Европейска икономическа общност (реферат)

Разработки по Европейско право съобразени с актуалното учебно съдържание.

Европейска икономическа общност (реферат)

от Nelly » Пон Сеп 03, 2007 11:46 pm

Европейска икономическа общност

В търсене на механизми за регулиране на мира и сигурността в епохата на разпалващата се Студена война държавите както от Западния, така и от Източния блок пристъпват към създаване на военно-политически и икономически организации. Така в средата на 50-те години на ХХ в. следвоенна Европа се оказва разделена на две враждебни системи от съюзи.

На 4 април 1949 г. с договора от Вашингтон дванадесет държави (Белгия, Люксембург, Холандия, Франция, Великобритания, Италия, Да-ния, Норвегия, Португалия, Исландия, САЩ и Канада) полагат основите на евро-атлантическото сътрудничество в областта на отбраната и създават Организация на Северноатлантическия договор (НАТО). Тя представлява съюз на независими държави, имащи общ интерес да поддържат мира и да отстояват своята свобода с помощта на политическата солидарност и во-енната отбрана, която да бъде в състояние да възпира или отблъсква вся-каква форма на агресия срещу тях. Военно-политическото сътрудничество на държавите от Източния блок намира израз в подписването на 14 май 1955 г. на Варшавския договор за дружба, сътрудничество и взаимна по-мощ. Страни по него са Албания, България, Унгария, ГДР, Полша, Ру-мъния, СССР и Чехословакия. Създаването на този военно-политически отбранителен съюз е отговор на създаването на НАТО и е опит за гаран-тиране на националната сигурност на членуващите в него държави.

Едновременно с мерките за задълбочаване на военно-политическото сътрудничество държавите от двата блока предприемат аналогични стъпки в икономическата сфера. През януари 1949 г. в Москва България, Унгария, Полша, Румъния, Чехословакия и СССР създават специална организация за икономическо сътрудничество под името Съвет за икономическа вза-имопомощ (СИВ), която впоследствие се разширява, като включва нови членове (ГДР, Монголия, Куба, Виетнам). Подобни стъпки в областта на икономическото сътрудничество предприемат и държавите от Западния блок. През май 1950 г. започва изпълнението на т. нар. „План Шуман” за европейско икономическо сътрудничество, а през 1951 г. е създадена Ев-ропейската общност за въглища и стомана. Тези процеси придобиват за-вършена форма със създаването през март 1957 г. на Европейската ико-номическа общност.

Точно пет години след края на Втората световна война – на 9 май 1950 г. – френският външен министър Робер Шуман оповестява дек-ларация (наречена по-късно по неговото име „Декларация Шуман” или „План Шуман”), вдъхновена и подготвена от френския политик Жан Моне. В нея се предлага обединяването на два ключови отрасъла в икономиката на Франция и Германия – въгледобива и металургията – под ръковод-ството на един „Върховен орган”. Като резултат, на 18 април 1951 г. в Париж Франция, Германия, Италия, Белгия, Нидерландия и Люксембург подписват учредителния договор на Европейската общност за въглища и стомана (ЕОВС), който влиза в сила на 25 юли 1952 г. и е сключен за срок от 50 години. Непосредствена цел на Общността е да допринесе, посред-ством създаването на общ пазар за въглища и стомана, за икономическия растеж, увеличаване на заетостта и повишаване на жизненото равнище в държавите членки. Предвижда се създаването на независим от национал-ните правителства Върховен орган, който самостоятелно ще определя митата и таксите за производството и търговията на въглищата и металите. Събраните финансови средства ще се използват не от националните пра-вителства, а от Върховния орган на ЕОВС. Според разпоредбите на учредителния договор се предвижда още и създаването на Съвет на ми-нистрите, който представя интересите на държавите членки, както и на Парламентарна асамблея и Съд.

Окуражени от успеха на създаването и развитието на ЕОВС, шестте страни членки решават да продължат усилията си за разширяване на интеграционните процеси в областта на икономиката. В началото на месец април 1955 г. Пол-Анри Спаак в качеството си на външен министър на Белгия отправя предложение до колегите си от ЕОВС за организиране на международна конференция, която да обсъди идеята за разширяване на компетенциите на ЕОВС до други икономически сектори. Конференцията се провежда на 1 и 2 юни 1955 г. в Месина (Сицилия). На тази кон-ференция, по предложение на представителите на Бенелюкс (Белгия, Нидерландия и Люксембург), се формира международен комитет начело със Спаак, на който се поръчва проучването на възможностите и подго-товката на проектите за разширяване и задълбочаване на интеграционните процеси в икономическата сфера. В представения през април 1956 г. доклад на комитета се предлага „създаването на голямо икономическо пространство, представляващо мощна производствена единица, което ще позволи постепенно разширяване, нарастваща стабилност, бързо подо-бряване на стандарта на живот”, а също така развитие на интеграцията в областта на атомната енергия.

Предложенията на комитета се приемат по принцип от международната конференция на шестте държави членки на ЕОВС, проведена през май 1956 г. във Венеция. След успешни преговори между страните, проведени след конференцията във Венеция, на 25 март 1957 г. в Рим страните, членуващи в ЕОВС, подписват два нови договора, известни като Римските договори. С единия от тях се създава Европейската икономическа общност (ЕИО), наричана още Общ пазар, а с другия – Европейската общност за атомна енергия (ЕОАЕ/ЕВРАТОМ). Двата Римски договора, след ратификация от страните учредителки, влизат в сила от 1 януари 1958 г.

С подписването на Договора за създаването на ЕИО се поставя началото на формирането на най-мощната, най-широкообхватната по предмет на дейност и най-зрялата интеграционна формация в съвременния свят.

В преамбюла на Договора за ЕИО държавите учредителки отбелязват „решимостта си да изградят основите на все по-тесен съюз между народите на Европа”. Тази политическа цел ще бъде постигната постепенно чрез създаването на общ пазар на територията на шестте страни, чрез съз-даването на митнически съюз и постепенно премахване на пречките пред свободното движение на стоки, хора, услуги и капитали. Към общия пазар се прибавят и общи политики в сферата на селското стопанство, търго-вията, транспорта, конкуренцията и др.

Римският договор за ЕИО съдържа 248 члена и още 160 страници, включващи приложения, протоколи и конвенции. Първите четири члена определят целите на ЕИО и основните институции, които трябва да се изградят за тяхното осъществяване.

Съгласно чл. 2 от договора „общността има за цел чрез създаването на общ пазар и постепенно сближаване на икономическата политика на страните членки да подпомага в рамките на цялата Общност хармоничното развитие на икономическите дейности, постоянното и балансирано раз-ширяване, укрепването на сътрудничеството, ускореното повишаване на жизнения стандарт и по-тясното сътрудничество между страните, приле-жащи към нея”.

За целите, изложени в чл. 2, дейностите на Общността включват според този договор и в съответствие с определените в него срокове:
а) елиминирането между страните членки на митата и количествени-те ограничения върху вноса и износа на стоки и на други мерки, които имат същия ефект;
б) установяването на общи мита и обща търговска политика спрямо трети страни;
в) отстраняването между страните членки на пречките за свободата на движението на хора, услуги и капитали;
г) провеждането на обща политика в областта на селското сто-панство;
д) провеждането на обща транспортна политика;
е) установяването на система, която да гарантира, че конкуренцията в общия пазар няма да се деформира;
ж) прилагането на процедури, чрез които да се координира икономи-ческата политика на страните членки и да се преодолява нестабилността на платежните им баланси;
з) сближаване на законите на страните членки до степен, необходима за правилното функциониране на общия пазар;
и) създаването на Европейски социален фонд, за да се подобрява за-етостта на работниците и да се съдейства за повишаването на жизнения им стандарт;
й) създаването на Европейска инвестиционна банка за съдействие на икономическото разширяване на Общността чрез разкриване на нови ресурси;
к) асоциирането на отвъдморските страни и територии с цел увели-чаване на търговията и поощряване на общото икономическо и социално развитие.

Чл. 4 на договора гласи: „Целите на Общността се осъществяват от следните институции: Асамблея, Съвет, Комисия и Съд. Всяка институция действа в рамките на правомощията, предоставени й от този договор. Съветът и комисията се подпомагат от Икономически и социален комитет, който е съвещателен орган”. От текста на този член следва изводът, че в институционален план ЕИО, както и ЕОАЕ са аналогични с ЕОВС. По силата на сключеното едновременно с учредителните договори „Съгла-шение относно някои общи институции в Европейските общности” изградените и вече функциониращи Парламентарна асамблея и Съд на ЕОВС поемат и функциите на същите органи, предвидени с новите договори. По този начин още с появата на трите общности се осъществява сливането на част от органите им. Въпреки това след подписването на Римските договори реално съществуват три отделни общности, като самостоятелни правни субекти, притежаващи собствена, макар и аналогична, институционална структура. Независимо от обединяването на парламентарните асамблеи и съда на трите общности, в които членуват едни и същи държави, всяка една от тях има собствена двойка „изпълнителен” и „законодателен” орган, в ЕОВС – Върховен орган и Съвет, в ЕИО и ЕОАЕ – Комисия и Съвет. По-късно с т. нар. Договор за сливане, подписан в Брюксел на 8 април 1965 г. и влязъл в сила през 1967 г., се създават единна Комисия и единен Съвет за трите Общности. В резултат на това сливане на институциите, въпреки запазването от правна гледна точка на самостоятелността на Европейските общности, в езиковата практика постепенно се налага обобщаващото наименование Европейска общност (ЕО). В най-голяма степен то се отнася до ЕИО, която стои в центъра на европейското обединение. Към нейните първоначални цели – създаването на общ пазар, както и на общи политики в областта на селското стопанство, търговията, транспорта и конкуренцията, постепенно се прибавят нови задачи – осъществяването на единна политика в основните области на икономическия и социалния живот, изследванията и технологиите, околната среда, образованието, както и регионалната струк-турна политика.

Според предвижданията на Декларацията от 9 май, потвърдени от разпоредбите на учредителните договори, Европейските общности са отво-рени за участие и на други страни от Европа. Съгласно чл. 237 на Римския договор за ЕИО „всяка европейска страна може да подаде молба за членство в Общността”. След анализ на преамбюла на договора, който се позовава на решимостта на страните учредителки да укрепват мира и свободата и призовава „другите народи в Европа, които следват техния идеал, да се присъединят към усилията им”, тази най-обща покана следва да се изтълкува в смисъл, че към организацията могат да се присъединяват само страни с демократична форма на управление. Друго условие, произтичащо от контекста на договора, е, че икономиките на страните кандидатки за членство в ЕИО трябва да са достатъчно развити, така че да могат да посрещнат задълженията, произтичащи от членството и натиска на конкуренцията на свободния пазар.

До 1973 г. Европейските общности обединяват само шестте страни учредителки. През този период те постигат значителни успехи. Пока-зателни са резултатите, постигнати от ЕИО в годините след нейното съз-даване. В началото на 1958 г. в рамките на ЕИО влиза в сила 10-процентно намаляване на митата. На няколко етапа митата вътре в ЕИО са занижени и едновременно са премахнати други пречки пред търговията. Вътрешно-държавните правила за селскостопанския пазар постепенно биват заменени с европейски правила за пазара на селскостопански продукти. Промиш-лената продукция отбеляза отчетлив растеж в търговията вътре в Общност-та и в стокообмена с трети страни. Увеличаващото се икономическо бла-годенствие на ЕИО, както и международното признание, което Европей-ските общности получават, водят до пораждане на значителен интерес в голям брой трети страни.

На 1 януари 1973 г. Великобритания, Дания и Ирландия се при-съединяват към ЕО и с тях броят на членовете й става девет. Норвегия подписва акта за присъединяване, но поради отрицателен резултат на проведения в страната референдум той не влиза в сила. Норвежците казват „не” на членството главно поради незадоволителните според тях условия за присъединяване в областта на риболова – един от най-важните отрасли в норвежката икономика.

Първото разширяване на ЕО води до разрастване на дейността на Общностите в нови области. Сред най-важните политики, чието начало се поставя в средата на 70-те години, е регионалната политика.

На 1 януари 1981 г. към ЕО се присъединява Гърция, а на 1 януари 1986 г. – Испания и Португалия.Така Общността на деветте става Общност на дванадесетте.
По-нататъшното разширяване на ЕО се свързва с периода след 1989 г., когато към Общността се присъединяват Австрия, Швеция и Финлан-дия (1 януари 1995 г.). Така броят на страните членки на ЕО, вече прео-бразувана в Европейски съюз (ЕС) , достига петнадесет. Увеличаването на броя на страните членки неизбежно обуславя съответни изменения в учредителните договори и оказва влияние върху функционирането на институциите на Общността. Това налага необходимостта от период на укрепване в новите й граници и преходен период за адаптиране на новоприетите членки.

ЛИТЕРАТУРА

1. Бояджиева, Н. - „История на международните отношения (VII – XX в.). Исторически и правни аспекти”, С., 2002 г.
2. Маринов, В., Савов, М., Маринов, М., Славова, М., Хаджиниколов, Д., Кръстев, С. - „Европейска икономическа интеграция”, С., 2001 г.
3. Савов, С. - „Световна икономика”, С., 1992 г.
4. http://www.europe.bg

Нели Илиева, студент от ПУ "Паисий Хилендарски", специалност ПРАВО, II курс, I група, фак. № 0525018
Аватар
Модератор
 
Мнения: 200

Кой е на линия
Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта