за лицата, придобили "право на строеж" при нарушаване на действащото в различни периоди законодателство, както и за тези, които не са започнали реализацията му чрез строеж. Конституционният съд е изложил подобни съждения и в Решение № 12 по к.д. № 12 от 1993 г."
С пълно основание искателите оспорват конституционосъобразността и в останалата част на разпоредбата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ (редакция, ДВ, бр. 79 от 1996 г.).
Защото в нарушение на елементарни и добре известни конституционни норми правото на собственост се отнема и когато "трети лица са придобили правомерно право на собственост" - или "са проведени мероприятия, непозволяващи възстановяването на собствеността".
Както вече Конституционният съд двукратно е аргументирал противната теза, никой не е могъл правомерно да придобие право на собственост върху частна земя освен по волята на самия собственик (респ. на неговите наследници). Такъв вид "правомерно" придобиване въобще не може да има.
Понятието "мероприятия, непозволяващи възстановяване на собствеността" поради бланкетния характер на § 2а от допълнителните разпоредби създава опасност от административен произвол, защото не сочи законите, които разрешават строителство върху частна земя против волята на собствениците.
Предявеното искане трябва да бъде уважено, като остане да действа разпоредбата на чл. 10, ал. 7 в редакцията й от 1992 г. (ДВ, бр. 28 от 1992 г.).
Т. 6. нова ал. 12 на чл. 10 ЗСПЗЗ
Оспореният с предявеното искане текст не допуска възстановяването на правата на собствениците по реда на чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ върху земите, които са "прилежащи площи към сгради в стопански дворове на трудовокооперативни земеделски стопанства, държавни земеделски стопанства или други образувани въз основа на тях селскостопански организации". Застроените земи обхващат и прилежащите площи към сградите и съоръженията в нормативно определени размери. На бившите собственици за тези земи се дължи обезщетение по чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ. В този случай с този норма не се накърнява конституционно защитеното право на частна собственост върху тези земи, поради което конституционосъобразността на новата ал. 12 е неоснователно оспорена и искането подлежи на отхвърляне.
По § 12, т. 1 ЗИДЗСПЗЗ, с който се изменя чл. 17, ал. 3 ЗСПЗЗ
Предявеното искане за обявяване на противоконституционност на чл. 17, ал. 3 ЗСПЗЗ се обосновава с това, че новата редакция "не защитава във всички случаи правото да се получат земите в старите им реални граници". В искането се поддържа, че нормата "създава реална възможност за нарушаване на това право".
В Решение № 8 от 19 юли 1995 г. по к.д. № 12 от 1995 г. на Конституционния съд същият текст е бил предмет на обсъждане с оглед на неговата конституционосъобразност. Оспорена е била предишната редакция на текста. Конституционният съд е приел, че текстът е противоконституционен, защото създавал "привилегировано положение" на собственици, чиито земи се групират и разполагат с плана за земеразделяне в съседство, като въвеждането им във владение се извърши общо. "Привилегированото положение" е спрямо останалите собственици, които не желаят да се кооперират и сдружават.
С изменението на разпоредбата на чл. 17, ал. 3 ЗСПЗЗ (ДВ, бр. 79 от 1996 г.) текстът й е съобразен с цитираното по-горе решение на Конституционния съд. Действащата сега разпоредба гласи: имотите "се разполагат с плана за земеразделяне в съседство, ако с това не се нарушават правата по ал. 1 на други лица". Рисковете за накърняване на права чрез създаване на привилегировано положение са отстранени.
Твърдението на предявителите на искането, че чл. 17, ал. 3 ЗСПЗЗ съдържа "подвеждащ текст" е необосновано и изобщо неясно.
И другото твърдение в искането, че чл. 17, ал. 3 ЗСПЗЗ противоконституционно засяга права на собственици на земи в стари реални граници, е неточно и затова е неприемливо. Отношения с оглед на такава категория собственици и такава категория земи не се уреждат в чл. 17, ал. 1 и 3 ЗСПЗЗ. В становището на Народното събрание правилно се приема, че "аргументът, че при разполагането в съседство с плана за земеразделяне на земи, намиращи се в една и съща местност, се гарантират само правата на други собственици, чиито земи също се възстановяват с план за земеразделяне, но не и правата на тези собственици на земи, които се възстановяват в стари съществували или възстановими граници, е несъотносим към хипотезата на чл. 17, ал. 3" (с. 7, 8 на становището на НС).
Новата редакция на чл. 17, ал. 3 не засяга правата на лицата, чиято собственост се възстановява върху земи с установени или установими реални граници.
Конституционният съд счита, че предявеното искане за обявяване на чл. 17, ал. 3 ЗСПЗЗ за противоконституционен е неоснователно.
По § 8 ЗИДЗСПЗЗ, с който се изменя и допълва чл. 11, ал. 4 ЗСПЗЗ, и по § 10, т. 4 ЗИДЗСПЗЗ, с който се изменя и допълва чл. 14, ал. 8 ЗСПЗЗ
Предявено е искане за обявяване на противоконституционност на две разпоредби от ЗИДЗСПЗЗ (§ 8 и § 10, т. 4).
Оспорването на двата текста в искането се основава на обстоятелството, че се касае за сходни хипотези:
а) първата хипотеза се отнася до имоти със съществуващи или възстановими стари реални граници, върху които частното право на собственост е признато с решение на съда;
б) втората хипотеза се отнася до имоти, чието възстановяване се определя в нови реални граници при условията на чл. 17 ЗСПЗЗ с решение на поземлената комисия.
Предявителите на искането твърдят, че:
"В първия случай е възстановено конкретно индивидуално вещно право на собственост, от което собственикът не може да бъде лишаван по никакви съображения. Във втория случай се признава право да бъде дадена на собственика равностойна по количество и качество земя."
В предявеното искане се твърди, че законът "не различава двете хипотези и създава възможност да бъдат отнети и законновъзстановените права на собственици в стари реални граници".
Хипотезата на чл. 11, ал. 4 ЗСПЗЗ се отнася до признато право на собственост с влязло в сила съдебно решение, когато това решение е представено в поземлената комисия след 14 дни от обнародването в "Държавен вестник" на обявлението, че е изготвен проект на плана за земеразделяне. В този случай законодателят е приел, че собственикът, легитимиращ се със съдебния акт, се обезщетява при условията и по реда на чл. 10б.
В другия случай (чл. 14, ал. 8 ЗСПЗЗ) собственик предявява вещни права въз основа на решение на поземлената комисия (по предходните алинеи 6 и 7 на същия текст, както и по чл. 12, ал. 6 от закона). Когато решенията са постановени след обнародване в "Държавен вестник" на обявлението, че е изработен проект на план за земеразделяне и е изтекъл 14-дневният срок за обжалване, собствениците се обезщетяват по реда на чл. 10б.
Тези разпоредби на закона не противоречат на Конституцията. Чрез тях се защитава собствеността на земеделски стопани, чиито частни вещни права върху земите са възстановени по реда на този закон с влязъл в сила план за земеразделяне. Съгласно категоричните конституционни норми, които защитават частната собственост, вещните права на възстановената вече частна собственост върху земеделската земя в реални граници са защитени и противопоставими срещу всички трети лица, включително и тези, които се легитимират с документи за законна собственост върху същата земя, но с по-късна дата от момента на влизане в сила на плана за земеразделяне (която е неопределена и неопределима в бъдеще време - 30, 40 или повече години).
Затова искането по § 8 и по § 10 трябва да бъде отхвърлено.
По § 20 ЗИДЗСПЗЗ, с който се създава § 2а от допълнителните разпоредби на ЗСПЗЗ
Текстът на § 2а от допълнителните разпоредби гласи, както следва:
"По смисъла на този закон мероприятия, които не позволяват възстановяване на собствеността, са тези строителни и други дейности, заради осъществяването на които е допустимо според законодателството по време на осъществяването им правото на собственост върху земи да бъде отчуждено за нужди на държавата или общината, както и наличието върху земите на субективни права на трети лица, с които възстановяването на правото на собственост е несъвместимо."
Бланкетният характер на това понятие не води до противоконституционност и затова искането подлежи на отхвърляне.
III

По изложените съображения и на основание на чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията Конституционният съд
РЕШИ:


1. Обявява за противоконституционни следните разпоредби от Закона за изменение и допълнение на Закона за собствеността и ползуването на земеделските земи (ДВ, бр. 79 от 1996 г.):
§ 2 ЗИДЗСПЗЗ в частта, с която се изменя чл. 7, ал. 1 ЗСПЗЗ относно думата "обезщетяване";
§ 5, т. 3 ЗИДЗСПЗЗ, с който се изменя чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ.
2. Отхвърля искането за обявяване на противоконституционност на следните разпоредби от Закона за изменение и допълнение на Закона за собствеността и ползуването на земеделските земи:
§ 5, т. 1, с който се изменя чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ;
§ 5, т. 6 ЗИДЗСПЗЗ, с който се създава нова ал. 12 на чл. 10 ЗСПЗЗ;
§ 8 ЗИДЗСПЗЗ, с който се изменя и допълва чл. 11, ал. 4 ЗСПЗЗ;
§ 10, т. 4 ЗИДЗСПЗЗ, с който се изменя и допълва чл. 14, ал. 8 ЗСПЗЗ;
§ 12, т. 1 ЗИДЗСПЗЗ, с който се изменя чл. 17, ал. 3 ЗСПЗЗ;
§ 20 ЗИДЗСПЗЗ, с който се създава § 2а от допълнителните разпоредби на ЗСПЗЗ.

Решението е подписано с особено мнение от съдиите, както следва: Цанко Хаджистойчев - по § 2; Пенчо Пенев, Тодор Тодоров, Александър Арабаджиев - по § 2 и § 5, т. 3; Георги Марков - по § 5, т. 3 ЗИДЗСПЗЗ. Особените мнения са приложени към делото.
Аватар
 
Мнения: 531

Re: Тълкувателни решения на КС по Конституцията

от Assasiyah » Нед Юни 08, 2008 2:04 pm

РЕШЕНИЕ № 21
от 14 ноември 1996 г.
по конституционно дело № 19 от 1996 г., докладчик съдията Тодор Тодоров
(Обн., ДВ, бр. 102 от 29.11.1996 г.)
Конституционният съд в състав: председател - Асен Манов, и членове: Младен Данаилов, Милчо Костов, Цанко Хаджистойчев, Станислав Димитров, Николай Павлов, Димитър Гочев, Иван Григоров, Пенчо Пенев, Тодор Тодоров, Александър Арабаджиев, Георги Марков, при участието на секретар-протоколиста Силвия Василева разгледа в закрито заседание, проведено на 14 ноември 1996 г., конституционно дело № 19 от 1996 г. докладваното от съдията Тодор Тодоров.
Делото е образувано на 17 септември 1996 г. по искане на 74 народни представители.
Поискано е установяване на противоконституционността на редица разпоредби от Закона за радио и телевизията (ЗРТ) (ДВ, бр. 77 от 1996 г.), а именно:
член 3, ал. 1; чл. 4, т. 1, 6 и 7; чл. 8, ал. 2; чл. 9; чл. 15, т. 2 и 3; чл. 19, ал. 1 in fine, относно думите "съгласно одобрените й програмни документи"; чл. 22; чл. 25, ал. 2; чл. 26; чл. 28; чл. 32, ал. 1; чл. 65, ал. 3; чл. 67, ал. 2; чл. 72; чл. 73; чл. 75, ал. 3; чл. 78; чл. 80; чл. 85, ал. 1; чл. 88; чл. 89.
С определение от 24 септември 1996 г. Конституционният съд е допуснал искането за разглеждане по същество.
Конституирани са като заинтересувани страни Народното събрание, президентът, Министерският съвет, главният прокурор, Българската национална телевизия (БНТ), Българското национално радио (БНР), Съюзът на българските журналисти (СБЖ), сдружение "Граждански форум свободно слово" и факултетът по журналистика и масови комуникации към СУ "Св. Кл. Охридски".
На страните е даден 14-дневен срок за предявяване на писмени становища по делото.
С определение от 26 септември 1996 г. съдът се е произнесъл и по к.д. № 20 от 1996 г., образувано по искане на главния прокурор за обявяване противоконституционността на две разпоредби от същия закон:
член 67, ал. 2 и 3;
параграф 4, ал. 2 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за радиото и телевизията (ПЗРЗРТ), относно заварените генерални директори на БНР и БНТ.
Искането е прието за допустимо, к.д. № 20 от 1996 г. е присъединено към к.д. № 19 от 1996 г., а производството по присъединеното дело е прекратено. На страните по к.д. № 19 от 1996 г. отново е предявен 14-дневен срок за запознаване с искането на главния прокурор и представяне на становища.
В предоставения срок са постъпили становища на Народното събрание и на съюза на българските журналисти. Постъпили са последователно и допълнително становище на подателите на искането, становище на президента на републиката, становище на сдружение "Граждански форум свободно слово" и становище на главния прокурор.
Конституционният съд, за да се произнесе по искането, взе предвид следното:
1. По чл. 3, ал. 1 ЗРТ
Нормата на чл. 3, ал. 1 ЗРТ допуска подчиняване на свободата за създаване и разпространение на радио- и телевизионни програми на създадени със закон условия, ограничения или формалности, "необходими в интерес на запазването на правата и доброто име на гражданите, обществения ред, националната сигурност, народното здраве и морала, или предотвратяване на незаконно разгласяване на информация".
В искането си подателите поддържат, че с чл. 3, ал. 1 ЗРТ "се разширяват значително основанията за ограничаване правата на гражданите в сравнение с тези, посочени в чл. 39, ал. 2 от Конституцията". В допълнителното им становище се уточнява, че оспорената норма създава "впечатлението, че чрез ЗРТ или други закони могат до се въвеждат ограничения, които не са предвиден в Конституцията". Съзира се "опасност при прилагането на редица други текстове на ЗРТ, които не са формулирани прецизно или не почиват на обективни критерии, да се стигне до значително ограничаване като на свободното изразяване на мнение и получаване на информация, така и на свободата на радио- и телевизионните средства за информация".
Това разбиране се споделя в становището на президента, а по отношение само на ограничението за "незаконно разгласяване на информация" - в становището на главния прокурор. То не се поддържа в становището на СБЖ и в становището на сдружение "Граждански форум свободно слово" и се оспорва аналитично в становището на Народното събрание.
Съдът приема, че във формален аспект свободата за създаване и разпространение на радио- и телевизионни програми е конкретна, съобразена с технологичните възможности на съвременното общество изява на свободата на правото на всяко лице да търси, получава и разпространява информация (чл. 41, ал. 1 от Конституцията); в съдържателен аспект тя е проявление на свободата на съвестта и мисълта (чл. 37, ал. 1 от Конституцията). Активното въплъщение на тази свобода се гарантира от конституционното право на всяко лице "да изразява мнение и да го разпространява чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин" (чл. 39, ал. 1 от Конституцията). Следователно свободата за създаване и разпространение на радио- и телевизионни програми е конституционно установена и гарантирана свобода. По своето естество тази свобода произтича от уредените в чл. 39 - 41 от Конституцията основни свободи и права - да се изразява и разпространява мнение; да се търси, получава и разпространява от цензура информация. Границите на нейното упражняване се определят от Конституцията и не могат да се ограничават със закон извън посочените в Конституцията основания (така и Решение № 7 от 4 юни 1996 г. по к.д. № 1 от 1996 г. - ДВ, бр. 55 от 1996 г.).
Същевременно съдът изрично отбелязва в посоченото решение, че ограничаването на правата по чл. 39 - 41 от Конституцията "е допустимо с цел охраната на други, също конституционно защитими права и интереси...". Очевидно поради естеството на свободата за създаване и разпространение на радио- и телевизионни програми това съждение важи и за нея. Необходимо условие е ограничаването да става единствено въз основа на предвидените в Конституцията основания.
Анализът на чл. 3, ал. 1 ЗРТ сочи, че изброените в него основания за ограничаване на свободата за създаване и разпространение на радио- и телевизионни програми са конституционно установени. Запазването на правата и доброто име на гражданите е посочено в чл. 39, ал. 2 и чл. 41, ал. 1 от Конституцията; общественият ред - в чл. 37, ал. 2 и чл. 41, ал. 1 от Конституцията; националната сигурност - в чл. 37, ал. 2 и чл. 41, ал. 1 от Конституцията; предотвратяването на незаконно разгласяване на информация (държавна или друга защитена от закона тайна) - чл. 41, ал. 2 от Конституцията. Ето защо съдът не споделя изразеното в искането твърдение, че с чл. 3, ал. 1 ЗРТ се разширява кръгът на конституционно установените основания за ограничаване на правата по чл. 39 - 41 от Конституцията.
Законодателното установяване на условия, ограничения или формалности в защита на конституционни ценности (основания) е суверенно право на законодателя. Това важи с особена сила за създаването и разпространяването на радио- и телевизионни програми. Поради институционалния характер на електронните медии, тяхното въздействие върху общественото мнение и върху обществените процеси Конституцията предвижда не само право на държавата да регулира тяхното създаване и дейност, но и задължение да стори това (виж така § 6 от преходните и заключителните разпоредби на Конституцията). Дали и доколко е необходимо държавата да декларира това свое право и задължение в разпоредбата на чл. 3, ал. 1 ЗРТ е въпрос на целесъобразност, но не и на конституционосъобразност.
Разпоредбата на чл. 3, ал. 1 ЗРТ не противоречи на Конституцията. Тя само препраща към закона, който установява конкретните условия, ограничения или формалности за ползването на свободата за създаване и разпространяване на радио- и телевизионни програми. Съответствието на уреденото със закон конкретно условие, ограничение или формалност с конституционно установените основания подлежи на контрол за конституционосъобразност пред Конституционния съд.
Впрочем, както това е отбелязано и в становището на Народното събрание, разпоредбата на чл. 3, ал. 1 ЗРТ възпроизвежда в материята на електронните медии почти буквално разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от европейската Конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ) (ДВ, бр. 80 от 1992 г.). Този довод е основателен. Разпоредбата на чл. 3, ал. 1 ЗРТ съответства както на Конституцията на Република България, така и на посочения международен договор, по който нашата държава е страна.
Поради изложените съображения искането следва да бъде отхвърлено в тази му част.
2. По чл. 4, т. 1, 6 и 7 ЗРТ
Разпоредбата на чл. 4 ЗРТ изброява принципите за създаване и разпространение на радио- и телевизионните програми. Оспорена е конституционността само на три от общо единадесетте изброени точки. Не се оспорва поначало правото на законодателя да установява такива принципи и не се проблематизира въпросът за контрола върху тяхното спазване и прилагане.
Общо за трите оспорени точки подателите на искането претендират противоконституционност, като препращат към съображенията си, изложени по чл. 3, ал. 1 ЗРТ. В допълнителното становище се поддържа, че "неспазването на тези принципи може да стане основание за налагане на принудителни административни мерки (чл. 89)" и че те "съдържат изисквания, които не могат да бъдат преценявани по обективни критерии". Това становище се споделя от президента, главния прокурор и сдружение "Граждански форум свободно слово". То не се поддържа в становищата на Народното събрание и СБЖ.
По реда на оспорените точки Конституционният съд взе предвид следното:
2.1. В чл. 4, т. 1 ЗРТ като принципи са въведени "съобразяване с конституционния ред, сигурността на държавата, интересите на отбраната и общоприетите морални ценности".
Изискването за "съобразяване с конституционния ред" е разширено законодателно пренасяне на установените в чл. 39, ал. 2 и в чл. 40, ал. 2 от Конституцията забрани за "призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред". Съдът приема, че доколкото самото ограничаване на правата, предоставени от чл. 39 - 41 от Конституцията, се прилага ограничително (така изрично и Решение № 7 от 4 юни 1996 г. по к.д. № 1 от 1996 г.), прередактирането на конкретната конституционна забрана за "призиви към насилствена промяна" в общо законово задължение за "съобразяване с конституционния ред" е конституционно недопустимо. Като "несъобразяване" с конституционния ред например може да бъде определена критиката срещу установената форма на държавно управление. Подобни ограничения Конституцията не предвижда. В тази част чл. 4, т. 1 ЗРТ следва да бъде обявен за противоконституционен.
Съдът не намира противоречие между останалата част от чл. 4, т. 1 ЗРТ и Конституцията. Сигурността на държавата, интересите на отбраната и общоприетите морални ценности са конституционно защитени в чл. 37, ал. 2 и чл. 41, ал. 1 от Конституцията. В чл. 41, ал. 1 от Конституцията изрично се посочва, че правото да се търси, получава и разпространява информация "не може да бъде насочено срещу . . . националната сигурност... и морала". Съдът приема, че сигурността на държавата и интересите на отбраната са основни елементи от съдържанието на конституционното понятие "национална сигурност". Същото важи и за "общоприетите морални ценности" като елемент от по-общото понятие "морал". Разпоредбата на чл. 4, т. 1 ЗРТ в тази си част не надхвърля установените конституционни граници и не е противоконституционна.
2.2. В чл. 4, т. 6 ЗРТ е прогласен принципът за "неизползване на радио- и телевизионните програми за оказване на психическо въздействие". В известна степен е основателно твърдението на главния прокурор, че "подобно въздействие цели всяко изразено в комуникационния обмен мнение и няма конкретна забрана в Конституцията за него". В тази насока са и опасенията на сдружение "Граждански форум свободно слово" за злоупотреба с този принцип "за ограничаване на правото на разпространение на информация".
Съдът приема, че разглежданият принцип е частен израз на по-общо установената конституционна защита на народното здраве - чл. 37, ал. 2 и чл. 41, ал. 1 от Конституцията. Развитието на съвременните информационни технологии, съчетано с определени психологически техники, дава възможност за внушаване на информация, идеи и възгледи, без те да могат да бъдат подложени на волева, съзнателна и критична оценка от слушателите и/или зрителите. По този начин могат да бъдат заплашени конституционно защитените свобода на съвестта и свобода на мисълта - чл. 37, ал. 1 от Конституцията, и/или увредено психическото здраве на личността. Съдът приема, че забраната за "оказване на психическо въздействие" в чл. 4, т. 6 ЗРТ следва да се тълкува и прилага само в този смисъл и в този смисъл тя не е противоконституционна.
В тази насока са били и разсъжденията при обсъждането и приемането на тази редакция на текста (Тридесет и седмо Народно събрание, двеста и четвърто заседание, София, четвъртък, 5 септември 1996 г., Експресна стенограма 34.3).
2.3. Разпоредбата на чл. 4, т. 7 ЗРТ предвижда "недопускане на предавания с неморален и клеветнически характер, както и на такива, които представят и внушават жестокост или насилие по начин, позволяващ те да се възхваляват или оневиняват".
Предвиденото в цитирания текст ограничение за предавания "с неморален и клеветнически характер" поначало се вмества в по-общото конституционно ограничение на чл. 39, ал. 2 и чл. 41, ал. 1 от Конституцията; правото да се изразява мнение и да се разпространява, съответно да се търси, получава и разпространява информация "не може да се използва за накърняване правата и доброто име на другиго". Конституционното ограничение очевидно включва предварителни, превантивни действия. Такъв предварителен, превантивен характер има нормативната забрана "не може да се използва" (чл. 39, ал. 2 от Конституцията), съответно "не може да бъде насочено срещу" (чл. 41, ал. 1 от Конституцията). Правата на личността и нейното достойнство са върховен конституционен принцип (виж преамбюла на Конституцията) и са защитени безусловно на конституционно равнище. В този смисъл е и Решение № 7 от 4 юни 1996 г. по к.д. № 1 от 1996 г., в което изрично се отбелязва, че "възможността да се осъществи намеса в правото свободно да се изразява мнение, когато то се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго, е най-голяма, тъй като по този начин се охраняват честта и достойнството и доброто име на личността, съгласно чл. 4, ал. 2 и чл. 32, ал. 1, изр. 2 от Конституцията". Доколкото обаче в понятието "клеветнически характер" се съдържа наказателно-правна квалификация, установяването на такъв характер на радио- или телевизионното предаване е в изключителната компетентност на съдебната власт и не може да служи като предварителен критерий за "недопускане" на съответното предаване. Присъдата не може да предхожда деянието. Поради тази причина съдът счита, че изразът "клеветнически" в чл. 4, т. 7 ЗРТ е противоконституционен.
По отношение на предаванията с "неморален" характер съдът приема, че те очевидно противоречат на конституционната забрана на чл. 41, ал. 1 от Конституцията, според която осъществяването на правото да се търси, получава и разпространява информация "не може да бъде насочено срещу . . . морала". Превантивното действие на конституционната забрана спрямо "осъществяването" на посоченото право напълно обхваща и законовата забрана за "недопускане на предавания с неморален характер". В тази си част разпоредбата на чл. 4, т. 7 ЗРТ съответства на Конституцията.
Предавания, "които представят и внушават жестокост или насилие по начин, позволяващ те да се възхваляват или оневиняват", също са конституционно недопустими. Такива предавания накърняват достойнството и сигурността на личността и пряко нарушават редица конституционни разпоредби - чл. 37, ал. 2, чл. 39, ал. 2 и чл. 41, ал. 1 от Конституцията, предвиждащи защита на личността и морала. Възможно е едно лице да изповядва възгледи, идентични или близки със садизма, садомазохизма или сатанинските секти. В този случай обаче свободата на съвестта и вероизповеданието нямат приоритет пред конституционно признати ценности, като правата и свободите на другите граждани или морала - чл. 37, ал. 2 от Конституцията. Нормата на чл. 4, т. 7 ЗРТ, която не допуска предавания, "които представят и внушават жестокост или насилие по начин, позволяващ те да се възхваляват или оневиняват", е частен случай на конституционната защита на личността и морала и в тази си част съответства на Конституцията.
3. По чл. 8, ал. 2 ЗРТ
Според чл. 8, ал. 2 ЗРТ "Националният съвет за радио и телевизия е специализиран държавен орган".
В искането на групата народни представители тази разпоредба се определя като противоречаща на чл. 40, ал. 1 от Конституцията, който според тях изключва всяка възможност радиото и телевизията "да бъдат подчинени на какъвто и да е държавен орган". В този смисъл са и становищата на президента, на главния прокурор и на сдружение "Граждански форум свободно слово".
В становището на Народното събрание се поддържа конституционосъобразността на разпоредбата на чл. 8, ал. 2 ЗРТ, като се излагат аргументи, свързани с учредяването на Националния съвет за радио и телевизия (НСРТ), издръжката му от държавния бюджет и неговите правомощия. Сочи се и подобна уредба в чужди законодателства. В становището на СБЖ не е изразено отношение по този въпрос.
Конституционният съд приема, че основен, същностен белег на държавния орган е наличието на властнически правомощия. По своето съдържание властническите правомощия включват автономна директивна дейност на органа, правото му да издава задължителни по своя характер предписания във формата на общи или индивидуални задължителни актове. Понятието "държавен орган" включва в себе си идеята за директивна (ръководна) дейност като елемент от общата компетентност на органа. От тази гледна точка изричната законова квалификация на НСРТ като "държавен орган" подсказва съдържание на понятието в неговата пълнота.
На българското право са познати и органи със специална компетентност, създадени законодателно като "независими институции на бюджетна издръжка". Такъв орган е Комисията за защита на конкуренцията - чл. 2 от Закона за защита на конкуренцията. В този случай квалификацията на съответните органи като държавни не е изключена, като се имат предвид правомощията им. Въобще терминологичният спор около това, дали един орган е "публичноправен", "държавен", "независим административен" и прочее, не допринася за решаването на проблема.
В конкретния случай е важно да се подчертае, че осъществяването на контрол по прилагането и спазването на закона може да бъде възложено на създаден от държавата орган. Компетентността на органа обаче следва да се ограничава до контролни и административнонаказателни правомощия. Изрично установените в закон правомощия или общата квалификация на органа не могат да съдържат ръководни (директивни) правомощия спрямо радио- и телевизионните организации. Това ограничение произтича от нормата на чл. 40, ал. 1 от Конституцията, според която "Печатът и другите средства за масова информация са свободни . . .". В този смисъл са и мотивите на Решение № 7 от 4 юни 1996 г. по к.д. № 1 от 1996 г. По отношение на радиото и телевизията там се отбелязва, че "съществува конституционна повеля за превръщането им в автономни обществени институции, като бъдат освободени от опеката на определен държавен орган. Изключването на каквато и да е форма на ръководство от страна на който и да е държавен орган е първото условие за тяхната структурна независимост".
Съдът приема, че терминът "държавен" в чл. 8, ал. 2 ЗРТ натоварва смислово текста, като предполага разширително наличието на властнически, ръководни (директивни) правомощия и противоречи на повелята на чл. 40, ал. 1 от Конституцията. Поради това той следва да бъде обявен за противоконституционен.
4. По чл. 9 ЗРТ
Разпоредбата на чл. 9 ЗРТ, озаглавена "Конституиране на Националния съвет за радио и телевизия", е оспорена изцяло. Същността на искането се свежда до реда за създаване на НСРТ, установен в чл. 9, ал. 1 ЗРТ, но доколкото последващата уредба е процедурно обвързана с действието на първата алинея, съдът приема за допустимо да се произнесе по искането така, както е направено.
В искането и в допълнителното становище по противоконституционността на реда на създаване на НСРТ се посочва, че начинът на съставяне на НСРТ "го поставя под пълно и пряко подчинение на парламентарното мнозинство и на правителството, които са по начало идентични политически... Това по начало премахва независимостта на органи, а оттам и независимостта на националните медии". Така НСРТ се поставя "в пряка зависимост от политическата партия, която има парламентарно мнозинство към момента на формирането му. Тази зависимост ще се възпроизведе и в органите на управление на БНР и БНТ, които се избират и освобождават от Националния съвет".
В този смисъл са становищата на президента, на главния прокурор и на сдружение "Граждански форум свободно слово". Те подкрепят искането. В становището на СБЖ не се изразява отношение по тази разпоредба. В становището на Народното събрание се защитава конституционосъобразността на чл. 9 ЗРТ.
Конституционният съд приема, че направените оплаквания срещу чл. 9 ЗРТ са основателни. В оспорената разпоредба се предвижда общ състав на НСРТ "от 11 членове, избрани от Народното събрание, от които 7 се предлагат от Народното събрание пропорционално на състава на представените в него парламентарни групи, 2 се предлагат от президента и 2 се предлагат от министър-председателя". Очевидно този начин на съставяне осигурява предимство за парламентарното мнозинство и излъченото от него правителство. Възприетият критерий за разпределение "пропорционално на състава на представените парламентарни групи" е политически по своя характер и дава предимство на една или повече, но коалиционно свързани политически сили.
Нормата на чл. 9 ЗРТ противоречи на чл. 40, ал. 1 и чл. 11, ал. 1 от Конституцията. Свободата на средствата за масова информация е функционално свързана с политическия плурализъм - чл. 11, ал. 1 от Конституцията. Политическият плурализъм е невъзможен там, където липсва равенство във възможностите за изразяване и обмен на идеи, възгледи и информация, за участие в нормален демократичен дискурс. Важна конституционна гаранция за нормалното осъществяване на демократичния дискурс на основата на политическия плурализъм е принципът на политическия неутралитет при формирането на независими органи. Този принцип е вътрешно присъщ на функционирането на политическия плурализъм. Той повелява да се изключи възможността една или повече политически сили да институционализират своето предимство в НСРТ, а чрез него и в ръководството на БНР и БНТ. В този смисъл е и Решение № 7 от 4 юни 1996 г. по к.д. № 1 от 1996 г., където изрично е записано, че "Създаването на националните електронни медии като самостоятелни и независими институции изисква образуването на съответните управителни и/или надзорни тела по начин, който обезпечава прегради срещу въздействието на държавни органи, политически фактори или друг частен интерес." Очевидно е, че чл. 9 ЗРТ е несъвместим с "обезпечаването на прегради" срещу политическо влияние както върху самия НСРТ, така и опосредено върху избираните и освобождаваните от него управителни и програмни съвети и генерални директори на БНР и БНТ.
Законодателят е длъжен сред различните възможни модели за създаване на НСРТ да избере този от тях, който в най-голяма степен съответства на характера на органа, неговата независимост и значението му за цялото общество. Извън компетентността на съда е да дава указания за начина на използване на различните принципи (квотен, паритетен, ротационен и др., поотделно или в съчетание) при създаване на независими органи. Във всички случаи обаче спазването на принципа на политическия неутралитет при създаването и функционирането на НСРТ е от решаващо значение за конституционосъобразността на уредбата.
Конституционният съд счита, че разпоредбата на чл. 9 ЗРТ противоречи на чл. 40, ал. 1 и чл. 11, ал. 1 от Конституцията.
5. По чл. 15, т. 2 и 3 ЗРТ
Според чл. 15, т. 2 ЗРТ "Националният съвет за радио и телевизия:... 2. дава становища по кандидатурите за получаване на концесии за разпространение на радио- и телевизионни програми в Република България;". В следващата точка се урежда правомощието на съвета да "следи за изпълнението на сключените концесионни и лицензионни договори по точка 2 и ако констатира неизпълнение, сезира съответния орган".
В искането се поддържа, че тези разпоредби нарушават "правата на всеки гражданин да изразява мнение и да го разпространява" и противоречат на чл. 39, ал. 1 от Конституцията. В становището на главния прокурор тази уредба се определя като " допълнително ограничение" на комуникационния обмен в противоречие с чл. 39, ал. 1 от Конституцията. В становищата на президента и на СБЖ не е изразено отношение по този въпрос, а в становището на сдружение "Граждански форум свободно слово" искането се подкрепя без конкретна аргументация.
В становището на Народното събрание се отстоява конституционността на чл. 15, т. 2 и 3 ЗРТ. Поддържа се, че уреденият там контрол е последващ и цензурата е изключена в тези случаи.
Конституционният съд приема, че така уредените правомощия на НСРТ не противоречат на Конституцията. Нормата на чл. 39, ал. 1 от Конституцията гарантира правото на всеки да изразява мнение и да го разпространява. В областта на радиото и телевизията обаче правото на разпространяване не е абсолютно. То е обективно ограничено от количеството на използваните честоти. В общ интерес е ползването на наличните честоти да става при спазването на определени технически изисквания. Само по този начин може да се осигури членоразделен ефир и да се гарантира ефективно упражняване на правото на лицата да разпространяват информация, включително мненията си.
Съдът напомня, че съгласно чл. 18, ал. 3 от Конституцията държавата осъществява суверенни права върху радиочестотния спектър и неоспоримото й право и задължение да разпределя наличните честоти включва и правото й да получава консултативни становища от когото намери за добре. Безспорно, становищата на НСРТ и контролните правомощия по изпълнението на концесионните и лицензионните договори по чл. 15, т. 2 и 3 ЗРТ се отнасят до материя, която е техническа и/или технологична по своя характер. Предвиденото в чл. 15, т. 2 ЗРТ становище нито задължава, нито ограничава компетентния държавен орган да предостави исканата концесия. От друга страна, не съществуват конституционни пречки за държавата да предостави определени контролни и сигнални правомощия за спазването на сключените концесионни и лицензионни договори на отделни органи, включително НСРТ. Друг е въпросът, доколко тази уредба е целесъобразна, но това е въпрос извън предмета на делото.
По изложените съображения искането в тази му част следва да бъде отхвърлено.
6. По чл. 19, ал. 1 in fine, относно думите "съгласно одобрените й програмни документи", чл. 75, ал. 3, чл. 80, ал. 1 и чл. 85, ал. 1 ЗРТ
С разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗРТ отговорността за съдържанието на програмите се възлага на съответната радио- и/или телевизионна организация "съгласно одобрените й програмни документи". Според чл. 75, ал. 3 ЗРТ програмните схеми на създаваните и разпространяваните от общинските съвети радио- и телевизионни програми се одобряват от НСРТ.
В двете оспорени разпоредби очевидно се има предвид предварителното одобряване от НСРТ на програмната концепция и програмната схема (чл. 80, ал. 1 ЗРТ), едно изискване, чиято конституционност също е оспорена. Оспорва се и конституционността на чл. 85, ал. 1 ЗРТ, според който се изисква предварително одобрение и за всяка последваща съществена промяна в програмните документи на съответната радио- и/или телевизионна организация.
Конституционният съд намира, че между разпоредбите на чл. 19, ал. 1 in fine, чл. 75, ал. 3, чл. 80, ал. 1 и чл. 85, ал. 1 ЗРТ съществува предметна и логическа връзка, която дава основание да бъдат разгледани заедно при обсъждане на тяхната конституционосъобразност. В чл. 19, ал. 1 и чл. 85, ал. 1 ЗРТ се говори за "програмни документи"; в чл. 75, ал. 3 ЗРТ - за "програмни схеми"; в чл. 80, ал. 1 ЗРТ - за "програмна концепция и програмна схема". Връзката в това разноезичие може да бъде установена в съдържанието на чл. 82, ал. 1 ЗРТ, според който "Всяко лице, което кандидатства за одобрение на програма по чл. 80, ал. 1, се обръща към Националния съвет за радио и телевизия с искане, към което прилага:
1. концепция за профила, съдържанието и акцентите на програмите, които възнамерява да разпространява;
2. проекта за цялостна програмна схема."
Въпреки че § 2, т. 2 от допълнителните разпоредби на ЗРТ определя понятието "програма" само като "почасово подреждане на отделните предавания", от нормата на чл. 82, ал. 1 ЗРТ ясно личи, че за да одобри една програма, НСРТ прави преценката си въз основа на "съдържанието и акцентите на програмите".
От гледна точка на нормативното съдържание на оспорените разпоредби (тяхната диспозиция) навсякъде се въвежда изискване за предварително одобряване на програмите (програмните документи, програмните схеми, програмните концепции). Съдът е длъжен да прецени конституционността на това изискване.
Според искането изискването за такова предварително одобрение противоречи на чл. 40, ал. 1 от Конституцията и представлява форма на цензура. Това разбиране се споделя изцяло в становището на главния прокурор, а само по отношение на отделни разпоредби в становището на сдружение "Граждански форум свободно слово"; то не е обсъдено в становищата на президента и на СБЖ. В становището на Народното събрание се защитава конституционността на оспорените разпоредби, като се изтъква, че предвиденото одобряване на програмите "е одобряване не на съдържанието . . ., а на идеите на програмите като цяло".
Конституционният съд приема, че искането в тази му част е основателно. Всеки има право да изразява мнение и да го разпространява - чл. 39, ал. 1 от Конституцията. Институционализираното свободно изразяване на мненията, идеите и възгледите се гарантира чрез свободата на средствата за масова информация - чл. 40, ал. 1 от Конституцията. Това свободно от предварителни условия изразяване е същностен елемент на всяко демократично общество. От друга страна, изискването за предварително одобряване на програмите нарушава и гарантираното в чл. 41, ал. 1 от Конституцията право на всеки да търси, получава и разпространява информация.
Това свое разбиране съдът е изразил категорично в тълкувателното си Решение № 7 от 4 юни 1996 г. по к.д. № 1 от 1996 г. В решението изрично е отбелязано, че гаранция на правото на обществото да получава пълна, плуралистична, балансирана и точна информация е "независимостта . . . по отношение на програмните схеми и съдържанието на програмите". Обект на конституционна защита поотделно са програмните схеми, от една страна, и, от друга страна - съдържанието на радио- и телевизионните програми. Очевидно възприетият в Закона за радиото и телевизията режим на предварително одобряване на програмните схеми и на програмните концепции, включващи "съдържанието и акцентите на програмите", е конституционно недопустим.
Съдът намира за необходимо ясно да подчертае, че въвеждането на разрешителен режим за създаването и дейността на радио- и телевизионните организации е суверенно право на държавата. Това право произтича както от общия принцип на държавния суверенитет - чл. 1, ал. 2 от Конституцията, така и от суверенните й права върху радиочестотния спектър - чл. 18, ал. 3 от Конституцията. То се признава изрично и в чл. 10, ал. 1 ЕКПЧ. Разрешителният режим е безусловно необходим за нормалното използване на радиочестотния спектър. При издаването на разрешение (одобрение) могат да бъдат преценявани условия, свързани с техническите характеристики на емисиите и тяхното влияние върху околната среда и здравето на хората, минимална продължителност на програмите, условия за контрол и др. Разрешителният режим обаче не може да засяга програмните схеми и съдържанието на програмите.
Поради изложените съображения искането в тази му част следва да бъде уважено изцяло.
7. По чл. 22 ЗРТ
Разпоредбата на чл. 22 ЗРТ въвежда като принципно изискване разпространяването на радио- и телевизионни програми на българска територия да става на български език. В същата разпоредба са изброени и случаите, когато се допуска използване на други езици. Като общо изключение от принципа се предвижда възможността НСРТ да разреши "в отделни случаи" излъчване или предаване на цели програми или обособени предавания на други езици.
В искането се сочи, че чл. 22 ЗРТ противоречи на чл. 39, ал. 1 и чл. 41, ал. 1 от Конституцията. Искането се подкрепя от сдружение "Граждански форум свободно слово", където уредбата в чл. 22 ЗРТ се определя като "дискриминация спрямо българските граждани с майчин език, различен от българския". То не се поддържа от Народното събрание и главния прокурор; в становищата на президента и СБЖ не е изразено отношение по него.
Конституцията гарантира правото на всеки да изразява мнение и да го разпространява чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин - чл. 39, ал. 1. Не е установено конституционно ограничение за езика, на който може да се осъществява това право. Нещо повече, съществува конституционно установено право на гражданите, за които българският език не е майчин - да ползват своя език (чл. 36, ал. 2 от Конституцията). Същевременно Конституцията гарантира правото на всеки "да развива своята култура в съответствие с етническата си принадлежност" - чл. 54, ал. 1 от Конституцията. Това право кореспондира на основния конституционен принцип в чл. 6, ал. 2 от Конституцията, според който "не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност...".
Конституционният съд на Република България категорично определя посочените конституционни принципи като основни по своя характер, неразривно свързани с върховния конституционен принцип на защита на човешкото достойнство. Същевременно съдът е длъжен да се съобрази с изричната конституционна норма на чл. 36, ал. 3, според която: "Случаите, в които се използва само официалният език, се посочват в закона." Официален език в Република България е българският - чл. 3 от Конституцията. Конституцията предоставя на законодателя правото да определи случаите, в които се използва само български език. Това свое право законодателят е упражнил при постановяване на разпоредбата на чл. 22 ЗРТ.
Уредбата в чл. 22 ЗРТ не изключва правото да се разпространяват радио- и телевизионни програми на други езици. Тя подчинява това право на разрешителен режим. Прилагането на разрешителен режим в разглежданата материя е суверенно и международно признато право на всяка държава (чл. 10, ал. 1 ЕКПЧ) и общ принцип, върху който е изграден Законът за радиото и телевизията. Разпоредбата на чл. 22, ал. 3 ЗРТ е елемент от установения в закона разрешителен режим. Тя не прегражда правото да се разпространяват радио- и телевизионни програми на други езици освен българския. Прилаган от независим орган (НСРТ) в условията на изграждащо се гражданско общество, разрешителният режим създава възможност за разпространение на програми и на други езици в съответствие с установените в чл. 4 ЗРТ принципи. При издаването на разрешения НСРТ следва да се ръководи и от общите конституционни принципи на чл. 36, ал. 2 и чл. 54, ал. 1 от Конституцията.
8. По чл. 25, ал. 2 ЗРТ
Според чл. 25, ал. 2 ЗРТ "В коментара фактите не могат да се представят едностранчиво". В искането се поддържа, че разпоредбата е формулирана неясно и широко и създава "възможност за произволни преценки". То се подкрепя от всички представени становища.
Съдът приема, че коментарът винаги съдържа мнението на лицето, което го прави. По определение всяко мнение е несигурно, непълно доказано съждение и винаги може да бъде оспорено (уязвено) с представяне на различно, противно мнение. Възможностите за подбор и оценка на включените в коментара факти винаги са субективни и всяко лице е свободно в тази насока. То носи и отговорността за представянето на фактите. Достатъчно е само във всеки конкретен случай ясно да се разграничават фактите от личния коментар върху тях. Основателно е изложеното в становището на президента разбиране, че коментарът е "своеобразна лична оценка на факти и събития от обществения живот". Ето защо разпоредбата на чл. 25, ал. 2 ЗРТ противоречи на свободата на съвестта и мисълта, гарантирани в чл. 37, ал. 1 от Конституцията, и на правото на всеки да изразява мнение - чл. 39, ал. 1 от Конституцията.
Наред с това чл. 25, ал. 2 ЗРТ въвежда ново, допълнително ограничение, извън кръга на конституционно установените ограничения на правата и свободите по чл. 39 - 41 от Конституцията. Както е отбелязано в Решение № 7 от 4 юни 1996 г. по к.д. № 1 от 1996 г., подобно разширяване на кръга на ограниченията със закон е конституционно недопустимо.
9. По чл. 26 ЗРТ
Разпоредбата на чл. 26 ЗРТ забранява на радио- и телевизионните организации "да извършват от свое име политическа пропаганда".
В искането противоконституционността на цитираната норма се обосновава с неяснота на формулировката и възможност за произволна преценка. Искането се подкрепя от всички представени становища.
Съдът намира за основателно изложеното в допълнителното становище на подателите на искането разбиране, че "разпространението на политически идеи става включително и в предавания и програми, които са "от името" на съответната медия, над която тя има съответни авторски и продуцентски права".
От правна гледна точка нормата на чл. 39, ал. 1 от Конституцията гарантира правото за изразяване на мнение на "всеки" без оглед на това, дали е гражданин или юридическо лице (включително и радио- и телевизионните организации). Доколкото това мнение може да се отнася до политически въпроси, то може да бъде разглеждано като политическа пропаганда, но конституционна забрана за това няма. Липсва забрана и за разясняването и разпространяването на определени политически идеи и възгледи чрез радиото и телевизията. Установяването на такава забрана чрез закон е абсурдно от гледна точка на конституционните принципи на политическия плурализъм - чл. 11 от Конституцията; ненакърнимостта на свободата на съвестта и на мисълта - чл. 37, ал. 1 от Конституцията; защита на лицата срещу преследване и ограничаване на правата им заради техните убеждения - чл. 38 от Конституцията; както и спрямо свободите и правата по чл. 39 - 41 от Конституцията. Ето защо за частните радио- и телевизионни организации ограничението в чл. 26 ЗРТ е противоконституционно.
Същевременно съдът отчита обстоятелството, че БНР и БНТ са публичноправни организации с общонационално значение. Тяхното финансиране в значителна степен се извършва от държавния бюджет, сиреч от всички граждани. Общественият интерес от независимо и политически безпристрастно изпълнение на функциите на БНР и БНТ налага законодателното изключване на възможността от свое име те да извършват политическа пропаганда. По изложените съображения по отношение на БНР и БНТ разпоредбата на чл. 26 ЗРТ не е противоконституционна.
Съдът отбелязва, че ограничението в чл. 26 ЗРТ не може да се тълкува разширително, за да се осуети правото на журналисти в БНР и БНТ да изразяват и разпространяват собственото си мнение с ясна уговорка за това. То не може да бъде насочено и срещу свободата на художественото и научното творчество, например срещу правото политически въпроси да бъдат тематизирани в културни или забавни предавания, в телевизионни и игрални филми или обсъждани в научни дискусии и пр. - чл. 54, ал. 2 от Конституцията.
10. По чл. 28 ЗРТ.
Нормата на чл. 28 ЗРТ забранява включване в програмите между 6 и 23 ч. на "предавания, които биха могли да застрашат психическото, физическото и нравственото развитие на децата и подрастващите".
Изразените в искането опасения отново се свеждат до възможност за произволни преценки и необоснована цензура. В този случай искането се подкрепя от президента, главния прокурор и сдружение "Граждански форум свободно слово". В становището на Народното събрание се поддържа, че "ограниченията в този текст напълно съответстват на изискването за защита на народното здраве и морала по чл. 41, ал. 1 от Конституцията".
С нормата на чл. 28 ЗРТ законодателят засяга важен социален и нравствен проблем. Децата и подрастващите са по-уязвими от възрастните. Техният светоглед е все още неустановен. Обикновено те са лишени от възможност за свободен и разумен избор на радио- и/или телевизионна програма. Те са подложени в най-голяма степен на отрицателните последици от неконтролираното разпространение на информация в съвременния свят. Опазването на тяхното здраве и създаването на нормални условия за психическото, физическото и нравственото им развитие е в интерес на цялото общество и държавата. Затова в отделни хипотези дори са възложени конституционни задължения на държавата и обществото - аргумент от чл. 47, ал. 1 ("отглеждането и възпитанието на децата ... се подпомага от държавата") и чл. 47, ал. 4 ("Децата, останали без грижата на близките си, се намират под особената закрила на държавата и обществото") от Конституцията. По общ начин този принцип е изразен в чл. 4, ал. 2 от Конституцията - "Република България гарантира живота, достойнството и правата на личността и създава условия за свободно развитие на човека и гражданското общество."
Защитата на народното здраве и морала срещу правото да се търси, получава и разпространява информация е конституционно предвидена - чл. 41, ал. 1 от Конституцията. С нормата на чл. 28 ЗРТ се урежда конкретна хипотеза на тази защита за кръг от лица под особената закрила на държавата - деца и подрастващи. Ето защо чл. 28 ЗРТ съответства на Конституцията.
Опасенията за произволни преценки и неоправдана цензура в този случай нямат приоритет пред конституционно установени ценности като здравето и достойнството на личността. Упреците за субективност и относителност (произволност) на преценката може да се отнесат и към самата Конституция, но не могат да бъдат приети. Действително такива произволни преценки не могат да бъдат изключени. Това се държи на субективния и относителен характер на самото понятие за морал (разбирано като отношение между човешките действия или бездействие и общоприетите етични принципи). Въпреки субективния и относителен характер на морала той е въздигнат от самата Конституция в критерий (основание) за ограничаване свободата на съвестта (чл. 37, ал. 2) и на правото да се търси, получава и разпространява информация (чл. 41, ал. 1).
Важно е да се отбележи, че ограничението по чл. 28 ЗРТ фактически се отнася не към съдържанието на информацията, за да се квалифицира като цензура, а към нейното почасово излъчване (предаване). С оглед на защитените от разглежданата норма ценности подобно ограничение е напълно приемливо. То не лишава радио- и телевизионните организации от правото да излъчват (предават) съответната информация, нито слушателите и зрителите от правото да я получават в останалите часове на денонощието.
Съдът констатира, че въпросът за практическото прилагане (спазване) на изискванията към радио- и телевизионните програми, към които спада и ограничението по чл. 28 ЗРТ, не е поставен в искането, но по общ начин той следва да бъде третиран като въпрос на последващ контрол.
Поради изложените съображения съдът счита, че искането в тази му част следва да бъде отхвърлено.
11. По чл. 32, ал. 1 ЗРТ
Разпоредбата на чл. 32, ал. 1 ЗРТ забранява на радио- и телевизионните организации "да излъчват факти от личния живот на гражданите по начин, уронващ честта и достойнството им, без тяхно съгласие, независимо от достоверността им, освен ако има влязло в сила решение на съда".
В искането тази норма се определя като "въвеждане на цензура".
Това разбиране не се споделя от главния прокурор, който счита, че "чл. 32, ал. 1 от закона възпроизвежда едно от основанията за ограничения, посочени в мотивите на конституционното решение" (Решение № 7 от 4 юни 1996 г. по к.д. № 1 от 1996 г.). Основателността на искането се оспорва в становището на Народното събрание и липсва изразено отношение от СБЖ. Искането се подкрепя от президента и от сдружение "Граждански форум свободно слово".
Съдът приема, че нормата на чл. 32, ал. 1 ЗРТ е законово доразвитие на конституционната защита на правата и доброто име на гражданите - чл. 39, ал. 2 и чл. 41, ал. 1 от Конституцията. Тя отразява конституционния принцип на неприкосновеност на личния живот на гражданите - чл. 32, ал. 1 от Конституцията. В тези случаи основният закон позволява ограничаване както на правото да се изразява и разпространява мнение, така и на правото да се търси, получава и разпространява информация. В Решение № 7 от 4 юни 1996 г. по к.д. № 1 от 1996 г. съдът изрично признава, че "възможността да се осъществи намеса в правото свободно да се изразява мнение, когато то се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго, е най-голяма, тъй като по този начин се охраняват честта и достойнството и доброто име на личността съгласно чл. 4, ал. 2 и чл. 32, ал. 1, изр. 2 от Конституцията". По-нататък в същото тълкувателно решение съдът отбелязва: "това конституционно ограничение не означава, че не може да бъде осъществявана публична критика, особено на политически фигури, държавни служители и държавни органи".
Практическите трудности, които възникват при съгласуването на посочените две положения (неприкосновеността на доброто име и достойнството на гражданите, от една страна, и необходимостта от публична критика на политически фигури, държавни служители и държавни органи, от друга страна), са очевидни. Разграничителният критерий може да бъде търсен главно в степента на обществения интерес от обективното и точното изнасяне на определени факти, засягащи личната сфера на съответното лице, и в необходимостта от обществен дебат относно мястото и ролята му в политическата система и/или системата от държавни органи.
Както беше посочено по-горе, в този случай въпросът за практическото прилагане на изискването по чл. 32, ал. 1 ЗРТ е въпрос на последващ контрол независимо от предвидената в гражданските и наказателните закони отговорност за авторите и разпространителите на съответното предаване.
Поради изложените съображения съдът счита, че искането в тази му част следва да бъде отхвърлено.
12. По чл. 65, ал. 3 ЗРТ
Разпоредбата на чл. 65, ал. 3 ЗРТ предвижда, че "Продуценти на информационни, икономически и политически предавания могат да бъдат само Българското национално радио и Българската национална телевизия." По смисъла на закона "продуцент" е физическото или юридическото лице, което организира създаването на предаването и осигурява финансирането му - § 2, т. 8 от допълнителните разпоредби на Закона за радиото и телевизията.
Според искането нормата на чл. 65, ал. 3 ЗРТ е грубо нарушение на чл. 39, ал. 1 и чл. 41, ал. 1 от Конституцията, тъй като "създава монополно право" за БНР и БНТ. Искането се подкрепя от главния прокурор и сдружение "Граждански форум свободно слово". В становището на Народното събрание лаконично се посочва, че "Ограничението е продиктувано от гледна точка на целесъобразността." В становищата на президента и СБЖ не е изразено отношение по въпроса.
Българското национално радио и Българската национална телевизия са публичноправни организации - чл. 46, ал. 1 ЗРТ. Наред с това те са юридически лица, чиято дейност се финансира не само от държавния бюджет и от спонсорство и дарения, но и от постъпления от собствена стопанска дейност - чл. 59, т. 2 ЗРТ. От тази гледна точка няма конституционни пречки по законов ред да се определи предметът на дейност с оглед на специфичната им правосубектност. Законодателят е свободен да изключи от кръга на предаванията, договаряни с външни продуценти, определени категории предавания, каквито са информационните, икономическите и политическите предавания. В този случая законово установеният предмет на дейност изключва възможността БНР и БНТ да сключват договори в посочената област с външни продуценти. Вероятната икономическа цел на тази уредба е насочване на включените в посочените три категории предавания реклами и доходите от тях направо към БНР и БНТ. Същевременно по този начин се ограничават възможностите за въздействие и намеса в посочените предавания чрез поставянето им под икономическа зависимост.
Що се отнася до правото на всяко лице да изразява мнение и да го разпространява (чл. 39, ал. 1 от Конституцията), както и да търси, получава и разпространява информация (чл. 41, ал. 1 от Конституцията), това право може да бъде осъществявано чрез различни средства за масова информация, включително и чрез частни радио- и телевизионни организации. Не съществува конституционно задължение за държавата да осигури осъществяването на това право непременно чрез БНР и/или БНТ, а и практически това не е възможно.
По изложените съображения искането в тази му част следва да бъде отхвърлено.
13. По чл. 67, ал. 2 и 3 ЗРТ
13.1. Според чл. 67, ал. 2 ЗРТ БНР и БНТ са длъжни да предоставят безплатно при поискване програмно време на президента на републиката, на председателя на Народното събрание и на министър-председателя за обръщения към гражданите на Република България, а също и на техните официални говорители за съобщения.
Конституционността на разпоредбата е оспорена в искането на групата народни представители и в искането на главния прокурор. В двете искания се сочи, че нормата на чл. 67, ал. 2 ЗРТ нарушава чл. 8 от Конституцията, създава привилегия за законодателната и изпълнителната власт и дискриминира съдебната власт и Конституционния съд в достъпа им до програмно време. Исканията се подкрепят от президента и от сдружение "Граждански форум свободно слово". В становището на СБЖ не е изразено отношение по този въпрос. В становището на Народното събрание се поддържа, че нормата съответства на Конституцията.
Конституционният съд е имал възможност да се произнесе по съществото на повдигнатия въпрос в други свои решения. В Решение № 16 от 19 септември 1995 г. по к.д. № 19 от 1995 г. (ДВ, бр. 86 от 1995 г.) съдът изрично отбелязва: "Недопустимо е от гледна точка на чл. 8 от Конституцията законодателната и изпълнителната власт да имат привилегия спрямо съдебната или гарантиране на ефирно време в националните медии, още повече че в редица случаи съдебната власт контролира изпълнителната. Ефирно време следва да има и Конституционният съд, който дава задължителни тълкувания на Конституцията и упражнява контрол над НС и президента на републиката относно конституционосъобразността на издаваните от тях правни актове. Въпросът, кои държавни органи, при какви обстоятелства и обем могат да имат гарантиране ефирно време по БНТ и БНР, следва да намери законодателно решение, като се държи сметка за правомощията им, разделението на властите и свободата на словото и средствата за масова информация."
Това становище на съда е потвърдено с Решение № 24 от 12 декември 1995 г. по к.д. № 30 от 1995 г. (ДВ, бр. 1 от 1996 г.). Последователно то се потвърждава и в Решение № 7 от 4 юни 1996 г. по к.д. № 1 от 1996 г.
Конституционният съд не намира основание да се отклони от това свое последователно поддържано виждане. Конституционно задължение за предоставяне на програмно време в националните средства за масова информация съществува единствено за държавния глава с оглед на правомощието му да "отправя обръщения към народа" - чл. 98, т. 2 от Конституцията.
По отношение на другите държавни органи или институции въпросът за програмното време се решава законодателно по целесъобразност. Тази целесъобразност обаче трябва да се осъществява при строго спазване на конституционните принципи, между които е и принципът за равнопоставеност и независимост на законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Предоставянето на програмно време на една или повече власти и лишаването от такова време на друга власт нарушава принципа на равнопоставеност. Общественият дискурс се осъществява непълно и непълноценно, тъй като става невъзможно автентичното представяне на дейността на всички власти. ГРажданите на Република България се лишават от възможността да получават от първа ръка гарантираната им от Конституцията информация от държавни органи или учреждения "по въпроси, които представляват за тях законен интерес" - чл. 41, ал. 2 от Конституцията.
Република България е правова държава. Тя се управлява според Конституцията и законите на страната - чл. 4, ал. 1 от Конституцията. Този основен конституционен принцип определя особеното значение на контролните правомощия на съдебната власт и на Конституционния съд. Дейността на органите на съдебната власт и на Конституционния съд е от първостепенно значение за нормалното функциониране на правовата държава. Гражданите имат право на автентична информация за тази дейност и за действителното съдържание на постановените актове. Предоставянето на програмно време на съдебната власт и на Конституционния съд е важно условие за пълното разгръщане на демократичния дискурс в интерес на обективната информираност на обществото и на взаимодействието между властите.
Конституционният съд счита, че предоставянето на програмно време на президента на републиката в чл. 67, ал. 2 ЗРТ е законодателно осигуряване на конституционно правомощие на президента (чл. 98, т. 2 от Конституцията). То не е противоконституционно. Всъщност, независимо дали правото на обръщение по чл. 98, т. 2 от Конституцията е уредено със закон или не, БНР и БНТ са длъжни да предоставят програмно време за такова обръщение при поискване, въз основа на непосредственото действие на конституционните норми. Не е противоконституционно поначало и предоставянето на програмно време на председателя на Народното събрание и на министър-председателя, както и на техните официални говорители.
Противоконституционно е обаче при тази уредба лишаването на съдебната власт и Конституционния съд от програмно време. Нарушен е принципът на равнопоставеност на властите в правото им да разпространяват информация. Тази противоконституционност не може да бъде отстранена по тълкувателен път в границите на така създадената уредба. Ето защо чл. 67, ал. 2 ЗРТ следва да се обяви за противоконституционен.
13.2. Разпоредбата на чл. 67, ал. 3 ЗРТ гласи: Изявления до 5 минути два пъти месечно по реда на ал. 2 могат да правят и упълномощени представители на парламентарно представените партии и коалиции." Конституционността на тази норма е оспорена от главния прокурор. Единствено в становището на Народното събрание се изразява отношение по този въпрос с аргумента, че "не могат всички да получат гарантирано ефирно време".
Съдът счита, че разпоредбата на чл. 67, ал. 3 ЗРТ нарушава поне две основни условия за осъществяване на демократичен политически дискурс, а именно: равенство във възможностите за политическа комуникация между участниците в дискурса; равенство на възможностите за тематизация на мненията и обществено представяне на критиката към парламентарно представените политически сили.
С нормата на чл. 67, ал. 3 ЗРТ се въвежда едно разделение на политическите сили в България, което за Конституцията е непознато - парламентарно представени политически сили и политически сили извън парламента. Тук трябва да се напомни, че при конституиране и структуриране на висшия законодателен орган Конституцията работи с категорията "парламентарни групи", а не с категорията "политически сили".
В чл. 67, ал. 3 ЗРТ се създава една привилегия за парламентарно представените политически сили. Тази привилегия засяга всички политически сили - парламентарни и извънпарламентарни. Тя нарушава произтичащия от политическия плурализъм (чл. 11 от Конституцията) принцип на равенство на политическите сили пред Конституцията. Наред с това тази привилегия засяга всички граждани на Република България. При осъществяването на своите политически права на общуване с другите граждани една част от тях са поставени в привилегировано положение с оглед на политическата им принадлежност - към парламентарно представени политически сили. Това е недопустимо както от общия дух на Конституцията, така и от изричната разпоредба на чл. 6, ал. 2 от Конституцията, според която не се допускат "привилегии, основани ... на политическа принадлежност". При това за осъществяването на тази привилегия се използват националните средства за масова информация, които се финансират не със средства на парламентарно представените политически сили, а от джоба на всеки български данъкоплатец. Така се постига добре познатият тоталитарен резултат, при който всички български граждани плащат, за да бъдат убеждавани и индоктринирани само от една (или няколко) парламентарно представени политически сили. Този резултат е насочен срещу конституционно гарантирания демократичен политически процес в страната. Той е заплаха за свободата на съвестта и свободата на мисълта - чл. 37, ал. 1 от Конституцията.
Разпоредбата на чл. 67, ал. 3 ЗРТ противоречи на чл. 6, ал. 2 и чл. 11 от Конституцията.
14. По чл. 72, 73, 74 и 78 ЗРТ
Оплакването за противоконституционност на разпоредбите на чл. 72, 73, 74 и 78 ЗРТ в искането е обединено от общо основание - противоречие с чл. 39, ал. 1 и чл. 41, ал. 1 ЗРТ. Съдът намира, че изброените законови разпоредби са предметно свързани и следва да бъдат преценявани заедно. Те уреждат позитивно или негативно кръга на лицата, които могат да разпространяват радио- и телевизионни програми на българска територия.
В чл. 72 ЗРТ правото да разпространяват програми се предоставя на четири категории субекти - лица, регистрирани по Търговския закон; общински съвети; висши училища и чуждестранни радио- и телевизионни организации. С последващите разпоредби на чл. 73 и 78 ЗРТ се въвеждат ограничения съответно за чуждестранните лица и за определен кръг субекти, а именно - политически партии, синдикални организации, религиозни организации, рекламни агенции и юридически лица с нестопанска цел. В чл. 74 ЗРТ правото да разпространяват "радио- и телевизионни програми с национален обхват, както и програми в населени места с над 100 хил. жители" се предоставя само на акционерни дружества с капитал в поименни акции и при спазване на условията по чл. 73, ал. 2 ЗРТ.
Искането се подкрепя изцяло от президента и от сдружение "Граждански форум свободно слово"; главният прокурор ги поддържа само относно чл. 74 ЗРТ, а СБЖ - само относно чл. 78 ЗРТ.
В становището на Народното събрание се защитава конституционността на всички оспорени разпоредби с аргумент, че уредбата е съобразена с реда за получаване на концесии.
Конституционният съд намира, че нормите на чл. 39, ал. 1 и чл. 41, ал. 1 от Конституцията поначало не допускат ограничаване на кръга от лица, които могат да разпространяват радио- и телевизионни програми. Правото да се разпространяват такива програми е производно, дъщерно право на гарантираното от Конституцията право на "всеки ... да изразява мнение и да го разпространява ..." - чл. 39, ал. 1 от Конституцията, и на "всеки ... да търси, получава и разпространява информация" - чл. 41, ал. 1 от Конституцията. Това дъщерно право се ползва от същите конституционни гаранции и може да бъде ограничавано единствено на посочените в самата Конституция основания. Нормите на чл. 39, ал. 1 и чл. 41, ал. 1 от Конституцията не съдържат ограничения по отношение на лицата. Конституционно недопустимо е такива ограничения да бъдат въвеждани със закон.
В този смисъл е и тълкувателно Решение № 7 от 4 юни 1996 г. по к.д. № 1 от 1996 г., където изрично се отбелязва, че "правото ... да се разпространява информация по чл. 41, ал. 1 от Конституцията принадлежи на всеки - физически и юридически лица...".
Съдът поддържа това свое разбиране. Нито Конституцията, нито тълкувателно Решение № 7 от 4 юни 1996 г. по к.д. № 1 от 1996 г. съдържат критерий за ограничаване на определени юридически лица в правото им да разпространяват информация. Конституцията предоставя това право на всички юридически лица, независимо по кой закон са регистрирани. Впрочем такъв разграничителен критерий не се съдържа и в Закона за радиото и телевизията.
Извън предмета на това дело е въпросът за съгласуването на разпоредбите на Закона за радиото и телевизията с други закони, например с изискването на чл. 9 от Закона за концесиите (ДВ, бр. 92 от 1995 г.), според което в конкурса или в търга за предоставяне на честота могат да участват само лица "регистрирани като търговци". Разпространяването на информация се гарантира от Конституцията на всички правни субекти, включително и на тези, които не извършват стопанска дейност. Правните форми и законодателните мерки, чрез които се осигурява ефективното упражняване на конституционните права, са в правомощията на Народното събрание. То може да поставя определени ограничения и условия с оглед на правото му да установи разрешителен режим или да регулира стопанската дейност, но не и чрез противоконституционни норми. Съдът е длъжен да се произнесе само по конституционността на оспорените законови норми и единствено съответствието на тези норми с действащите конституционни принципи е меродавно за него. Въпросът за съгласуването на уредбата в различните закони е в компетентността на Народното събрание, но в границите на Конституцията.
По изложените съображения съдът счита, че разпоредбите на чл. 72, 74 и 78 ЗРТ са противоконституционни.
Разпоредбата на чл. 73, ал. 1 ЗРТ предоставя правото да разпространяват радио- и телевизионни програми на българска територия само на физически лица с българско гражданство или на юридически лица със седалище в Република България, регистрирани по Търговския закон.
Поначало съдържащият се в разпоредбата принцип не е противоконституционен. Суверенно право на всяка държава е да определя режима на чужденците на своя територия. Българската Конституция допуска отклоняване от предоставения на пребиваващите у нас чужденци национален режим - чл. 26, ал. 2 от Конституцията. Тя изрично предвижда, че такъв режим се предоставя "с изключение на правата и задълженията, за които Конституцията и законите изискват българско гражданство". Следователно Конституцията изрично делегира на закона възможността да ограничи упражняването на определени права от чужденци. В хипотезата на чл. 73, ал. 1 ЗРТ такова ограничение е въведено за правото на чужденците да разпространяват радио- и телевизионни програми на българска територия.
Въз основа на чл. 26, ал. 2 от Конституцията е допустимо и ограничаването на правата на чуждестранните юридически лица (чл. 73, ал. 1 ЗРТ). В тази насока е и разпоредбата на чл. 73, ал. 2 ЗРТ, възприела като критерий размера на капиталовото участие в дружеството. Уредбата в чл. 73 ЗРТ е очевидно несъвършена, но не е противоконституционна само по себе си.
Съдът обаче установява, че с оглед на систематичната и логическата обвързаност на чл. 73 ЗРТ с чл. 72 и 78 ЗРТ оставянето му в сила води до противоконституционни резултати. Самотното му действие може да бъде тълкувано като забрана за разпространяване на радио- и телевизионни програми например от юридически лица с нестопанска цел. Такъв резултат е очевидно недопустим с оглед разпоредбите на чл. 39, ал. 1 и чл. 41, ал. 1 от Конституцията, поради което и чл. 73 ЗРТ трябва да бъде обявен за противоконституционен.
По изложените съображения искането в тази му част следва да бъде уважено изцяло.
15. По чл. 88 ЗРТ
Разпоредбата на чл. 88 ЗРТ урежда правата и задълженията на членовете на НСРТ и на длъжностните лица в рамките на дадените им от закона контролни правомощия. Те имат право на свободен достъп до радио- и телевизионните организации и право да изискват от ръководителите им сведения, документи и материали, включително записи на излъчени предавания, свързани с контролираната дейност - чл. 88, ал. 1 ЗРТ. С чл. 88, ал. 2 ЗРТ контролиращите лица се задължават да пазят в тайна сведенията, които са узнали при упражняването на контрола.
В искането се поддържа, че чл. 88 ЗРТ противоречи на чл. 40, ал. 1 от Конституцията. Това становище се подкрепя от главния прокурор и СБЖ. По същество аргументите са свързани само с чл. 88, ал. 1 ЗРТ. В становищата на президента и на сдружение "Граждански форум свободно слово" не е изразено отношение по този текст.
Конституцията на Република България урежда правата и свободите по чл. 39 - 41 като основни човешки права, произтичащи от върховния принцип на достойнство на личността. Конституционният съд е имал повод да отбележи следното: "Свободата на словото представлява един от фундаменталните принципи, върху които се гради всяко демократично общество, и е едно от основните условия за неговия напредък и за развитието на всеки човек. Тя важи не само за "информация" или "идеи", които намират благоприятен прием, но също така и тези, които обиждат, шокират или смущават държавата или която и да е друга част от населението. Такива са изискванията на плурализма, толерантността и търпимостта, без които едно "демократично общество" не би могло да се нарече такова."
Конституционният съд потвърждава това свое разбиране. Същевременно тук трябва да се припомни, че свободата на словото и в частност свободата да се създават и разпространяват радио- и телевизионни програми не е абсолютна. Конституцията създава ограничения на комуникационните свободи в защита на други конституционни ценности - конституционно установения ред, националната сигурност и превенцията на престъпността, здравето и морала, доброто име и правата на другите граждани, защитената от закона тайна (чл. 39, ал. 2, чл. 40, ал. 2 и чл. 41 от Конституцията). Защитата на тези конституционни ценности е задължителна за радио- и телевизионните организации при създаването и разпространяването на техните програми.
Съдът приема, че държавата е свободна да създаде органи с контролни функции, които да следят за спазването на Конституцията и на Закона за радиото и телевизията. Това е сторено с чл. 87 ЗРТ, където за контролиращ орган се посочва НСРТ. Впрочем тази разпоредба не е оспорена от никого.
Посочените в чл. 88, ал. 1 ЗРТ правомощия на контролните органи са необходими за нормалното им функциониране. Тези правомощия не засягат свободата на радио- и телевизионните организации и не накърняват тяхната независимост в организационно, структурно, кадрово, програмно или финансово отношение. Те не са намеса в дейността на радио- и телевизионните организации. Контролните правомощия по чл. 88, ал. 1 ЗРТ са насочени само към събиране на информацията, която е необходима за пълна и обективна оценка на "контролираната дейност".
По изложените съображения искането в тази му част следва да бъде отхвърлено.
16. По чл. 89 ЗРТ
С чл. 89 ЗРТ на НСРТ се предоставят правомощия по налагане на принудителни административни мерки. Мерките се налагат "след отправяне на предупреждение и ако то не е дало резултат". Те са посочени изчерпателно в текста на чл. 89, ал. 1 ЗРТ и се изразяват във:
"1. даване на задължителни предписания на ръководителите на радио- и телевизионните организации;
2. временно спиране разпространението на определено периодично предаване;
3. временно спиране разпространението на програмите на радио- или телевизионната организация."
В следващите алинеи на същия член се урежда процедурата по налагане на изброените мерки.
В искането тези мерки се определят като "груба форма на цензура и нарушаване на чл. 40, ал. 1 от Конституцията". Това разбиране се подкрепя от всички представени становища с изключение на становището на Народното събрание.
Конституционният съд намира искането за основателно. Според чл. 40, ал. 1 от Конституцията: "Печатът и другите средства за масова информация са свободни и не подлежат на цензура." В чл. 40, ал. 2 се уреждат основанията за спиране и конфискация, които са допустими единствено "въз основа на акт на съдебната власт". Съдът вече е тълкувал тази конституционна норма и изрично е постановил, че "Единствено допустимите средства за пряка намеса в дейността на средствата за масова информация са мерките по чл. 40, ал. 2 от Конституцията. Те са от компетентността на органите на съдебната власт и при условията, посочени в тази разпоредба" - Решение № 7 от 4 юни 1996 г. по к.д. № 1 от 1996 г. На НСРТ може да се предостави правото да сезира компетентните съдебни органи, но не и да изземва техните функции.
Очевидно е, че нормата на чл. 89 ЗРТ не отговаря на конституционните изисквания и на стандарта, посочен в тълкувателното решение на Конституционния съд. "Даването на задължителни предписания" по чл. 89, ал. 1, т. 1 ЗРТ е извън кръга на мерките по чл. 40, ал. 2 от Конституцията и представлява пряка намеса в дейността на радио- и телевизионните организации. Другите предвидени в чл. 89 ЗРТ мерки се налагат с решение на НСРТ, а не въз основа на съдебен акт, както изисква чл. 40, ал. 2 от Конституцията. Съдът не намира за необходимо да се впуска тук в анализ на понятието "носител на информация" по чл. 40, ал. 2 от Конституцията. Няма съмнение обаче, че това понятие включва както вещите, каквито са например аудио- и/или видеокасети, магнитни дискове, филми, плочи и други носители, така и звука и образа (електромагнитните вълни), например в едно предаване "на живо". Във всички посочени случаи "спирането" осуетява разпространяването, съответно получаването на информация и нарушава изрично признати конституционни права. Оспорената разпоредба на чл. 89 ЗРТ противоречи на чл. 40 от Конституцията и следва да бъде обявена за противоконституционна.
17. По § 4, ал. 2 ПЗРЗРТ относно срока на изпълнение на функциите на заварените генерални директори на БНР и БНТ
В § 4, ал. 2 ПЗРЗРТ се предвижда, че "заварените генерални директори на Българското национално радио и Българската национална телевизия продължават да изпълняват функциите си до изтичането на три години от датата на избирането им".
Конституционността на тази норма е оспорена от главния прокурор. Според него тя нарушава § 6 от преходните и заключителните разпоредби на Конституцията. Според него в правомощията на Народното събрание до създаването на законова уредба за радиото и телевизията е избирането и освобождаването на генералните директори на БНР и БНТ, но не и определянето на срока на техния мандат. Приетият Закон за радиото и телевизията оправомощава НСРТ да извършва избора на генерални директори. Искането се подкрепя от сдружение "Граждански форум свободно слово" и СБЖ. Не е изразено отношение по този текст в становището на президента и в допълнителното становище на групата народни представители. В становището на Народното събрание се поддържа, че оспорената уредба е конституционосъобразна.
Народното събрание осъществява правомощията на Великото Народно събрание по отношение на БНР и БНТ до приемането на законодателна уредба на тези институции - § 6 от преходните и заключителните разпоредби на Конституцията. В гласуваните от Великото Народно събрание Основни положения на временен статут на Българската телевизия и Българското радио (ДВ, бр. 3 от 1991 г.) се предвижда, че "Председателите на Българската телевизия и Българското радио се избират и освобождават от Великото народно събрание..." Никъде не е посочен срок, за който се избират ръководителите на двете институции. Ето защо право на избор на генералните директори на БНР и БНТ за определен срок Народното събрание няма. Противното би означавало, че неговите правомощия са по-големи от тези на Великото Народно събрание - нещо, което е недопустимо от § 6 от преходните и заключителните разпоредби на Конституцията. Народното събрание не може да си гласува такова правомощие и със закон, както е сторило това с разпоредбата на § 4, ал. 2 ПЗРЗРТ. След влизането на Закона за радиото и телевизията в сила това правомощие е в изключителната компетентност на създадения със закона независим орган - НСРТ. Запазването му в една или друга форма от Народното събрание противоречи на § 6 от преходните и заключителните разпоредби на Конституцията.
Съдът приема, че разпоредбата на § 4, ал. 2 ПЗРЗРТ противоречи и на чл. 8 и чл. 40, ал. 1 от Конституцията. Съществува конституционно задължение за държавата да гарантира независимостта на средствата за масова информация. Избирането на генералните директори на БНР и БНТ от Народното събрание за определен срок обезсмисля принципа, върху който се изгражда конституирането на независим орган (в случая НСРТ) и прехвърля това важно правомощие в ръцете на един държавен орган. Резултатът е очевидно противоречие между конституционното изискване за независимост на средствата за масова информация (чл. 40, ал. 1 от Конституцията) и фактическото подчинение на БНР и БНТ на Народното събрание чрез избраните от последното за три години генерални директори.
Разпоредбата на § 4, ал. 2 ПЗРЗРТ относно заварените генерални директори на БНР и БНТ е противоконституционна.
Конституционният съд на основание чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията
РЕШИ:
1. Обявява за противоконституционни следните разпоредби от Закона за радиото и телевизията (ДВ, бр. 77 от 1996 г.): чл. 4, т. 1 относно израза "съобразяване с конституционния ред" и т. 7 относно израза "и клеветнически"; чл. 8, ал. 2 относно израза "държавен"; чл. 9, чл. 19, ал. 1 относно израза "съгласно одобрените й програмни документи"; чл. 25, ал. 2; чл. 26 освен за действието му спрямо БНР и БНТ; чл. 67, ал. 2 и 3; чл. 72; чл. 73; чл. 74; чл. 75, ал. 3; чл. 78; чл. 80, ал. 1; чл. 85, ал. 1 и чл. 89, както и § 4, ал. 2 от преходните и заключителните разпоредби на същия закон, по отношение на израза "до изтичането на три години от датата на избирането им".
2. Отхвърля искането за обявяване на противоконституционността на следните разпоредби от Закона за радиото и телевизията (ДВ, бр. 77 от 1996 г.): чл. 3, ал. 1; чл. 4, т. 1, 6 и 7 освен посочените в т. 1 на диспозитива изрази; чл. 15, т. 2 и 3; чл. 22; чл. 28; чл. 32, ал. 1; чл. 65, ал. 3 и чл. 88.

Решението е подписано с особено мнение от съдиите, както следва: Станислав Димитров - чл. 3, ал. 1 "предотвратяване на незаконно разпространяване на информация"; Димитър Гочев - чл. 3, ал. 1; Пенчо Пенев - чл. 72, 73, 74 и 78; Александър Арабаджиев - чл. 26, чл. 67, ал. 2, чл. 72, 73, 74, 78 и чл. 80, ал. 1; Георги Марков по чл. 78, т. 1. Особените мнения са приложени към делото.
Аватар
 
Мнения: 531

Re: Тълкувателни решения на КС по Конституцията

от Assasiyah » Нед Юни 08, 2008 2:05 pm

(i) РЕШЕНИЕ № 22
от 10 декември 1996 г.
по конституционно дело № 24 от 1996 г., докладчик съдията Николай Павлов
(Обн., ДВ, бр. 1 от 03.01.1997 г.)


Конституционният съд в състав: председател - Асен Манов, и членове: Младен Данаилов, Милчо Костов, Цанко Хаджистойчев, Станислав Димитров, Николай Павлов, Димитър Гочев, Иван Григоров, Пенчо Пенев, Тодор Тодоров, Александър Арабаджиев, Георги Марков, при участието на секретар-протоколиста Мариана Георгиева разгледа в закрито заседание на 10 декември 1996 г. конституционно дело № 24 от 1996 г., докладвано от съдията Николай Павлов.
Производството по делото е по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията. Образувано е на 28 октомври 1996 г. по искане на президента на Република България за установяване противоконституционността на Закона за изменение и допълнение на Закона за държавния бюджет за 1996 г. (ДВ, бр. 79 от 1996 г.).
В искането се твърди, че с приетия от 37-о Народно събрание закон се обявяват за държавни всички вземания от продажбата на природен газ по определени от Министерския съвет цени, доставени по търговски договори, разрешени по съответен ред, както и по международни договори и спогодби за периода на действието им, по които страна е Република България чрез овластения представител "Булгаргаз" - ЕАД. Изрично се подчертава, че законът въвежда и забрана тези вземания да се прехвърлят или да служат за обезпечение.
В искането се поддържа, че с този закон Народното събрание нарушава принципа на разделение на властите ( чл. 8 от Конституцията), а така също принципа на свободна стопанска инициатива ( чл. 19, ал. 1, 2 и 3 от Конституцията), както и неприкосновеността на частната собственост ( чл. 17, ал. 3 от Конституцията), и навлиза в сферата на съдебната власт. Твърди се по-нататък, че е недопустимо чрез специален закон да се преуреждат стопански отношения в ущърб на конституционно гарантираните права на стопанските субекти.
С определение от 31 октомври 1996 г. Конституционният съд е допуснал искането и е конституирал като заинтересувани страни Народното събрание, Министерския съвет, министъра на финансите и главния прокурор.
По делото е постъпило становище единствено от Министерския съвет, подкрепено от Министерството на финансите, с което се поддържа, че искането е неоснователно и следва да бъде отхвърлено. Твърди се, че не може да бъде споделено изложеното в искането за нарушение на принципа на разделение на властите ( чл. 8 от Конституцията), щом съдът е овластен да прилага закона по всяко конкретно дело. По-нататък се изтъква, че атакуваната редакция на § 1 ЗИДЗДБ за 1996 г. "има обяснителен характер и не създава самостоятелни права и задължения за правните субекти".
Като се спира на твърдението в искането за частноправния характер на вземанията от доставки на природен газ в страната, МС застъпва гледището, че "не може да има съмнение, че вземанията, които са включени като приходи в ежегодния закон за държавния бюджет, принадлежат на държавата и само тя е титуляр на тези вземания". По-нататък, по повод оплакването в искането за нарушение на чл. 17, ал. 3 и чл. 19, ал. 1, 2 и 3 от Конституцията, се изтъква, че "не може да се възприеме и твърдението, че със ЗИДЗДБ за 1996 г. се преуреждат стопански взаимоотношения, тъй като в неговите разпоредби се изяснява кои са държавните вземания". В заключение се добавя, че "нормите на атакувания закон като публичноправни норми нямат за предмет регулиране на определена стопанска дейност на частноправни стопански субекти, поради което не може да се твърди, че накърняват свободната стопанска инициатива и ограничават възможността за развиване на свободна стопанска дейност".
Конституционният съд, за да се произнесе по направеното искане, взе предвид следното:
С § 1 от Закона за изменение и допълнение на Закона за държавния бюджет за 1996 г. се обявяват за държавни "всички вземания към юридически лица и еднолични търговци от продажби на природен газ по определени от Министерския съвет вътрешни цени, доставени по търговски договори, разрешени по съответния ред, както и по международни договори и спогодби, включително и по Ямбургската спогодба, за периода на действието им, по които страна е Република България чрез овластения представител "Булгаргаз" - ЕАД". Тази недвусмислена цел и ефект на закона - да обяви за държавни вземания, които не са били третирани като такива до приемането му - разкрива, на първо място, противоречието му с основното конституционно начало, заложено в разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от Конституцията. Принципът на правовата държава, съдържащ се в тази разпоредба, освен всичко друго означава и това, че основите на правовия ред, заложени в Конституцията, важат в еднаква степен и за органите на законодателната, изпълнителната и съдебната власт, както и за всички правни субекти. Естествена последица от този принцип е изискването за предварителна законоустановеност на държавните вземания. Още повече това е така, когато се касае за третирането на дадено вземане в приходната част на държавния бюджет: то трябва предварително да е определено по законов път като такова. Оспореният закон, разглеждан като акт на законодателната власт, е свързан с последици, които надхвърлят конституционно установените и допустими граници на държавна намеса.
Не може да се възприеме тезата, че атакуваният закон има тълкувателен характер. Напротив, същият въвежда нова правна уредба на заварени граждански правоотношения, като обявява частноправни вземания за държавни. Приемането на нарочен законодателен акт с конфискационен характер би било безсмислено, ако тези вземания бяха наистина държавни.
Под "разрешени и сключени по съответния ред договори" на ЗИДЗДБ от 1996 г. очевидно се имат предвид всички търговски договори, които са били разрешени по силата на съответното действащо законодателство. Щом не е имало законова забрана за внос на газ от търговци, ясно е, че вземанията на частноправни субекти за доставян природен газ са частноправни по своя характер.
Икономиката на страната ни се основава на свободната стопанска инициатива - чл. 19, ал. 1 от Конституцията. Затова стопанската дейност на юридическите лица следва да се закриля от закона - чл. 19, ал. 3 от Конституцията. Законодателят следва да създава и гарантира на всички юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност - ал. 2 на чл. 19 от основния закон.
За юридическите лица частната собственост е условие за тяхната икономическа стабилност, за разрастване на тяхната дейност и за постигане на целите, за които те са създадени - в този смисъл е и Решение № 19 от 1993 г. по к.д. № 11 от 1993 г. на Конституционния съд. Частната собственост и на юридическите лица е неприкосновена - чл. 17, ал. 3 от основния закон.
Ето защо едно частноправно вземане, каквито са вземанията по § 1, ал. 1 от ЗИДЗДБ на Република България, не може да бъде обявено за държавно. То може да бъде принудително отчуждено, но само при условията на чл. 17, ал. 5 от Конституцията - наличие на държавни нужди, които не могат да бъдат задоволени по друг начин и след предварително и равностойно обезщетение.

Конституционният съд на основание чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията
РЕШИ:


Обявява за противоконституционен Закона за изменение и допълнение на Закона за държавния бюджет на Република България (ДВ, бр. 79 от 1996 г.).

Съдията Цанко Хаджистойчев е подписал решението с особено мнение, което е приложено към делото.
Аватар
 
Мнения: 531

Предишна

Кой е на линия
Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта